Ан Мейдър
Сляпа страст (9)

Девета глава

И какво толкова й каза Рийд, та така я разстрои? Не се страхуваше, че ще разкрие всичко на Джон. Напротив, той искаше да уреди нещата точно заради сина си.

Но защо настояваше толкова много да разбере причината, поради която си бе тръгнала онази нощ? Едва ли, защото държеше толкова много на нея. Тогава тя се надяваше, че ще го види пак. Той знаеше къде работи. Беше му казала за бара, като го остави с впечатлението, че така си помага в ученето. Но повече не го видя, а когато откри, че е бременна, родителите й настояха да напусне работа.

Отначало не им каза кой е бащата на Алекса. Остави ги да си мислят, че е някой посетител от бара, който се е възползвал от лекомислието й. Така беше по-безопасно. Да обяснява, че е била прелъстена от мъж, който е със седемнайсет години по-възрастен от нея, бе прекалено унизително. Вместо това настоя да роди детето и те се съгласиха да й помагат.

Наистина мислеше, че Рийд е женен. Беше й като утешение, когато й бе много тежко. Беше извинение и за постъпката му, но все пак не обясняваше защо поне веднъж не се опита да я намери.

Сега стана ясно, че той всъщност не е бил ангажиран и това би трябвало да я вбеси. Но тя не се ядоса: Чувстваше се опустошена. Не, опустошена не бе точно описание на състоянието й. Сякаш през целия си живот бе чакала този миг, който се оказа едно голямо разочарование. Оставаше Алекса, разбира се. Поне тя все още не бе застрашена. Рийд явно си мислеше, че е плод на друга връзка. Беше унизително, но поне осигуряваше защита за дъщеря й. Хелън въздъхна. Странно нещо е съдбата! Точно когато си мислиш, че всичко е наред, че най-сетне животът ти се е подредил, става нещо неочаквано. И край! Ако не бе срещнала Джон в оня бар в Германия, сега нямаше да е тук. А ако не бе работила в бара в Кенсингтън, никога нямаше да е чувала името Уайът.

Барът бе врата до врата с галерията на Корда. Самият Брайън бе постоянен посетител и Хелън го опозна добре. Ходеше често в галерията и понеже й стана интересно, започна да изучава изкуство. Понякога Брайън я молеше да му помага. Така стана и в онази фатална вечер. Имаше откриване на изложба. Шефът й Клайв бе извикан да обслужва гостите и тъй като не намериха достатъчно сервитьори, той помоли Хелън да му помага. Беше й приятно. Бе развълнувана от възможността да присъства на такова събитие. Всъщност докато не се появи Рийд, тя не проявяваше голям интерес към мъжете, стари или млади, макар че в бара не оставаше без ухажори и предложения.

Вечерта преди партито излезе по-рано, за да помогне на Клайв за коктейлите. Облече нов костюм — червена риза и черни кадифени панталони, които подчертаваха дългите й бедра. Сега си помисли, че тези дрехи са я правели да изглежда по-възрастна. Подредиха питиетата, масите бяха отрупани с храна. Ордьоври от хайвери, скариди, шунка, пушена сьомга, при спомена, за която стомахът й отново се разбунтува, и огромна купа пунш, в който плуваха плодове.

Гостите започнаха да идват към шест и половина, а Рийд се появи едва след седем. Хелън разбра, че е влиятелен човек, защото Брайън излезе да го посрещне специално.

Не очакваше да бъде представена. Той беше почетен гост, а тя — сервитьорка.

Въпреки това се хвана, че все по-често гледа към него. Сама не знаеше защо. Брайън бе много по-красив. Но имаше нещо у Рийд, което я привличаше. Тя забеляза, че и други жени се опитват да привлекат вниманието му и изпита завист. Той изглеждаше интересен и интелигентен. Висок, строен, с дрехи, които му стояха великолепно. И докато Брайън се потеше и притесняваше, Рийд явно плуваше в свои води. Бе учтив, с добри обноски, усмихнат и ако не знаеше всичко за изкуството, то знаеше достатъчно, за да поддържа задълбочен разговор.

Хелън въздъхна. Колко наивна е била! За пръв път в живота си срещаше мъж, който отговаряше на представата й за идеалния. Беше около трийсетте. С леки бръчици около устата. От мига, в който го зърна, бе като омагьосана и трябваше да се бори, за да устои на безспорния му чар.

Запознаха се по изключително необикновен начин. Тя вървеше сред гостите и предлагаше питиета, когато някаква жена неочаквано изскочи пред нея. Нямаше начин да избегне сблъсъка. Жената бе едра, висока и доста тежка. Освен това бе с обувки с невероятно високи токове и изобщо не можеше да пази равновесие. Опита да се хване за Хелън и в резултат всички се оказаха на земята — Хелън, таблата и жената.

Това предизвика невероятна суматоха. Хората се отдръпнаха, като се пазеха от пръските шампанско и парченцата стъкло. Брайън дотича да види какво става и щом зърна изражението му, Хелън разбра, че ще бъде обвинена. Още повече, че жената бе лейди Елизабет Бенчли, една от най-щедрите дарителки на галерията. А фактът, че голяма част от питиетата се бяха разлели по роклята й, която несъмнено бе от „Диор“, още повече влошаваше нещата.

— Съжалявам — повтаряше Брайън. — Момичето е неопитно, несръчно, не биваше да му поверявам напитките. О, Господи!

— Добре ли сте?

Хелън гледаше уплашено Брайън и лейди Бенчли, когато дочу тези думи, произнесени с плътен, приятен глас.

— Ами… — Отговорът заседна в гърлото й.

— Не сте наранена, надявам се? — добави с усмивка хубавият непознат и докосна ръката й. — Паднахте много лошо.

— О, Господи! Брайън ще ме убие!

— Първо аз него. Та той няма право да ви обвинява в нищо.

— Вината бе моя — нещастно прошепна тя. — Дали лейди Бенчли ще иска да й възстановя роклята?

— Може да изпрати сметката от химическото чистене в галерията, но вината не беше ваша — успокои я мъжът. — Аз видях всичко. Тя налетя право върху вас.

Хелън преглътна с мъка и го погледна. Осъзна, че всъщност това е той и цяла се изчерви.

— Благодаря ви — рече смутено. — Най-добре да оправя тази каша.

— Ще ви помогна. — Рийд се наведе и започна да събира по-големите парчета стъкло. Хелън го гледаше невярващо.

Брайън се извини на лейди Бенчли и се присъедини към тях.

— Господин Уайът, моля ви, няма нужда!

Рийд се изправи.

— Само помагах на асистентката ви. — Той пъхна ръце в джобовете. — Случайни инциденти стават винаги.

— Това не бе случайност! — извика Брайън и се обърна сърдито към Хелън. — Това бе непростима небрежност. Никой ли не ти е казвал да внимаваш, когато носиш табла с чаши? И да не се блъскаш в хората?

— Аз не…

— Не отричай! Да не искаш да кажеш, че лейди Бенчли се е блъснала в теб?

— Но тя ме бутна!

— Глупости! Ти не гледаш къде вървиш! Сега си отивай! Уволнявам те!

— Мисля, че сте малко прибързан, Корда — намеси се Рийд, но Хелън не дочака да види как ще се развият събитията. Беше обидена, унижена, объркана и искаше да се махне оттук. Сигурно всички я обвиняваха за случилото се.

— Хей, какво става? — хвана я за рамото барманът, но тя само поклати глава. Очите й горяха от усилие да не избухне в сълзи. Грабна сакото си и изтича навън. Побягна през алеята, но спря да си възвърне самообладанието. Не можеше да се прибере у дома в това състояние. Ако отидеше при Клайв, той нямаше да я разбере. А както се закани Брайън, тя едва ли щеше да работи в бара.

Беше нещастна. Не беше виновна. Поне не за всичко. Унижението отстъпи място на възмущение и тя си помисли колко несправедлив бе Брайън. Изобщо не видя какво стана. Нямаше право да я обвинява. Само защото богатата лейди Бенчли даваше много пари на галерията, той се страхуваше да не загуби благоволението й.

Единственото хубаво нещо бе срещата й с Рийд. Но тя бе толкова разстроена, че дори не го осъзна. А той беше така мил! Много по-мил отколкото очакваше. А може би беше само учтив, рече си начумерено Хелън. Сигурно му е дожаляло за бедното девойче. Тя се бе държала като абсолютна глупачка.

Огледа се, за да се увери, че никой не я наблюдава, и се отправи към къщи. Беше все още светло. Около девет. Бе предупредила родителите си, че няма да се върне преди дванайсет. Брайън бе обещал да я изпрати с такси, както обикновено.

Осъзнавайки, че трябва да се прибере сама, Хелън реши да не взема такси. Галерията бе на Кенсингтън Хай Стрийт, недалеч от Ковънт Гардън. Щеше да повърви до метрото и да си иде с него вкъщи.

Пъхна ръце в джобовете и закрачи. Баща й нямаше да бъде очарован, че се е прибрала с метро, но какво да се прави.

Измина около сто и петдесет метра, когато дочу зад себе си шум на кола. Наоколо имаше хора и тя не се уплаши. Колата — тъмнозелен мерцедес, спря и от нея излезе мъж.

— Мога ли да ви откарам? — попита той.

Този глас! Не можеше да го сбърка! Беше Рийд Уайът!

— Къде? — попита глупаво тя.

— Където искате — усмихна се той. — Вкъщи. На ресторант.

Хелън се вторачи в него.

— На ресторант ли?

— Ако сте гладна. Сигурно не сте хапнала нищо. — Кимна назад. — Падането не бе включено в менюто.

— Така е — разсмя се Хелън. — Благодаря ви за подкрепата. Но не биваше да напускате коктейла. Мога да се прибера и сама.

Рийд, който се бе подпрял на вратата на колата, я затвори и приближи.

— Не го направих, защото ви съжалявам — каза тихо и макар че не я докосна, въздухът помежду им затрептя от напрежение. — Бих искал да ви поканя на вечеря. Ще позволите ли?

— Тук спирането е забранено.

— Знам. Е, ще вечеряте ли с мен?

Хелън навлажни пресъхналите си устни.

— Къде?

— Където искате.

— Целите ми панталони са полети с шампанско!

— Е, и?

Той я гледаше право в очите. Молеше я да вечеря с него, помисли си разсеяно Хелън. Беше като сбъдната мечта. Сън. А тя не знаеше какво да направи. Опитът й с мъжете бе толкова нищожен! Той явно я мислеше за по-възрастна. Какво ли би казал, ако му признаеше, че е на шестнайсет?

— Толкова трудно ли е да вземете решение — попита Рийд и докосна нежно лицето й. — Мислех, че сме приятели.

Приятели! Какво искаше да каже?

— Можете да ми вярвате — добави като уточнение. — Не съм Джак Изкормвача. Нито изнасилвач, нито садист. А вие ми показахте, че ме харесвате.

— Тт-ака ли? — заекна Хелън.

— Да. — Той мушна ръце в джобовете си, сякаш ако ги оставеше отвън, нямаше да устои да не я докосне. — Гледахте ме през цялата вечер. Или съм си въобразил?

— Откъде знаете?

— И аз ви гледах!

— Не ви вярвам.

— Защо? В сравнение с онези старици там вие бяхте като свеж пролетен вятър. Тази коса — като развихрени пламъци…

Хелън с нервно движение прибра косата си.

— Не знам какво да кажа.

— Кажете „да“ — настоя той. — Преди да са ме глобили.

— Ами… добре. — Беше глупаво, беше неразумно, но толкова много й се искаше.

Цялата тръпнеше, докато я водеше към колата. Тя бе луксозна, елегантна, миришеше на кожа и на самия Рийд — смесица между одеколон, сапун, уиски и естествената му мъжествена миризма. Настани Хелън до себе си и се усмихна, преди да запали двигателя.

— Е, къде да бъде? „Риц“? „Колонел Зандърс“?

— Не, не „Риц“! — изплашено го погледна Хелън. — Нещо по-обикновено.

— Добре — съгласи се усмихнат той. — Знам нещо по-обикновено.

И я заведе в един японски ресторант в приземния етаж на хотел в Парк Лейн. Не бе това, което си мислеше, когато каза обикновено. Самият хотел бе луксозен и въпреки че не се изискваше официално облекло, беше коренно различен от местата, където бе свикнала да ходи. Седнаха в сепаре, където бяха сами и осветлението бе приглушено.

С негова помощ тя си поръча омар, пържола, зеленчуков бульон и лимонов десерт. За пръв път в живота си пи саке — Рийд й каза, че е оризово вино. През смях опита да се храни с клечки. Той самият яде съвсем малко. Но изпи няколко големи чаши саке и всеки път, когато тя вдигнеше глава, виждаше, че мъжът не откъсва очи от нея.

Заради това, а и защото бе нервна, Хелън говори повече от обикновено. Не лъжеше. Но го остави да мисли, че живее сама, има собствена квартира и си плаща секретарските курсове като работи вечер в бара. Накрая им донесоха лимонов чай и когато погледна часовника, Хелън видя, че е само десет и половина. Родителите й едва ли щяха да я чакат преди полунощ. Хвърли скришом поглед към Рийд. Все още не можеше да повярва, че е с него. Какво ли щеше да каже лейди Бенчли, ако научеше, че сервитьорката вечеря с почетния гост?

Искаше той да й разкаже нещо за себе си. По акцента му разбра, че е американец, но мъжът не каза нито с какво се занимава, нито къде живее.

— Хареса ли ви?

Въпросът му я стресна и тя осъзна, че през последните минути го е гледала втренчено.

— О, да! Беше страхотно! Много мило от ваша страна, че ме поканихте. Благодаря ви!

— Не ми благодарете като възпитано дете. На мен също ми беше приятно.

Хелън се изчерви.

— Аз не съм дете!

— Не сте, вероятно. — Очите му се плъзнаха по тялото й. И тя усети гърдите си под коприната да настръхват. — Но за миг ми заприличахте. Може би е заради разликата във възрастта. Понякога така въздействам на младите жени.

Беше сигурна, че той знае точно какъв ефект има върху младите жени, но какво да отговори!

— Не се тревожете — добави той и Хелън си помисли, че сигурно е отгатнал мислите й. — Държа на това, което казах. Наистина ми беше приятно тази вечер. Вие всъщност ми направихте услуга, като ми дадохте повод да се измъкна от онова скучно парти.

Хелън навлажни устни, без да знае, че така го възбужда.

— Не мога да повярвам.

Той вдигна рамене.

— Защо? — Впи поглед в устните й и се премести по-близо до нея. Беше на сантиметри от бедрото й. — Само глупак не би предпочел компанията на една хубава млада жена пред група досадни стари жабоци.

Дъхът му бе горещ. По гръбнака й тръгна тръпка, която не можеше да бъде спряна. На езика й бе да отговори, че не е хубава жена, но инстинктивно усети, че не бива. Освен това какво значение има, щом той го твърди!

— Колко… време ще останете в Лондон? — попита тя.

— Не зная. Няколко дни. Седмица, може би. — Не обещаваше нищо. Сърцето й подскочи, когато взе ръката й в своята. — Каква кожа! Някои жени биха платили милиони да имат такава!

— Това… всъщност не е голямо предимство. Много бързо изгарям на слънце.

— Ясно. — Той я погледна право в очите и сякаш огън близна лицето й.

— О! — Хелън допря ръка до бузата си, която гореше. Бе проклятието на живота й. Много лесно се изчервяваше и сега сигурно приличаше на варен рак.

— Толкова е хубаво да срещнеш някой, който все още не се е научил да крие чувствата си. Смущавам ли ви? Затова ли сте напрегната?

— Не ме смущавате — отрече тя, макар да бе точно обратното. Само фактът, че седеше толкова близо до нея, я оставяше без дъх и мисъл.

Рийд прокара ръка по лицето й, погали устните й.

— Отпусни се — каза той. — Само държа ръката ти. Като се има предвид какво искам да направя, всъщност съм прекалено въздържан.

Имаше чувството, че той не само държи ръката й, но я гали по цялото тяло. Но как да му каже, че когато я докосва, чувства нещо да се разлива от главата до петите й? И е толкова хубаво и сладко, че иска то да продължава вечно?

— Още нещо, господине?

Японският сервитьор бе приближил безшумно.

— Не, нищо. — Погледна я и Хелън поклати глава.

В същото време притискаше ръката й към бедрото си и тя не бе в състояние да мисли.

— Сметката, моля. — Каза го така, сякаш изобщо не се вълнуваше от допира на ръката й.

Сервитьорът си отиде, а Хелън остана с чувството, че в тези няколко секунди отношенията им коренно се промениха. Мъжът отново се взря в очите й и тя не устоя на погледа му. Посегна да вземе чантата си и магията свърши.

— Е, това е — промърмори Рийд, а очите му преливаха от желание. — Предполагам, че трябва да те заведа у вас.

Хелън преглътна. Мисълта да седне до него в големия мерцедес я изпълни с тревога. Беше му казала, че живее сама. А баща й сигурно щеше да чуе шума от колата и да погледне през прозореца.

— Ти, разбира се, можеш да ме поканиш на кафе. Всъщност това е чудесна идея. Черно, силно кафе.

— Не… не мога — поклати глава тя.

Очите му леко се присвиха.

— Искам да кажа, че не живея съвсем сама. — Не звучеше добре и затова побърза да добави. — Имам съквартирантка, приятелка.

— Аха. — Не бе сигурна, че й повярва, но напрегнатият израз изчезна от лицето му. — Значи няма как в такъв случай.

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Той сви рамене, прибра в портфейла си кредитната карта и забарабани с пръсти по масата. Хелън си помисли, че съжалява за загубената вечер.

Ех, колко хубаво би било наистина да си има своя квартира, да го покани… Но баща й не позволяваше, докато не стане на осемнайсет. Освен това за тази цел й трябваше добра работа с добри пари. А това, което печелеше в бара, не стигаше дори за дрехите й.

Не можеше да го покани в дома на родителите си. Представи си реакцията им — да заведе вкъщи мъж, два пъти по-възрастен от нея! Щяха да си помислят кой знае какво! Отново въздъхна. Беше такава хубава вечер! Досега никога, с никого не й е било толкова приятно. Той се отнасяше с нея като с равна. А когато хвана ръката й… Погледна профила му — високи скули, тънки устни. Имаше дълги мигли, съвсем светли накрая, като сребристите кичури в косата му. Дощя й се да зарови пръсти в нея. Но най-много й се искаше да я докосне отново. А ако излезеха от ресторанта, всичко щеше да свърши…

Рийд се извърна и я погледна. И Хелън загуби напълно ума си. Не знаеше какво вижда в очите й, но то явно го разпалваше.

— Можем да пием кафе тук, в хотела — предложи той след дълго мълчание.

— Можем ли? Ами… добре.

— Сигурна ли си?

— Защо не? — сви нервно рамене тя. Нямаше намерение да промени решението си! Та нали иска да се държи като зряла жена.

— Добре — продума Рийд, след като я гледа няколко дълги мига и даде знак на сервитьора.

Хелън си отдъхна.