Юлиан Тувим
Локомотив

Спрял е на гара локомотивът,

тежък, огромен, в пот се облива —

мазни горива.

Спрял е и пъха,

диша и духа,

огнена жар му дъхти от търбуха:

 

Бух — че задушно!

Ух — че задушно!

Пуф — че задушно!

Уф — че задушно!

 

Дълга опашка отзад застана:

тежки вагони — чиста стомана.

Страшно е пълно. Всички са прави!

Вагон с теленца, втори със крави,

в третия само три дебелани

зяпат и лапат цели салами,

вагон четвърти — пълен с лимони,

пети — догоре само с бонбони,

шестият вози осем рояла,

в седмия мечка — цялата бяла!,

в осмия — маса, скрин и три шкафа,

в девети — тигър, слон и жирафа,

в десети — чисти бистри фонтани,

във единайсти — зрели банани.

Тези вагони над сто изглеждат,

тук няма място да се изреждат,

впрочем да дойдат двеста атлета,

всеки изял по триста кюфтета,

и нека тая сила го тика —

влакът от гъдел ще си хихика!

 

Изведнъж:

Пара — фъш-ш-ш!

Врати — тряс!

Добър час!

 

Най-първо — лениво — като костенурка —

машината — в шините — шумно — протърка

издърпа вагоните троснато влака —

и вижте го вече! — по релсите трака,

пуфти и свисти, в скоростта се увлича

и блъска и тряска, бърбори и тича…

Къде? Докъде? Закъде? Накъде?

Нататък! — Нататък! — Нататъка, де!

Полето, селцето, тунела, леса…

Ще бързам, да стигна, да спазя часа!

И в такта тактува, и чука, и трака—та:

пак в такта, чак в такта, как в такта?

Така-така.

 

Тъй леко и чисто простора поглъща,

че сякаш балон е, не лава могъща,

не страшна машина, задъхана, жежка,

а птичка, мушичка, играчка момчешка.

 

Та как така? — Та как така — върви без крака?

Че чак така! — Че чак така — лети през глава!

 

Причината тук е горещата пара —

в котела завира и влака тя кара,

по дълги тръби движи тя буталата

а те пък на свой ред въртят колелата

и блъскат, и тласкат, и влака не спира,

че парата бута, не им дава мира,

и влака пътува, и чука, и трака — та:

пак в такта, чак в такта, как в такта?

Така-така…