Луис Ламур
Сребърният каньон (7)

Глава седма

Довлякох се до ръба на извора, потопих глава в студената и чиста вода и пих до насита. Хладината сякаш се разнесе по цялото ми тяло и аз останах да лежа така, дишайки дълбоко.

Заливаше ме океан от тъпа болка, но аз се насилих да мисля, да прогоня обратно болката. Трябваше да почистя раните си. Това означаваше да имам гореща вода, а за да имам гореща вода, първо трябваше да наклада огън.

Толкова бях изнемощял че нямах сили да свия пръстите на ръката си. Бях загубил много кръв, не бях се хранил от няколко дни, а дългото пътешествие бе изцедило силите ми до крайност.

Загледах с презрение безпомощните си ръце, ненавиждайки се за тяхната слабост. И тогава започнах да вдъхвам сила на тези пръсти. Лявата ми ръка се протегна и придърпа една съчка. После друга.

Събрах няколко изсъхнали листа, няколко парчета изсъхнала мансанита и скоро щях да разполагам с огън.

Аз бях същество, което се бореше да оцелее, най-древната битка известна на човека. През непрестанно завръщащите се вълни на делириум и слабост аз се довлякох до една трепетлика, от която обелих кори, за да направя гърне, в което да загрея водата.

Бавно и търпеливо, с непрестанно затварящи се клепачи, с непослушните си пръсти изваях едно грубо гърне, в което налях вода.

Малко остана да заплача от изнемощение докато палех огъня и наблюдавах как пламъците се разгарят. После поставих съда от кора върху два камъка и пламъците го обгърнаха. Внимавах само огъня да не се извиси над нивото на водата, защото тогава кората щеше да пламне. Докато се опитвах да добавя още съчки в огъня, припаднах отново.

Водата вече завираше когато отворих очи. Успях да се изправя в седнало положение, развързах колана с револверите и го пуснах до мен на земята. После внимателно разкопчах ризата си като наквасих едно парче от плата в горещата вода, започнах да мия раните си.

Топлата вода ми действаше успокояващо докато внимателно измъквах смачканите кървави парчета плат от раната, но видът й ме изплаши много. Беше зачервена и възпалена, но куршумът бе преминал чисто през нея, и доколкото можех да усетя, не бе закачил никакъв жизнено важен орган.

Друг куршум бе пронизал бедрото ми без да засегне костта, и след като изплакнах и тази рана, останах така да лежа дълго време, като събирах сила и пристъквах огъня.

Наблизо имаше храстовидна дребна круша. Допълзях до нея и отрязах няколко големи листа и ги прекарах през гърнето, за да отстраня жилките им, след което наложих така получената каша върху раните си. Това беше метод използван от индианците да лекуват възпалени рани, а тук нямаше какво друго да използвам.

Но процесът на зарастване изискваше време, раните ми щяха да се оправят бавно, а аз не разполагах с месеци. Враговете ми скоро щяха да се доберат до следите ми, а аз нямах и най-малката представа колко път бе изминал конят ми, нито къде ме беше отвел. Следите ми можеха да бъдат ясни като на длан, но понякога можеха и да объркат преследвачите ми.

До мен имаше един храст амолило и аз изкопах няколко корена, като ги изварих в кипящата вода. След малко водата се разпени и аз отпих от кипналата течност. Индианците твърдяха, че огнестрелните рани зараствали по-добре, след като човек пиел отвара от амолило.

После си приготвих ястие от индианско зеле и хлебен корен, защото нямах сила да се довлека до торбите завързани за седлото ми. Зави ми се свят докато допълзя под храстите и заспах, като се събуждах само да пия вода от ручея и после заспивах пак.

А в червеникавия здрач на страната на сънищата ми мъже препускаха на коне край мен, оръжията им гърмяха. Множество мъже се биеха в граничната межда между унеса и съзнанието ми.

Морган Парк… Пайндър… Руд Макларън, и острото злобно лице на Боди Милър.

Разбуди ме цвиленето на коня ми; студената светлина на новия ден опари очите ми.

— Спокойно, Бък — прошепнах аз. — Буден съм. Още съм жив.

И наистина бях жив… все още.

Изнемощялостта ми започваше да ме плаши. Ако в този момент се натъкнеха на мен, не биха се поколебали и за миг преди да ме убият, а аз нямаше да мога да им окажа никаква съпротива.

Лежах на гръб и дишах тежко, като се мъчех да намеря някакъв изход. Не се и съмнявах, че бяха по петите ми, и че не са далеч оттук.

Дори и следите ми да бяха ги заблудили, те пак знаеха, че аз съм ранен и безпомощен, че конят ми е водил сам напред. И тогава щяха да връхлетят.

Високо в стените на каньона се зеленееше пътека; може би проход сред скалите. Очите ми несъзнателно се бяха спрели върху нея от няколко минути преди разсъдъкът ми да я регистрира. Внезапна надежда ми вдъхна сили. Очите ми напрегнато се впиха в прохода в скалата, ако това въобще беше проход. Имаше зеленина, няколко дръвчета бяха пуснали корен, а под тях личеше да има ръб. Пропълзях по земята до потока, напих се до насита и после напълних манерката си. Сега ми оставаше само да се кача на седлото, но преди това се опитах да залича всички следи от пребиваването на това място. Съзнавах, че не ще успея да прикрия всички… но поне се надявах, че ще успея да ги заблудя за известно време.

Изправих се на колене, залових се за стремето на коня и се придърпах в изправено положение. После стъпах на стремето и се качих в седлото.

За миг кръвта ми оттече от тила и светът около мен се завъртя; стиснах с колкото сила ми беше останала рога на седлото. След малко мозъкът ми се проясни и аз повдигнах с усилие глава, като бавно подкарах коня напред. Имаше пътека, много тясна, на места засипана с камъни откъртили се от скалите отгоре, но въпреки това все пак пътека. Насочих коня с колене към нея и го пришпорих. Той беше отраснал в планините и се заизкачва нагоре, като пръхтеше леко, но пристъпваше енергично.

Изминаха няколко минути и аз се вкопчих в лъка на седлото, неспособен да повдигна глава, като се нуждаех от всичката си сила, за да не падна. И в този момент заобиколихме един голям скален къс и се озовахме в една висока, висяща планинска долина.

Представляваше една огромна пукнатина в скалата на платото, навярно породена от някое земетресение; дъното й беше заравнено, стените високи, а тревата гъста и сочна. Чувах някъде да ромоли поток навътре.

Мястото заемаше площ не надвишаваща седем или осем акра, а в далечния й край се виждаше и друг проход, частично закрит от скална плоча. Бях открил един истински оазис в пустинята, но очевидно не бях първият използвал това убежище. Само миг по-късно се убедих в това.

Точно пред мен, почти закрита от скалата до която стоях, се издигаше масивна каменна кула. Беше четвъртита и се извисяваше на почти шестдесет фута, почерняла от старост и огън.

Древните индианци които я бяха построили, явно са разбирали от тия неща, защото тук имаше и вода, и фураж, и дървета за огрев. Плюс това мястото беше идеално за отбрана. Никой не можеше да се изкачи по пътеката, която аз бях използвал, ако я бранеше решен на всичко защитник.

Близо до култа растеше буйна някакъв сорт царевица, който аз не познавах, явно отдавна подивял. Никъде нямаше дори и признак, че човешки крак беше стъпвал тук от столетия.

Спуснах се до кулата и видях източника на водата. Бликаше от една пукнатина в скалата и се вливаше в едно малко езерце с размери може би десет фута в диаметър и плитко пет фута.

Внимателно се смъкнах от коня, после разхлабих подпръга и оставих седлото да се изхлузи от гърба на животното. Издърпах оглавника и пропълзях на едно място в тревата, където се проснах.

Имах още толкова много работа да върша, но положените усилия ме бяха изцедили до капка. Но дори и в това положение бях изпълнен с бясна решимост да живея, да се бия, да победя. Аз не бях някаква безгласна твар или животно което всеки може да преследва до смърт и накрая да убие, нито пък имаше сила способна да ме откъсне от онова, което по право ми принадлежеше.

Сега трябваше да почивам и да събирам сили, без значение какво можеха да предприемат враговете ми. Нека да се радват, че са успели да ме прогонят. Аз бях още жив.

В торбите на седлото ми имах храна — говежда пастърма, малко сушени плодове, няколко сухара. Можех да набера мамули царевица, които по-късно да смеля с камъни, а от брашното можех да си изпека хляб. Имаше индианско зеле и хлебни корени. Намираха се и пиньони … зърнах и следи оставени от елени и зайци.

Еленовите изпражнения бяха лъскави… свидетелство, че животните скоро са били тук. Значи и елените спохождаха мястото… а аз вече бях зърнал синя яребица която е коренна жителка на пустинята. Значи щях да живея, щях да оцелея, щях да победя.

Направих си леговище близо до руините на кулата. Работейки внимателно издигнах груба преграда от камъни, зад която можех да покривам пътеката, по която се бях добрал в долината. Близо до нея оставих и пушката с амунициите. Зад гърба ми се намираше ручеят.

И едва тогава се отпуснах да си отдъхна.

Седмицата бавно отмина. Спях, пробуждах се, готвех, хранех се, и отново заспивах. Раните ми бавно заздравяваха и силата ми започваше да се възвръща. Но въпреки това до пълното ми оздравяване имаше още много време. Няколко пъти залагах капани за зайци и хванах няколко, а веднъж успях да застрелям и елен. Никакъв човек не се мяркаше наоколо, а дори и да се бяха отбивали до извора долу нямаше как да ги чуя.

Всеки път, когато съберях силица достатъчна да извървя няколко олюляващи се крачки, аз изследвах по-нататък моето убежище. Докато се провирах сред дърветата в дъното на долината, убих една дива кокошка и направих гъста яхния, като прибавих див лук, хлебен корен и луковици на пустинна лилия.

На няколко пъти намирах върхове на стрели. Бяха абсолютно различни от всички стрели които досега ми се беше случвало да видя, по-дълги и загладени по краищата.

Дяволът на нетърпението обаче се беше вселил в мен и не ми даваше покой. Колкото повече отсъствах от ранчото, толкова повече враговете ми щяха да са готови да ме посрещнат. И въпреки това пак се насилвах да изчаквам. Еленовото месо беше на привършване и аз убих яребица и още една дива кокошка. Хранех се добре, но все не ме свърташе на едно място. Няколко пъти успявах да се изкача върху равнината на платото и лежах там на слънцето като наблюдавах каньона по който Бък трябва да беше дошъл докато съм лежал в безсъзнание на седлото.

Платото, от което наблюдавах околността, се издигаше над околната местност, и под краката ми се простираха дълги мили хаотични скали и гигантски пукнатини. Беше една приказна земя обагрена в бледорозово, червеникавооранжево, и тъмночервено, по които плуваха сенките на облаците. Беше сурова и величествена гледка.

Но нетърпението ме изгаряше отвътре. Моментът да тръгвам вече бе дошъл. Запасите ми от сушено говеждо и еленово месо отдавна бяха привършили. Яребиците и дивите кокошки вече бяха станали много предпазливи.

На сутринта на шестнадесетия ден оседлах коня си. Беше време да се връщам.

Колкото и да не ми се напускаше мястото, още по-голямо беше желанието ми да се върна. Дълбокият и продължителен гняв който ме беше изгарял отвътре накрая бе изкристализирал в ясно решение. Внимателно започнах да се спускам по пътеката.

Като стигнах до извора се огледах. Имаше пресни следи от два коня. Значи бяха успели да ме проследят дотук, и едва тогава са се отказали да продължат, след което са поели обратния път. Това означаваше, че са загубили следата ми. Без да знам къде се намирам, поех по следите оставени от тези двама конника като най-добрия пътеводител до Ту-Бар.

Още не бях изминал и три мили по дължината на каньона когато започнах да виждам колко трудна е била следата ми за проследяване. И тогава разбрах, че двамата конника, които са стигнали до извора, са се добрали до мястото повече с късмет, отколкото целенасочено.

Каньонът се стесняваше точно там, където един поток се вливаше в него, и единственият начин човек да напредне беше да стъпва във водата. От двете страни се издигаха високите стени на каньона. На места огромни изпъкнали скали надвисваха над потока и аз се озовавах в полумрак. Тук-там каньонът се свиваше до някакви си тридесетина фута и всичко беше покрито с вода.

Следвайки острите зиг-заги на скалните проходи внезапно се озовах в един огромен амфитеатър обграден от надвиснали и настръхнали зъбери. Дръпнах поводите на коня и се взрях през амфитеатъра към една долина широка цяла миля. Бък изведнъж надигна тревожно глава с разширени ноздри. Потупах го по шията и му поговорих успокоителни думички, и той се отпусна.

Самотен конник, твърде далеч, за да го разпозная, се приближаваше към мен.