Ан Мейдър
Сляпа страст (11)

Единадесета глава

За нейно облекчение Рийд не дойде на вечеря. Когато Джон попита къде е баща му, Виктория обясни, че отишъл в града. Атмосферата на масата бе хладна.

Хелън не беше гладна. Въпреки че не бе хапнала нищо през целия ден, нямаше апетит и бе благодарна, че Джон го отдаде на неразположението й. Сигурно си мислеше, че не понася морето. Което бе смешно, защото до целувката на Рийд, тя се чувстваше отлично. Отлично ли? Как можеше да се чувства отлично в компанията на Рийд Уайът? Но така си беше.

Поне Сузи, която и да беше тя, си отиде, помисли си с облекчение Хелън. Не би издържала компанията на това момиче, което явно се стремеше да заеме мястото й.

Джон също бе проблем. Не можеше да го избягва и въпреки усилията си, не можеше да се държи с него както преди. Просто вече съществуваше Рийд. Беше тук, между двама им и ако в началото бе само леко уплашена, сега бе изпаднала в истинска паника. Не защото се страхуваше, че той ще разкаже на сина си. Това, което я тревожеше, беше нейното място в ситуацията. Нямаше предвид само събитията отпреди десет години. По-важна бе реакцията й днес следобед. Докато бе под душа, си мислеше какво ли щеше да стане, ако я бе целунал отново!

— Ще излезем ли след вечеря?

Въпросът на Джон я върна в настоящето и тя се помъчи да не се издаде. Защото си мислеше колко хубаво би било да бъде под душа с Рийд! Чак ръцете й се изпотиха.

— Ами… Много съм изморена. Най-добре да си легна.

— Както искаш — съгласи се Джон, но я погледна учудено.

— Май след посещението ви снощи в галерията нямате повече желание за забавления — заяде се Виктория и Хелън за пръв път се почувства благодарна за намесата й. Подаде на Джон тема за разговор.

— Нали искаше широко обществено отразяване на събитието? Е, благодарение на мен, го получи.

— Не и от този род, благодаря — не спираше лелята.

— Я не ме критикувай! Защо мислиш, че съм провалил твоето парти? Нямаше ли Лутър успех? Чух, че се влачиш след него като…

— Джон!

— Как смееш!

Двете с Виктория извикаха едновременно, но той не им обърна никакво внимание.

— И докато сме на темата — продължи, — защо мислиш, че можеш да не ме пуснеш на откриването? Галерията може да е твоя, но татко я финансира, а аз съм му син.

— Съмнявам се понякога — безпощадно подхвърли Виктория. Хелън искаше да потъне в земята. Не бе свикнала на подобен род отношения.

— Да, но съм негов син — отвърна студено Джон. — И тази къща е моя. Един ден ще ми принадлежи. Не на теб! — Той смачка салфетката, бутна стола си и излезе от стаята.

— За голямо съжаление — промърмори Виктория.

Хелън предполагаше, че Виктория няма да й прости затова, че присъства на унижението й, но нямаше как да се измъкне. Настъпи тишина, докато неочаквано лелята проговори:

— Много сте бледа. Сигурна ли сте, че сте добре? Разбрах, че сте била болна.

Ето едно добро оправдание, помисли си Хелън. Можеше да потвърди и да си иде. Защо не — още повече, че каквото й да се случеше тази нощ, след две седмици щеше да бъде забравено и семейство Уайът щяха да бъдат само спомен.

— Не съм бременна, ако за това намеквате. За ваше сведение, бременността не предизвиква следобедно неразположение.

— Не ме учете! Знам всичко за бременността. Нали имах снаха!

— Извинете — въздъхна Хелън. Не искаше да спори със сестрата на Рийд. — Просто днес следобед ми стана лошо. Хвана ме морска болест.

— Аха. — За пръв път лелята я погледна със съчувствие. — И аз не обичам лодките. Особено малките. Веднъж пътувах до Карибските острови, но е кораб и бе чудесно. Обаче яхти и лодки — о, не!

Изведнъж сякаш осъзна с кого говори и настроението й рязко се промени.

— Бяхте с Рийд, така ли? А къде беше Джон?

— Той имаше главоболие. Рийд бе така любезен да ме покани.

— Хм! — Ноздрите на Виктория трепнаха леко, когато спомена името на Джон, но когато чу името на брат си, цялата настръхна. — Той е много любезен човек, моят брат. И щедър. Понякога прекалено.

Хелън не бе сигурна за какво говори, но се изкушаваше да попита дали и галерията влиза в това число.

— Не е необходимо да ви казвам да не добивате грешно впечатление за него — продължи Виктория по-агресивно. — Искам да кажа, че след като се разделиха с Даяна, имаше много жени, които се хвърляха на шията му, но всичко бе напразно.

— За какво намеквате? — настръхна Хелън. Беше решила да не се поддава на провокации, но тази жена бе ужасна.

— За нищо. Господи, та нали сте… приятелка на Джон. Просто си говорим. Не мога да разбера защо всички тази вечер са така раздразнителни? — вдигна очи към тавана Виктория.

Искаше да й каже, че виновната е тя. Начинът й на водене на разговор би изкарал извън кожата дори светец. Но отново се въздържа. Това нищо нямаше да промени.

Хелън се извини и напусна всекидневната. Не знаеше къде е Джон и не я интересуваше. Мечтаеше да остане сама. Заспа веднага, но сънува кошмари. Най-страшният бе, че Рийд взема Алекса. Събуди се цялата в пот. Той не можеше да направи това!

Разбира се, имаше и други сънища. Сънища, в които бяха отново заедно и се целуваха, и се любеха.

Събуди се много рано и излезе на балкона, като се чудеше как ще издържи още девет дни.

Но Рийд разреши въпроса по най-лесния начин. Когато слезе за закуска, той не бе в трапезарията и Джон и каза, че е заминал.

— Взе ранния самолет за Атланта — добави, без да знае, че успокоява страховете й, задето не е отлетял за Лондон. — Някаква среща на управителния съвет, както каза леля Вий. Ще се върне утре или вдругиден. А сега седни, за Бога! Не съм те виждал от вечеря.

— Искаш да кажеш, че не дойде с теб в града? — попита изненадано Виктория и Хелън се сви на стола от страх да не започнат нов спор.

— Излязох сам — отвърна с пълна уста Джон. — Някакви възражения?

— Върна се много късно — отбеляза лелята. — Всъщност това не ме засяга. Та какво смятате да правите днес?

— Не знам. — Джон погледна Хелън. — Ти какво искаш да правим, скъпа? Да излезем с велосипеди? Или да отидем на плаж?

— Според мен, тъй като… Хелън… — Виктория със запъване произнесе името й — не се чувстваше добре вчера, ще е по-разумно да не се излага на слънце. Всъщност мисля, че климатът тук не й понася.

Така си мислиш! — рече си цинично Хелън. Нищо не бе се променило. За миг си бе въобразила, че Виктория е променила отношението си към нея. Глупости! Просто я използваше, за да се заяде с Джон.

— Напротив, климатът ми харесва. И ми се иска да излезем с велосипеди. Да отидем до Хамилтън. Беше споменал за някаква лодка с остъклено дъно, която можем да наемем?

— Мислех, че не си падаш по лодките? Поне след вчерашното ти преживяване.

— Това бе различно — започна да обяснява Хелън, когато Виктория се намеси.

— Баща ти каза, че нещо я разстроило.

— За какво става дума? — попита Джон. — О, Господи, само да не е поредният му опит да ме очерни!

— Не, разбира се. Просто не се чувствах добре.

— Сигурна ли си?

— Да. Джон, баща ти е… очарователен. — Думата заседна на гърлото й. Стана й смешно, че трябва да обяснява на Джон какъв е баща му. Поколеба се за миг и добави бързо: — Леля ти се страхува, че имам грешни впечатления за него. Всъщност някои жени може и да имат.

— Не те разбирам.

— Нали ми предложи да ме забавлява, докато ти страдаше от главоболие.

Джон се намръщи.

— Искаш да кажеш, че те е свалял?

Гледаше изумено, но не колкото Виктория, а Хелън нямаше сили дори да се разсмее.

— Не. Вие чувате ли какво говоря? Леля ти мисли, че… аз мога да се намеся в живота му или нещо такова.

— Не говориш сериозно — изкриви устни Джон. — Та той е толкова стар!

Виктория мълчеше. Джон се обърна към нея.

— Ама ти си луда, знаеш ли? Продължаваш да приемаш всяка жена като потенциална опасност. Е, добре, лельо Вий, татко дори и да си намери подходяща съпруга, няма да те изгони. Тъй че си живей спокойно. Той просто се възхищава на хубавите жени. Твоите имоти са абсолютно сигурни.

— Баща ти никога няма да ме изгони — отговори леля му, но Хелън почувства, че критичната точка отмина. — Отивам в галерията — обяви тя и стана, поклащайки се на смешно високите си токчета.

Джон реши да се възползва от това, че са сами, заобиколи масата и седна на рамката на стола.

— Ммм, ухаеш прекрасно — зарови лице в косите й той. Трябваше да го отблъсне, а не знаеше как.

— Още съм гладна — оправда се тя и посегна към филийка хляб, въпреки протеста му.

— И аз — отвърна Джон, — но за теб. Кога ще го разбереш. Ние сме създадени един за друг.

Хелън не отговори. Добре че се появи прислугата. Но рано или късно трябваше да му каже, че нямат общо бъдеще. Ако повторната поява на Рийд в живота й не означаваше нищо за него, то определено променяше чувствата й към сина му.

Вероятно ще трябва да каже истината. Е, не цялата. Не и за Алекса. Може би ще трябва да обясни, че тя и баща му веднъж… какво? Какво да каже? Че са били любовници? Любовници! Думата заседна на гърлото й. Бяха спали заедно, само това. Тук любовта не влизаше в сметката. Но ако признаеше, как ли щеше Джон да реагира? Щеше да си направи грешни изводи и връзки. Които по отношение на нея щяха да бъдат ужасни. Той я познаваше добре. Знаеше, че тя не спи, с когото й падне. А ако съпоставеше датите…

Добре поне, че следващите няколко дни не се налагаше да взема бързо решение. Беше страхливка, знаеше го. Не искаше да мами Джон, който винаги е бил така добър с нея. Но какво друго й оставаше?

И така двамата прекараха няколко чудесни дни. Плуваха, играха тенис в задния двор на къщата. Дори се разходиха с лодката със стъклено дъно и Хелън научи доста за историята на острова.

Нощите бяха по-тежки. Сега, когато спомените от миналото се бяха събудили, в главата й отново и отново се въртяха сцените е Рийд. Колкото повече мислеше, толкова повече обвиняваше себе си. И това бе най-лошото. Беше й лесно да хвърли вината върху него, когато шансовете да го срещне бяха минимални. Но сега видя, че не е чудовището, за което го смята, и не можеше повече да оневинява себе си.

Рийд се върна в сряда вечерта, а Хелън го видя чак в четвъртък сутрин.

Когато слезе за закуска, се чувстваше като престъпник. Нямаше представа как да се държи, а беше убедена, че Виктория ще следи зорко реакциите й.

Но единственият човек на масата бе самата Виктория и Хелън седна с облекчение.

— Къде е Джон? — попита лелята. — Мислех, че ще слезе да види баща си. Особено след като излизахте снощи.

— Аз съм виновна — рече Хелън и си наля кафе. — Исках да танцуваме и мислех, че баща му няма да има нищо против.

Виктория не забеляза смущението й. Явно фактът, че Рийд си е вкъщи, бе най-важен.

— Брат ми не го показва, но сигурно не му е приятно синът му да го търси само когато иска нещо.

— Не мисля, че…

— Джон не ви ли е казал, че парите, които харчи, не са негови? — прекъсна я Виктория. — Не вярвам да се заблуждавате, че печели толкова много. Ако искате да знаете, Рийд плати дори самолетните ви билети!

— Съжалявам. Не знаех.

— Ами, типично за Джон. Пропилява всичко, което спечели, а после иска от баща си.

Появата на прислугата прекъсна разговора. Но й стана неприятно, че Рийд е платил идването й тук.

Поръча си припечени филийки и в този момент той влезе в трапезарията.

— Само кафе — нареди на момичето и поздрави сестра си и Хелън. — Добро утро.

Хелън очакваше да е облечен като за работа, но той бе по шорти и риза с къси ръкави. Следващият поглед й показа, че не изглежда добре и тя си помисли, че сигурно е уморен от пътуването.

— Няма ли да ходиш в банката? — Виктория зададе въпроса, който Хелън сама искаше да зададе. — Мислех, че имаш среща на управителния съвет. Нали затова се върна снощи, вместо тази сутрин.

— Среща на управителния съвет има — отвърна Рийд и седна на другия край. Взе вестника, който лежеше на таблата и погледна заглавията. — Но няма да ходя. Сега може ли да изпия едно кафе?

Докато сестра му наливаше кафето, Хелън си позволи още един бегъл поглед. Изглеждаше някак остарял и тя с учудване откри, че й е още по-мил. Той вдигна очи и срещна нейните. Изглежда прочете оценката и помръкна.

— Добре ли си?

Трябваше й време, за да осъзнае, че пита нея.

— Моля?

— Добре ли си? Нали беше… неразположена?

— О! Да. Добре съм, благодаря. А вие как пътувахте?

— Горе-долу. — И изведнъж попита: — Какво правихте с Джон, докато ме нямаше? Надявам се, че сте разгледали целия остров.

— По-голямата част — потвърди Хелън. — Времето бе чудесно.

— Мислех, че го намирате малко горещо — намеси се Виктория, явно решила, че много дълго е мълчала. — Не сте дори с лек загар.

— Кожата й е много чувствителна — отбеляза Рийд, преди Хелън да успее да измисли нещо. — Знаеш ли, Стайлс бе на летището снощи. Пътуваше за Ню Йорк. Не знаех, че си уредила нещо и там.

Виктория почервеня.

— Не съм. Откъде разбра къде отива? Не вярвам да те е информирал.

— Питах го.

— Защо не ми каза снощи?

— Не се сетих. Ако щеш вярвай, но имах много по-важни проблеми от Лутър Стайлс.

Виктория изсумтя, но не възрази. Хелън довърши закуската си в пълно мълчание.