Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Walk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 222 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2015)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ДЪЛГАТА РАЗХОДКА. 1992. Изд. Бард, София. Роман. Превод: Юлиян СТОЙНОВ [The Long Walk, by Stephen King (1979)]. Художник: Ивайло НАНОВ, Лъчезар РУСИНОВ. Формат: 60×84/16. Страници: 384. Тираж: 15 000 бр. Цена: 26.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне
  4. — Корекция на правописни и граматически грешки

Статия

По-долу е показана статията за Дългата разходка от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Дългата разходка“
The Long Walk
АвторСтивън Кинг
Създаване1979 г.
САЩ
Първо издание1979 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман

ПреводачЮлиян Стойнов

„Дългата разходка“ (англ. The Long Walk) е роман от Стивън Кинг, издаден под псевдонима Ричард Бакман през 1979 г. Сюжетът е в стил алтернативна история и действието се развива в деспотична и тоталитарна версия на САЩ.

Съдържание

Историята разказва за провеждането на годишно състезание по издръжливост, в което участниците трябва да ходят без да спират, докато не остане един-единствен победител. По време на състезанието участниците са извън закона. Всеки трябва да се движи със скорост не по-ниска от 4 мили в час или ще получи предупреждение. Предупреждения се получват и за други нарушения, като нападение на друг участник или отклонение от маршрута. Участниците имат право на три предупреждения, като за всеки час без предупреждение отпада по едно от натрупаните. При четвърто предупреждение състезателят бива застрелян от наблюдаващите войници.

По време на състезанието няма спирания, периоди за почивка или финал. „Дългата разходка“ приключва, когато един-единствен участник остане жив. Победителят получава „Наградата“ – „всяко желание, каквото и да е желание, дори предсмъртно желание“.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

  • Кралска битка: Филм/манга/роман, който има големи сходства с „Дългата разходка“ на Стивън Кинг.

Външни препратки

Шеста глава

„А сега нашите участници са в изолационните камери“.

Джак Бери, „Двадесет и едно“

Три и половина сутринта.

За Рей, сякаш бе настъпила най-дългата минута, в най-дългата нощ на неговия живот. Беше като отлив, като мъртво вълнение, като времето, в което морето се прибира, оставяйки зад себе си смачкани водорасли, парчета прогнило дърво, ръждясали консерви от бира, пластмасови тубички, счупени шишета, шамандури и полуразложени трупове, обути в бански. Часът на мъртвото вълнение.

Още седем Участника получиха червени картони след момчето със зелената канадка. Някъде около два сутринта, едновременно се строполиха трима — като изсъхнали царевични стъбла при първия есенен полъх. От началото на Разходката бяха изминали седемдесет и пет мили и двайсет и пет от Участниците вече бяха отпаднали.

Но това нямаше никакво значение. Единственото нещо, което имаше значение беше мъртвото вълнение. Три и половина — часът на мъртвото вълнение. Още едно предупреждение и малко след това — изстрели. Този път познато лице. Беше номер 8, Дейвидсън, който твърдеше, че успял да се промъкне в палатката с голи жени на Стюбънвилския панаир.

Гарати за миг плъзна очи по мраморно бялото, опръскано с кръв лице и после отново се загледа в пътя. Напоследък все повече гледаше в пътя. Бялата осева линия ту прекъсваше, ту беше непрекъсната, от време на време ставаше двойна, като следа от трамвай. Зачуди се, как е възможно през цялата година по пътя да минават най-различни хора и никой да не забелязва, че бялата боя всъщност е нарисувала символите на живота и смъртта. А може би пък ги виждат?

Пътната настилка го очароваше. Колко приятно, колко хубаво би било да се отпусне върху нея. Първо ще приклекне, капачките на коленете му ще изпукат като въздушни пистолети. След това ще положи длани на прохладната, неравна повърхност, после ще седне, усещайки как от краката се вдига ужасяващото тегло от сто и шестдесет фунта… и най-накрая ще полегне, просто ще се отпусне на гръб неподвижно, с разтворени крака, ще почувства как се разтяга схванатият му гръб… ще гледа нагоре към короните на дърветата и вълшебните шарки на звездите… няма да чува никакви предупреждения, просто ще си гледа в небето и ще чака… ще чака…

Да-а.

Участниците ще се разбягат, за да не попаднат пред дулата на карабините и той ще остане сам — като жертвен дар към боговете. Разтревожено шептене. „Това е Гарати, ей, Гарати ще получи картон!“ Може би ще му остане мъничко време, колкото да чуе смеха на Баркович, който ще заподскача своя въображаем танц върху гробове. Дулата на карабините ще се насочат към него и после…

Той с мъка откъсна поглед от пътя и се вгледа в крачещите край него тъмни фигури, после вдигна очи към хоризонта, с надежда да зърне поне мъничък признак на задаващата се зора. Но, разбира се, не видя. Нощният мрак беше все така непрогледен.

Преминаха през още няколко селца, но всички те бяха тъмни и изоставени. От полунощ насам не бяха срещнали повече от три дузини сънливи зяпачи, от най-упоритите, дето всяка Нова година дремят пред телевизора до края на програмата. Останалото от тези три и половина часа, беше като някакъв кошмарен филмов монтаж, като нощните бълнувания на някой инсомниак[1].

Гарати се вгледа по-внимателно в лицата около него, но нито едно не му беше познато. Завладя го някаква ирационална паника. Той потупа по рамото крачещия пред него Участник.

— Пит? Пит, ти ли си?

Тъмната фигура раздразнено изръмжа и се отдръпна от него. Отляво преди крачеше Олсон, отдясно — Бейкър, но сега отляво нямаше никой, а момчето отдясно бе доста по-слабо от Арт Бейкър.

Може би е задрямал, напуснал е пътя и е попаднал в заблуден отряд на скаути. Сигурно вече го търсят. Преследват го. С кучета и пушки и Бригадите — с радари и инфрачервени датчици…

Изведнъж почувства облекчение. Там, недалеч от него крачеше Ейбръхам. Само трябваше малко да завърти глава и го виждаше. Няма съмнение — той беше.

— Ейбръхам! — настойчиво прошепна той. — Ейбръхам, буден ли си?

Ейбръхъм промърмори нещо неразбрано.

— Казвам, буден ли си?

— Да, по дяволите, Гарати, остави ме на мира!

Поне не беше се загубил. Чувството за тотална дезориентация го напусна.

Някъде отпред някой получи трето предупреждение и Гарати си помисли: „А аз вече нямам нито едно! Мога да поседна за минута, минута и половина. Мога дори…“

Но седне ли веднъж — няма да стане.

„Ще стана — уверяваше се той. — Разбира се, че ще мога, само за малко…“

За малко и ще умре. Спомни си, че обеща на майка си, да я види с Джен във Фрипорт. Чак сега разбираше колко лекомислено е дал това обещание. В девет часа вчера, пристигането във Фрипорт му се струваше решен въпрос. Но сега играта бе свършила, той живееше в триизмерна реалност и възможността да пристигне във Фрипорт на чифт окървавени чуканчета изглеждаше ужасяваща, но далеч по-възможна.

Застреляха още някой… този път зад него. Първият изстрел не беше достатъчно точен и следващите няколко секунди, които им се сториха като вечност, жертвата продължи да оглася околностите с отчаяния си писък, докато най-сетне я довършиха. Без някаква конкретна причина Гарати си помисли за яйца с бекон и изведнъж устата му се напълни със слюнка, от която едва не се задави. Гарати се зачуди дали двадесет и шест убити за седемдесет и пет мили са много, или малко за една Дълга разходка.

Главата му клюмна напред и краката му отново го понесоха от само себе си. Спомни си за едно погребение, на което бе присъствал като момче. Погребението на Фрики Д’Алесио. Не че истинското му име беше Фрики[2], истинското му име бе Джордж, но всички деца в околността го наричаха Фрики, защото почти не можеше да мига с очи…

Спомняше си добре Фрики, все чакаше да го повикат за бейзбол, винаги закъсняваше, очите му се щураха с надежда от единия капитан на отбора към другия, сякаш следеше тенис мач. Винаги играеше в дълбока защита, където рядко попадаше топка и нямаше опасност да навреди на отбора, почти не виждаше с едното око и това значително затрудняваше преценката му за високите топки. Веднъж се втурна да хване една, но не прецени добре разстоянието и докато махаше с ръкавица из въздуха тя го прасна по челото с едно звучно бонк! Почти цяла седмица след този случай на челото му можеше да се види отпечатъка на топката.

Фрики бе прегазен от кола на шосе номер 1 точно преди Фрипорт. Един приятел на Гарати, Еди Клипстейн, бе присъствал на инцидента. Цели шест месеца ги държа в напрежение с разказа, как колата ударила велосипеда на Фрики Д’Алесио и как Фрики се преметнал през кормилото, обувките му отхвръкнали встрани, после прелетял няколко метра във въздуха размахвайки боси крака и се блъснал в една каменна стена, а мозъкът му се размазал като червена боя по мазилката.

За малко да си изповръща стомаха, когато тръгваше на погребението, при мисълта, че ще види главата на Фрики като топка засъхнала червена боя в ковчега, но Фрики беше измит и изтупан в спортно сако, вратовръзка, и дори със значка на Главен скаут на гърдите. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще стане от ковчега, стига само някой да го повика за бейзбол. Очите му най-сетне бяха затворени и изобщо всичко беше наред — Гарати почувства облекчение щом го видя.

Това бе единственият мъртвец, който видя преди да попадне тук — и той бе почистен и приготвен за погребение. Нищо общо с Еуинг, или момчето с канадката, или пък Дейвидсън, с неговото окървавено, мораво и изтерзано лице.

„Каква гадост — помисли си Гарати, осъзнал къде се намира. — Каква гадост!“

В четири без двадесет получи първо предупреждение и веднага се зашлеви през лицето, за да се събуди. Беше измръзнал до кости. Усещаше болезнени спазми в бъбреците си, но въпреки това не му се уринираше. Може би си въобразяваше, но звездите на изток изглеждаха малко по-бледи. Спомни си с изненада, че вчера по това време спеше безгрижно на задната седалка на колата, докато се приближаваха към границата. Представи си как се беше опънал на седалката, как се бе излегнал и въобще не се налагаше да помръдва. Изпита непреодолимо желание да се върне назад. Да върне отново вчерашната утрин.

Четири без десет.

Огледа се наоколо, изпитваше известна гордост, че е един от малкото напълно будни и с ясно съзнание в този момент. Наистина бе просветляло, достатъчно да могат да се различат чертите на крачещите до него. Отпред вървеше Бейкър — позна го по развяната червена риза — до него крачеше Макврайс. Малко вляво от тях Олсон притичваше почти до камионетката. Това го изненада. Кой знае защо беше сигурен, че Олсон е бил една от жертвите, получили картон в малките часове на нощта. Проследи го с искрено облекчение. Трудно бе да се определи от такова разстояние в полумрака как изглежда Олсон, главата му подскачаше при всяка крачка като парцалена кукла.

Пърси, чиято майка продължаваше да се показва от време на време, вървеше най-отзад редом със Стебинс. Пърси се полюшваше наляво-надясно, като моряк, който от дълго време не е слизал на брега. Освен тях видя Грибъл, Харкнес, Уейман и Коли Паркър. Значи по-голямата част от момчетата, които познаваше, все още бяха в играта.

В четири на хоризонта вече се виждаше ярка линия и Гарати почувства, че духът му се приповдига. После погледна с ужас назад, към дългия черен тунел на отиващата си нощ и се зачуди, как е успял да издържи.

Ускори малко крачка и се приближи до Макврайс, който вървеше с клюмнала глава и безсмислен поглед, по-скоро задрямал, отколкото буден. От ъгъла на устата му се стичаше тъничка струйка слюнка и първите лъчи на зората блестяха в нея с ослепителна яркост. Гарати не можеше да откъсне очи, очарован от този странен феномен. Не искаше да събужда Макврайс от дрямката. За момента му стигаше, че е близо до някой, който харесва, до някой, който подобно на него е успял да преживее тази нощ.

Минаха покрай едно тясно, скалисто пасище, оградено с полуизгнила ограда, зад която ги наблюдаваха, преживяйки, пет крави. Едно дребно на ръст куче изскочи откъм близката ферма и започна да лае по тях задавено. Войниците на платформата вдигнаха пушки, готови да застрелят животното, ако се опита да попречи на Участниците, но кучето продължи да тича по банкета край тях, като огласяше околността с претенциите си за територията, която охранява, без да рискува да излезе на пътя. Някой му кресна с дрезгав глас да млъква, по дяволите.

Гарати сякаш бе хипнотизиран от изгряващата зора. Не откъсваше очи от небето и земята, които от минута на минута се озаряваха от все повече светлина. Бялата линия над хоризонта първо порозовя, след това почервеня и накрая придоби златист оттенък. Преди нощта напълно да си отиде, пушките отекнаха за пореден път, но Гарати почти не ги чу. Над хоризонта се бе подало мъничко огненочервено крайче от слънцето, за миг то бе закрито от облаци и после блесна отново. Изглежда, денят щеше да е хубав и Гарати го посрещна със странната мисъл: „Господи, благодаря ти, че ми позволяваш да умра на светло!“

Отнякъде сънливо пропя птица. Минаха покрай още една ферма, откъм която им помаха с ръка едър мъж, който буташе пред себе си количка пълна с чували и земеделски сечива.

В потъналата в сянка гора изграчи гарван. Гарати с благодарност подложи лице на първите топли лъчи на Слънцето. После се усмихна и изрева да му донесат пълна манерка.

Макврайс завъртя сънливо глава, като куче, което са събудили докато е сънувало, че преследва котка, и след това се огледа с помътнял поглед.

— Божичко, вече е ден. Вече е ден, Гарати. Колко е часът?

Гарати погледна часовника си и с изненада установи, че е пет без четвърт. Той посочи циферблата на Макврайс.

— И колко мили сме изминали? Имаш ли представа?

— Мисля, че наближаваме осемдесет. И двадесет и седем отпаднали. Една четвърт по-малко, на пътя към къщи, Пит.

— Мда — усмихна се Макврайс. — Това е горчивата истина, а?

— Точно така. Чувстваш ли се по-добре?

— С около една хилядна от процента.

— И аз така. Мисля, че е от светлината.

— Боже мой, днес ни предстои да срещнем доста хора. Между другото, попадал ли си на статията за Дългата разходка в „Уърлдс уик“?

— Хвърлих й едно око — рече Гарати. — Колкото да видя има ли го моето име.

— Там пишат, че всяка година залаганията за Дългата разходка стигат до два милиарда долара. ДВА МИЛИАРДА!

Бейкър също се бе събудил от дрямката си и се приближи до тях.

— В училището, в което учех, играехме на следната игра — каза той. — Събирахме по четвърт долар и после всеки от нас изтегляше по един трицифрен номер от шапка. Момчето, чиято комбинация беше най-близо до резултата, постигнат в миналогодишната Дълга разходка получаваше парите.

— Олсон! — неочаквано извика Макврайс. — Помисли си за купищата пари заложени на теб, момче! Помисли си за пачките долари, чиято съдба зависи единствено от здравината на твоя кокалест задник!

Олсон му отвърна с уморен, незлоблив глас, че хората заложили пачки злато на кокалестия му задник биха могли да извършат със себе си два неприлични акта, като втория произлизаше непосредствено от първия. Макврайс, Бейкър и Гарати се запревиваха от смях.

— Днеска на пътя ще видим доста момичета — рече Бейкър и погледна многозначително към Гарати.

— Не ме вълнува — отвърна Гарати. — Имам си момиче, което ме чака по-надолу. Отсега нататък ще съм добро момче.

— Безгрешен в помисли, думи и дела — изрецитира Макврайс.

Гарати сви рамене.

— Разбирай го както искаш — рече той.

— Сто към едно са шансовете, че ще имаш възможността да й помахаш отново — каза безизразно Макврайс.

— Вече са седемдесет и три към едно.

— Все още доста малки.

Но доброто настроение не изоставяше Гарати.

— Чувствам се, сякаш бих могъл да вървя вечно — произнесе надуто той. Няколко Участника край него направиха гримаси.

Минаха покрай една денонощна бензиностанция и момчето на смяна излезе да им махне с ръка. Почти всички отвърнаха на поздрава му. Момчето обърна специално внимание на Уейн, 94.

— Гарати — произнесе тихо Макврайс.

— Какво?

— Не мога да си спомня всички момчета, които получиха картони. А ти можеш ли?

— Не.

— Баркович?

— Не. Ето го отпред. Точно пред Скрам. Виждаш ли го?

Макврайс присви очи.

— Аха. Да. Мисля, че го виждам.

— И Стебинс е отзад.

— Не ме изненадва. Странен екземпляр, нали?

— Мда.

За известно време и двамата потънаха в мълчание. Макврайс въздъхна дълбоко, после свали раницата и извади отвътре шепа макарони. Той предложи на Гарати, който си взе малко.

— Ако знаеш, как ми се иска всичко да е свършило — каза Макврайс. — По един или по друг начин.

Двамата задъвкаха мълчаливо макарони.

— Сигурно вече сме на средата на пътя до Олдтаун, как мислиш? — попита Макврайс. — Осемдесет зад нас, осемдесет пред нас, а?

— Предполагам.

— Едва ли ще стигнем там до залез слънце.

При мисълта, че им предстои още поне една нощ, Гарати почувства, че кожата му настръхва.

— Не — рече той. После ненадейно добави: — Откъде имаш този белег, Пит?

Макврайс неволно вдигна ръка към лицето си.

— Това е дълга история — неохотно измърмори той.

Гарати го погледна внимателно. Косата му се бе сплъстила от пот и прах. Дрехите му бяха изпомачкани и мръсни. Лицето му беше бледо, очите — зачервени и хлътнали в орбитите.

— Приличаш на лайно — каза той и после избухна в смях.

Макврайс се ухили.

— Абе и ти не приличаш на реклама за дезодорант, Рей.

Двамата продължиха да се кискат, все по-истерично, вкопчени един в друг, като същевременно се мъчеха да не изостават от групата. Не по-лош от всеки друг начин да ударят чертата на отминалата кошмарна нощ. Това продължи докато най-накрая и двамата получиха предупреждения. После спряха да се кикотят и се заеха за работа.

„Мисленето“ — рече си Гарати. „Това ни е сега работата. Мисленето. Мисленето и изолацията, защото няма никакво значение дали си прекарал деня с някой или не — при всички случаи накрая ще останеш сам.“ Имаше чувството, че е изминал с ума си не по-малко мили, отколкото с краката си. Мислите продължаваха да го спохождат една след друга и нямаше никакъв начин да ги спре. Сигурно така се е чувствал Сократ, след като е гаврътнал предложената му чаша с отвара от бучиниш.

Малко след пет подминаха първата група зяпачи за деня. Четири малки момчета бяха седнали с кръстосани по индиански крака, пред една палатка, опъната досами пътя. Едното все още бе увито в спалния си чувал и приличаше на задрямало ескимосче. Поклащаха напред-назад ръце като метрономи. Лицата им бяха сериозни.

Не след дълго пътят се вля в друг, по-голям път. Платното беше значително по-широко, трилентово. После отляво се появи малък крайпътен ресторант и всички започнаха да махат и да подсвиркват на трите сервитьорки, седнали на стълбите пред ресторанта, за да им покажат колко са бодри. Единственият, който звучеше малко по-сериозно в заканите си беше Коли Паркър.

— Петък вечер — ревеше с цяло гърло той. — Не забравяй. Двамата с теб, петък вечер.

Гарати си помисли, че всички те се държат малко детински, но въпреки това помаха вежливо с ръка. Така или иначе, сервитьорките изглежда нямаха нищо против. Участниците се разпръснаха по широкото шосе, вече почти всички се бяха събудили от утринните лъчи на настъпващия нов ден — втори май. Гарати зърна за миг лицето на Баркович и си помисли, че в поведението му има известна доза мъдрост — без приятели наоколо, сигурно не би имало и за кого да тъжиш.

Само след няколко минути се разнесе поредния слух и този път слухът беше шега. Брус Пастор, момчето което вървеше пред Гарати се обърна и рече:

— Чук, чук, Гарати.

— Кой е тук?

— Майорът.

— Майор кой?

— Майорът, който чука майка си преди закуска — рече Брус Пастор и избухна в гръмогласен смях. Гарати се изкиска и предаде шегата на Макврайс, който пък я разказа на Олсон. Когато шегата се върна за втори път при тях, Майорът вече чукаше своята прабаба преди закуска. При третия път пък чукаше Шейла, бедлингтонският териер, с който го показваха на една дузина рекламни плакати.

Гарати все още се кискаше на поредната шега, когато забеляза, че смехът на Макврайс ненадейно бе пресекнал. Гледаше със замръзнал поглед войниците на камионетката. Лицата им бяха все така безстрастни.

— Вие това за смешно ли го намирате? — извика внезапно той. Острият му глас проряза като нож смеха на другите и той секна. Лицето на Макврайс бе потъмняло от нахлулата кръв. По-ярко от всякога се открояваше мъртвешки бледият белег, сякаш бе дамга на позора, и за миг Гарати си помисли, че ще Макврайс ще получи удар.

— Майорът чука себе си, ето какво мисля аз! — изрева пресипнало Макврайс. — А вие момчета, вероятно се оправяте един друг. Смешно, а? Много смешно! Смейте се тогава, копелета такива! СМЕЙТЕ СЕ, КАКВО ЧАКАТЕ?

Останалите Участници погледнаха с безпокойство към Макврайс и после започнаха да се отдръпват настрани.

Изведнъж Макврайс се втурна към камионетката. Двама от тримата войници на платформата вдигнаха пушки, но Макврайс се спря на крачка от тях и размаха юмрук над главата си, като загубил ума си диригент.

— Хайде, слезте долу! Оставете проклетите си пушки и слезте! И тогава ще ви покажа кое е смешно!

— Предупреждение! — произнесе един от тях с напълно безизразен глас. — Предупреждение 61! Второ предупреждение!

„О, Божичко!“ — помисли си уморено Гарати. „Скоро ще му покажат картона, а е толкова близко… толкова близко до тях… сигурно ще литне във въздуха като Фрики Д’Алесио.“

Макврайс отново се втурна, застигна камионетката и се изплю върху платформата. Храчката се виждаше ясно на прашната метална стена.

— Хайде! — изкрещя Макврайс — Слезте долу! Един по един или всички наведнъж, не ми пука!

— Предупреждение! Трето предупреждение 61! Последно предупреждение!

— Майната им на вашите предупреждения!

Изведнъж, без да осъзнава какво върши, Гарати се обърна и се затича обратно, получавайки на свой ред предупреждение. Само отчете този факт, почти подсъзнателно. Войниците вече насочваха карабините си към Макврайс. Гарати го сграбчи за ръката.

— Тръгвай.

— Махай се оттук, Рей! Сега ще се справя с тях!

Гарати вдигна ръце и блъсна с всичка сила Макврайс.

— Сега ще те застрелят, задник такъв!

Покрай тях мина Стебинс.

Макврайс вдигна очи към Гарати, сякаш едва сега го бе познал. Само след секунда Гарати получи трето предупреждение. Нямаше никакво съмнение, че броени мигове делят Макврайс от смъртта.

— Върви по дяволите — изръмжа безчувствено Макврайс и закрачи отново.

Гарати се изравни с него.

— Просто се уплаших, че краят ти е близо, това е всичко — рече той.

— Ама не беше, благодарение на мускетаря — мрачно отвърна Макврайс. Ръката му отново докосна несъзнателно белега. — Майната му, така или иначе всички ще си получим картона.

— Все някой ще победи. Може да си ти, или аз.

— Всичко е измама — рече с треперещ глас Макврайс. — Няма победител, няма Награда. Просто отвеждат последния Участник зад някоя плевня и там го застрелват.

— Не бъди такъв изкретенясал глупак! — извика гневно Гарати. — Нямаш и най-малката представа какви глупости дрън…

— Всички ще загубят — натърти Макврайс. Очите му надничаха от тъмните пещери на неговите хлътнали орбити като диви зверчета. Наоколо нямаше никой. Останалите Участници продължаваха да вървят на известно разстояние от тях. Поне засега. Макврайс си беше изпуснал нервите и Гарати също до известна степен — след като беше действал против собствените си интереси, когато се върна при него. Без съмнение беше спасил Макврайс от участта да бъде двадесет и осмият.

— Всички ще загубят — повтори Макврайс. — По-добре да ми повярваш.

Пресякоха един железопътен прелез. После минаха под бетонен мост. На отсрещната страна имаше закусвалня със спуснати кепенци. На входа пишеше:

ЩЕ БЪДЕ ОТВОРЕНО В НАЧАЛОТО НА СЕЗОНА — 5 ЮЛИ.

Олсон получи предупреждение.

Някой потупа Гарати по рамото и той се обърна. Беше Стебинс. Не изглеждаше нито по-добре, нито по-зле от предишната нощ.

— Твоето приятелче май хич не обича Майора — рече той.

Макврайс се направи че не чува.

— Мисля, че да — кимна Гарати. — Аз самият също вече не бих го поканил на чай.

— Погледни назад.

Гарати погледна. Още една камионетка ги следваше, а отдолу се задаваше трета.

— Майорът идва — каза Стебинс — и всички ще го поздравят. — Той се усмихна и заприлича в лицето на гущер. — Все още не го мразят достатъчно. Още не. Само си мислят, че го мразят. Мислят си, че са минали през ада. Но чакай да настъпи нощта. Чакай да видиш утре.

Гарати го погледна объркано.

— А какво ще стане ако започнат да свиркат, да викат „у-у-у“ и да го замерят с празни консерви?

— Ти смяташ ли да свиркаш, да викаш „у-у-у“ и да хвърляш консерви?

— Не.

— Никой от нас няма да го направи. Ще видиш.

— Стебинс?

Стебинс вдигна въпросително вежди.

— Сигурен си, че ще спечелиш, нали?

— Да — съвършено спокойно. — Абсолютно сигурен съм — и той изостана назад.

В 5:25 получи червен картон Яник. А в 5:30, точно както бе предсказал Стебинс, се появи Майорът.

От начало се чу ревът на мощния двигател, после джипът изскочи иззад хълма, който току-що бяха изкачили и се понесе край тях. Майорът бе застанал мирно. Както и предния път в едната си ръка стискаше жезъла, а с другата отдаваше чест. Гарати усети, че се изпълва с някакво странно чувство на гордост.

Не всички викаха възторжено. Коли Паркър се изплю на земята. Баркович навири нос. Макврайс гледаше напред, устните му се мърдаха беззвучно. Олсон изглежда въобще не забеляза преминаването на Майора — отново се бе съсредоточил върху краката си.

Гарати беше от тези, които викаха. Също и Пърси как-му-беше-там-второто-име и Харкнес, дето искаше да напише книга и Уейман и Арт Бейкър и Ейбръхъм и Следж, който тъкмо бе получил второ предупреждение.

После Майорът изчезна някъде напред. Гарати изпита срам от себе си. В края на краищата — беше загубил доста енергия.

Не след дълго край пътя се появи гараж за стари коли, откъдето ги поздравиха със салют от двадесет и един клаксона. От високоговорителя нечий изкуствено приповдигнат глас съобщи на Участниците — и на зрителите — че няма нищо по-велико на този свят от автомобил „Додж Макларен“. Гарати намери това за малко обезкуражително.

— Чувстваш ли се по-добре? — запита той Макврайс.

— Ами да — отвърна Макврайс. — Страхотно. Смятам все така да си вървя, докато всички край мен изпопадат като круши. Голяма забава ще бъде. Току-що завърших някои изчисления наум — математиката беше моя любим предмет в училище — и стигнах до заключението, че с темпото, с което намаляваме ще изминем поне още триста и двадесет мили. А това е далеч от рекордното разстояние.

— Слушай, Пит, що не земеш да се гръмнеш с тия глупави приказки — тросна се ядно Бейкър. За първи път го виждаха разгневен.

— Съжалявам, мамче — отвърна мрачно Макврайс, но все пак млъкна.

Денят ставаше все по-светъл. Гарати разкопча ципа на якето си. После го преметна през рамо. Пътят в този район беше равен. Тук-там се виждаха самотни вили, малки фабрички и ферми. Вместо боровете, които надвисваха над пътя през нощта, сега се срещаха крайпътни закусвални, бензиностанции и от време на време по някое дървено ранчо. Почти всички носеха табела: ЗА ПРОДАН. На два прозореца Гарати зърна познатия надпис:

МОЯТ СИН СИ ДАДЕ ЖИВОТА ЗА БРИГАДИТЕ!

— Къде е океанът? — попита го Коли Паркър. — Тук страшно напомня на Илинойс.

— Продължавай да вървиш — рече му Гарати. Отново се бе замислил за Джен и Фрипорт. Фрипорт беше на океана. — Там си е. На около сто и осемдесет мили на юг.

— По дяволите — изруга Коли Паркър. — Що за лайнарски щат е тоя.

Паркър беше едро мускулесто момче, облечено с поло. Очите му гледаха дръзко и дори изминалата нощ изглежда не бе успяла да смекчи тази дързост.

— Навсякъде тия гадни дървета! Има ли въобще някакъв град в тази проклета област?

— Ние по тоя край сме странни хора — рече Гарати. — Ние смятаме, че е по-забавно да дишаш чист въздух, отколкото смог.

— Никакъв смог няма в Джойлет, лайно такова — изсъска разярено Коли Паркър. — Защо ме лъжеш?

— Може да няма смог, ама въздухът е като от фурна — отвърна Гарати. Беше разгневен.

— У дома за подобно нещо щях да ти завъртя топките.

— Стига, момчета — намеси се Макврайс. Отново се бе възстановил и на устните му играеше познатата иронична усмивка. — Защо не уредите този въпрос като джентълмени? Първият, на когото пръснат черепа ще почерпи победителят една бира.

— Ненавиждам бирата — механично отвърна Гарати.

Паркър се изкиска.

— Ама и ти си един дръвник — каза той и изостана назад.

— Изнервен е — оправда го Макврайс. — Всички сме изнервени тази сутрин. Дори и аз. А какъв хубав ден. Не мислиш ли, Олсон?

Олсон не отговори.

— И Олсон май нещо не е на себе си — изрече с поверителен глас Макврайс. — Олсон! Хей! Хенк!

— Що не го оставиш на мира? — попита Бейкър.

— Ей, Хенк! — извика Макврайс, без да обръща внимание на Бейкър. — Искаш ли малко да се поразходиш?

— Върви по дяволите — измърмори Олсон.

— Какво? — весело извика Макврайс като постави ръка на ухото. — К’во кайш, баби?

— По дяволите! По дяволите! — изкрещя Олсон. — Върви по дяволите!

— Значи това казваш — кимна с мъдър вид Макврайс.

Олсон отново сведе поглед към краката си, а Макврайс очевидно се умори да го хапе… ако това бе, което правеше.

Гарати се замисли върху думите на Паркър. Паркър беше копелдак. Паркър беше кръчмарски юначага и купонен побойник. Паркър беше герой с кожено яке. Какво знаеше той за Мейн? Гарати бе прекарал целия си живот в Мейн, в малко градче на име Портвил, недалеч от Фрипорт. Население 970, един-два светофара в центъра, но с какво повече го превъзхождаше Джойлет, „Или-ной“, по дяволите?

Бащата на Гарати обичаше да казва, че Портвил е едно от малкото градчета в щата с повече гробове, отколкото жители. Но градчето бе чисто. Вярно, имаше безработица, караха стари, изгнили коли и се бореха с немотията, но все пак — градчето бе чисто. Единственото събитие бе голямото Бинго всяка сряда в хамбара (последният печелеше двайсетфунтова пуйка и двадесет доларова банкнота), но иначе градчето бе чисто. И спокойно. Какво не му е наред на това?

Той хвърли злобен поглед през рамо към Коли Паркър. „Този път ти се размина, приятелче, така да знаеш. Можеш да си пъхнеш твоя Джойлет с вмирисаните му сладкарници и каквото има там още знаеш къде. Пъхни си ги напреко, ако влезе“.

Той отново се замисли за Джен. Имаше нужда от нея. „Обичам те, Джен“ — повтаряше си Гарати. Не беше глупак, осъзнаваше, че сега за него тя е повече от всичко на света. Беше се превърнала в символ на живота. Щит, срещу внезапната смърт, която дебнеше в камионетката. Искаше я все повече и повече, защото тя символизираше времето, в което ще може да разполага свободно със себе си.

Наближаваше шест без четвърт. Гарати се втренчи към струпалата се на следващото кръстовище групичка жени. Една от тях носеше тесен пуловер и опънати по краката панталони. На ръцете си имаше златни гривни, които подрънкваха, докато им махаше. Гарати чуваше съвсем ясно това дрънкане. Почти несъзнателно той започна да й маха. Продължаваше да си мисли за Джен, която бе дошла от Кънектикът, която изглеждаше толкова спокойна и самоуверена, със своята дълга руса коса и обувки без токове. Носеше ниски обувки, защото самата тя бе доста висока. Запозна се с нея в училище. Всичко започна бавно, но после събитията се затъркаляха. Господи, как само се затъркаляха!

— Гарати?

— А-ха?

Беше Харкнес. Имаше загрижен вид.

— Имам мускулна крампа на десния крак, човече. Не зная дали ще мога да вървя с нея — очите му сякаш молеха Гарати да направи нещо.

Гарати просто не знаеше какво да каже. Гласът на Джен, нейният смях, мекият бледорозов пуловер, вишневочервените й панталони, денят, когато взеха шейната на по-малкия му брат и после започнаха да правят снежен човек (а тя му пусна няколко снежни топки във врата)… тези неща бяха живота. Харкнес беше смъртта. Гарати почти я подушваше у него.

— Не мога да ти помогна — рече Гарати. — Ще трябва да се справиш сам.

Харкнес го погледна с панически ужас, после лицето му придоби мрачен израз и той кимна бавно. Спря, коленичи и си свали обувката.

— Предупреждение! Предупреждение 49!

Харкнес започна да масажира вдървения си крак. Гарати се обърна обратно и закрачи заднишком без да го изпуска от очи. Край пътя се бяха спрели две момчета от „Малката лига“, яхнали велосипеди. Те също не откъсваха ококорени очи от Харкнес.

— Предупреждение! Второ предупреждение, 49!

Харкнес се изправи и започна да подскача на здравия си крак, който се огъваше под двойната тежест. Той изпусна обувката, трескаво посегна към нея, закачи я с два пръста, но при следващия скок я изпусна наново. Спря се да я вдигне, но получи трето предупреждение.

Лицето на Харкнес, което обикновено имаше розов цвят, сега бе станало пламтящо червено. Устата му беше отворена, в голямо, изтерзано „О“. Гарати усети, че подсъзнателно го насърчава.

„Хайде — мислеше си той. — Давай. Застигни ни. Можеш, Харкнес.“

Харкнес подскачаше все по-бързо. Момчетата от лигата подкараха велосипедите си край пътя, без да откъсват очи от него. Гарати се обърна напред, уплашен от онова, което би могло да стане. Гледаше право напред и се мъчеше да си припомни какво е изпитвал, когато целуна Джен и я докосна по гърдите.

Отдясно пред тях бавно изплува бензиностанция „Шел“. На бетонната площадка беше паркиран потънал в прах пикап с очукана броня. Двама мъже с червено-черни ловни ризи бяха провесили крака от задната врата и пиеха бира. По-нататък, в самото начало на един страничен, черен път се издигаше яркожълта пощенска кутия с отворен като зейнала паст капак. Отнякъде се разнасяше дрезгавия, неспирен лай на куче.

Карабините бавно се спуснаха към Харкнес.

Настъпи мъчително дълъг миг на тишина и после дулата отново се вдигнаха, точно по правилата, точно по правилника. После повторно се смъкнаха. Гарати ясно чуваше задъханото, влажно хриптене на Харкнес.

Карабините се вдигнаха нагоре, после се спуснаха, после отново бавно се вдигнаха.

Момчетата от лигата ги следваха неотстъпно.

— Разкарайте се оттук! — извика им пресипнало Бейкър. — Няма какво да гледате тук! Изчезвайте!

Момчетата погледнаха с откровено любопитство Бейкър, сякаш е някакъв непознат вид риба и продължиха да ги следват. По-малкото дори стисна няколко пъти свирката на колелото и се ухили. Зъбите му бяха пристегнати в металически коректори и огряна от слънцето, усмивката му изглеждаше чудовищно механична.

Дулата отново се насочиха надолу. Беше като някакъв танц, като ритуал. Сякаш Харкнес бе яхнал ръба на пропастта.

„Да си чел някоя интересна книга напоследък — мина му на Гарати налудничавата мисъл. — Този път наистина ще те застрелят. Една-единствена по-бавна крачка до…“

Вечността.

Всичко е застинало.

Карабините отново се вдигнаха към небето.

Гарати погледна часовника. Дългата стрелка подскочи веднъж, два пъти, три пъти. Харкнес го застигна, после го задмина. Очите му гледаха право напред. Зениците му се бяха свили като топлийки. Устните му бяха побледнели, винаги розовите бузи сега бяха с цвят на сметана, с изключение на две ливидни точки на всяка от тях. Но той вече вървеше на два крака. Мускулната крампа се бе отпуснала. Босият му крак ритмично пошляпваше по асфалта. „Колко дълго може да се върви без обувки? — зачуди се Гарати.“

Почувства, че в гърдите нещо го отпуска и в същия миг чу как Бейкър въздъхва дълбоко. Глупаво бе, че се чувстваха по този начин. Колкото по-скоро Харкнес спре да върви, толкова по-скоро ще може да спре да върви. Това беше простата истина. Това беше единствената логика. Но имаше нещо по-дълбоко и по-истинско от най-истинската логика. Харкнес беше част от групата, от която и Гарати бе част, плът от плътта им. Част от един магичен кръг, към който принадлежеше и Гарати. И щом една малка частица от този кръг може да бъде унищожена, същото заплашва и всички останали.

Момчетата от лигата ги следваха още две мили, после изгубиха интерес и поеха обратно.

„По-добре така“ — помисли си Гарати. Не го дразнеше факта, че бяха погледнали на Бейкър, като на някакъв странен екземпляр в зоологическата градина. Но все пак беше по-добре, че няма да видят какво е това смърт. Той ги проследи с поглед докато се изгубиха.

Далеч напред, Харкнес сам бе образувал новия авангард, като продължаваше да крачи забързано, почти подтичваше. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Гарати се зачуди за какво ли си мисли.

Бележки

[1] болестно състояние, при което човек не може да заспи — бел.прев.

[2] Чудака — бел.прев.