Луис Ламур
Сребърният каньон (10)

Глава десета

Тъкмо бяхме приключили с обяда на следващия ден когато видяхме някакъв конник да вдига облак прах.

Мълвейни се изправи без да бърза и се отправи към барикадата от дънери, зачака с пушка в ръка. Не беше от мъжете, които се развълнуват лесно, и това ми харесваше особено в него. Битките не са за хора със слаби нерви.

Свих си цигара без да откъсвам поглед от конника. Това можеше да означава и всичко, и нищо.

Никой мъж не обича да застава срещу опасността, но понякога това е единственият избор. Няма мъж, който се изправя с охота срещу съперник по-силен от самия него, и особено когато наоколо се навъртат вечните мекотели които са готови винаги да бъдат в услуга на силния на деня.

А това винаги внася горчивина в душата на един мъж, особено когато се бори за правото дело.

Но тази сутрин аз нямах за какво да се тревожа. Ездачът се приближаваше в лек тръс и се оказа Мойра Макларън.

Цялата сутрин бяхме разчиствали участъка за строежа на новата къща. Мойра дръпна поводите и очите й пробягаха по разчистеното пространство и камъните които бяхме струпали на един куп за фундамента на къщата.

Къщата щеше да е изправена на един хълм с лице към ширината на Котънууд Уош, засенчена от няколко големи канадски тополи и един-два платана.

— Трябва да внимаване много. Мисля, че снощи сте имали посетител — каза тя.

— Посетител?

— Морган Парк е идвал насам.

Значи се е навъртал наоколо, така ли? Сигурно е бил по-тих и от водата, защото иначе щяхме да го усетим. Това беше много сериозна вест и трябваше да я запомним. Мойра имаше право. Трябваше да бъдем по-внимателни.

— Много ме озадачава този човек, Мойра. Кой е той?

— Не говори много за миналото си. Знам, че е бил във Филаделфия и Ню Йорк. Често отскача до Солт Лейк или Сан Франсиско.

Тя скочи от коня си и се огледа; погледът й спря върху барикадата.

— Имаше ли ранени сред момчетата? — запитах я аз.

— Не… но се разнесоха доста приказки за динамита, дето си го използвал. — Тя повдигна очи към мен. — Щеше да ли имаш нещо против, ако бяха пострадали?

— Кой говори за пострадали? Исках само да ги прогоня от мястото. Само че ако дойдат юнаците на Пайндър… няма да съм толкова грижовен.

Стояхме до коня й и се наслаждавахме под лъчите на топлото слънце, а пред нас се бе разпрострял Уош със сочната си трева където кротко пасяха говедата.

— Много хубава гледка.

— Ще имаш възможността да й се радваш всеки ден, от къщата.

Тя огледа около мен.

— Ти май наистина си вярваш, нали?

И преди да успея да отговоря, добави замислено:

— Одеве ме запита за Морган Парк. Бъди внимателен, Мат. Този човек според мен е лишен от всякакви скрупули.

Не беше свършила още и аз зачаках. Имаше нещо около Морган Парк, което ме тревожеше. Той беше и красив, и силен мъж. А това се харесваше особено на жените. Но от начина на обясненията й започваше да ми става ясно, че Мойра споделяше чувствата ми по отношение на този мъж.

— На изток оттук имаше един млад мъж на име Арнолд Д’Арси — произнесе тя, — който ме харесваше. След като познавах Морган, не споменавах името му когато той беше наоколо. Една вечер обаче той сам отвори дума за него, и каза, че ще бъде най-добре за всички, ако младежът не се върне повече.

Тя се извърна и ме погледна право в очите.

— Мат, когато Морган разбра за Арнолд, той се уплаши.

— Уплашен? Морган?

— Да… а Арнолд не беше едър мъж, или да кажеш, че беше опасен. Но Морган започна да разпитва. Какво прави Д’Арси тук? Дали е разпитвал за някого? Или е споменавал, че търси някого?

Това ме накара да се замисля. Беше ли възможно мъж като Морган Парк да се изплаши? Не от физическа заплаха… той очевидно считаше себе си за неуязвим. Явно беше свързано с нещо друго.

— Ти спомена ли това на Д’Арси?

— Не. — В очите й се появи страх. — Мат, той никога повече не се появи.

Хвърлих й един бърз поглед.

— Искаш да кажеш, че той повече не се върна, така ли?

— Никога. Дори и не ми писа.

Разхождахме се по Уош и разговаряхме за ранчото и за плановете ми. Беше един спокоен и приятен час, нещо твърде рядко за мен, защото откакто бях дошъл в Хатън Поинт едва ли ми се събираха повече от няколко спокойнИ часа; а докато не приключех с всичко едва ли щях да имам и минута спокойна.

Запитах я когато възсядаше коня си:

— Тоя Д’Арси… откъде беше той?

— Върджиния. Беше служил в Армията, и преди да дойде тук, бил стациониран в Уошингтън.

Гледах я как се отдалечава и умът ми отново се прехвърли върху Морган Парк. Разбира се, беше възможно да е изплашил и прогонил Д’Арси оттук, но това си струваше да го обмисля.

Зад разпитванията на Морган и изчезването на Д’Арси можеше да се крие нещо зловещо, нещо което Парк държеше на всяка цена да остане скрито. Но той беше идвал тук последната нощ и въпреки това не ме беше убил. Дали защото не е имал възможност за добър изстрел? Или поради някаква друга причина? Дали ме искаше да остана жив?

Двамата с Мълвейни се заехме сериозно с работа по мястото, но от време на време ми се налагаше да вземам почивка, защото още не бях се възстановил до края. Свършихме много работа, и докато падне нощта фундаментът на къщата беше готов и контурът на къщата ми вече стан видим.

Мълвейни беше страхотен работар, който не познаваше умората. Всеки от двама ни от време на време обикаляше периметъра на участъка да огледа околността, въпреки че фундаментът на къщата беше на почти същата височина като тази на участъка.

Привечер възседнал един сив кон обиколих внимателно цялата околност. Открих следи, които беше възможно да принадлежат на коня на Морган Парк, защото бяха оставени от много едър кон, който би носил такъв човек като Парк. Огледах ги добре, защото исках да съм сигурен, че ще ги разпозная, ако ми се случеше да попадна отново на тях. В ума ми започваше да се оформя един план.

Въпросът имаше четири страни в хатън Поинт. Джим Пайндър и неговото имение, Макларън и Бокс М, аз самият с Ту-Бар, и Морган Парк.

Пайндър разбираше единствено само от грубата сила. Макларън видеше ли че няма никакъв шанс за победа, щеше да се отдръпне. Но това, което истински ме тревожеше, беше Морган Парк.

Нямаше да е лошо да се поразровя малко из миналото му.

На времето бях познавал един майор Лио Д’Арси във Форт Кончо, Тексас. Един схватлив и интелигентен офицер с богат опит. Името не беше съвсем необичайно, но той беше от Върджиния, почти бях сигурен в това. Не можеше да е брат на този младеж, освен ако не беше много по-възрастен брат. Най-вероятно да се окажеше баща или чичо. А можеше и изобщо да не е роднина, но това все пак беше някаква вероятност, а и аз все пак трябваше да почна отнякъде.

Накосихме сено за конете които се налагаше да държим в корала, и докато луната се издигне в небето вече лениво дъвчехме вечерята си.

— Утре отивам в Силвър Рийф, Мълвейни. Имам да изпратя две съобщения.

— Гледай да не си строшиш краката от бързане. Ще се оправя и сам тук.

Той хвърли един поглед към обляния от лунна светлина Уош.

— Тук е много хубаво. Ще се радвам да остана.

— Защо да не останеш? Ще имам нужда от помощта ти.

Разказах му за среднощното посещение на Морган Парк и ясно видях, че това не му хареса. Налагаше се да бъдем по-предпазливи.

Дълго време останах буден завит в одеялата си, като гледах звездите. Огънят догаряше… някъде койот виеше към луната, а отдругаде призивно се обади яребица.

Мълвейни се завъртя и промърмори нещо насън. Нищо не се помръдваше на западния хоризонт.

Пред погледа ми отново изплува лицето на Морган Парк, четвъртито, животинско, и красиво. Това беше едно силно и волево лице, но какво се криеше зад него? Какво представляваше този човек? Кой беше в действителност той? Откъде беше дошъл? Каква му беше целта тук?

И какво беше станало с Арнолд Д’Арси?

Койотът отново зави протяжно в далечината… от въглените бавно се процеждаше тънка струйка дим и клепачите ми бавно натежаха…