Стивън Кинг
Дългата разходка (2)

Втора глава

„Ето че получи парите си, Елен

и можеш да правиш каквото поискаш с тях

Освен ако, разбира се, не би искала да ги смениш за онова,

което се крие зад завесата“.

Монти Хол, „Да сключим сделка“

— Аз съм Харкнес. Номер 49. Ти си Гарати. Номер 47. Нали така?

Гарати огледа събеседника си. Беше късо подстриган, носеше очила.

— Точно така.

Харкнес стискаше в ръката си бележник. Той записа вътре Гарати и неговия номер. Почеркът му беше странен и малко разкрачен, от периодичното подскачане на писалката при ходене. Докато пишеше той се сблъска с едно момче на име Коли Паркър и момчето му кресна да внимава къде ходи. Гарати едва прикри усмивката си.

— Записвам имената и номерата на всички Участници — обясни Харкнес. Когато вдигна глава лъчите на утринното слънце блеснаха в стъклата на очилата му и Гарати трябваше да присвие очи, за да може да гледа в него. Часът беше 10:30, Лаймстоун беше на 8 мили зад тях, оставаше им да изминат само 1.75 миля за да счупят рекорда за най-дълго разстояние, преминато от пълен комплект Участници.

— Предполагам, че се питаш защо записвам имената и номерата на всички Участници — рече Харкнес.

— Ами сигурно си от Бригадите — подхвърли през рамо Олсон.

— Не. Смятам да напиша книга — отвърна вежливо Харкнес. — Когато всичко приключи ще напиша книга.

Гарати се ухили.

— Искаш да кажеш, че ще напишеш книга ако спечелиш.

Харкнес сви рамене.

— Да, предполагам. Това, което искам да кажа е, че една книга за Дългата разходка, написана от Участник в нея, може да ме направи богат.

Макврайс избухна в смях.

— Ако спечелиш няма да ти е необходима книга за да станеш богат, така ли е?

— Мисля… струва ми се, че не е така — Харкнес сбърчи вежди. — Но така или иначе — това ще е една ужасно интересна книга.

Продължиха напред, а Харкнес изостана, за да запише другите Участници. Почти всички се записваха охотно, като не пропускаха да подхвърлят по някоя подигравателна забележка за книгата.

Изминали бяха шест мили. Преобладаващото мнение бе, че предстоящото счупване на рекорда е добър признак. Гарати се замисли доколко това е необходимо. Колкото по-скоро отпадне конкуренцията, толкова по-добри ще бъдат шансовете на останалите. Най-накрая реши, че въпросът е на чест. Не след дълго се разнесе слухът, че следобед се очаквала буря с гръмотевици — някой очевидно бе взел със себе си транзистор. Новината беше неприятна, стига разбира се да се окажеше вярна. Ранните пролетни бури бяха доста студени.

Продължиха да вървят.

Макврайс крачеше уверено, вперил поглед напред. Известно време опита да върви по банкета, но почвата беше хлъзгава и той се отказа. Още не беше получил предупреждение и ако раницата му създаваше някакви проблеми, той с нищо не го издаваше. Очите му не се откъсваха от хоризонта. Когато преминаваха покрай малки групички хора, той им махаше и се усмихваше с тънките си устни. Въобще не му личеше да е уморен.

Отстрани се поклащаше Бейкър. Краката му се сгъваха някак странно от коленете надолу и сякаш поглъщаха асфалта. Той размахваше якето си в ръка, хилеше се, сочеше с пръст зяпачите и от време на време си подсвирваше някаква неясна мелодия. Изглеждаше сякаш би могъл да върви вечно.

Олсон вече не бърбореше и от време на време присвиваше коляно. Ставите му пукаха при всяко присвиване. Вървеше малко вдървено и Гарати си помисли, че шестте мили не са му се отразили много добре. Манерката му се поклащаше празна и Гарати реши, че не след дълго ще му се наложи да пикае.

Малко пред основната група подскачаше Баркович, като ту се отдалечаваше напред към водачите, ту изоставаше към опашката, където се влачеше Стебинс. Едно от трите му предупреждения бе загубило сила, но само пет минути по-късно той си спечели ново. Гарати стигна до извода, че той е от ония, дето обичат да живеят на ръба на нищото.

Стебинс продължаваше да крачи самотен най-отзад. Никой не го заговори и той не говореше с никого. Гарати беше любопитен дали Стебинс е особняк или просто е уморен. Все още беше на мнение, че Стебинс ще е от първите отпаднали — може би дори ще е първият — макар да не знаеше какво го кара да мисли така. Стебинс бе съблякъл своя изтъркан пуловер и носеше последния сандвич в ръка. Гледаше надолу. Лицето му бе като каменна маска.

Разходката продължаваше.

Пътят се пресичаше от друг път и на кръстовището няколко полицая отбиваха движението. Те отдадоха чест на преминаващите Участници и момчетата — възползвайки се от имунитета си — им отвърнаха с подигравателни знаци. На Гарати това хич не му се понрави. Той се усмихна и помаха дружелюбно на полицаите, като се питаше дали не ги смятат за смахнати.

Шофьорите натиснаха клаксони и в същия миг някаква жена започна да вика сина си. Паркирала бе досами пътя, очевидна с намерение да зърне детето си сред Участниците.

— Пърси! Пърси!

Пърси беше номер 31. Той й помаха с почервеняло от срам лице и после забърза напред, привел глава. Жената направи опит да изтича на пътя. Войниците от камионетката замръзнаха, но един от полицаите успя да я сграбчи за ръката. После пътят изви и сцената се скри зад завоя.

Минаха по някакъв мост с дървени подпори. Отдолу шумеше поточе. Гарати се приближи към перилата и надзърна — за да види разкривеното си отражение във водата.

След това минаха покрай табела с надпис: ЛАЙМСТОУН 7 МИЛИ, а малко по-късно над главите им се развя плакат, на който пишеше:

ЛАЙМСТОУН Е ГОРД ДА ПРИВЕТСТВУВА УЧАСТНИЦИТЕ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА.

Гарати прецени, че остава по-малко от миля докато счупят рекорда.

После се разнесе поредния слух — този път за момче на име Кърли, номер 7. Кърли имал схванат мускул и вече получил едно предупреждение. Гарати ускори крачка и се изравни с Макврайс и Олсон.

— Къде е той?

Олсон посочи с ръка едно хърбаво момче, обуто с дънки. Кърли очевидно се мъчеше да си пусне бакенбарди. Безуспешно. Страхотно напрежение бе изписано на лицето му и той не откъсваше очи от десния си крак. Гледаше го с безпокойство. Губеше скорост и това още повече го подтискаше.

— Предупреждение! Предупреждение 7!

Кърли с мъка ускори крачка. Дишаше неравномерно — както от умора, така и от завладелия го страх. Гарати загуби представа за времето. Забрави всичко освен Кърли. Следеше напрегнато тази страшна борба, сякаш осъзнаваше, че след час или ден същото може би чака и него.

Никога досега не бе виждал подобно нещо.

Кърли започна отново да изостава и едва след няколко поредни предупреждения групата осъзна, че несъзнателно се нагажда към неговата скорост. Което означаваше, че Кърли е съвсем близо до границата.

— Предупреждение! Предупреждение 7! Трето предупреждение, 7!

— Имам схванат мускул! — извика пресипнало Кърли. — Не е честно! Имам схванат мускул!

Беше само на няколко крачки от Гарати. Ясно се виждаше тревожния бяг на адамовата му ябълка. Кърли отчаяно масажираше крака си. Гарати почти подушваше вълните от паника, които извираха от него, бяха като миризмата на прясно разрязан лимон.

В мига в който го подминаваше Кърли възкликна облекчено:

— Слава Богу, отпуска ме!

Никой не отговори. Гарати почувства някакво неясно, злобно разочарование. Разбираше, че е неморално, неспортсменско, но същевременно никак не искаше той да е първият, получил червен картон. А и кой ли би искал, всъщност?

Часовникът показваше единадесет и пет. Вероятно вече бяха счупили досегашния рекорд, което означаваше че са поддържали минимум четири мили в час средна скорост. Скоро ще пристигнат в Лаймстоун. Видя как Олсон присвива първо едното и после другото коляно. Заинтригуван, реши да опита и той. Ставите му изпукаха отчетливо и Гарати с изненада осъзна, че са леко вдървени. Но краката все още не го боляха. Това поне бе нещо.

Минаха покрай камион за мляко, спрян на кръстовището с някакъв черен селски път. Млекарят бе приседнал на капака и им махаше усмихнато.

— Давайте, момчета!

Гарати почувства, че в него се надига гняв. Едва се сдържа да не се разкрещи: „Защо не вдигнеш дебелия си задник и да походиш малко с нас?“ Но млекарят бе надхвърлил осемнадесет. Всъщност, изглеждаше сякаш е надхвърлил тридесет. Беше си направо дъртак.

— Окей, а сега всички за почест — изкряка Олсон и другите се разсмяха.

Камионът се изгуби зад тях. Стигнаха нова пресечка — по-оживена, на която имаше полицаи и няколко спрели коли, които ги посрещнаха с надути клаксони. Някой хвърли конфети. Гарати се почувства ужасно важен. Та в края на краищата нали той бе: „Гордостта на Мейн“?

Внезапно Кърли изпищя. Гарати погледна назад през рамо. Кърли се бе превил надве и пищеше неистово, стиснал крака си с ръце. По някакъв невероятен начин той продължаваше да се придвижва напред, но много по-бавно от преди. Ужасно бавно.

Всички останали също забавиха ход, сякаш да се нагласят с движенията на Кърли. Войниците от платформата на камионетката вдигнаха бавно пушки. Тълпата затаи дъх, сякаш едва сега осъзнала какво предстои, Участниците също затаиха дъх, сякаш и те не знаеха досега, затаи дъх и Гарати, макар че знаеше — всички знаеха, че всеки миг Кърли ще получи картон.

Изщракаха предпазители. Пространството около Кърли изведнъж опустя. Той остана сам на огрения от слънце асфалт.

— Не е честно! — изпищя Кърли. — Това не е честно!

Групата пред него навлезе в сянката на дърветата, някой поглеждаха през рамо, други пък не смееха да се обърнат. Гарати беше от онези, които гледаха. Трябваше да гледа. Зяпачите край пътя мълчаха, сякаш някой им бе изключил звука.

— Не е ч…

Четирите карабини изтрещяха. Звукът беше оглушителен. Ехото прокънтя чак в отсрещните възвишения.

Ъгловатата, неравно подстригана глава на Кърли в миг се превърна в кърваво желе от мозък и тъкани, наоколо се разхвърчаха парченца от черепа. Това, което остана от него се претърколи на пътя като пощенски чувал.

„Вече сме 99 — помисли си ужасен Гарати. Деветдесет и девет бутилки бира наредени на стената и ако само една от тях падне… о, Боже… о, Боже…“

Стебинс прекрачи през мъртвото тяло. Кракът му се подхлъзна в малка локва кръв и остави след себе си кървава следа, като снимка в списание „Детектив“. Стебинс не погледна към онова, което бе останало от Кърли. Лицето му остана безизразно. „Стебинс, копеле мръсно, — помисли си Гарати — май ти първи трябваше да получиш картон, а?“ Гарати извърна поглед. С мъка подтисна гаденето. Не искаше да повръща.

До паркирания наблизо „Фолксваген“ микробус една жена сви лицето си в шепи. От гърлото й се надигнаха някакви странни, нечовешки звуци и в същия миг Гарати забеляза, че без да иска жената е вдигнала роклята си. Виждаха се мъничките й, небесносини пликчета. Гарати почувства, че се възбужда. Едър и възпълен мъж с плешива глава се беше втренчил в трупа на Кърли и замислено се почесваше зад ухото. Той бавно облиза тлъстите си устни и продължи да се чеше. Така си остана загледан доста след като Гарати го подмина.

Разходката продължаваше. Гарати осъзна, че отново се движи в една група с Олсон, Макврайс и Бейкър. Всички гледаха право напред, лицата им бяха безизразни. Ехото от изстрелите сякаш висеше във въздуха около тях. Пред очите на Гарати аленееше кървавата следа от обувката на Стебинс. Зачуди се дали Стебинс все още оставя след себе си следи и за малко да се обърне за да провери, но се сдържа. Ала мисълта за окървавената обувка не го напускаше. Интересно му беше, дали Кърли е почувствал нещо. Дали е усетил как оловните куршуми се впиват в мозъка му един след друг, или може би е почувствал само първия?

Сигурно го е боляло. Всъщност болката трябва да е била най-силна в последните мигове преди изстрела, когато най-силно осъзнаваш, че ей сегичка вече няма да те има, а вселената ще продължава своя ход, сякаш нищо не се е случило.

Разнесе се слухът, че са изминали почти девет мили преди Кърли да получи червен картон. Майорът бил ужасно доволен от постижението. Гарати се зачуди откъде би могъл някой да знае дали Майорът е доволен или не.

Внезапно обърна глава, нетърпелив да научи какво са направили с тялото на Кърли, но вече бяха завили в поредния завой.

— Какво носиш в тая раница, бе? — обърна се неочаквано Бейкър към Макврайс. Очевидно с мъка запазваше спокойствие, лицето му бе зачервено — сякаш всеки миг щеше да избухне.

— Чиста риза — рече Макврайс. — И няколко хамбургера с шунка.

— Хамбургер с шунка — повтори с отвращение Олсон.

— Хамбургерът с шунка е най-добрия източник на лесноусвоима енергия — обясни Макврайс.

— Нещо ти хлопа дъската. Ще го изповръщаш целия.

Макврайс само се усмихна.

Изведнъж Гарати ужасно съжали, че не си е взел няколко сурови сандвича. Нищо не знаеше по въпроса за лесноусвоимата енергия, но затова пък обичаше хамбургери. Бяха по-добри от шоколадите и концентрираните храни. Сети се за курабийките в джоба си, но след случилото се с Кърли бе изгубил апетит. А и как би могъл да яде човек хамбургер с шунка след историята с Кърли?

Слухът, че един от Участниците е получил картон се разнесе сред тълпата и оттам до ушите им достигнаха шумни възгласи. Някои дори изръкопляскаха — сякаш чуваха звукът на подскачащи пуканки. Гарати се замисли дали е срамно да бъдеш застрелян пред толкова много хора, но после реши, че ако стигне дотам, едва ли ще му е до срам. Във всеки случай Кърли не изглеждаше никак засрамен. По-трудно ще е обаче с естествените нужди. Гарати реши засега да не мисли за това.

Часовникът му показваше точно дванадесет. Минаха по някакъв ръждясал железен мост над тясна, скалиста клисура и на отсрещния бряг ги посрещна надпис:

„НАВЛИЗАТЕ В ГРАДСКАТА ЗОНА НА ЛАЙМСТОУН — ДОБРЕ ДОШЛИ УЧАСТНИЦИ В ДЪЛГАТА РАЗХОДКА!“

Някои от момчетата нададоха радостни възгласи, но Гарати сметна, че ще е по-добре да си пести дъха.

Пътят се разшири и Участниците се пръснаха, оформяйки малки групички. Пък и в края на краищата — от Кърли ги деляха близо три мили.

Гарати извади пакета с курабийките и втренчи празен поглед в него. Замисли се с тъга за майка си, но след това се постара да прогони тъжните мисли. Ще я види заедно с Джен във Фрипорт. Така им бе обещал. Изяде една курабийка и се почувства по-добре.

— Знаеш ли какво? — рече Макврайс.

Гарати поклати глава. Той отпи от манерката и помаха на една възрастна двойка, седнала край пътя до надпис ГАРАТИ.

— Нямам никаква представа какво да поискам, ако спечеля — продължи Макврайс. — Не мога да се сетя за нещо, което толкова много да желая. Искам да кажа — нямам болна майка вкъщи, или пък баща на хемодиализа, или нещо подобно. Дори нямам по-малко братче, което да умира от левкемия — той се изсмя и надигна манерката.

— Ами май си прав — съгласи се Гарати.

— Така е. Цялата тая работа ми се струва абсолютно безсмислена.

— Сериозно ли говориш? — учуди се Гарати. — Искаш да кажеш, че ако трябва повторно да решаваш…

— Пак така ще постъпя, но…

— Ей! — извика момчето пред тях и посочи с ръка. — Тротоари!

Най-сетне влизаха в града. Наоколо се издигаха красиви къщи, просторни дворове се зеленееха пред тях. Дворовете бяха претъпкани с хора, които размахваха ръце и викаха. На Гарати му се струваше, че всички са насядали където намерят. Седяха по земята, на столове и шезлонги — като старците от бензиностанцията, някои дори седяха на масички за пикник. Имаше и такива, които се полюшваха на детски люлки, или стърчаха над разноцветните пързалки. Гарати почувства, че в него отново се надига гняв.

„Махайте докато ви се сцепят задниците. Проклет да съм ако ви помахам. Препоръка 13. Пести си силите винаги когато можеш.“

Но не след дълго сметна, че се държи глупаво. Хората могат да си помислят, че е гроги. Та нали в края на краищата той беше „Гордостта на Мейн“. Няма нищо лошо в това да помаха на онези, които държат надпис ГАРАТИ. И на всички хубави момичета.

Край тях се нижеха странични улици и пресечни улици. Улица „Сайкамор“, „Кларк“ авеню, улица „Иксчейндж“, след нея „Джунипър“. Минаха покрай една бирария с изрисуван на витрината кон, стените й бяха облепени с портрети на Майора.

Тротоарите бяха изпълнени със зяпачи, но не повече от два реда в дълбочина. Гарати беше разочарован. Знаеше, че към центъра тълпата ще стане по-голяма, но въпреки това се чувстваше измамен. Бедният Кърли, не можа да доживее дори това.

Неочаквано от една странична уличка изскочи джипът на Майора и се изравни с основната група. Далеч напред се виждаше откъсналия се авангард.

Тълпата нададе възторжен рев. Майорът кимаше, усмихваше се и махаше с ръка. След това се обърна, изпъна се и отдаде чест на Участниците. Гарати почувства че го побиват тръпки. Очилата на Майора блестяха на следобедното слънце.

Майорът вдигна мегафона и извика:

— ГОРДЕЯ СЕ С ВАС, МОМЧЕТА! ГОРДЕЯ СЕ!

Зад гърба на Гарати, нечий глас изговори тихо, но отчетливо:

— Натруфено лайно!

Гарати обърна глава, но крачещите зад него не откъсваха напрегнати погледи от Майора (един от тях дори несъзнателно отдаваше чест, но се усети и свали ръка). Сред тях беше и Стебинс. Стебинс единствен не поглеждаше към Майора.

Джипът избръмча напред. Не след дълго Майорът се изгуби от погледите им.

Към дванадесет и половина навлязоха в центъра на Лаймстоун. Сега вече Гарати беше истински разочарован. Нищо особено нямаше в този град. Търговски квартал, три гаража за продажба на коли, „Макдоналд“, „Царят на Хамбургерите“, „Пицария“, след това индустриален район и ето че Лаймстоун свърши.

В един часа от Лаймстоун бе останал само споменът. Дребничко момче, обуто в изтъркан дънков гащеризон се присламчи към тях за около една миля, след това приседна и ги изпроводи с поглед.

Околността ставаше все по-хълмиста. За първи път през този ден Гарати усети, че се изпотява. Ризата бе прилепнала към гърба му. Черни, буреносни облаци се задаваха отдясно, но все още бяха много далеч. Приятно подухваше слаб ветрец.

— Кой е следващият голям град, Гарати? — попита Макврайс.

— Карибу, струва ми се — тъкмо в този момент се чудеше дали Стебинс е изял последния си сандвич. Стебинс му беше влязъл в главата като досаден припев от песен, който се върти и навива, докато те подлуди напълно. Беше 1:30. Дългата разходка продължаваше вече осемнадесет мили.

— И колко има до там?

Гарати беше заинтригуван дали случайно няма рекорд за най-дълго разстояние, изминато само с един отпаднал Участник. Осемнадесет мили му изглеждаха значително постижение. Приличаха му на нещо, с което човек би могъл да се гордее. Изминах осемнадесет мили. Осемнадесет.

— Попитах… — повтори с раздразнение Макврайс.

— Около тридесет мили от тук.

— Тридесет — възкликна Пиърсън. — Божичко!

— Градът е доста по-голям от Лаймстоун — каза Гарати, сякаш се оправдаваше. Дали защото този път ще е последен за толкова много момчета, може би за всички? Сигурно за всички. Само шест от всички досегашни Дълги разходки бяха завършвали отвъд щатската граница на Ню Хемпшир и само една бе стигнала до Масачузетс и според експертите, това бил рекорд, който едва ли някога ще бъде подобрен. Може би и той щеше да умре тук. Може би точно така ще стане. Но за него ще е различно. На родна земя. Помисли си, че това ще се понрави на Майора. „Той умря на родна земя“.

Гарати надигна манерката и осъзна, че е празна.

— Манерка! — извика той. — 47 иска манерка!

Един от войниците скочи от камионетката и му донесе пълна манерка. Докато се обръщаше Гарати докосна с ръка затвора на карабината. Направи го крадешком. Но Макврайс го видя.

— Защо го направи?

Гарати се усмихна смутено.

— Не знам. Нещо като да почукаш на дърво.

— Ти си симпатяга, Рей — каза Макврайс и после се изравни с крачещия пред тях Олсон, оставяйки Гарати да върви сам и по-объркан от всякога.

Номер 93 — Гарати не му знаеше името — се изравни с него отдясно. Гледаше надолу и устните му помръдваха беззвучно, сякаш четеше молитви. Тялото му се полюшваше неуверено.

— Здрасти — заговори го Гарати.

93 подскочи уплашено. В очите му имаше някаква празнота, също като празнотата в очите на Кърли, докато се бореше с вдървения си крак. „Сигурно е уморен“ — помисли си Гарати. „Разбира го и от това е още по-уплашен“. Гарати внезапно почувства, че стомахът му се свива.

Сенките им вече крачеха редом с тях. Беше два без петнадесет. Девет сутринта, прохладата и всички те, приседнали на тревата — това беше преди месеци.

Малко преди два се разнесе следващия слух. Гарати получи поредния нагледен урок за психологията на масите. Някой открива нещо и то мигом става обществено достояние. Слуховете се рояха със скоростта на задъханото им дишане. Очаквало се да завали. Всъщност, вероятността била доста голяма. И то съвсем скоро. Момчето с радиото казало, че дори не е изключено да ги застигне градушка. Най-смешното бе, че слуховете почти винаги се оказваха верни. И когато се разнесе поредния слух — че някой е започнал да изостава, че някой го е закъсал — никой от тях не се усъмни.

Този път беше номер 9, Еуинг, на който му бяха излезли пришки на краката и вече бе получил две предупреждения. И други бяха получили предупреждения, така че дотук нямаше нищо необичайно. Но в слухът твърдеше с увереност, че на Еуинг работата му е спукана.

Гарати предаде наученото на Бейкър и той го погледна изненадано.

— Да не е оня, черния? — попита той. — Дето е толкова черен, че чак синее?

Гарати отвърна, че не знае дали Еуинг е черен или бял.

— Ами да, черен е — обади се Пиърсън и посочи към Еуинг. Гарати можеше да види спускащите се по врата му ручейчета пот. Той с ужас забеляза, че Еуинг носи гуменки.

Препоръка 3: „Никога, повтарям, никога не носете гуменки. Няма по-бърз начин да получите пришки на краката, по време на Дългата разходка“.

— Той пристигна с мен — обясни Бейкър. — Идва от Тексас.

Бейкър ускори крачка и застигна Еуинг. Известно време двамата разговаряха, после Бейкър изостана, като внимаваше да не получи предупреждение. Лицето му бе побледняло.

— Излезли са му пришки още на втората миля. При Лаймстоун са се спукали. Сега стъпва направо в гнойта, която изтекла от мехурите.

Останалите го слушаха мълчаливо. Гарати отново си спомни за Стебинс. Стебинс беше обул маратонки. Може би той също се бореше с пришки в момента.

— Предупреждение! Предупреждение 9! Трето предупреждение, 9!

Войниците не откъсваха зорки погледи от Еуинг. Също и Участниците. Еуинг бе погълнал вниманието на всички. Едри петна пот покриваха снежнобелия му потник, който рязко контрастираше с черната кожа. Гарати виждаше съвсем ясно как при всяка крачка изпъкваха неговите мощни, гъвкави мускули. Мускули, с които би могъл да върви още много дни, но Бейкър бе казал, че стъпва в гной. Пришки и схванати мускули. Гарати потръпна. Внезапна смърт. Колкото и да си силен, колкото и да си подготвен, нищо не можеше да те предпази от пришки и скъсани мускулни влакна. Какво, по дяволите, си е мислил Еуинг, когато е обувал тия скапани гуменки?

Към тях се присъедини и Баркович. Не откъсваше поглед от Еуинг.

— Пришки! — гласът му прозвуча сякаш току-що бе обявил за курва майката на Еуинг. — Какво друго, по дяволите, можеш да очакваш от един тъп негър? Питам ви?

— Разкарай се — рече с равен глас Бейкър — или ще ти прасна един.

— Не е по правилата — отвърна Баркович и смръкна. — Запомни го, побойнико.

Но въпреки това се отдръпна. Сякаш носеше със себе си облак отровен газ.

Изтърколи се още половин час. Сенките им ставаха все по-дълги. Най-сетне изкачиха хълма и пред тях се разкри панорама от ниски планини, забулени в обедна мараня. Буреносните облаци на запад бяха станали още по-мрачни, ветрецът съвсем изчезна и Гарати почувства, че се облива в пот.

Няколко мъже струпани пред един „Форд“ пикап ги посрещнаха с възторжени възгласи. Всички бяха пияни. Момчетата им помахаха с ръце, дори Еуинг. Това бяха първите зрители откакто се бяха разделили с малчугана с дънковия гащеризон.

Гарати отвори една тубичка с хранителен концентрат и без дори да поглежда към етикета я погълна на един дъх. Имаше възкисел вкус. Сети се за хамбургерите на Макврайс. Представи си голяма шоколадова торта с черешово сладко отгоре. Представи си ароматна палачинка. Кой знае защо, му се прииска студена палачинка, пълна с ябълково желе. Студените закуски, които майка му приготвяше, когато излизаха с баща му на лов през ноември.

Десетина минути по-късно Еуинг получи дупка в черепа.

Движеше се в една доста плътна група, когато внезапно намали ход. Сигурно е смятал, че момчетата ще го прикрият. Но войниците изпълняваха задълженията си безупречно. Войниците бяха експерти. Те разблъскаха момчетата настрани. После сграбчиха Еуинг и го дръпнаха на банкета. Еуинг направи безуспешен опит да се съпротивлява. Един от войниците му изви ръцете зад гърба, докато другият допря дулото на карабината към челото му и го застреля. При изстрела краката на Еуинг се сгърчиха конвулсивно.

— Кръвта му е като на всички останали — рече изведнъж Макврайс. В настъпилата след изстрела тишина гласът му прозвуча отчетливо. Той преглътна мъчително и нещо в гърлото му изклокочи.

Още един си бе отишъл. С това шансовете на останалите само се увеличаваха. Разговорите постепенно се възобновиха. Гарати си мислеше за това какво ли правят с телата.

„Прекалено много мислиш!“ — извика той на себе си.

И тогава осъзна, че е уморен.