Пол Дохърти
Сатанинско сборище (7)

Глава шеста

Корбет знаеше имената на тримата стражи, стояли на пост пред „Сейнт Мери-ле-Боу“ от кралския следовател. В деня след срещата си с Алис реши да ги разпита. И тримата изпълняваха службата си из улиците и уличките на Чийпсайд. И тримата се кълняха в една и съща история и Корбет повярва, че говореха истината, такава, каквато си мислеха, че е. Привикал ги пратеник на помощник-шерифа на града, за да пазят вратата на църквата късно следобед в деня, в който Лорънс Дъкет се укрил там и потърсил убежище. Събрали се тъкмо преди вечернята. Влезли в притвора на църквата и заварили Дъкет заспал, както си седял в църковния престол. Видели, че се размърдал, събудил се и после излезли да пазят отвън.

Малко след като камбаните на близките църкви започнали да бият — камбаните на „Сейнт Мери-ле-Боу“ останали неми заради присъствието на Дъкет в църквата — енорийският свещеник дошъл и заключил църквата. Уверили се, че е добре затворена и чули как от вътрешната страна Дъкет залоства. Вратата вече била заключена сигурно и те си разпределили дежурствата: единият отишъл да спи, а другите двама останали на пост. Подслонили се под дърветата, където се топлели на запален мангал, но и тримата признали, че да си на пост в такъв кучешки студ не било човешко, макар нищо да не се случвало. Обхождали околността на църквата, но не видели никого, изобщо не можели да си представят как някой — даже и да се е промъкнал покрай стражите — ще се вмъкне в църквата, след като всички възможни входове били затворени. Така прекарали нощта, докато енорийският свещеник не дошъл. Отключил вратата, но не могъл да я отвори, затова помолил един от стражите да му помогне да я разбият. Тропали по вратата, за да събудят Дъкет, като мислели, че спи. Щом разбрали, че е безполезно да тропат, разбили вратата с помощта на голям дънер. Удряли, докато вратата не хлътнала навътре и резетата не изпаднали с трясък.

Намерили църквата, както я били оставили предишната нощ. Никакви следи по пода, нито други обезпокояващи знаци, с изключение на олтара, където престолът бил избутан до ъгъла вдясно близо до стената. Над него, на издърпаното желязно резе, с посиняло лице висяло безжизненото тяло на Лорънс Дъкет. Енорийският свещеник и стражите бежешком прекосили църквата, но само поглед им бил достатъчен, за да разберат, че всяко усилие е закъсняло. Потърсили следи от схватка или от насилствено вмъкване в църквата, но не открили нищо. Белът им наредил да не се отделят от трупа и да го пазят, а сам отишъл да доведе кралския следовател. Корбет знаеше какво се е случило по-нататък и накара всеки от стражите да повтори думите си. Най-вече държеше на подробностите около разбиването на главната врата. Инстинктът на Корбет говореше, че тримата мъже не лъжат. Не бяха свързани нито с Крепин, нито с Дъкет, макар да ги познаваха. Бяха просто трима стражи, направили всичко по силите си, за да изпълнят своя дълг, а оказали се забъркани в невероятно заплетено положение, тъй като и тримата се кълняха, че през цялото време, докато са стояли на пост, никой не е влизал в църквата, нито са чули шумове.

Доволен, Корбет се върна в къщата на лекаря, който го посрещна доста учуден, раздразнен, но подчертано въздържан в поведението си — и го помоли за услуга. Разбира се, молбата на Корбет изуми Паджет, но когато писарят изложи своите основания и размаха заповедта на Бърнел, лекарят неохотно даде съгласието си и изпрати съобщение до общината по свой слуга. Предупреди Корбет, че това ще отнеме известно време, затова писарят реши да се поразходи из магазините и сергиите на Чийпсайд.

Късно следобед, когато се върна в къщата на лекаря, се натъкна на двама груби на вид мъже с лопати и кирки, които унило се излежаваха пред вратата. Вътре в къщата лекарят приготвяше някаква воняща, лепкава смес, до него стоеше висок младеж с дълга до раменете мръсна коса, сипаничаво лице и нездрав вид, на когото явно му беше призляло от лошата миризма на пастата. Лекарят го представи като Стивън Новил, съдебен пристав, и без да се церемони много, заблъска и двамата към вратата. Представителят на краля явно с облекчение напускаше къщата, макар да се държеше предпазливо и с Корбет.

— Знаеш какво правиш, мастър писарю, нали? — гласът му беше висок, почти писклив.

— Да — отвърна Корбет, обърна се и кимна към двамината окаменели слуги, — искам ти и твоите помощници да ме заведете на мястото, където тялото на Дъкет е било хвърлено в градския ров. Поръчението ми е възложено от краля — без да усуква, продължи той. — Трупът е на самоубиец, така че няма да разкопаваме гроб на свещена земя. Кралският следовател ви събра тук, тъй като научих, че погребението е било възложено на вас. Така ли е?

Присвил тънки устни, съдебният пристав кимна. Погледът на неспокойните му воднисти очи непрекъснато убягваше на Корбет. Той щракна с пръсти към помощниците си и четиримата се отправиха отвъд пределите на Чийпсайд, минаха по улиците с кланици и покрай затвора „Нюгейт“.

Щом излязоха през старите градски стени, съдебният пристав сви вдясно и се спусна по Кок Лейн — тясна отъпкана пътека, по средата на която течеше открита канавка. Тази част от града имаше лоша слава заради проститутките, много от които, с боядисани коси и силно нашарени лица, стояха в потъналите в мрак преддверия. Облечени в натрапчиво ярки червени и оранжеви дрехи, те подканваха най-безсрамно и похотливо всеки минувач. Една от тях очевидно разпозна съдебния пристав и известно време подтичваше редом до тях като подробно и образно описваше подвизите му в леглото. С пламнало от неловкост и яд лице, съдебният пристав на свой ред възмутено се развика с пискливия си глас. Корбет сподави смеха си и не скастри двамата помощници, които открито се забавляваха. Те навярно щяха да продължат да насърчават жената, ако съдебният пристав не се беше обърнал да ги изгледа красноречиво.

Най-накрая стигнаха до големия градски ров, който заобикаляше крепостните стени. Беше широк двайсет стъпки и с неизвестно каква дълбочина ров, който служеше и за канал, и за помийна яма още от времето на крал Джон Безземни^[1]. Корбет припряно скри лице с края на плаща си заради неописуемата смрад. Ровът беше пълен със замръзнали на зимния студ нечистотии и Корбет само се догаждаше какво ще да е зловонието през лятото. Представителят на краля предвидливо се беше подготвил и държеше пред носа си напоено с вино парче плат. На двамата слуги вонята изглежда не правеше никакво впечатление. Вървяха напред-назад покрай рова, мърмореха и си говореха, докато се опитваха да намерят мястото, на което бяха заровили Дъкет.

На Корбет задачата на двамата му се струваше незавидна. Ровът беше пълен с отпадъци, плъх гризеше и влачеше покрита с кал буца. Мястото беше бунище, на което хвърляха мъртви котки, кучета, нежелани бебета, труповете на екзекутираните престъпници и самоубийците. Слугите най-накрая решиха, че са намерили мястото и започнаха да копаят. После, ругаейки се един друг и възложената им работа, мятащи бесни погледи към Корбет — проклети пречкащи се писари — избраха друго място, където пак започнаха да копаят. Корбет застана гърбом и зарея поглед над все още скованите от студ поля, докато виковете и крясъците не го накараха отново да погледне към градския ров.

— Намериха трупа, мастър писарю! — развика се представителят на краля. — Ела и виж!

Корбет тръгна към тях и забеляза, че лицето на представителя е зеленикавосиво и даже слугите са се отдръпнали встрани.

Изровеният и увит труп лежеше на ръба на рова. Прикрил лице с плаща си, Корбет извади камата си и започна да разрязва евтиното, прогизнало платно. Тялото лежеше така, както трябва да беше лежало, преди да бъде увито и влачено по улиците в груба шейна, за да го заровят в отпадъците и лепкавата мръсотия на градския ров. По трупа нямаше нищо друго освен увитото около слабините парче плат. Корбет предположи, че дрехите и накитите са отмъкнати от представителя на краля и слугите. Макар и да бяха минали няколко дни, вонята беше противна и непоносима. Наложи му се да си запуши носа, докато разглеждаше трупа. Очите бяха затворени, а устата — провиснала, езикът — прехапан от зъбите. Подпухнала и мокра, кожата сивееше, коремът беше леко подут. Огледа моравия белег около врата на мъртвеца и синината точно под лявото ухо, където се е падал затегнатият възел. Други следи от насилие нямаше, с изключение на бледите синини по двете ръце, над самите лакти. Корбет внимателно отбеляза височината на мъжа и с въздишка на облекчение се изправи.

Представителят на краля се приближи.

— Приключи ли? — попита го той.

Корбет кимна.

— Да, заровете го.

Представителят на краля се обърна и виком даде заповед на слугите. След минути тялото беше заровено и затрупано с мръсотия. Корбет взе парче дърво, скърши го на две и с малко прогнило въже завърза грубо двете парчета на кръст, който заби на мястото, където заровиха Дъкет.

Представителят на краля възрази.

— Мъжът е самоубиец! — зафъфли той. — Не заслужава погребение!

— Този мъж не е отнел сам живота си — рязко му отвърна Корбет, изтощен от свършеното през деня. — А и да беше, все пак си остава човешко създание!

Бръкна в кесията си и подаде няколко монети.

— Работата ви тук приключи, можете да си вървите.

Представителят на краля се канеше да възрази, но погледна към суровото лице на писаря, припомни си могъщата заповед, която той носеше, и си замълча. Прибра монетите в джоба си, повика двамата слуги, обърна се и тромаво се отправи към града.

Корбет ги наблюдаваше как се отдалечават, закрепи грубия кръст и започна да шепне заупокойна молитва. „От дън душа викам Тебе, Господи. Господи, чуй гласа ми“^[2]. Над него кръжеше гарван и грачеше дрезгаво. Корбет не за първи път в живота си се зачуди дали има кой да чуе молитвите и ако ги чуваше, отдаваше ли им някакво значение?

По-късно Корбет се прибра в стаята си, взе дъската за писане, мастилницата, перото, пемзата и свитък евтин пергамент. Преди да започне грижливо да записва заключенията си от огледа на тялото на Дъкет, състоял се по-рано същия ден, той старателно бе почистил пергамента, докато грубият велен не се превърна в гладка повърхност, готова за писане.

Първо, трупът имаше обичайните за обесен човек белези. Дълбок, червен белег на врата и второ: морава или виолетова синина под лявото ухо. Но от какво бяха синините на ръцете? Синините, които бяха точно над лактите? И откъде се бяха взели? Корбет отпусна перото. Може да бяха от схватката на Дъкет с Крепин в Чийпсайд, но щеше да е голямо съвпадение, ако Крепин е успял да насини Дъкет по двете ръце на едно и също място. Пък и дланите на Дъкет бяха чисти и без синини. Мъж, който бавно е умирал, трябва поне в предсмъртната си агония да е сграбчил въжето, дори да е дърпал примката около врата си?

На последно място и най-важно, помисли си Корбет, как е успял Дъкет да се обеси с помощта на престола? При градския ров премери тялото на Дъкет и грубо сравни височината му с мерките, които беше взел в „Сейнт Мери-ле-Боу“. И дете щеше да види несъответствието. Дъкет беше твърде нисък, за да достигне резето. Наистина може и да е успял да прехвърли въжето през резето, но как е затегнал възела? Корбет отново потъна в мисли за синините над лактите на Дъкет.

Не, заключи той, друго обяснение, освен че Дъкет не се е самоубил в „Сейнт Мери-ле-Боу“, нямаше. Бил е обесен така, че да прилича на самоубийство. Някой друг първо беше завързал клупа около желязното резе в църквата и после го беше нахлузил на врата на Дъкет. Изблъскал е настрани престола, вързал е ръцете на Дъкет зад гърба му, дърпал го е надолу, за да ускори мъчителната му смърт. Така се бяха появили синините по ръцете на Дъкет. Корбет набързо запремисля. Поне двама или трима са били въвлечени в убийството. Но защо Дъкет не е викал за помощ? Как са се промъкнали убийците в църквата? Как са се измъкнали оттам?

Корбет въздъхна и записа заключенията си: Лорънс Дъкет е бил убит в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“ от неизвестни лица и по неизвестни причини. Захвърли перото и се взря в безсмислените заключения, докато мисълта му не го отнесе обратно в „Епископската митра“, към омайната красота на Алис-ат-Боу.