Ерик е четиринадесет годишен, живее на прочутия магьоснически диск, и е първият във Вселената нелегален демонолог. За щастие, не успява да извика някой дявол, но пък призовава Ринсуинд (най-нескопосания магьосник на света) и Багажа (най-опасната пътническа принадлежност на света).

Когато Ерик ги насърчава срещу неподготвения за това събитие свят, в главата му се върти надеждата, че Ринсуинд ше изпълни неговите три пубертетски желания.

Вие ги знаете. Обичайните три. Живот за винаги, власт над света, среща с най-красивата жена, живяла някога. Наистина, толкова е просто…

Той се заклещва между първите секунди на Времето, променя бъдещето и среща един твърде необичаен бог. Но това е само началото. И между другото, създава живота на Диска. Ринсуинд трябва да мине през самия Ад. Буквално. След това Адът никога няма да бъде същия…

Серия
Светът на диска (9)
Оригинално заглавие
Eric, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49 гласа)
Сканиране и разпознаване
Shadow (1999)
Корекция
Mandor (1999)
Източник
sfbg.us

Издание:

ЕРИК. 1992. Изд. Вузев, София. Серия Истории от света на Диска. Фантастичиен роман. Превод: от англ. Татяна Костадинова-Минковска [Eric / Terry PRATCHETT]. Художник: Джош КИРБИ. С цв. ил. Формат: 28 см. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 136. Цена: 28.00 лв. ISBN: 954-422-002-Х.


По-долу е показана статията за Ерик (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Ерик
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Ринсуинд
Багажът
Ерик Търсли
Местоположение Ада
Тсорт
Мотиви Фауст, Илиада и Троянската война
Поредна книга девета
ISBN ISBN 954-422-087-9

Фауст Ерик (на английски: Faust Eric) e роман от фантастичната поредица на британския писател Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е издадена във Великобритания през 1990 г. и за разлика от повечето романи за света на диска е издадена в по-голям формат и илюстрирана от Джош Кирби.

Историята на книгата представлява пародия с произведението на Гьоте - Фауст.

Глас и звук на бягащи крака прекъсват заниманията на Смърт с неговите кошери. Магьосниците от Невидимия университет в Анкх-Морпорк също са притеснени от това и решават да потърсят съвет, за да разберат какво се е случило. Те призовават Смърт, който им съобщава, че виновен за случилото се е некадърният магьосник Ринсуинд, който се е завърнал от подземното измерение при шанс едно на милион.

Ринсуинд се събужда на необичайно място, след като е призован от тринайсетгодишния демонолог Ерик Търсли, който иска да бъде господар на света, да срещне най-красивата жена, която някога е съществувала и да живее вечно. Ерик остава разочарован, след като Ринсуинд му съобщава, че не е способен да изпълни неговите желания. Папагалът на Ерик казва на Ринсуинд, че въпреки че той не е демон подлежи на същите условия, на които и призованите демони и трябва да изпълни желанията на Ерик.

Междувременно в града на демоните, в подземното царство новоизбрания крал - лорд Асфгл е разгневен за това че Ринсуинд е призован от младия Ерик на мястото на избрания за това демон. Задачата на демона е да подчини този който го е призовал, за да може да достигне света на живите. В света на диска демоните подлежат на голям брой ограничения за взаимодействието си с живите и им се налага да бъдат призовани за да контактуват пряко с хората.

След като Ринсуинд съобщава на Ерик че не може да му помогне при изпълняването на неговите мечти, се появява Багажът (магически сандък със стотици крака). С помощта на Багажа Ринсуинд, Ерик Търсли и неговият папагал започват пътешествие из света на диска. Ринсуинд, който след призоваването придобива нови сили, достига заедно с Ерик и Багажа до влажните гори на Клач. Междувременно Ерик смята, че е господар на света и кралете трябва да му плащат данък. След това те попадат в Тезуменската империя където биват посрещнати добре. По време на своя престой Ринсуинд, Ерик и неговият папагал се сещат с Понсе ди Куирм, който е затворен в храма и очаква да бъде принесен в жертва на бог Куезоверкоатъл.

Лорд Астфгл, господарят на подземното царство, призовава духа на Куезоверкоатъл и го изпраща в Тезуменската империя. Там Понсе ди Куирм, Ринсуинд и Ерик чакат да бъдат принесени в жертва. Точно когато тримата са на върха на пирамидата се появява бог Куезоверкоатъл - но Багажът го смазва по погрешка. След това на мястото на Куезоверкоатъл хората от Тезуменската империя поставят Ринсуинд и Ерик и започват да ги боготворят.

След като Ринсуинд и Ерик изпращат папагала заедно с да Куирм, който се опитва да открие Извора на живота, те се озовават във вътрешността на голям дървен кон (пародия на Троянския кон). Ринсуинд разбира че е попаднал в Тсорт, където са изправени пред най-мащабната война в своята история. След това те се оказват обградени от войниците на Тсорт. В крайна сметка Ерик решава че не си струва риска за да види Еленор (красивата жена, за която се води цялата война). Двамата с Ринсуинд успяват да избягат, като остава под въпрос дали с бягството си не са отворили портите пред нападателите.

Ринсуин използва своите новополучени сили за да пренесе себе си и Ерик Търсли извън времето. По същото време лорд Астфгл, който разбира за тяхното изчезване, решава да отиде до края на времето, където среща Смърт. Смърт му казва, че Ринсуинд е магьосник, а не демон. След като пристигат в началото на времето, Ринсуинд и Ерик се срещат със Създателя на света, който прочита осемте магии с които създава света. След това Създателят оставя Ерик и Ринсуинд на новосъздадения свят. Двамата обаче биват прекъснати, след като Астфгл ги призовава в подземното царство. След като попадат в ада, двамата все пак успяват да избягат от там.

Докато Ерик и Ринсуинд се опитват да се спасят от лорд Астфгл, който се опитва да им отмъсти, те срещат да Куирм, папагала и строителя на дървения кон. През изминалото време да Куирм е успял да открие извора на живота (но умира от дизентерия, след като пропуска да свари водата от извора). По същото време демоните от подземното царство решават да свалят Астфгл от трона. Новият владетел на ада оставя Ринсуин и Ерик да напуснат неговото царство.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

Пчелите на Смърт са големи и черни, жужат тихо мрачно и събират меда си във восъчни пити, бели като олтарни свещи. Медът е черен като нощта, тежък като греха и сладък като петмез.

Добре известно е, че осем цвята съставят бялото, но черното също съществува в осем цвята за онези, които могат да ги различават. Кошерите на Смърт са сред черната трева в черната овощна градина, под обсипаните с черни цветове древни клони на дървета, които в края на краищата, ще родят ябълки, а те… така да се каже… вероятно няма да са червени.

Сега тревата беше ниско окосена. Косата, свършила тази работа стоеше подпряна на чепатия дънер на една круша. Смърт проверяваше своите пчели, като леко повдигаше питите с костеливите си пръсти.

Няколко пчели зажужаха около него[1]. Като всички пчелари, Смърт носеше маска. Не защото притежаваше нещо, което може да бъде ужилено, но понякога някоя пчела все още се вмъкваше в черепа му, забръмчаваше вътре и му причиняваше главоболие.

Докато оглеждаше една пита срещу сивата светлина на своя мъничък свят, разделящ действителностите, почувства едва доловимо потрепване. Кошерът зажужа, листо се понесе надолу. Повей вятър премина за миг през овощната градина, а точно това бе най-необичайното, защото въздухът в царството на Смърт винаги е топъл и застинал.

На Смърт му се стори, че за миг дочу звук от бягащи крачета и глас, който казва, не, глас който си мисли „подяволитеподяволитеподяволите, ще умра, ще умра, ще УМРА!“

Смърт е едва ли не най-старото създание на вселената, с начини на мислене, неразбираеми за смъртните, но той също е и добър пчелар, затова внимателно постави питата отново на мястото й и захлупи капака на кошера преди да започне да действа

Запъти се обратно през тъмната градина към къщурката си, свали маската, внимателно отстрани няколко пчели, заврели се из дълбините на черепа му и се оттегли в своя кабинет.

Като седна на бюрото си, усети още един повей на вятър, пясъчните часовници по полиците задрънчаха, а големият стенен часовник с махало в антрето спря за миг своята работа да сече времето на послушни части.

Смърт въздъхна и съсредоточи втренчения си поглед.

Няма кътче, където Смърт да не може да отиде, независимо колко е далечно и опасно. Всъщност, колкото е по-опасно, толкова по-вероятно е той вече да е там.

Сега се бе вторачил в мъглявините на времето и пространството.

— Ох, промълви, — ТОЙ Е.

* * *

Беше горещ следобед от преваляващото лято в Анкх-Морпорк, най-преуспяващият, най-оживеният и преди всичко — най-претъпканият град на Диска. Но сега копията на слънчевите лъчи бяха постигнали онова, което неизброими нашественици, няколко граждански войни и комендантският час никога не постигнаха. Те усмириха това място.

Кучетата се задъхваха в парещата сянка. Река Анкх, която не бихте нарекли искряща, сега се процеждаше между бреговете си, сякаш непоносимата топлина й беше взела душата. Улиците бяха празни и лъхаха жар като пещ за тухли.

Враговете никога не бяха успели да превземат Анкх-Морпорк. Е, в известен смисъл успяваха, при това твърде често. Градът посрещаше волните варварски нашественици, но озадачените нападатели някак си винаги откриваха след няколко дена, че вече не притежават собствените си коне, а след няколко месеца бяха просто още едно малцинство със свои собствени драсканици по стените и магазини за хранителни стоки.

Но жегата бе обсадила града и триумфираше над стените му. Тегнеше над трептящите улици като саван. Под разтапящото слънце наемните убийци бяха прекалено морни, за да убиват. То върна крадците към честността. В обвитата с бръшлян твърдина на Невидимия Университет, главен колеж по магьосничество, обитателите му дремеха, а островръхите им шапки се бяха свлекли върху лицата им. Дори големите мухи бяха твърде изтощени, за да се блъскат в стъклата на прозорците. Градът в следобеден унес очакваше залеза и кратката, гореща, кадифена нощ.

Единствено на Библиотекаря му беше прохладно. Освен това, той се полюляваше унесено с главата надолу.

Това беше така, защото бе окачил на бърза ръка няколко въжета и обръча в едно от мазетата на библиотеката в Невидимия Университет — онова, в което държаха. хъм, еротичните[2] книги. В казани с натрошен лед. И той се рееше мечтателно в мразовитата пара над тях.

Всички магьоснически книги си имат свой собствен живот. Някои от действително енергичните книги не могат просто да бъдат вързани с верига, към рафтовете, те трябва да бъдат заковани, затворени или поставени между стоманени плочи. Или, както е случаят с томовете по тантрическа сексуална магия за сериозни познавачи, да бъдат съхранявани в много студена вода, за да не избухват в пламъци и да обгарят адски обикновените си корици.

Библиотекарят лекичко се люшкаше назад-напред в блажена дрямка над кипящите казани.

Тогава се зададоха стъпките отникъде, пробягаха по пода със звук, остъргващ грубата обвивка на душата и изчезнаха през стената. Чу се слаб далечен писък, нещо като „обожеобожеобоже, това е ТО, ще УМРА“.

Библиотекарят се сепна, загуби опората си и цопна в няколкото сантиметра топличка вода, отделящи „Радостта от тантрическия секс с илюстрации за напредналия учащ се“, с автор Една Дама, от самозапалването.

И това би му причинило беда, ако Библиотекарят беше човешко същество. За щастие, в момента беше орангутан. Толкова много сурова магия се плискаше наоколо в Библиотеката, че би било странно, ако понякога не се случваха злополуки, а една особено внушителна злополука го бе превърнала в маймуна. Малцина измежду хората имат шанса да напуснат човешката раса приживе и той ревностно бе устоял на всички сетнешни усилия да го върнат обратно в нея. Тъй като беше единственият библиотекар във вселената, който можеше да взима книги с краката си, Университетът не настояваше особено много.

Това също означаваше, че представата му за желано женско присъствие приличаше в момента на нещо като торба с масло, размазана с валяк от стари тръби и затова имаше късмет да се отърве само с леки изгаряния, главоболие и някакви твърде противоречиви чувства относно краставиците, които увяхваха докато дойде време за следобедния чай и закуска.

Горе, в Библиотеката, страниците на магьосническите трактати удивено проскърцваха и прошумоляваха, докато невидимият бегач премине направо през рафтовете и изчезна, или по-точно казано, изчезна още повече.

* * *

Анкх-Морпорк постепенно се пробуждаше от дрямката си. Нещо невидимо и крещящо с всички сили преминаваше през всяко кътче на града, като сееше след себе си разруха. Където и да попаднеше, всичко се променяше.

Ясновидка от Улицата на Лукавите Занаятчии чу как крачетата притичаха по пода на спалнята и откри, че нейната кристална топка се е превърнала в малко стъклено кълбо с къщурка, плюс снежинки.

В тих ъгъл на кръчмата „Изкърпения Барабан“, където авантюристките Херена Кокошоглавата Повлекана, Рижата Шерън и Вещицата на нощта Диома се бяха събрали на женски приказки и канаста, всички питиета се превърнаха в малки жълти слончета.

— Това са те, магьосниците горе в Университета — заключи барманът, като набързо смени чашите. — Не би трябвало да им е позволено.

* * *

Полунощ се изтърси от часовника. В Съвета по Магьосничество разтриха очите си и втренчиха един в друг мътни погледи. И те също усещаха, че не би трябвало да е позволено, особено след като не бяха те онези, които го позволяваха.

В края на краищата новият Архиканцлер, Езролит Чърн, сподави прозявката си, изправи се в стола и се опита да си придаде подходящо авторитетен вид. Знаеше, че обективно погледнато, той всъщност не е Архиканцлер. Не желаеше този пост. Беше на 98 години и достигна тази достопочтенна възраст благодарение на факта, че внимателно бе избягвал да тревожи или заплашва когото и да било. Беше се надявал през залеза на своя живот да завърши 7-томния си трактат върху „Някои малко известни аспекти от Куанските ритуали за предизвикване на дъжд“ — според него великолепна тема за академично изследване, защото тези ритуали са вършили работа единствено в Ку, а този именно континент се бе подхлъзнал в океана преди няколко хиляди години[3]. Проблемът се състоеше в това, че напоследък животът на Архиканцлерите сякаш се беше посъкратил и естественото стремление на всички магьосници към поста бе отстъпило място на чудата обезличаваща учтивост. Една сутрин, когато той слезе в залата, установи, че всички го наричат „сър“. Нужни му бяха дни да разбере защо.

Болеше го главата. Струваше му се, че трябваше да си е легнал преди седмици. Но все нещо следваше да каже.

— Господа — започна.

— Уук.

— Извинете. И майму…

— Уук.

— Имам предвид човекоподобни, разбира се…

— Уук.

Известно време Архиканцлерът отваряше и затваряше безгласно уста, като се опитваше да улови потока на мислите си. Библиотекарят официално беше член на колежанския съвет. Никой не беше успял да открие някакво правило относно изключването на орангутани, въпреки че тайничко бяха търсили усърдно.

— Призрачно Витание — осмели се той. — Някакъв вид призрак, вероятно. Оправя се с камбана, книга и свещ.

Касиерът въздъхна:

— Вече опитахме, Архиканцлерю.

Архиканцлерът се наведе към него.

— А? — попита.

— Казах, че вече опитахме това, Архиканцлерю — провикна се Касиерът като насочи гласа си към ухото на стареца. — След вечерята, помниш ли? Използувахме „Имената на мравките“ от Хъмптемпър и дрънкахме със Стария Том[4].

— Така ли направихме, наистина? Помогна, нали?

— Не, Архиканцлерю.

— А?

— Във всеки случай, никога досега не сме имали неприятности с призраци — обади се Старшият Преподавател. — Магьосниците просто не витаят.

Архиканцлерът жадно търсеше трошица утеха.

— Може би е само нещо от природен характер — каза той. — Например, буботене на подземен поток. Може да е раздвижване на земни пластове. Нещо в канализацията — нали оттам могат да се чуват странни звуци, когато вятърът духа в подходяща посока.

Облегна се назад и засия доволно.

Останалите членове на Съвета се спогледаха.

— Канализацията не трополи като забързани крачета, Архиканцлерю, — отегчено промълви Касиерът.

— Освен ако някой не е забравил отворен кран — намеси се Старшият Преподавател.

Касиерът го изгледа накриво. Беше във ваната, когато невидимото пищящо нещо профуча през банята. Определено не искаше отново да изпита подобно усещане.

Архиканцлерът му кимна.

— Значи, всичко е наред — каза и заспа.

Касиерът смълчано го изгледа. После смъкна шапката на стареца и лекичко я подпъхна под главата му.

— Е? — попита той уморено. — Някой има ли някакво предложение?

Библиотекарят вдигна ръка.

— Уук — каза той.

— Да, добре, браво, момчето ми — съгласи се нехайно Касиерът. — Друг?

Орангутанът го гледаше кръвнишки, докато останалите магьосници клатеха глави.

— Трус в тъканта на действителността — промълви Старшият Преподавател. — Това е.

— Какво да направим тогава?

— Откъде да знам. Освен да опитаме стария…

— О, не — възрази Касиерът. — Не го казвай. Моля те.

Прекалено опасно е…

Думите му увиснаха отсечени от писъка, който се надигна от далечния край на стаята и се стрелна покрай масата, придружен от тропота на много тичащи крачета. Магьосниците се изпокриха в суматохата на преобърнатите столове.

Пламъчетата на свещите се проточиха като дълги тънки езичета октаринова светлина, преди да бъдат духнати.

Настъпи тишина, онази особена тишина, която се появява винаги след много неприятен шум.

А Касиерът каза:

— Добре. Предавам се. Наистина ще опитаме с Ритуала на Ашкент.

* * *

Това е най-сериозният ритуал, който се предприема от осем магьосника. Извиква се Смърт. Той естествено знае всичко, което става.

И разбира се, изпълнява се с неохота, защото старшите магьосници обикновено са много стари и биха предпочели да не правят нищо, с което да привлекат вниманието на Смърт върху себе си.

Ритуалът се състоя в полунощ в Голямата Аула на Университета, сред бъркотия от тамян, свещи, рунически надписи и магически кръгове — не беше наложително да се използва нито едно от тези неща, но тяхното присъствие успокояваше магьосниците. Магията пламтеше, псалмите се напяваха, заклинанията се извършваха предано.

Магьосниците се бяха втрещили в магическия октограм, който си стоеше празен. След известно време кръгът качулати фигури взе да мърмори помежду си.

— Сигурно сме сгрешили някъде.

— Уук.

— Може би Той е излязъл някъде.

— Или е зает…

— Мислиш ли, че можем да се откажем и пак да си легнем?

— КОГО ТОЧНО ЧАКАМЕ?

Касиерът бавничко се извърна към фигурата до себе си. Плащът на магьосник винаги може да се разпознае — изпъстрен е с пайети, магически знаци, козина и дантела и обикновено в него има магьосник с внушителни размери. Този плащ, обаче, беше много черен. Платът изглежда бе подбран заради голямата си здравина. Както и собственикът. Видът му беше такъв, че ако напишеше книга с рецепти за диета, тя веднага би станала бестселър.

Смърт наблюдаваше октограма с учтив интерес.

— Ъ-ъ — каза Касиерът. — Всъщност, всъщност, ъ-ъ, Вие би трябвало да сте вътре в него.

— МНОГО ИЗВИНЯВАЙТЕ.

Смърт закрачи достолепно към центъра на стаята и погледна очаквателно Касиера.

— НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЯМА ПАК ДА ЗАПОЧНЕТЕ ДА МЕ САТАНОСВАТЕ — каза той.

— Дано не сме прекъснали някое важно начинание — любезно се осведоми Касиерът.

— ЦЯЛАТА МИ РАБОТА Е ВАЖНА — отвърна Смърт.

— Естествено — каза Касиерът.

— ЗА НЯКОЙ.

— Хм. Хм. Причината, о сатан… сър, причината, поради която Ви повикахме тука… се дължи на…

— РИНСУИНД.

— Какво?

— ПРИЧИНАТА, ПОРАДИ КОЯТО МЕ ПОВИКАХТЕ. ОТГОВОРЪТ Е: РИНСУИНД.

— Но ние още не сме Ви задали въпроса!

— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ОТГОВОРЪТ Е: РИНСУИНД.

— Вижте, онова, което наистина искаме да узнаем е какво причинява този изблик на… ох.

Смърт многозначително почисти острието на косата си от някакви невидими прашинки.

Архиканцлерът сви кокалеста ръка на ухото си, за да чува по-добре.

— Какво каза той? Кой е този тип с пръчката?

— Смърт, Архиканцлерю — търпеливо обясни Касиерът.

— А?

— Смърт, сър. Вие ме разбирате, нали.

— Кажи му, че не ни трябва — старият магьосник помаха с пръчицата си.

Касиерът въздъхна:

— Ние го призовахме, Архиканцлерю.

— Така ли? За какво ни е притрябвало да го правим? Дяволски глупаво е.

Касиерът смутено се ухили на Смърт. Той точно се канеше да го помоли да извини Архиканцлера поради напредналата му възраст, но се сети, че при тези обстоятелства би било безмислено.

— За магьосника Ринсуинд ли говорим? Онзи с… — Касиерът потръпна — ужасният Багаж с крачета? Но нали той се взриви по време на онази история с магистъра?[5].

— В ПОДЗЕМНИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ Е. И СЕГА СЕ ОПИТВА ДА СЕ ВЪРНЕ ОТНОВО У ДОМА.

— Може ли да го направи?

— ЩЕ Е НЕОБХОДИМО ДА НАСТЪПИ НЕОБИЧАЙНО СТЕЧЕНИЕ НА ОБСТОЯТЕЛСТВАТА. РЕАЛНОСТТА ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОТСЛАБЕНА ПО ОПРЕДЕЛЕНО НЕОЧАКВАНИ НАЧИНИ.

— Няма вероятност това да се случи, нали? — загрижено запита Касиерът. Хората, които са отбелязали, в Бележника си, че са гостували у леля си в продължение на два месеца, винаги са неспокойни, стане ли дума за хора, които може би си мислят погрешно, че първите не са били там и благодарение на някой светлинен трик, вторите си мислят, че са видели първите да вършат неща, които не биха могли, поради простия факт, че са били у лелини си.

— БИ БИЛО ЕДИН СЛУЧАЙ НА МИЛИОН — каза Смърт — ТОЧНО ЕДИН НА МИЛИОН.

— О, — каза Касиерът крайно облекчен. — О, боже. Колко жалко. — Значително се ободри. — Разбира се, остава всичкия този шум. Но за съжаление, едва ли ще просъществува още дълго.

— МОЖЕ И ТАКА ДА СТАНЕ — отвърна Смърт невъзмутимо — ОБАЧЕ СЪМ УБЕДЕН, ЧЕ НЕ БИХТЕ ИСКАЛИ ДА ИЗЛИЗАМ С ОКОНЧАТЕЛНИ ИЗЯВЛЕНИЯ В ТАЗИ НАСОКА.

— Не! Не, разбира се, че не — припряно каза Касиерът. — Прав сте. Е, много благодарим. Горкият Ринсуинд. Колко жалко. И все пак, нищо не може да се направи. Навярно трябва философски да се отнасяме към тези неща.

— НАВЯРНО ТРЯБВА.

— И по-добре да не Ви задържаме — учтиво добави Касиерът.

— БЛАГОДАРЯ.

— Довиждане.

— ДО СКОРО.

Всъщност шумът стихна точно преди закуска. Единствено Библиотекарят страдаше от този факт. Ринсуинд му беше и помощник, и приятел. Добър човек, когато се опреше до белене на банан. Освен това имаше уникалното качество да избягва разни работи. Не беше тип, разсъди Библиотекарят, когото лесно можеш да пипнеш.

Сигурно е имало необичайно стечение на обстоятелствата.

Това е много по-правдоподобно обяснение.

* * *

Наистина имаше необичайно стечение на обстоятелствата.

Точно в един случай на милион някой е наблюдавал, изучавал, търсил подходящите оръдия на труда за това необикновено дело.

И Ринсуинд се появи.

Беше почти прекалено лесно.

* * *

И така Ринсуинд отвори очи. Над него имаше таван; ако това беше под, значи бе изпаднал в беда.

Дотук добре.

Предпазливо опипа повърхността, върху която лежеше.

Беше грапава, всъщност дървена, тук-таме с дупки от гвоздеи. Човешки тип повърхност.

Ушите му доловиха пращенето на огън и клокочещ звук, източник неизвестен.

Носът му, почувствал, че изостава, побърза да доложи за дъх от сяра.

Така. Значи, до какво го доведе всичко това? До това, че лежеше на груб дървен под в стая със запален огън и нещо, което клокочи и изпуска серни миризми. В своето смътно сънливо състояние, той изпита значително задоволство от този умозаключителен процес.

Друго какво?

О, да.

Отвори уста и запищя, запищя, запищя.

Така се почувствува мъничко по-добре.

Полежа още малко. От прекатурената купчина спомени се надигнаха картините за сутрините в леглото, когато беше момченце и отчаяно делеше изтичащото време на все по-малки и по-малки частички, за да отложи ужасяващия миг на ставане и изправяне пред всичките проблеми на живота, като например, в настоящия случай, кой е, къде е и защо е.

— Какво си ти? — прозвуча глас на ръба на съзнанието му.

— И аз исках това да запитам — промърмори Ринсуинд.

Стаята се разклати, докато той се повдигна на лакти и фокусира погледа си.

— Предупреждавам те — изрече гласът, който изглежда идваше откъм масата, — защитен съм от много мощни амулети.

— Прекрасно — отвърна Ринсуинд. — Де да бях и аз.

Започна да извлича отделни детайли от мъглявината. Стаята беше дълга, с нисък таван, единият й край изцяло завладян от огромно огнище. На пейка, която се простираше покрай едната стена, имаше голям избор стъкленици, очевидно създадени от пиян хълцащ стъклодухач, а във вътрешностите на византийските им извивки кипяха и клокочеха разноцветни течности. На някаква кука висеше скелет, небрежно отпуснат. На пръчка до него някой беше заковал препарирана птица. Каквито и грехове да бе извършила в живота си, едва ли заслужаваше съдбата, която препараторът й бе отредил.

Втренченият поглед на Ринсуинд помете пода. Очевидно това бе единственото метене, което подът бе виждал от доста време. Само около него мястото бе почистено от остатъците изпотрошено стъкло и преобърнати колби за…

Магически кръг.

Изрисуван беше изключително старателно с тебешир. Който го е направил, е бил съвсем наясно, че целта на кръга е да раздели вселената на две части — вътрешна и външна.

Ринсуинд, разбира се, беше във вътрешната.

— Аха — обзе го познат и едва ли не утешителен безпомощен ужас.

— Заклевам Вас и Вас умолявам да не предприемате никак ви агресивни действия, о Демоне на Мрака — каза гласът, идващ, както Ринсуинд определи, иззад масата.

— Добре, добре — прибърза Ринсуинд — Няма. Ъ-ъ. Нима не е възможно да има и най-незначителна, мъничка грешчица?

— Повелявам ти да ми се подчиниш!

— Тъй де! — съгласи се Ринсуинд и безпомощно се огледа. — Ама как?

— Хич не си мислете, че можете да ме омаяте с лъжовния си език, о демоне на Шамхарот — тържествено изрече масата. — Много добре съм изучил нравите на злите духове. Изпълнете всяка моя заповед о, демоне или ще пратя Вас, обратно там във врещий ад, от който идваш. Пардон, от който Вий идвате. Всъщност, от който Вий идете. И наистина ще го направя.

Фигурата се показа иззад масата. Беше нисичка и по-голямата част от нея бе скрита под голямо разнообразие от муски, амулети и талисмани, които дори и да не действуваха срещу магия, сигурно биха я предпазили и от твърде непоколебим саблен удар. Имаше очила и шапка с дълги клепнали отстрани краища и приличаше на късоглед шпаньол.

С трепереща ръка стискаше сабя. Така обилно обсипана с пайети, че бе започнала да се огъва.

— Врящ ад ли каза? — немощно запита Ринсуинд.

— Именно. Където с жалостни писъци на болка изтезаваните се терзаят…

— Да, да, стана ми ясно — прекъсна го Ринсуинд. — Само че, разбираш ли, работата е там, че аз, всъщност, не съм демон. Така че, какво ще кажеш, да вземеш да ме пуснеш, а?

— Няма да ме залъжете с Вашата външност, о Демоне — каза фигурката. И добави с по-естествен глас — Както и да е, демоните все лъжат. Това е общоизвестно.

— Тъй ли? — Ринсуинд се вкопчи в тази сламка. — В такъв случай — аз съм демон.

— Аха! Заклеймен от собствената си уста!

— Виж какво, не съм длъжен да търпя всичко това — отвърна Ринсуинд. — Не зная нито кой си, нито какво става, но ще си пийна нещо, ясно ли е?

Понечи да излезе от Кръга и изтръпна от шока, който му причиниха искрите, с пукот изригнали от руническите надписи и впили се навсякъде по тялото му.

— Вий не ще да можете… вий не ще да можете… вий не ще да можете… — Викачът на духове се предаде. — Виж какво, не можеш да прекрачиш Кръга, докато не те освободя, ясно ли е? Искам да кажа, не бих искал да съм противен, но ако те освободя от Кръга, ще можеш да възобновиш истинския си вид, а навярно той е твърде отвратителен. Повелявам ти да ми се подчиниш — добави, като почувства, че не спазва стила.

— Добре, де. Подчинявам се. Подчинявам се — каза Ринсуинд, като разтриваше лакътя си. — Но все пак не съм демон.

— Тогава защо отвърна на повикването? Може би трябва да предположа, че просто си минавал през параестествените измерения, а?

— Нещо такова, струва ми се. Всичко е малко по-объркано.

— Разправяй ги на старата ми шапка — Викачът подпря сабята си на една дървена катедра, върху която лежеше отворена книга, изпълнена със стърчащи отметки. След което лудешки затанцува по пода.

— Стана! — изкрещя. — Хехей! — Улови ужасения поглед на Ринсуинд и се успокои. Смутено се изкашля и пристъпи към катедрата.

— Наистина не съм… — започна Ринсуинд.

— Този списък трябва да е тук някъде — започна фигурката. — Да видим сега. О, да. Заповядвам ти — Вам искам да кажа — да, ъ-ъ, ми изпълниш три желания. Да. Искам да стана владетел на кралствата в света, да се запозная с най-красивата жена, живяла някога, и искам да живея завинаги. — Погледна Ринсуинд окуражително.

— Всичко това? — запита Ринсуинд.

— Да.

— О, няма проблеми — саркастично отвърна Ринсуинд. — И през останалата част от деня ще съм свободен, нали така?

— А искам и сандък, пълен със злато. Да ми се намира.

— Виждам, че всичко си премислил.

— Да. Повелявам ти да ми се подчиниш!

— Добре, добре. Само че … — Ринсуинд бързо се размисли: „Тоя е доста откачен, но е откачен със сабя в ръце. Единственият ми шанс е да го разубедя на неговия собствен език“ — само че, виж, не съм демон от особено висш тип и се опасявам, че този вид услуги са малко извън моята категория. Съжалявам. Можеш да ми повеляваш колкото си искаш, но те са ми непосилни.

Фигурката надзърна над очилата си.

— Тъй — отрони възкисело. — А какво според тебе можеш?

— Ами, ъ-ъ — започна Ринсуинд. — Мисля, че мога да сляза долу до магазините и да ти купя ментовки или нещо подобно.

Последва пауза.

— Наистина ли не можеш да изпълниш всичките онези неща?

— Съжалявам. Виж, ще ти кажа какво да направим. Само ме пусни и непременно ще отворя дума за тях, когато се върна в… — Ринсуинд се поколеба. Все пак, къде по дяволите живеят демоните, наистина? — Града на Демоните — с надежда продължи той.

— Искаш да кажеш Пандемониум? — подозрително запита похитителят му.

— Да, точно така. Точно това исках да кажа. Ще кажа на всички, когато дойдат следващият път в истинският свят непременно да потърсят… как се казваш?

— Търсли. Ерик Търсли.

— Точно така.

— Демонолог, улица Мидън Лейн, Псевдополис. До цеха за щавене на кожи — с надежда каза Търсли.

— Чудесно. Не се безпокой за това. Сега само ме пусни…

Търсли посърна.

— Наистина ли си сигурен, че не можеш да ги изпълниш? — каза той и Ринсуинд не можеше да не почувства сянката на молба в гласа му. — Дори и само малко сандъче със злато би ми стигнало. А, освен това, няма нужда да е най-красивата жена в цялата история. Стига ми и втората по красота. Или третата. Избери една от, ами, стот… хилядата най-красиви. С каквато разполагаш, нещо такова. — Към края на изречението в гласа му вече дрънкаше копнеж.

Ринсуинд искаше да каже: „Слушай, това, което трябва да направиш е да престанеш да джуркаш химикали в тъмни стаи, да се обръснеш, да се подстрижеш, да се изкъпеш, даже два пъти да се изкъпеш, да си купиш нови дрехи, да излезеш някоя вечер и тогава — но, честно казано, дори и изкъпан, обръснат и прогизнал от парфюм, Търсли не би спечелил нищо — и тогава можеш да получиш шамар, от каквато си пожелаеш жена. Е, няма да е много, но все пак е физически контакт.“

— Съжалявам — повтори.

Търсли въздъхна:

— Сложил съм чайника. Искаш ли чаша чай?

Ринсуинд пристъпи сред пукотевица от психична енергия.

— Ъ-ъ — колебливо отрони Търсли, докато магьосникът си ближеше пръстите. — Знаеш ли какво? Ще те оставя под заклинание за лишаване от свобода.

— Няма нужда, уверявам те.

— Не, така е най-добре. Ще можеш да се движиш наоколо. Бях се подготвил напълно, в случай, че можеш да отидеш и да доведеш, ъ-ъ, нея.

— Добре — каза Ринсуинд. Докато демонологът мрънкаше разни думи от книгата, той си помисли: „Крака. Врата. Стълби. Каква страхотна комбинация.“

Хрумна му, че у демонолога имаше нещо необичайно, но не можеше да го определи. Той наистина твърде приличаше на демонолозите, които Ринсуинд знаеше още в Анкх-Морпорк — прегърбени, опръскани с химикали, със зеници като главички на топлийки от изпаренията. Този тук лесно би се вписал в групата им. Само дето имаше и нещо странно у него.

— Да си призная — каза Търсли, като прилежно изтриваше част от кръга, — ти си първият ми демон. Никога досега не е ставало. Как се казваш?

— Ринсуинд.

Търсли се замисли над това.

— Нищо не ми говори — каза. — В „Демонологията“ има Риинджсуин. И Уинсуин има. Но те имат повече крила от тебе. Сега вече можеш да излезеш. Трябва да призная, че материализацията ти е първокласна. Като те погледне, човек никога не би казал, че си зъл дух. Повечето демони когато искат да имат човешки вид, се материализират в облика на благородници, крале и принцове. Този вид на прояден от молци магьосник е много умен. Почти успя да ме измамиш. Какъв срам, че не можеш да изпълниш никое от онези неща.

— Не мога да разбера защо искаш да живееш вечно — каза Ринсуинд, решавайки мълчаливо, че ако някога му се отдаде възможност, ще си върне думите „прояден от молци“. — Да си отново млад, това разбирам.

— Хъм. Не е много забавно да си млад — отвърна Търсли и запуши уста с ръката си.

Ринсуинд се наведе напред.

Около петдесетина години. Ето какво липсва.

— Това е фалшива брада! — каза той. — На колко години си?

— На 87! — изписка Търсли.

— Виждам връзките над ушите ти!

— На 78, честно! Повелявам да ми се подчиниш!

— Ти си момче!

Ерик високомерно се изпъчи.

— Не съм! — изсъска в отговор. — Почти на 14 съм.

— А-хааа!

Момчето размаха сабята си към Ринсуинд.

— Във всеки случай, това няма значение. — изкрещя. — Демонолозите могат да си бъдат на колкото години си искат. Ти пак си мой демон и трябва да изпълняваш повелите ми!

— Ерик! — долетя глас някъде под тях. Лицето на Ерик побледня.

— Да, мамо? — извика, а очите му се впиха в Ринсуинд. И само с устни прошепна: не казвай нищо, моля те.

— Какъв е този шум там горе?

— Нищо, мамо!

— Слез и си измий ръцете, скъпи, закуската ти е готова!

— Да мамо. — Погледна глуповатичко към Ринсуинд. — Това е майка ми.

— Тя има силни бели дробове, нали? — каза Ринсуинд.

— Май, май е по-добре да слизам, тогава — отвърна Ерик. — Ти, разбира се, ще трябва да останеш тук.

Сети се, че така се губи част от правдоподобието и отново размаха сабята:

— Повелявам да ми се подчиниш! — изрече. — Повелявам да не напускаш тази стая!

— Добре. Разбира се — отвърна Ринсуинд, с поглед към прозорците.

— Обещаваш? Иначе ще бъдеш запратен обратно в Пъклото.

— О, не искам — каза Ринсуинд. — Заминавай. Не се тревожи за мене.

— Оставям сабята и нещата тук — Ерик свали голяма част от снаряжението си, под което се показа слабичък тъмнокос младеж, чието лице би било много по-хубаво, когато му се изчисти акнето. — Ако ги докоснеш, ще те сполетят ужасни неща.

— Не би ми и хрумнало — отвърна Ринсуинд.

Оставен сам, той бавно отиде до катедрата и погледна книгата. Заглавието, изписано с внушително блещукащи червени букви бе „Mallifacarum Simpta Diabolicite Occularis, Singularum“, Книга за пълния контрол. Знаеше я. Някъде в Библиотеката имаше копие от нея, въпреки че магьосниците никога не си даваха труд да я погледнат.

Може би необичаен факт, защото, ако има нещо, за което един магьосник би спазарил и баба си, то е за власт. Но съвсем не беше чак пък толкова необичаен, защото ако един магьосник е достатъчно схватлив, за да оцелее в продължение на пет минути, той може да проумее, че ако се крие някаква власт в демонологията, то тя е в демоните. Да използваш такава власт за собствени цели е като да трепеш мишки с гърмяща змия.

Дори и магьосниците намираха демонолозите за странни — все бяха потайни, бледи хора, които ги забъркваха едни в затъмнени стаи и се здрависваха с влажни, слаботелесни ръце. Това няма нищо общо с добрата чиста магия. Нито един уважаващ себе си магьосник не би си имал вземане-даване с демоничните територии, чиито обитатели са такава сбирщина от кукавци, каквито едва ли се среща някъде другаде.

Огледа скелета отблизо, просто така, за всеки случай. Очевидно той нямаше нагласа да даде своя принос към ситуацията.

— Принадлежеше на неговия кажжгоде, дядо — каза дрезгав глас иззад него.

— Мъничко необичайно наследство — отвърна Ринсуинд.

— О, не е лично завещано. Взе го от някакъв магазин. От ония кажжгоде, членоразделните кажжгиде е.

— Ъ-ъ — промълви без да мърда главата си — на какво, точно казано, говоря?

— Аз съм един кажжгоде. На езика ми е. Започва с буквата „п“.

Ринсуинд бавно се обърна.

— Ти си папагал — каза.

— Позна.

Ринсуинд вторачи поглед в нещото на пръчката. Едното му око блестеше като рубин. По-голямата част от всичко останало представляваше розово-лилава кожа, изпъстрена с останки от пера, така че крайният ефект от гледката беше една готова за печене четка за коса. Нещото артритно се протри напред-назад по пръчката, след което бавно започна да губи равновесието си, докато най-накрая се провеси с главата надолу.

— Помислих си, че си препариран — каза Ринсуинд.

— Да те таковам, магьоснико.

Ринсуинд не му обърна внимание и се затътри до прозореца. Прозорецът беше малък, но през него се излизаше на покрив с лек наклон. А там отвън са истинският живот, истинското небе, истинските сгради. Протегна се, за да отвори капаците…

Пращящ поток се стече по ръката му и се впи в малкия му мозък.

Свлече се на пода, ближейки пръсти.

— Той ти каза — обади се папагалът като се люшкаше назад-напред с глава надолу. — Но ти не щеш да кажжгоде. Държи те с кажжгиде-тата.

— Но това би трябвало да действа само на демони!

— Аа — каза папагалът, като получи достатъчно силен тласък, за да се люшне с глава нагоре — поза, в която успя да се задържи благодарение на късите останки от онова, което някога са били крила. — Всичко е съответно, нали? Ако влезеш през врата, на която пише „Кажжгиде“, това значи, че с тебе ще се държат като с кажжгоде, ясно? С демон, искам да кажа. Подвластен на всичките правила и кажжгиде. Трудничко ще ти е.

— Но ти знаеш, че съм магьосник, нали?

Папагалът изкряска.

— Виждал съм ги приятел че Истинските Гранд-Кажжгиде-та. Някои от онези, дето са били тука, биха те накарали да ти приседне просото. Огромни люспести огнени кажжгиде-та. Нужни бяха седмици, за да се изчистят саждите от стените — добави одобряващо той. — Това, разбира се, ставаше по времето на дядо му. Хлапакът не го биваше. До днес. Схватливо момче. Виновни са кажжгиде-тата, родителите. Новобогаташи, да знаеш. Във винарския бизнес. Адски го разглезиха, дават му да си играе с неговите кажжгиде-та, стари боклуци. „О, толкова интелигентно момче е, нослето му винаги е забодено в Книгата“ — папагалът направи гримаса. — Никога не му дават нищо от това, от което едно чувствително растящо кажжгоде наистина има нужда, ако ме питаш мене.

— Искаш да кажееш любов и напътствие ли? — запита Ринсуинд.

— Имам предвид дяволски здрав кажжгоде, тупаник — отвърна папагалът.

Ринсуинд притисна с ръце заболялата го глава. Ако демоните обикновено трябва да изтърпяват всичко това, не е чудно защо винаги са толкова раздразнени.

— Поли иска бисквитка — небрежно каза папагалът, така както човек би казал „Ъ-ъ“ или „както вече казах“ и продължи. — Дядо му беше много запален. По това и по гълъбите си.

— Гълъби — промърмори Ринсуинд.

— Не че имаше кой знае какъв успех. Правеше го малко по пътя на пробите и кажжгоде-то.

— Мисля, че спомена за огромни люспести…

— О, да. Но не това беше неговата цел. Опитваше се да извика сукубус[6] — Би трябвало да е невъзможно да се хилиш похотливо, когато за целта разполагаш само с човка, но папагалът успя да се справи. — Това е женски демон, който се явява нощем и прави луда страстна кажжг…

— Чувал съм за тях — прекъсна го Ринсуинд. — Дяволски опасни са.

Папагалът наклони глава на една страна.

— Никога не се справи. Това, което изобщо успя да получи, беше невралгер.

— Това пък какво е?

— Демон, който се явява и те дарява с главоболие.

* * *

Демоните присъстват на Диска поне от толкова време, отколкото съществуват и боговете, които в много аспекти твърде наподобяват. Разликата между тях всъщност е като разликата между терористите и борците за свобода.

Повечето от демоните заемат обширно измерение близо до действителността, традиционно декориране с нюансите на пламъците и постоянно поддържано на точката за печене. Това, всъщност, не е наложително, но средностатистическият демон има една отличителна черта — той е традиционалист.

В центъра на инферното, величествено издигащ се от езеро със заместител на лава и с несравним изглед към Осемте Кръга, е разположен град Пандемониум[7]. Понастоящем животът в него тече съобразно името му.

Астфгл, новият Крал на Демоните, беше бесен. Не просто защото климатичната инсталация отново се бе развалила, не защото се чувствуваше заобиколен отвсякъде от идиоти и интриганти, дори не и защото никой все още не можеше да казва правилно името му, а защото, освен всичко това, току-що му бяха съобщили лоша новина. Демонът, избран с хвърляне на чоп да му я съобщи, сега страхливо се беше снишил пред неговия трон с опашка между краката. Беше безсмъртно уплашен, че скоро ще му се случай нещо прекрасно[8].

— Стана какво? — попита Астфгл.

— Ъ-ъ, отвори се, о, повелителю. Кръгът в Псевдополис.

— Аха. Умното момче. Възлагаме му големи надежди.

— Ъ-ъ. После отново се затвори, о, повелителю. — Демонът затвори очи.

— И кой премина?

— Ъ-ъ. — Демонът се спогледа с колегите си, струпани в далечния край на тронната зала, дълга една миля.

— Попитах, кой премина?

— Работата е там, о, повелителю…

— Да?

— Не знаем. Някой.

— Издадох нареждания, нали така, когато момчето успее, Дук Васенего да му се материализира и да му предложи забранени удоволствия и тъмни наслади, за да го подчини на Нашата воля?

Кралят заръмжа. Бе принуден да признае — проблемът да си зъл се крие във факта, че демоните не се славят като велики мислители-новатори и действително имат нужда от привкуса на човешката изобретателност. А той наистина бе очаквал с нетърпение Ерик Търсли, чийто тип суперинтелигентна глупащина беше рядка наслада. Адът се нуждаеше от ужасно умни, егоцентрични хора като Ерик. Те се справяха много по-добре от демоните със задачата да бъдат зли.

— Тъй беше, повелителю — каза демонът. — И дукът очакваше призовката години наред, като отхвърляше всички останали изкушения, непоколебимо и търпеливо изучаваше света на човеците…

— Добре де, но къде е бил той тогава?

— Ъ-ъ. Повик от свръхестественото, повелителю — изломоти демонът. — Не бил си обърнал гърба и за две минути, когато…

— И някой преминал?

— Опитваме се да открием…

Тук точно търпението на Повелителя Астфгл, което обикновено е здраво на опън като маджун, се прасна. Точно това най го вбесяваше. Поданиците му все казваха „откривам“, когато имаха предвид „констатирам“. Проклятието е прекалено малко наказание за тях.

— Изчезвай — процеди той. — И ще се погрижа да получиш похвала за тази…

— О, господарю, умолявам Ви…

— Изчезвай!

Кралят тежко изтрополи по светещите коридори към частните си помещения.

Неговите предшественици имаха слабост към космати задни крака и копита. Повелителят Астфгл без колебание отхвърли всичко това. Твърдеше, че никой никога не би се омаял на сериозно от задръстените негодяи на Подманифестин, със задници на преживни животни. Затова той проявяваше слабост към червена копринена мантия, пурпурни чорапогащи, качулка с две твърде изискани малки рогчета и тризъбец. Острието му все падаше от дръжката, но Астфгл усещаше, че така пременен Кралят на демоните би могъл да бъде взет насериозно…

В прохладата на покоите си — о, ей богу, или, по-точно, не ей богу, векове му бяха нужни, за да ги докара до някакъв цивилизован стандарт, неговите предшественици се бяха задоволявали просто да се разтакават наоколо и да изкушават хората, а не бяха и чували за стресови ситуации в управлението — лекичко повдигана капачето на Огледалото на Душите и се загледа как там заблещука живот.

Неговата хладна черна повърхност бе заобиколена от гравирана рамка, от която непрестанно се надигаха и разнасяха кълба тлъст дим.

— Каква е волята Ви, господарю? — попита Огледалото.

— Изложи ми събитията от последния час около Псевдополис — каза Кралят и се настани удобно, за да гледа.

След малко отиде и направи справка на името на „Ринсуинд“ в кантонерката си, която наскоро бе заповядал да бъде поставена на мястото на отчайващо подвързаните стари тефтери. Системата обаче все още се нуждаеше от известно смазване, защото удивените демони подреждаха всичко в папката с буквата „Х“, за Хора.

После седна да гледа блещукащите картинки и разсеяно се заигра за успокоение на нервите с предметите по бюрото.

Имаше всякакви канцеларски принадлежности: бележници с магнити за кламери, удобни съоръжения за държане на писалки и онези малки бележничета, които вършат такава хубава работа; невероятно забавни статуетки с надписи от рода: „Ти си Шефа!“, както и хромови топчета и спиралки, задвижвани от някакъв фалшив и краткотраен перпетуум мобиле. Никой, който погледне бюрото не би се усъмнил и за миг, че всички те са хладнокръвно казано, съвсем наистина прокълнати.

— Разбирам — каза Повелителят Астфгл, залюлявайки цял комплект бляскави топчета с едно почукване на дългия си крив нокът.

Не можеше да си спомни за никакъв демон на име Ринсуинд. От друга страна, съществуваха милиони от презряните обекти, пъплещи навсякъде без никакъв усет към порядък, а все още не бе имал време да осъществи подобаващо преброяване на населението и да пенсионира ненужните. Този май имаше по-малко притурки към името си и повече гласни в него от останалите. Но, би трябвало да е демон.

Васенего беше горделив стар глупак, един от възрастните демони, които както му се усмихваха, така го и ненавиждаха, а и не му се подчиняваха особено, само защото Кралят здравата се бе потрудил през хилядолетието, за да може от скромния си старт да се домогне до днешното си положение. Би допуснал даже, че старият дявол го е сторил нарочно — само за да му прави напук.

Е, с това ще трябва да се заеме по-късно. Ще му изпрати записка, или нещо подобно. Сега е твърде късно да прави каквото и да е. Ще трябва лично да се заеме. Ерик Търсли представлява твърде добра възможност, която не бива да се пропусне. Ако докопа Ерик Търсли, наистина ще раздразни боговете.

Боговете! Как мразеше боговете! Мразеше боговете дори повече отколкото мразеше старата гвардия, като Васенего например, дори повече отколкото мразеше хората. Предишната седмица беше оформил малко соаре, вложи сериозен замисъл в него — искаше да покаже, че е готов да каже „било каквото било“, че е готов да заработи заедно с тях в името на една нова, по-добра и по-резултатна вселена. Нарече го „Парти на Опознаването“. Имаше и кремвирши на клечка, и всичко си имаше; максимално се постара, за да стане хубаво парти.

Дори не си направиха труда да отговорят на поканите. А изрично беше написал RSVP[9] отгоре.

* * *

— Демоне?

Ерик надзърна от вратата.

— В каква форма си? — попита.

— В твърде жалка форма — отговори Ринсуинд.

— Донесъл съм ти малко храна. Ядеш, нали?

Ринсуинд я опита. Беше купичка зърнена храна с ядки и сушени плодове. Не че съставките не му понасяха. Просто някъде в процеса на приготовлението на тази смес нещо очевидно така бе повредило невинните съставки, както и милион земни притегляния не могат да повредят неутронна звезда. Ако умреш от такава храна, няма да има нужда да те погребват — ще трябва само да те пуснат там, където пръстта е мека.

Успя да преглътне хапката. Не беше трудно. Номерът е да й попречиш да слезе надолу.

— Прекрасно — задави се той. Папагалът великолепно изимитира човек, на когото му се гади.

— Реших да те пусна да си ходиш — каза Ерик. Твърде безсмислено е да те задържам, нали?

— Напълно безсмислено е.

— Не притежаваш никакви сили?

— Съжалявам. Пълен провал съм.

— Като се замисля, нямаш и особено демоничен вид — каза Ерик.

— Никога го нямат. Не можеш да им вярваш, на кажжгидетата — изхихика папагалът. Отново загуби равновесие. — Поли иска бисквитка — продължи с глава надолу.

Ринсуинд се завъртя около оста си:

— Стой си настрана, човчо!

Зад тях се чу такъв шум, сякаш вселената си прочистваше гърлото. Следите от тебешир по магическия кръг страхотно просветнаха за миг, превърнаха се в огнени дири по протритите дъски, нещо изпадна от празния въздух и тежко тупна на пода.

Беше голям, обкован с желязо сандък. Падна на извития си капак. След миг яростно се затресе, а после протегна стотина розови крачета и със значително усилие успя да се преобърне.

Най-накрая взе да се тътри наоколо, докато се спря и се вгледа в двамата. Действие, още по-смутително поради факта, че се бе вторачил без да разполага с очи за тази цел.

Ерик се раздвижи пръв. Сграбчи магическата сабя, домашно производство, която необуздано изплющя.

— Ти си демон! — заяви. — Едва не ти повярвах, като каза, че не си.

— Ууи-и! — рече папагалът.

— Това е само Багажът ми — отчаяно каза Ринсуинд. — Той е един… ами, ходи навсякъде с мене, в него няма нищо демонично… поне нищо особено… — довърши неубедително.

— Повелявам ти да ми се подчиниш!

— О, не започвай пак.

Момчето надзърна в отворената книга.

— Командите си по-раншни подновявам — твърдо отсече той. — Най-красивата жена живяла нявга, господство над царствата световни и вечен живот. Захващай се.

Ринсуинд замръзна.

— Хайде, давай — каза Ерик. — Би трябвало да изчезнеш в облак дим.

— Слушай, да не си мислиш, че мога да щракна с пръсти…

Ринсуинд щракна с пръсти.

Появи се облак дим.

* * *

Ринсуинд шокирано се втрещи в пръстите си, както човек би гледал пушка, с десетилетия висяла на стената и внезапно гръмнала и продупчила котката.

— Едва ли някога са правили това — промълви той.

Погледна надолу.

— А-а-а — затвори очи.

Тъмнината зад клепачите му представляваше по-добър свят.

Ако тропне с крак, би се самоубедил, че усеща пода, би разбрал, че наистина стои в стаята и че неотложните сигнали, подавани му от останалите сетива, които му показваха, че се носи във въздуха на около хиляда мили над Диска, са просто един лош сън и ей сега ще се събуди. Бързичко отхвърли тази мисъл. Ако е заспал, по-добре да си остане заспал. Може да се лети насън. Ако се събуди, ще има дълго да пада.

Навярно съм умрял и наистина съм демон, помисли си.

Интересна мисъл.

Отново отвори очи.

— Уоу! — каза Ерик с блеснали очи. — Мога ли да имам всичкото това?

Момчето си стоеше в същата поза, както и в стаята. Багажът — също. Папагалът — с раздразнение отбеляза Ринсуинд — също. Стърчеше си, сякаш на пръчката, във въздуха и умозрително разглеждаше космическата панорама долу.

Вероятно Дискът бе създаден да бъде гледан откъм космоса, но Ринсуинд бе дяволски сигурен, не е бил създаден да се живее на него. Все пак трябваше да признае, че е внушителен.

Слънцето щеше да изгрява на отдалечения край и изписа огнена черта, която заблещука по продължение на половината от територията. Дълга и бавна зора точно започваше да се простира над тъмния масивен пейзаж.

По-долу, Великата А’Туин, световната костенурка, ярко осветена в безплодния вакуум на пространството, се бъхтеше под тежестта на Сътворението. Върху неговата — или нейната, този въпрос никога не бе истински изяснен — черупка, четирите гигантски слона се напъваха да удържат самия Диск.

Може би е имало и по-добри начини за създаване на свят. Можеш да започнеш с топка стопено желязо и после да го покриваш последователно със слоеве скали подобно на старомоден, едновремешен плювалник. И ще получиш много добре изработена планета, само дето няма да е толкова хубава. Освен това всички ще изпадат от долните части.

— Чудно — каза папагалът. — Поли иска континентче.

— Толкова е голям — промълви Ерик.

— Да — безучастно каза Ринсуинд.

Почувствува, че от него се очаква нещо повече.

— Не го разпокъсвай — добави.

Обзе го натрапчиво чувство на съмнение. Ако приемем, в името на спора, че е демон, а и толкова много събития му се бяха случили наскоро, готов е да допусне, че може да е умрял без да забележи в бъркотията[10]. Но дори и при това положение не можеше да разбере как така светът стана негов, за да го раздава. Убеден беше, че той си има собственици, които са на същото мнение.

Освен това, беше сигурен, че всеки демон би следвало да получи нещо в писмена форма:

— Трябва да се подпишеш, че си го получил — каза. — С кръв.

— Чия? — запита Ерик.

— Твоята — отговори Ринсуинд. — Или птича кръв, в краен случай. — Отправи сияен многозначителен поглед към папагала, който изръмжа в отговор.

— Не мога ли първо да го опитам?

— Какво?

— Ами ако не работи? Не се подписвам за него, докато не го видя в действие.

Ринсуинд се вторачи в момчето. После погледна надолу към широката панорама на кралствата в света. „Чудя се дали на неговата възраст съм бил същият? — замисли се. Чудя се, как ли съм оцелял?“

— Това е светът — каза търпеливо. — Разбира се, че работи дяволски добре. Искам да кажа, само погледни го. Урагани, континентално движение, цикъл на валежите — всичко си има. Всичко си тиктака като дяволски часовник. Свят като този ще издържи за цял живот. Ако се използува внимателно.

Ерик критично огледа света. Имаше вид на човек, който знае, че най-хубавите подаръци в живота му май се нуждаят от психическия еквивалент на две батерии тип U2, а магазините няма да бъдат отворени преди края на празниците.

— Трябва да получа лепта — каза неоспоримо той.

— Ти какво?

— Кралете в света — продължи Ерик, — трябва да плащат лепта.

— Добре си се изучил, нали така? — Ринсуинд звучеше саркастично. — Само лепта? Няма ли да поискаш луната, докато сме тук горе? Специалното предложение тази седмица: с всеки завладян свят — по един безплатен сателит!

— Има ли някакви полезни минерали?

— Какво?

Ерик издаде звук на многострадална търпеливост:

— Минерали — каза. — Руди. Схващаш ли?

Лицето на Ринсуинд придоби наситен цвят:

— Момче на твоята възраст не би трябвало да мисли за…

— Имам предвид метал и подобни неща. Притрябвала ми е, ако е само скала.

Ринсуинд погледна надолу. Малката луничка на Диска точно се изкатерваше над далечния ръб и хвърляше бледа светлина върху мозаечно разположените суша и морета.

— О, не зная. Изглежда доста хубава — дръзна да отбележи. — Виж, сега е тъмно. Може би всички ще си платят лептата на сутринта?

— Една част искам сега.

— Така си и мислех.

Ринсуинд внимателно огледа пръстите си, Като че ли никога не е умеел да ги щрака.

Направи още един опит.

Когато отново отвори очи, беше в кал до глезените.

Измежду дарбите на Ринсуинд, забележително е умението му да се спасява чрез бягство; умение, което с течение на годините бе превърнал в истинска наука. Няма значение дали бягаш от или към, важното е, че бягаш. Бягството само по себе си има смисъл. Тичам, следователно, съществувам; по-точно казано — тичам, следователно, с малко късмет още ще бъда.

Но освен това беше надарен и в областта на езиците и приложната география. Можеше да изкрещи „помощ!“ на четиринадесет езика и да пищи за милост на други дванадесет. Беше преминал през много от страните на Диска, през някои от тях — с голяма скорост, и в продължение на дългите, прекрасни, скучни часове, когато работеше в Библиотеката, убиваше времето си в изучаване на екзотичните и далечни места, които никога не бе навестявал. Спомни си, че на времето си бе отдъхвал с облекчение, че никога няма да му се наложи да ги посещава.

А сега, ето го точно на такова място.

Заобиколен от джунгла. И то не хубава, любопитна, открита джунгла, през която биха могли да се мятат герои, загърнати в леопардови кожи, а сериозна, истинска джунгла, която се извисяваше като плътна стена от зеленина, трънлива и бодлива. Джунгла, където всеки представител на растителното царство действително си беше налегнал корубата и се бе заловил с непосилната задача да надрасне всичките си съперници. Почвата едва ли изобщо беше почва — по-скоро мъртви растения на път да се превърнат в тор. Вода се стичаше от листо на листо; буболечки жужаха във влажния, натежал от спори въздух и тегнеше ужасна бездиханна тишина, причинена от изтощение на фотосинтезните двигатели. Всеки по тиролски крещящ герой, който би се осмелил да се метне през този парцел, би могъл със същия успех да изпробва късмета си и срещу цвеклорезачка.

— Как го правиш? — попита Ерик.

— Сигурно си има чалъм — отговори Ринсуинд.

Ерик подложи чудесата на Природата на бегъл и пренебрежителен поглед.

— Това не прилича на кралство — оплака се. — Каза, че ще отидем в Кралство. Това ли наричаш кралство?

— Това навярно е тропическата гора Клетч — каза Ринсуинд. — Тя е претъпкана с изгубени кралства.

— Имаш предвид тайнствените древни раси от амазонски принцеси, които подлагат всичките затворници от мъжки пол на странни и изтощителни родоначалнически ритуали ли? — запита Ерик и очилата му взеха да се омъгляват.

— Ха-ха — със смразяващо безразличие отрони Ринсуинд. — Що за въображение има детето.

— Кажжгоде, кажжгоде, кажжгоде! — изпищя папагалът.

— Чел съм за тях — отговори Ерик, като заничаше из зеленината. — Разбира се, притежавам и тези кралства. — Вглъби се в някакво свое собствено видение. — Брей! — изтърси лакомо.

— На твое място бих се съсредоточил върху лептата — каза Ринсуинд и пое по нещо, което можеше да бъде и пътека.

Ярките цветове на едно дърво наблизо се обърнаха и го изгледаха как се отдалечава.

В джунглата на централен Клетч действително има изгубени кралства на тайнствени амазонски принцеси, които пленяват изследователи от мъжки пол, за да ги подложат на специфично мъжки задължения. Последните са действително буйни и изтощителни и жертвите без късмет не издеянват дълго[11].

Има и скрити плата, където влечугести чудовища от отминала епоха лудуват и си играят, има и слонски гробища, изгубени с йероглифи, които могат от пръв поглед да смразят и най-храброто сърце. Всяка уважаваща себе си карта на района едва ли би разполагала с място за дърветата.

Няколкото успели да се завърнат изследователи бяха предали известен брой полезни съвети за онези, които биха ги последвали, като например: 1) при възможност, избягвайте всяка лиана, висяща с главата надолу, с кръгли светещи очички и с цепнато в единия край езиче; 2) не вдигайте никакви лиани на оранжево-черни ивици, които привидно си лежат насред пътеката и си потрепват, защото на другия им край обикновено има тигър; и 3) не отивайте там.

Ако съм демон, мъгляво разсъждаваше Ринсуинд, защо тогава всичко наоколо ме жили и се опитва да ме спъне? Искам да кажа, че, естествено, може да ми навреди единствено дървената кама, намушкана в сърцето? Или чесън ли беше?

Постепенно джунглата свърши и се разкри обширна равна област, която се простираше чак до далечна, синееща верига вулкани. Под тях земята се устремяваше към ивица езера и мочурища, тук-таме прорязани от огромни стъпаловидни пирамиди — всяка от тях увенчана с тънка струйка пушек, виещ се в зазоряващото небе. Пътечката от джунглата се превръщаше в тесен, павиран път.

— Къде сме, демоне? — запита Ерик.

— Прилича на едно от Тезуманските кралства — отвърна Ринсуинд. — Май го управлява от Великият Музума.

— Амазонска принцеса е, нали?

— Учудващо, но — не. Ще бъдеш удивен, когато узнаеш колко много кралства не са управлявани от амазонски принцеси, Ерик.

— Във всеки случай, изглежда примитивно. Малко като в Каменния Век.

— Тезуманските жреци разполагат с много сложен календар и авангардна орология — цитира Ринсуннд.

— А-а — каза Ерик. — Добре.

— Не — търпеливо продължи Ринсуинд. — Това означава наука за измерване на времето,

— О-о.

— Ще ти харесат. Великолепни математици са, очевидно е.

— Хъм — каза Ерик, като премигваше надуто. — Не би ми хрумнало, че в такава изостанала цивилизация имат какво толкова да пресмятат.

Ринсуинд съзря колесниците, които стремглаво се носеха към тях.

— Струва ми се, че обикновено пресмятат жертви — каза той.

* * *

Тезуманската империя, разположена в джунглестите равнини на Централен Клетч е известна със своите градини-пазари, с изключително майсторската изработка на изделия от обсидиан, пера и нефрит, както и с масовите жертвоприношения на хора в чест на Куезоверкоатъл, Пернатата Боа, бога на масовите жертвоприношения на хора. Казват, че винаги можеш да разбереш кога си имаш работа с Куезоверкоатъл. Обикновено става в присъствието на много хора, на върха на голяма стъпаловидна пирамида и особа с елегантно пернато украшение на главата издялква изтънчен нож от обсидиан, предназначен единствено за твоя лична употреба.

На континента тезуменците се славят, че са най-пагубно мрачните, раздразнителни и песимистично настроени хора, които въобще би могъл да срещнеш. Причините за това скоро ще станат ясни. Верни са и данните за науката за измерване на времето. Още отдавна тезуменците бяха схванали, че всичко неотменно се влошава и понеже страдат от ужасяващ буквализъм в мисленето, са разработили сложна система, с която да водят отчетност колко по-лош е всеки следващ ден.

Противно на общоприетото схващане, тезуменците наистина са открили колелото. Просто имат радикално различни от нашите идеи как да се използва то.

* * *

Ринсуинд за първи път виждаше колесница, теглена от лами. Но не това му се стори странно. Странното беше, че я носеха хора — по двама от двете страни на оста. Търчаха зад животните и сандалите им плющяха по каменната настилка.

— Смяташ ли, че в нея е лептата? — запита Ерик.

Цялото съдържание на първата колесница, като изключим кочияша, представляваше набит, по същество кубично оформен мъж с костюм от кожа на пума и с пера на главата.

Бегачите спряха с пуфтене и Ринсуинд видя, че всеки имаше по нещо, което може да се опише като примитивна сабя, направена от затъкнати в дървена дръжка парчета обсидиан. Виждаха му се не по-малко смъртоносни от усъвършенстваните, крайно цивилизовани саби. Всъщност, виждаха му се още по-смъртоносни.

— Е? — каза Ерик.

— Какво „е“? — попита Ринсуинд.

— Кажи му да си ми даде лептата.

Дебелакът слезе тромаво, отмарширува към Ерик и за безкрайно учудване на Ринсуинд, запълзя пред него.

Ринсуинд усети как нещо с дълги нокти се изкатери по гърба му, оттам — на рамото и глас, напомнящ порене на метален лист му каза:

— Така е по-добре. Много кажжгоде, гот. Ако само се опиташ да ме избуташ, демоне, можеш да кажжгоде сбогом на ухото си. Какъв неочакван обрат ще впишат в хрониките, а? Те като че ли го очакваха.

— Защо все повтаряш „кажжгоде“? — попита Ринсуинд.

— Ограничен кажжгоде. Пфу. Нещичко. Абе, в него има думи — отговори папагалът.

— Речник? — каза Ринсуинд. Пътниците от останалите колесници бяха излезли и също пълзяха към Ерик, който грееше от радост като идиот.

Папагалът обмисляше факта.

— Да, вероятно — каза. — Трябва да ти кажа нещо под човка — продължи. — Мислех те за малко кажжгоде в началото, но ти май можеш да го правиш кажжгоде-то.

— Демоне? — надуто каза Ерик.

— Да?

— Какво казват те? Говориш ли езика им?

— Ъ-ъ, не — отговори Ринсуинд. — Обаче мога да го чета — извика след Ерик, който вече се бе извърнал. — Ако можеш някак си да им направиш знак да го напишат…

* * *

Наближаваше пладне. В джунглата зад Ринсуинд съществата кряскаха и нечленоразделно ломотеха. Комари с размери на колибри пърхаха около него.

— Разбира се — каза за десети път. — Никога не са успели да се доберат до изобретяването на хартията.

Каменоделецът се изправи, подаде на асистента си поредното изтъпено длето от обсидиан и очаквателно погледна Ринсуинд.

Ринсуинд отстъпи назад и започна критично да изучава скалния къс.

— Много добра работа — каза. — Имам предвид, много добра прилика. Докарал си и прическата му, и всичкото му. Разбира се, обикновено не е толкова, ъ-ъ квадратен, но, да, много добре, А, ето я и каляската, а там са стъпаловидните пирамиди. Да. Ами, май искат да отидеш в града с тях — каза на Ерик.

— Кажи им „да“ — непоколебима заяви Ерик.

Ринсуинд се обърна към вожда.

— Да — каза.

— [Гърбава-фигура-с-утроени-пера-на-глава-край-три-точки]?

Ринсуинд въздъхна. Без да отрони и думичка, каменоделецът взе ново длето с покорните си пръсти и нагласи в удобно положение нова гранитна плочка.

Един от проблемите, причинени от факта, че си тезуменец, освен това, че си имаш Куезоверкоатъл за бог, е че ако неочаквано ти потрябва да поръчаш допълнителна бутилка мляко за утре, вероятно е трябвало да започнеше бележката за млекаря през миналия месец. Тезуменците са единствените, които се претрепват до смърт, докато напишат последните си слова, преди да се самоубият.

* * *

Късно следобед беше, когато каляската в тръс влезе в каменния град, разположен около най-голямата пирамида, между редици приветстващи ги тезуменци.

— Това по го бива — заяви Ерик, като благосклонно приемаше приветствията. — Много се радват да ни видят.

— Да — мрачно каза Ринсуинд — Защо ли?

— Ами, защото съм новият владетел, естествено.

— Хъммм — Ринсуинд стрелна очи настрана към папагала, който от известно време бе неестествено мълчалив и понастоящем се гушеше зад ухото му като стара мома на възраст в заведение със стриптийз. Сериозно обмисляше въпроса с изящните украшения от пера.

— Кажжгиде, негодяи — изрече той. — Само някой кажжгоде да ме пипне и тоя кажжгоде е минус един пръст, да знаеш.

— Има нещо, дето не е наред в тая работа — каза Ринсуинд.

— Какво? — попита папагалът.

— Всичко.

— Да знаеш, само едно перо да ми няма…

Ринсуинд не беше свикнал хората да се радват, когато го виждат. Неестествено бе, а и не вещаеше нищо добро. Тези тук не само приветствуваха, а хвърляха цветя и шапки. Шапките бяха от камък, но важен е замисълът.

Ринсуинд ги намираше за доста странни шапки. Нямах дъна. Всъщност, представляваха обикновени дискове с дупка в средата.

Процесията премина в тръс по широките булеварди и стигна до няколко сгради, струпани в основата на пирамидата. Там ги чакаше друга група градски сановници.

Накичени бяха с много бижута. По същество украшенията бяха от един вид. Каменен диск с дупка в средата може да има многобройни приложения и тезуменците бяха пуснали в употреба всички, с изключение на едно.

По-важни от това, обаче, бяха многото сандъци със съкровища, складирани пред тях. Претъпкани бяха със скъпоценности.

Очите на Ерик се разшириха.

— Лептата! — каза.

Ринсуинд се предаде. Действително ставаше. Не знаеше как, не знаеше защо, но най-накрая стана Както Трябва. Залязващото слънце проблясваше по десетките съкровища. Разбира се, принадлежаха на Ерик, както можеше да се предполага, но може би щеше да се намери достатъчно и за него…

— Естествено — едва промълви. — Какво друго очакваше.

* * *

Последва пиршество и пространни речи, които Ринсуинд не можа да разбере, но поне бяха изпъстрени с наздравици, кимания и поклони по посока на Ерик. Имаше и дълги изпълнения на тезуманска музика, наподобяваща издухване на изключително запушена ноздра.

Ринсуинд остави Ерик да си седи гордо на трона, огрян от светлината на огъня и се затири безутешно насреща към пирамидата.

— Забавлявах се на кажжгоде-то — укоризнено му каза папагалът.

— Не ме свърта — отговори Ринсуинд. — Извинявай, но подобно нещо никога не ми се е случвало. Всичките тези скъпоценности и т.н. Всичко става както трябва. Не е правилно.

Вдигна поглед към чудовищното лице на стръмната пирамида. Ярки отблясъци от огъня танцуваха по нея. Върху всеки каменен блок имаше издълбан барелеф, илюстриращ ужасяващо изобретателните процедури, които тезуменците извършваха над враговете си. От сцените можеше да се предположи, че тезуменците независимо от добродетелите, които може би притежаваха, обикновено не проявяваха склонност да посрещат непознатите странници с „добре дошли“ и да ги отрупват със скъпоценности. Взета като едно цяло, купчината гравюри създаваше добър художествен ефект — само детайлите й бяха страховити.

Както си вървеше покрай стената, стигна до огромна врата, която възпроизвеждаше с художествени средства как на група затворници очевидно им правеха пълен медицински преглед[12].

Зад нея се откриваше къс, осветен от факли тунел. Ринсуинд направи няколко крачки навътре, като си повтаряше, че винаги би могъл да изхвърчи навън и стигна до високо помещение, заемащо по-голямата част от вътрешността на пирамидата.

Навсякъде покрай стените имаше още факли и те много добре осветяваха всичко.

Това не беше особено желателно, понеже онова, което основно осветяваха беше гигантска по размери статуя на Куезоверкоатъл, Пернатата Боа.

Ако ви се наложи да сте в една стая с тази статуя, бихте предпочели да е тъмно като в рог.

Или може би не. По-добър вариант би бил, да сложите обекта в тъмната стая, а вие да сте на стотици мили разстояние, обзет от безсъние, опитвайки се да забравите как изглежда.

Това е само една статуя, повтаряше си Ринсуинд. Не е истинска. Само са използвали въображението си. Това си е.

— Какво, да го кажжгоде-то, е туй? — запита папагалът.

— Техния бог.

— Измъкваш се, а?

— Не, наистина. Това е Куезоверкоатъл. Полу-човек, полу-пиле, полу-ягуар, полу-змия, полу-скорпион и полу-откачен. Папагалът помръдваше човката си, докато осмисли фактите

— Това прави една кажжгоде сума от трима човекоубийствени маниака — заключи той.

— В обши линии, така е — потвърди статуята.

— От друга страна — мигновено започна Ринсуинд — наистина мисля, че е ужасно важно хората да имат право да си боготворят когото си искат, а сега, понеже веднага си тръгваме, само…

— Моля ви, не ме оставяйте тука — каза статуята. — Моля ви, вземете ме със себе си.

— Може да се окаже сложно, може да се окаже сложно — забързано отвърна Ринсуинд, като отстъпваше назад, — Не че имам нещо против, но там откъдето идвам, съществуват расистки предразсъдъци срещу десетметрови хора, навсякъде изпонакичени със зъби, нокти и огърлици от черепи. Просто си мисля, че ще ти е трудно да си намериш място.

Папагалът го клъвна по ухото:

— Гласът идва иззад статуята, глупав кажжгоде — изграчи той.

Оказа се, че идва от дупка на пода. Бледо лице заничаше с късоглед поглед нагоре към Ринсуинд от дълбините на някаква яма. Беше възрастно, добродушно лице с израз на едва доловимо притеснение.

— Здравей? — каза Ринсуинд.

— И представа си нямаш какво означава отново да чуеш приятелски глас — каза лицето и се озари в усмивка. — Само ако можеш малко да ми помогнеш да се изкатеря…

— Моля? — каза Ринсуинд. — Затворник си, нали?

— Уви, тъй е.

— Не зная дали трябва ей тъй на да обикалям и да отървавам затворници — каза Ринсуинд. — Имам предвид, може и да си направил нещо.

— Напълно невинен съм и не съм забъркан в никакво престъпление, уверявам те.

— Е, да, ама ти го казваш — продължи мрачно Ринсуинд. — Но ако тезуменците са отсъдили…

— Кажжгоде, кажжгоде, кажжгоде! — изпищя папагалът в ухото му, като подскачаше нагоре-надолу по рамото му. — Нима нямаш и най-малката?… Ти откъде си бе? Та той е затворник! Затворник в храм! Длъжен си да спасяваш затворените в храмове! Та нали затова по дяволите са там!

— Не, не е така — отряза Ринсуинд. — Не е толкова просто. Сигурно е тука, за да го принесат в жертва! Не е ли така? — погледна очаквателно към затворника.

Лицето кимна утвърдително.

— Всъщност прав си. По-точно казано — за да бъда жив одран.

— Ето! — обърна се Ринсуинд към папагала. — Видя ли? Мислиш се за всезнайко. Тук е, за да бъде жив одран.

— Всяко сантиметърче кожа, обелено под акомпанимента на изтънчени болки — услужливо добави затворникът.

Ринсуинд замълча. Помисли си, че знае значението на думата „изтънчен“, а то не се срещаше редом с „болка“.

— Как, всяко парченце? — запита.

— Очевидно това е случаят.

— Брей! Какво пък толкова си направил?

Затворникът отрони въздишка.

— Никога не би ми повярвал … — промълви.

* * *

Кралят на демоните остави огледалото да потъмнее и барабани с пръсти по бюрото си за известно време. После взе микрофон и духна в него. Най-сетне далечен глас отвърна:

— Да, шефе?

— Да, сър! — сряза го Кралят.

Далечният глас измърмори нещо и добави:

— Да, СЪР?

— Има ли на работа при нас някой си Куезоверкоатъл?

— Ще видя, шефе. — Гласът заглъхна, после се върна отново. — Да, шефе.

— Дук, граф, виконт или барон е? — попита кралят.

— Не, шефе.

— Ами какво е?

От другия край последва дълго мълчание.

— Е? — настоя кралят.

— Не е нещо особено, шефе.

За известно време кралят остана така, впил зверски поглед в микрофона. „Пробваш, мислеше си. Съставяш подходящите планове, опитваш се да въведеш организация, опитваш се наистина да помогнеш на хората, а виж какво получаваш“.

— Изпрати го при мене — каза.

* * *

Навън музиката се извиси до кресчендо и секна. Огньовете пращяха. От далечните джунгли хиляди блещукащи очи наблюдаваха ритуалите.

Върховният жрец се изправи и произнесе реч. Ерик бе грейнал като тиква. Тезуменците в дълга редица надонесоха кошници скъпоценности и ги наслагаха пред него.

После Върховният жрец произнесе втора реч. Тази очевидно завърши с въпрос.

— Чудесно — каза Ерик. — Много добре. Продължавайте. — Почеса ухото си и реши. — Всички можете да имате половин почивен ден.

Върховният жрец отново повтори въпроса си, с леко нетърпение в гласа.

— Аз съм, да — отговори Ерик, в случай, че не са наясно. — Правилно сте разбрали.

Върховният жрец заговори отново. Този път нетърпението не беше леко.

* * *

Хайде отново да повторим, какво ще кажеш? — каза кралят на демоните. Изтегна се в трона си.

— Един ден случайно откриваш тезуменците и решават, мисля точно възпроизвеждам думите ти, „че са тайфа безнадеждници от каменната епоха, заседнали около някакво мочурище без да пречат никому“, прав ли съм? При което ти се вселяваш в акъла на един от върховните им жреци — сигурно по онова време са почитали някаква пръчица — побъркваш го и вдъхновяваш племената да се обединят, да тероризират съседите си, за да се роди на континента нова нация, предана на идеята, че цялото човечество трябва да бъде изкачено на върха на церемониалните пирамиди и накълцано с каменни ножове. Кралят придърпа своите записки към себе си. — О, да, някои трябва да бъдат също така драни живи — добави.

Куезоверкоатъл пристъпи от крак на крак.

— При което, — каза кралят — те мигновено се въвличат в продължителна война с всеки друг и носят смърт и разруха на хиляди умерено невинни хора, и прочие, и прочие. А сега, слушай: това трябва да престане.

Куезоверкоатъл лекичко се люшна назад.

— Беше само, ами, само едно хоби — промълви духът. — Мислех си, ъ-ъ, че така е правилно. Смърт и разруха и т.н.

— А, така ли? — каза кралят. — Да мрат с хиляди повече или по-малко невинни хора? Направо от нашите ръце? — щракна с пръсти — ей тъй на. И веднага — хоп! — на щастливите си ловни полета или където и да е. Ето в това се крие проблемът при вас, чиновниците. Не мислите за Мащабната картина. Имам предвид, на, да вземем тезуменците. Мрачни, без въображение, вманиачаващи се… досега щяха да са открили такава цялостна бюрокрация и данъчна система, че биха стопили всички мозъци на континента. Вместо което те са просто тайфа второразредни убийци-колачи. Каква загуба.

Куезоверкоатъл се сгърчи.

Кралят се залюшка назад-напред с трона си.

— Значи, искам веднага да се върнеш там долу и да им се извиниш — каза той.

— Моля?

— Кажи им, че си решил друго. Кажи им, че онова, което наистина си искал да ти накараш да правят, е да се бъхтят ден и нощ, за да подобрят съдбините на своите ближни. Ще има голям успех.

— Какво? — отрони Куезоверкоатъл с крайно несигурен вид. — Искате да се покажа?

— Вече са те виждали, нали? Видях статуята — много е правдоподобна.

— Ъ-ъ, да. Явявал съм се насън и прочие — несигурно изрече демонът.

— Чудесно. Действувай

Очевидно Куезоверкоатъл се притесняваше от нещо.

— Ъ-ъ — промълви. Значи, такова, да се материализирам, нещо такова, а? Искам да кажа, действително да се появя там на място, а?

— Да!

— Ааа.

* * *

Пленникът се отупа от прахта и протегна сбръчкана ръка към Ринсуинд:

— Много благодарности. Понсе да Куърм.

— Моля?

— Така се казвам.

— А-ха.

— Славно старо име — каза да Куърм, като търсеше в погледа на Ринсуинд някакви следи от подигравка.

— Добре — безучастно се съгласи Ринсуинд.

— Търсехме Извора на Младостта — продължи да Куърм

Ринсуинд го изгледа отгоре до долу

— Успяхте ли? — учтиво попита.

— Не особено, не.

Ринсуинд надникна отново в ямата.

— Каза „търсехме“. Къде са останалите? — попита.

— Пипна ги религията.

Ринсуинд вдигна поглед към статуята на Куезоверкоатъл. Не беше нужно особено въображение, за да си представиш за коя религия става дума.

— Мисля — внимателно изрече той, — че е по-добре да си тръгваме.

— Съвсем вярно — потвърди старецът. — При това — бързо. Преди да се е появил Владетелят на света.

Ринсуинд изтръпна. Започва се, помисли си. Знаех си, че всичко ще свърши зле и ето го началото. Сигурно имам инстинкт към тези събития.

— Откъде знаеш? — попита.

— О, — това е тяхно пророчество. Е, не е точно пророчество, а всъщност е цялата история на света — от старта до финала. Написана е навсякъде по тази пирамида — ободрително поясни да Куърм. — Бога ми, не бих искал да съм Владетелят, когато пристигне. Те си имат планове.

* * *

Ерик се изправи.

— А сега само ме чуйте — каза. — Нямам намерение да търпя подобно нещо. Аз съм вашият владетел, нали разбирате…

* * *

Ринсуинд се втрещи в най-близките до статуята блокове. На тезуменците им бяха нужни два етажа, двадесет години и десет хиляди тона гранит, за да пояснят какво възнамеряваха да направят с Владетеля на Света, но резултатът беше… ами… ясен. У него не би останала и сянка съмнение, че те са раздразнени. Дори би могъл да заключи, че са вбесени.

— Но защо за начало ще му дават всичките тези съкровища? — попита Ринсуинд, като ги сочеше.

— Ами, той си е Владетелят — отговори да Куърм — Мисля, подобава му да го уважат.

Ринсуинд кимна. Донякъде беше справедливо. Ако сте племе, което живее в мочурище насред влажна гора, нямате метали, обременени сте с бог като Куезоверкоатъл, а после откривате някой, който ви заявява, че отговаря за цялата тая работа, вероятно бихте искали да му отделите известно време и да му обясните колко невероятно разочаровани сте. Тезуменците никога не са имали никаква причина, за да бъдат деликатни с божествата.

Приликата с Ерик беше много голяма.

Погледът на Ринсуинд проследи развитието на случката върху съседната стена.

Този блок изобразяваше някого, който твърде наподобяваше Ринсуинд. Имаше папагал на рамото му.

— Стой — каза. — Това съм аз!

— На съседния блок ще видиш какво правят с тебе — самодоволно заяви папагалът. — Ще ти се преобърне кажжгоде-то.

Ринсуинд погледна към блока. Кажжгоде-то му се преобърна.

— Просто ще си тръгнем съвсем тихичко — решително каза той. — Искам да кажа, че няма да спираме, за да им благодарим за яденето. По-късно винаги можем да им пратим писмо. Нали се сещаш, тъй че да не сме некултурни.

— Момент — каза да Куърм, докато Ринсуинд го дърпаше за ръката, — още не съм успял да прочета всичките блокове. Искам да видя как ще свърши светът…

— Не знам как ще свърши за всички останали — мрачно заяви Ринсуинд, влачейки го по тунела. — Знам как ще свърши за мене.

Излезе навън в зазоряващото се утро, което беше чудесно. Но сгреши, че влезе в полукръг от тезуменци. Бяха с копия. С изящно издялкани остриета, които подобно на сабите им нямат нищо общо с цивилизованите, простите, груби, низши стоманени оръжия. По-добре ли е да знаеш, че ще те намушкат с чудни образци с оригинален етнически произход, отколкото с противни изковани изделия, изчукани от хора без контакт с циклите на природата?

Вероятно не, реши Ринсуинд.

* * *

Винаги казвам — обяви да Куърм, — че всяко зло за добро.

Ринсуинд, привързан към съседната плоча, едва извърна глава:

— Къде точно е доброто в настоящия момент? — попита.

Да Куърм погледна косо към мочурищата и горския покров.

— Хм. Като начало, гледката оттук е първокласна.

— Аха, добре — каза Ринсуинд. — Знаеш ли, никога не би ми хрумнало. Съвсем прав си. Предполагам, че е от гледките, които ще помниш цял живот. Искам да кажа, че няма да ти се наложи да си ги припомняш още дълго.

— Няма защо да се правиш на саркастичен. Просто отбелязах.

— Искам при мама — обади се Ерик от средната плоча.

— Млъквай, момко — каза да Куърм. — Поне ще бъдеш принесен в жертва в името на нещо, което си заслужава. Докато аз само им предложих да се опитат да използват колелата изправени, за да могат да ги търкалят. Опасявам се, че по тези места не приветствуват особено новите идеи. Въпреки това, nil desperandum. Където има живот, има надежда.

Ринсуинд изръмжа. Ако имаше нещо, което въобще не понасяше, то това бяха храбреци пред лицето на Смърт. Очевидно дразнеха нещо от най-основните качества на характера му.

— Всъщност — каза да Куърм. — Мисля, че … — експериментално се търколи от едната страна на другата, като подръпваше лианите, овързали го здраво към плочата. — Да, мисля, че когато са завързали тези въжета … да, определено … са…

— Какво? Какво? — обади се Ринсуинд.

— Да, определено — отвърна да Куърм. — Абсолютно сигурен съм. Вързали са ги много здраво и професионално. Никъде не поддават дори и сантиметър.

— Много ти благодаря — каза Ринсуинд.

Плоската горна площадка на пирамидата беше доста обширна и имаше предостатъчно място за статуи, свещеници, улеи, производствени линии за издялкване на ножове и всички останали приспособления, нужни на тезуменците за пласиране на религия на едро. Пред Ринсуинд няколко жреци усърдно напяваха дълъг списък жалби относно мочурищата, комарите, липсата на метални руди, вулканите, времето, това че обсидианът бързо се изтъпява, неволята да имаш бог като Куезоверкоатъл, това, че колелата никога не функционират правилно, независимо колко често ги слагаш легнали и ги буташ, и т.н.

В повечето религии молитвите общо взето прославят и благодарят на съответните богове или поради всеобща набожност, или с надеждата, че той или тя, ще разберат намека и ще започнат да действуват отговорно. Тезуменците, след като дълго и прилежно се оглеждали наоколо, заключили безцеремонно, че всичко е почти толкова лошо, колкото изобщо може да стане и довели изкуството на мрънкащите песнопения до съвършенство.

— Няма да трае дълго още — оповести папагалът от върха на статуята на един от по-маловажните тезуменски богове.

Беше се озовал там в резултат на сложна поредица от събития, включващи значително количество кряскане, облак от пера и трима тезуменски жреца с много подути пръсти.

— Върховният жрец точно изпълнява кажжгоде-то в чест на Куезоверкоатъл — разговорливо продължи той. — Привлекли сте значителна тълпа зяпачи.

— Предполагам, че не би скочил тук долу да прегризеш тези въжета, а? — запита Ринсуинд.

— В никакъв случай.

— Така си и знаех.

— Слънцето скоро ще се покаже — продължи папагалът.

Ринсуинд почувствува, че гласът му е ненужно ведър.

— Ще се оплача от това, демоне — мрънкаше Ерик. — Само почакай мама да научи. Родителите ми са влиятелни хора, да знаеш.

— Уф, добре де — немощно каза Ринсуинд. — Защо не вземеш да кажеш на Върховния, че ако изтръгне сърцето ти, майка ти още утре ще бъде в училище, за да се оплаче.

Тезуменските жреци извършиха дълбок поклон към слънцето, а всички в тълпата долу извърнаха очи към джунглата.

Където ставаше нещо. Чуваше се шум от трошене на храсталаци. Тропическите птички изригваха с крясъци от дърветата.

Ринсуинд, естествено, не можа да види всичко това.

— Изобщо не трябваше да искаш да ставаш владетел на света — каза. — Имам предвид, какво си очаквал? Не би могъл да очакваш хората да се радват щом те видят. Никой не се радва, когато се появи хазяинът.

— Ама те ще ме убият!

— Това е начинът да ти кажат, метафорично, че им е писнало да те чакат да пребоядисаш и да оправиш канализацията.

В този момент в цялата джунгла цареше пълен хаос. Животните презглава изскачаха от храстите, сякаш бягаха от огън. Звукът от няколко тежки тупвания свидетелствуваше, че падат дървета.

Най-сетне обезумял ягуар изскочи с гръм и трясък от храсталаците и се спусна на големи скокове по издигнатата над мочурището пътека. Няколко метра зад него беше Багажът.

Целият беше в лиани, листа и в перата на различни редки птици на джунглата, някои от които сега бяха още по-редки. Ягуарът би могъл да го избегне, ако бягаше на зигзаг по пътеката, но обзелият го идиотски ужас му попречи. Допусна грешката да се обърне, за да види какво го следва.

Беше последната му грешка.

— Знаеш ли, онази, твоята кутия — каза папагалът.

— Какво? — попита Ринсуинд.

— Носи се насам.

Жреците присвиха очи и се вторачиха в тичащата фигурка долу в далечината. Багажът си имаше доста праволинеен начин за справяне с обектите, разположени между него и предначертаната цел: не им обръщаше внимание.

Точно този миг, противно на всичките им инстинкти, с огромно безпокойство, за най-голямо свое нещастие, в пълно неведение относно текущите събития, самият Куезоверкоатъл избра, за да се материализира на върха на пирамидата.

Няколко жреца го забелязаха. Ножовете изпопадаха от пръстите им.

— Хей — изписка демонът. Останалите жреци се обърнаха.

— Така. А сега искам всички вие да внимавате — изписка Куезоверкоатъл, свил на фуния малките си ръчички около основната си уста в усилие да бъде чут.

Много конфузна ситуация. Беше се забавлявал в ролята си на тезуменски бог, не на шега бе впечатлен от предаността и всеотдайността на тезуменците към своя дълг, поласкан беше от невероятната статуя, копие на действителността, върху пирамидата и наистина го болеше, че е принуден да разкрие — една важна подробност в статуята не е вярна.

Висок беше десетина сантиметра.

— А сега — започна, — внимавайте тука…

За съжаление никой никога не узна защо. Точно тогава Багажът превзе върха на пирамидата, с крачета въртящи се като перки и се приземи право върху плочите, Чу се къс кух писък.

* * *

Такъв забавен стар свят, каза да Куърм. Наистина трябва да се смееш. Ако не се смееш, ще откачиш, не е ли така?

Досега си бил привързан към плоча и на път да те подложат на изтънчено мъчение, а сега ти дават закуска, преобличат те, получаваш гореща вана и безплатно те закарват до границата на кралството. Как да не вярваш, че има господ. Тезуменците разбира се, си знаеха, че има бог и че понастоящем той представлява малко и отчайващо мазно петно на върха на пирамидата. Факт, който ги поставя пред нещо като проблем.

Багажът бе приклекнал на главния градски пазар. Цялото жреческо войнство бе приседнало около него и внимателно го наблюдаваше в случай, че извърши нещо занимателно или религиозно.

— Ще го изоставиш ли? — запита Ерик.

— Не е така просто — отвърна Ринсуинд. — Обикновено ме настига. Нека само бързо си тръгнем.

— Но ще си вземем лептата, нали?

— Това е учудващо скапана идея — отбеляза Ринсуинд. — Нека само си тръгнем тихичко, докато са в добро настроение. Сигурно скоро ще им омръзне.

— А аз трябва да продължа търсенето на Извора на младостта — заяви да Куърм.

— О, да — съгласи се Ринсуинд,

— На това съм посветил целия си живот, да знаеш — гордо сподели старецът.

Ринсуинд го огледа от главата до петите.

— Така ли? — попита.

— О, да. На това единствено. Още като момче.

Лицето на Ринсуннд излъчваше силно недоумение.

— В такъв случай — започна, сякаш говореше на дете, — не би ли било по-добре… разбираш ли, по-разумно… ако само се спогодиш с…

— Какво? — каза да Куърм.

— О, нищо, нищо — отвърна Ринсуинд. — Виж какво ще ти кажа, обаче — добави, — мисля, че за да не ти стане, ами, скучно, ще трябва да ти връчим този прекрасен говорещ папагал. — Ринсуинд светкавично го сграбчи, като непоколебимо пазеше пръстите си от грозящата ги опасност. — Тази птица е рожба на джунглата — каза той. — Жестоко е да я обречем на градски живот, нали?

— Роден съм в клетка, ах, ти, бълнуваш кажжгоде! — изпищя папагалът.

Ринсуинд го вдигна към лицето си — нос срещу човка.

— Или това, или е време да готвим фрикасе.

Папагалът разтвори човка да го ухапе по носа, съзря изражението му и размисли.

— Поли иска бисквитка — само успя да каже и добави, sotto voce, — кажжгодекажжгодекажжгоде.

— Само мое, скъпо мъничко пиленце — каза да Куърм — Ще се погрижа за него.

— кажжгодекажжгоде.

Стигнаха до джунглата. Няколко минути по-късно Багажът вече препускаше след тях.

* * *

Беше пладне в кралството Тезума.

От вътрешността на главната пирамида се чуваше как демонтираха някаква огромна статуя.

Жреците седяха умислени. От време на време някой се изправяше и произнасяше кратка реч.

Очевидно, излагаха се становища. Например, до каква степен икономиката на кралството зависи от една гъвкава промишленост за обсидианови ножове, по какъв начин поробените съседни кралства стигнаха дотам, че да разчитат на ударите, нанасяни от едно твърдо правителство, между другото говориха и за разбиването, посичането и изкормването на твърди правителства, както и относно ужасяващата съдба, очакваща всички онези, що си нямат богове. Безбожниците могат да стигнат до всякакви крайности — биха могли да се опълчат срещу добрите стари традиции за пестеливост и несаможертвопринасяне, традиции, изградили кралството такова, каквото е днес; биха могли да се запитат защо, ако нямат бог, са им всичките тези жреци, всичко, ама, всичко може да им хрумне.

Добре изрази становището си Мазума, върховният жрец. Той каза:

— [Смачкана-фигура-със-счупен-нос-лапа-на-ягуар-три-пера-стилизиран-бодлив-мравояд].

След известно време подложиха въпроса на гласуване. Преди да падне нощта, най-кадърните каменоделци на кралството вече работеха върху нова статуя.

Общо взето, беше продълговата, с множество крачета.

* * *

Кралят на демоните забарабани с пръсти по бюрото. Не че оплакваше съдбата на Куезоверкоатъл, на който щеше да му се наложи да прекара няколко века в някой долен ад, докато му порасне ново материално тяло. Така му се пада на противния малък дявол. Нито пък го безпокоеше общата насока на събитията върху пирамидата. В края на краищата целият смисъл на историята с желанията е да се погрижиш клиентът да получи точно онова, за което е помолил и което всъщност не е искал.

Просто нямаше усещането, че управлява събитията. Факт, естествено, нелеп. Ако се стигне дотам, че се случват все най-хубави неща, винаги може да се материализира и лично да се заеме с проблема. Но му харесваше хората да вярват, че всички сполетели ги злини са просто съдба и провидение. Тази мисъл беше една от малкото, които го ободряваха.

Отново погледна в огледалцето. След малко се наложи да коригира копчето за времето.

Бележки

[1] Б.пр. Смъртта в книгите на Тери Пратчет е от мъжки род.

[2] Просто еротични. Без извратености. Това е разликата между употребата на перо и употребата на пиле.

[3] Бяха му нужни 30 години. за да потъне. Жителите поджапаха доста време. Това влезе в историята като най-досадната континентална катастрофа в Мултивселената

[4] Старият Том е единствената напукана бронзова камбана в Университетската кула. Езикът й бе паднал непосредствено след като я бяха излели. но Камбаната все още на всеки час напяваше някаква страхотна тишина.

[5] По заобиколен начин Касиерът намекваше за трудния момент, когато Университетът едва не причини края на света и всъщност щеше да го постигне, ако не се случи поредица от събития, в които участваха Ринсуинд, магическо килимче и половин тухла в чорап (Вж. „Магизточник“). Цялата тази история твърде притесняваше магьосниците — така винаги се чувстват хора. които впоследствие установяват, че през цялото време са били на погрешната страна (т.е. на губещата) Потресаващ е и фактът, какво многобройно количество от старшите в Университета сега са непоклатимо убедени, че по това време са боледували, гостували са у леля си, или са се заключили и са работили върху научно изследване като високо са си тананикали и дори представа са нямали какво става навън. Дочуха се откъслечни приказки да се издигне статуя на Ринсуинд, но благодарение на необикновената алхимия, която се прилага към тези деликатни въпроси, статуята бързо се превърна в паметна плочка, после в отметка в Списъка на Загиналите за родината, а най-накрая — в иск за порицание поради неподходящо облекло.

[6] Б.пр. (митол.) Зъл дух, който се превръща на жена. за да се чука със спящи мъже

[7] Демоните и техният Ад са доста различни от Подземните Измерения, онези безкрайни успоредни пустоши извън пространството и времето. Тъжните луди Неща в Подземните измерения не разбират света, а просто жадуват светлина и форма и се опитват да се сгреят край огньовете на действителността като се струпват край нея с почти същия ефект — ако изобщо им се отдаде да проникнат подобно на океан, който се опитва да се сгрее край свещ. А демоните повече или по-малко принадлежат на същото пространствено-времево кажжгоде, както и хората и проявяват дълбок и траен интерес към ежедневните дела на Човечеството. Достатъчно интересен е фактът, че боговете на Диска никога не са се трогвали до там, че да съдят душите на мъртъвците и затова хората отиват в ада, само ако дълбоко в себе си твърдо вярват, че там им е мястото. Нещо, което бихме направили, ако не знаехме за съществуването му. Това обяснява защо е толкова важно мисионерите да бъдат разстрелвани от пръв поглед.

[8] Демоните имат извратена представа за ценностите.

[9] Б.пр. Respondez S’il Vous Plait (фр.) — моля отговорете.

[10] Бяха му казвали, че да умреш е като да влезеш в друга стая. Разликата се състои в това, че когато извикаш: — Къде са ми чистите чорапи? — никой не ти отговаря.

[11] Става така, защото задължения като да поставяш щепсели, да ковеш рафтове, да проверяваш странни шумове по таваните и да косиш полянки постепенно могат да износят и най-здравия организъм.

[12] Поне отдалече изглеждаше така. Отблизо — не.