Стивън Кинг
Очите на дракона (91)

91.

Денис намерил и чифт стари снегоходки в сутерена. Каишките им били твърде дълги, но той разполагал с достатъчно време, за да ги скъси. Вървите били започнали да изгниват, но това нямало как да се промени, пък и Денис смятал, че и така ще свършат работа. Нямало да се нуждае от тях за дълго.

Спял в избата, защото се страхувал от изненади, но, докато било светло през тези четири дълги дни, прекарвал по-голямата част от времето си в дневната на изоставената къща и наблюдавал макар и незначителното движение насам-натам. Хора се появявали около три часа и към пет обикновено изчезвали, тъй като през зимата рано се смрачавало. Дневната била тъжно и пусто място. Някога сигурно е била прелестно кътче, където семейството се е събирало, за да обсъди току-що отминалия ден. Сега обаче принадлежала само на мишките… и на Денис, разбира се. Пейна, след като чул изявлението на Денис, че може да чете и да пише „твърде добре за човек от прислугата“ и след като го накарал да напише Великите букви (било тъкмо по време на закуската във вторник, последното истинско хапване на Денис, след обяда му в понеделник, хапване, за което си спомнял с разбираема носталгия), го снабдил с няколко листа хартия и молив. Денис се трудил усърдно през много от часовете, които прекарал в запуснатата къща, за да напише една бележка. Пишел, задрасквал, преписвал, мръщел се ужасно, докато препрочитал, почесвал се по главата, подострял си молива с ножа и отново пишел. Срамувал се от правописа си и се ужасявал, че може да забрави нещо съдбоносно, което Пейна му е казал да включи в нея. На няколко пъти, когато бедният му, изтощен мозък просто не бил в състояние да продължи, той се ядосвал, че Пейна не останал буден още един час онази нощ, когато Денис отишъл при него, и не написал сам проклетата си бележка, или поне да я бил продиктувал на Арлън. През повечето време обаче се радвал, че има занимание. Цял живот бил работил здравата и безделието го правело нервен и неспокоен. Предпочитал да работи със силното си младежко тяло, отколкото с не така силния си младежки мозък, но работата си била работа и той се радвал, че я има.

В събота на обяд разполагал с писмо, от което изпитвал видимо задоволство (това било добре, тъй като по начина, по който пишел, за да стигне до него, изразходвал всичко до последните два листа). Денис го разглеждал с особено възхищение. То покривало двете страни на листа и било най-дългото нещо, написано от него досега. Сгънал го до големината на хапче, след което занадничал през прозореца в нетърпеливо очакване да стане достатъчно тъмно, за да тръгне. Питър видял сгъстяващите се облаци от своята стая на върха на Иглата, а Денис — от дневната на изоставената къща, но и двамата били научени от бащите си — единият крал, а другият — негов иконом, да четат по небето, затова и Денис си помислил, че на другия ден ще вали сняг.

В четири часа дългата синкава сянка на къщата започнала да се разпростира и Денис вече не чувствал толкова силно желание да тръгва. Там го дебнела опасност… смъртна опасност. Трябвало да отиде, където Флаг може би и в момента правел своите черни магии, може би и в момента проверявал дали един иконом е болен. Но как се чувствал Денис, наистина нямало значение и той го знаел. Било дошло времето да изпълни дълга си, както всички икономи от предишните поколения в семейството му го изпълнявали векове наред и Денис също щял да направи всичко възможно.

Щом се смрачило след залез слънце, излязъл от къщата, сложил снегоходките и се отправил през полето към крепостта. Безпокояла го мисълта за скитащи вълци, но можел само да се надява, че няма да срещне такива или поне, че те не биха го закачили. Нямал и най-малката представа, че Питър е решил да направи своя опасен опит за бягство през следващата нощ, но и той, както Пейна, както и самият Питър, изпитвал нужда да бърза. Струвало му се, че буреносни облаци са притиснали сърцето му, подобно на онези в небето. Докато упорито напредвал през безлюдното, покрито със сняг поле, мислите му търсели начин как да влезе в замъка, без да го видят и да му поискат паролата. Мислел, че знае как да го направи… ако, там била цялата работа, Флаг не го подушел.

Само произнесъл наум името на магьосника и веднага нейде в тихата бяла пустош завил вълк. В мрачното помещение под замъка, което служело за жилище на Флаг, магьосникът изведнъж се изправил на стола, в който бил заспал с разтворена на корема книга за чудотворните билки.

— Кой произнася името на Флаг? — прошепнал магьосникът и двуглавият папагал изпищял.

Застанал сред голямото и безлюдно бяло поле, Денис чул този глас, лепкав и неприятен като паяжина, в собствената си глава. Спрял се и затаил дъх. Когато най-накрая въздъхнал, дъхът му изскочил като студена костилка от устата му. Денис бил напълно вледенен, но горещи капчици пот покривали челото му.

Откъм краката му се разнесли сухи, припукващи звуци Хръс! Хръс! Хръс!, когато няколко от изгнилите върви на снегоходките се скъсали.

Вълкът виел в тишината. Гладно и безмилостно.

— Никой — промърморил Флаг в дневната на своето мрачно жилище. Той рядко се разболявал — можел да си спомни само три или четири случая през целия си дълъг живот, — но сега бил хванал лоша настинка на север, когато спял на замръзналата земя, и въпреки че се оправял, още не се чувствал съвсем добре. — Никой. Само сън. Това е всичко.

Взел книгата от скута си, затворил я, оставил я върху една масичка отстрани — повърхността на тази масичка била прекрасно изработена от човешка кожа — и се облегнал назад в стола си. Скоро отново спял.

В заснежените полета на запад от замъка Денис бавно се отпускал. Капчица смъдяща пот се търкулнала в окото му и той разсеяно я изтрил. Помислил за Флаг… и някакси Флаг го чул. Но тъмната сянка от мисълта на магьосника вече преминала над него, както сянката на ястреб може да премине над притихнало зайче. Денис изпуснал дълга, треперлива въздишка. Краката му омекнали. Щял да опита, ох, с цялото си сърце щял да се опита да не мисли повече за магьосника. Но когато нощта се спуснала и на небето се показала луната с призрачния си ефирен пръстен, това било по-лесно да се реши, отколкото да се направи.