Нора Робъртс
Опасна тайна (9)

Осма глава

Кейти взе оксижена, спусна козирката над лицето си и се приготви да разреже крайната тръба от ауспуха на стария „плимут“, модел 62 година.

Днес не й вървеше. От главата й не излизаше мисълта за предстоящото семейно събрание. Нищо друго не намериха за огърлицата, въпреки че преровиха всички бележки, хартийки и стари счетоводни книги. Знаеше, че работата е лоша, защото сестра й Аманда не искаше да говори и беше мрачна като облак.

Към всичко това се прибавяше и още една безсънна нощ. Късно през нощта дочу скимтенето на Фред и тръгна да го види, но чу как Трент го успокоява зад вратата.

Остана дълго там, ослушвайки се. Фактът, че бе взел кученцето в стаята си, за да се грижи за него, я накара да го заобича още повече. А колкото повече го обичаше, толкова повече я болеше.

Знаеше, че очите й са червени като фарове тази сутрин, защото направи грешката да се погледне в огледалото. С това можеше да се справи. Външният вид никога не беше бил проблем за нея.

Виж, сметките, които дойдоха със сутрешната поща, бяха.

Когато каза на Сузана, че бизнесът й върви добре, тя не излъга. Ала все още имаше черни дупки. Не всички от клиентите й плащаха навреме и доста често в сметката й едва капеше. Шест месеца, мислеше си Кейти, докато режеше стария метал. Бяха й необходими само шест месеца. Но това бе много дълъг срок, прекалено дълъг, за да запази къщата.

Животът й се промени светкавично бързо и, както изглеждаше, не на добро. Нищо не вървеше на добре.

Трент стоеше и я наблюдаваше. Беше вдигнала смачканата предница на колата на крик и лежеше под нея, работейки с оксижена. Когато тръбата на ауспуха падна, тя се отмести. Носеше си работен гащеризон, дебели ръкавици и шлем. Музиката, без която явно не можеше да живее, се лееше с пълна сила от радиото.

Сигурно беше напълно луд, защото през ума му мина мисълта, колко хубаво би било да прави любов върху твърдия бетонен под с жена, облечена като автомонтьор.

Кейти се завъртя и го видя. Много внимателно загаси оксижена, преди да вдигне защитния шлем на лицето.

— Не открих никаква повреда в колата ти. Ключовете са в офиса. Не ми дължиш нищо — тя от ново спусна шлема пред лицето си.

— Кейти…

— Да?

— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

Вдигна шлема и го погледна в очите.

— Защо?

— Ами… — той приклекна до нея. — Искам просто да вечеряме заедно тази вечер.

— Че ние вечеряме заедно вече няколко вечери — отново спусна шлема, ала Трент го вдигна.

— Не, имам пред вид да излезем навън.

— Защо?

— А защо не?

Тя вдигна вежди.

— Е добре, много мило от твоя страна, но тази вечер съм заета. Ще правим семейно събрание. — И отново спусна шлема.

— Тогава утре — раздразнен, той пак го вдигна. — Имаш ли нещо против? Искам да те гледам, когато говоря с теб.

— Да, имам нещо против, защото трябва да работя. И не, не искам да вечерям с теб утре.

— Защо?

Кейти изпусна дълга въздишка.

— Защото не искам.

— Все още си ми сърдита.

Очите й, които бяха започнали да припламват, потъмняха.

— Мисля, че уточнихме всичко между нас, така че няма причини да се срещаме.

— Само вечеря — повтори Трент, усещайки, че не може да измисли нищо друго. — Никой не иска да се срещаме. Вечеря между приятели, преди да се върна в Бостън.

— Ще се връщаш ли? — тя почувства как сърцето й болезнено се сви и се обърна, за да вземе някакви инструменти.

— Да. Имам назначени срещи за средата на седмицата. Очакват ме в офиса в сряда следобед.

Ами да, точно така, помисли си Кейти, като взе ключа, който изобщо не й трябваше. „Имам среща, довиждане. Извинявай, че разбих сърцето ти.“

— Приятно пътуване в такъв случай.

— Кейти… — той хвана ръката й преди тя да успее да спусне отново шлема. — Бих искал да бъда с теб известно време. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че сме се разделили като добри приятели.

— И аз искам да се чувствам по-добре — прошепна Кейти. — Ами добре, тогава. Утре вечер. Заслужаваш едно изпращане.

— Благодаря ти. Наистина… — Трент докосна бузата й и се опита да я погали, ала тя спусна шлема.

— По-добре стой далеч от оксижена, Трент — рече сладко Кейти. — Може да се опариш лошо.

 

Семейните събирания на Калхунови винаги бяха шумни, богато гарнирани с аргументи и обилно поръсени със сълзи и смях. Това правеше изключение. Аманда седна на председателското място на масата.

В стаята настъпи тишина.

Сузана вече беше сложила децата да спят. Този път това стана много лесно, защото и двамата бяха изтощени след играта с Фред. Самият Фред може би повече от тях.

Трент дискретно се оттегли след вечеря. Но какво от това, помисли си Кейти. Много скоро щеше да научи резултата.

Дори се страхуваше, че решението вече е взето.

— Мисля, че всички знаем за какво сме се събрали — започна Аманда. — Трент се връща в Бостън в сряда и би било добре, ако преди това му дадем някакъв отговор.

— Би било още по-добре да се опитаме да намерим огърлицата. — Лайла подръпваше нервно гердана си.

— Все още продължаваме да преглеждаме документите — Сузана сложи успокояващо ръка върху рамото й. — Ала мисля, че трябва да погледнем действителността в очите. Да осъзнаем, че намирането на огърлицата ще ни отнеме много време. Повече, отколкото имаме.

— Имаме тридесет дни — очите на всички се обърнаха към Аманда. — Получих съобщение от адвоката миналата седмица.

— Миналата седмица! — извика леля Коко. — И нищо не си ни казала?

— Надявах се, че ще успея да получа отсрочка, без да ви притеснявам. — Аманда сложи ръка върху папката. — За съжаление нищо не стана. Успяхме да отървем някои данъци, но иначе не сме напреднали много. Дължим горницата на застраховките. Трябва да ги направим, както и изплащането на ипотеката. Сметките за поддръжката на къщата — ток, вода, телефон, бяха по-високи през зимата, а новата камина и поправката на покрива глътнаха повечето от средствата ни.

Кейти вдигна ръка.

— Колко сме зле?

— Колкото — толкова! — Аманда потърка слепоочието си. — Можем да продадем някои неща и да се задържим над водата. Ала след няколко месеца ще дойдат новите данъци и сметки и отново ще сме там, където сме сега.

— Мога да продам перлите си — тихо се обади леля Коко, но Лайла я прекъсна.

— Изключено! Разбрахме се преди време, че има неща, които няма да продаваме и не можем да продаваме. Ако трябва да погледнем истината в очите, най-добре да го направим.

— Водопроводът се спука — продължи Аманда и се опита да прочисти пресъхналото си гърло. — Ако не поправим електрическата инсталация, може да подпалим къщата. Хонорарът на адвоката на Сузана е…

— Това си е мой проблем — прекъсна я сестра й.

— Това е наш проблем — поправи я Аманда и получи мълчаливото съгласие на всички. — Ние сме едно семейство. Преминали сме през много изпитания заедно и сме оцелели. Преди шест-седем години изглеждаше така, сякаш всичко върви на добре. Ала данъците скочиха, както и застраховката, ремонтите, всичко. Не може да се каже, че сме бедняци, но къщата изяжда всяка стотинка от спестените ни пари. Ако можем да се справим, да издържим още една или две години, като продадем порцелана или някоя и друга антика… Обаче това повече ми прилича на опит да запушим дупката в стената на язовира с пръст и… да чакаме водата да избие от някъде другаде.

— Ти какво ще кажеш, Манди? — попита Кейти.

— Вече го казах — стисна устни Аманда. — Единственият ни изход е да продадем къщата. С офертата на Сейнт Джеймс ще можем да платим дълговете, да запазим това, което е скъпо и важно за всички ни, и да купим друга къща. Ако не го направим, след няколко месеца ще ни я вземат. — По бузата й потече сълза. — Съжалявам. Просто не мога да открия никакъв начин за спасение.

— Вината не е твоя… — Сузана хвана ръката й. — Всички знаехме, че някой ден това ще стане.

Аманда поклати нещастно глава.

— Каквото имахме събрано, отиде след срива на банковия пазар. Не сме в състояние да се оправим. Знам, че направих лоши инвестиции…

— Всички ги направихме — прекъсна я Лайла и сложи ръка върху ръцете на двете си сестри. — Благодарение на препоръките на онзи „многоуважаван“ брокер. Ако нямаше срив на борсата, ако бях спечелила на лотарията, ако Бакстър не беше толкова гадно копеле, може би нещата щяха да бъдат други. Ала не са.

— Нали все още сме заедно — тихо се намеси леля Коко. — Това е важното.

— Това е важното — повтори Кейти и сложи ръката си върху ръцете на сестрите си. И странно, но се почувства необикновено добре. — Какво ще правим сега?

Като се опитваше да остане спокойна, Аманда седна.

— Мисля, че трябва да помолим Трент да слезе и да се уверим, че предложението му все още е в сила.

— Ще го повикам — стана Кейти и излезе от стаята като сляпа.

Не, не можеше да повярва. Минаваше през стаите, през коридорите, по стълбите, с ръка, подпряна на парапета. Не, не можеше да го възприеме със съзнанието си, не можеше да го преглътне. Нищо от това повече нямаше да бъде нейно. Нямаше да й принадлежи. Много скоро щеше да дойде денят, в който нямаше да излезе от стаята си на високата тераса и да погледне морето. Нямаше да се изкачи по стъпките на Бианка към кулата и да намери Лайла, облегната на перваза на прозореца, загледана замечтано през прашното стъкло. Нито да види как Сузана работи в градината, а децата се гонят със смях по поляната. Аманда нямаше да слезе забързано по стълбите. Леля Коко нямаше повече да се суети около печката в кухнята.

Животът, който познаваше, просто се бе разтопил във въздуха. Нямаше го вече. А този, който им предстоеше, още не бе дошъл. И тя стоеше някъде в празното, в безвъздушното пространство, във вакуума, в нещо като затвор, зашеметена от загубата до такава степен, че не можеше да усети дори болка.

 

Трент се бе навел до огъня, където Фред хъркаше върху червената възглавничка на новото си кучешко креватче. Май това малко дяволче щеше да му липсва. Дори да имаше време да се грижи за него в Бостън, сърце не му даваше да го отнеме от децата и от момичетата в тази къща.

Беше видял днес следобед как Кейти си играе с него и му хвърля топката на поляната. Беше му толкова приятно да чуе смеха й, да я види така безгрижна с децата, Сузана и кучето.

Странно, спомни си за оня миг, когато бе обзет от една мечта. По точно от една фантазия, видение, кой знае какво. Беше през нощта на сеанса. Видя себе си и Кейти как седят на слънчевата порта и гледат децата си, които играят на поляната. Беше глупост, разбира се. Днес следобед нещо в него сякаш се скъса, когато я видя да си играе с Фред и децата. Нещо хубаво, защото когато се обърна и го видя, смехът й замря, а очите й потъмняха и станаха студени.

Той стана, като наблюдаваше огъня в камината. Беше пълна лудост, ала в този миг искаше с цялото си сърце тя да бъде в ръцете му и зелените пламъци на очите й да изгарят неговите. Да се притисне отново към него. Да извика името му. Да прошепне „обичам те“. Най-страшното мъчение бе ужасното й безразличие.

Някой почука на вратата и Фред уплашено изскимтя в съня си. Трент отговори и видя Кейти на прага. Обзе го облекчение, надежда и неудобство. Този път не биваше да я прогони, не биваше да я пусне да си иде. Трябваше да… Тогава видя очите й.

— Какво има? Какво се е случило? — посегна с ръка да я приласкае, ала тя рязко се отдръпна назад.

— Би ли дошъл долу, ако не възразяваш.

— Катрин… — но тя вече се отдалечаваше по коридора. Бързаше да се махне, да избяга от него.

Намери ги всички около масата в трапезарията. Лицата им бяха тъжни и сериозни. Беше достатъчно проницателен, за да отгатне какво бе станало. Калхуновите момичета явно бяха стегнали строя и бяха готови за бой.

— Дами?

— Седни, ако обичаш, Трент… — Коко царствено му посочи стола до себе си. — Надявам се, че не сме ти попречили?

— Какво говорите! — той потърси очите на Кейти, но тя гледаше като хипнотизирана стената пред себе си. — Сеанс ли ще правим?

— Този път не — Лайла кимна към Аманда. — Манди, хайде, де!

— Добре — тя си пое дълбоко дъх. Сузана сграбчи ръката й под масата и се почувства по-уверена. — Трент, ние обсъдихме твоята оферта и решихме да я приемем.

Той я погледна изненадано.

— Така ли?

— Да — Аманда притисна ръка стомаха си, който се бунтуваше. — Ако все още е в сила.

— Да, разбира се, че е в сила — Трентън огледа стаята. Погледът му се спря на Кейти. — Сигурни ли сте, че искате да продавате?

— Ти нали това искаш? — извика почти през плач Кейти. — Нали за това дойде?

— Така е — ала имаше и нещо друго, много по-голямо от пазарлъка за къщата. — Фирмата ми на драго сърце ще купи имота. Само трябва да съм сигурен, че искате да продавате. Че всички го искате.

— Ние всички сме съгласни — рече Кейти и отново заби поглед в стената.

— Адвокатите ще уредят формалностите — додаде Аманда. — Но преди да им предадем нещата, бих искала да прегледаме условията.

— Разбира се — той отново спомена цената. Когато чу цифрата, очите на Кейти се напълниха със сълзи. — Няма причина да не се споразумеем за сроковете — продължи Трент. — Знам, че ще искате да направите опис на имуществото, преди да се… пренесете.

Това, в края на краищата, беше бизнес.

— Мисля, че искаме да се пренесем колкото може по-скоро — Сузана огледа сестрите си за подкрепа. — Веднага щом си намерим нова къща.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Ти направи достатъчно — прекъсна го студено Кейти. — Ние можем и сами да се грижим за себе си.

— Бих искала да добавя нещо — намеси се Лайла, като се наведе напред. — Продаваме къщата и земята. Ала не и съдържанието й. Всичко, което е в нея.

— Не. Мебелите, вещите и личните ви неща си остават ваши.

— Включително и огърлицата — тя наклони глава. — Независимо дали ще я намерим, преди да напуснем или след това, огърлицата на Калхунови принадлежи на Калхунови. Искам това да се запише в договора, Трент. Ако по време на вашите ремонти тя изскочи отнякъде, принадлежи на нашето семейство.

— Добре — тази малка клауза щеше да побърка адвокатите му, но това си беше техен проблем. Нали за това им плащаше. — Ще направя необходимото да бъде записано в договора.

— Кулата на Бианка — тихо продължи Лайла, като се страхуваше гласът й да не се скърши. — Внимавай какво ще направиш с нея.

— Какво ще кажете за малко вино? — леля Коко стана, ръцете й трепереха. — Трябва да го полеем, нали?

— Извинявайте… — Кейти стана бавно, налагайки си с огромно усилие да не побегне. — Ако сме свършили, искам да си отида. Изморена съм.

Трент понечи да тръгне след нея, ала Сузана го спря.

— Не мисля, че е много умно точно сега. Ще отида аз.

Кейти излезе на терасата и остави на студения вятър да изсуши сълзите й. Искаше й се да има страшна буря, толкова силна, безмилостна и разрушителна като бурята, която бушуваше в душата й.

Като блъскаше с юмрук по стената, тя прокле деня, в който срещна Трент. Той не успя да вземе любовта й, но взе дома й. Разбира се, ако бе успял с първото, никога нямаше да получи второто.

— Кейти… — Сузана пристъпи до нея и я прегърна. — Студено е. Защо не влезем вътре?

— Тук ми е добре.

— Не, не е — тя притисна сестра си още по-плътно.

— Той дори не осъзнава какво значи тази къща. — Кейти остави сълзите си да текат на воля. — Той не може да разбере. И не иска.

— Може би. Може би никой не може, освен нас. Ала това не е негова грешка. Не бива да го обвиняваме, че не сме в състояние да задържим къщата — Сузана погледна към градините, които толкова обичаше, после към скалите, които винаги я привличаха. — Веднъж си отидох оттук. Сякаш беше преди сто години, а са минали само седем. Почти осем. — Въздъхна. — Мислех, че бе най-щастливият ден в живота ми. Да напусна острова и да отида в новия си дом в Бостън.

— Не бива да говориш за това. Знам колко те боли.

— Не повече от другите. Аз бях влюбена, Кейти. Бях булка и бъдещето бе в ръцете ми, в шепата ми. Но когато се обърнах и видях кулите на Замъка зад себе си, се разплаках като бебе. Мислех си, че този път ще ми бъде по-лесно. — Сълзи напълниха очите й и тя ги затвори. — Какво има толкова в това място, което така ни държи и привлича?

— Знам, че ще си намерим друг дом — Кейти стисна пръстите на сестра си. — Знам, че всичко ще бъде наред, дори ще сме щастливи. Ала ужасно ме боли. И ти си права, не е виновен Трент. Но…

— Просто трябва да обвиняваш някого — усмихна се Сузана.

— Той ме обиди. Не искам да си го призная, обаче е така. Искам да мога да го обвиня, че ме накара да се влюбя в него. Ала това не е истина. Аз се влюбих сама.

— А той?

— Просто не се интересува от мен.

— Като виждам как те гледа, мисля, че грешиш.

— О, да, заинтересуван е — добави намусено Кейти. — Но любовта тук няма нищо общо. Много учтиво отказа да се възползва от мен, като изтъкна моята липса на опит, както го нарече.

— О, Боже! — Сузана отново потърси с поглед скалите. Знаеше, че да отхвърлиш някого болеше най-много. Беше най-острото острие, с което може да бъде наранен човек. — Не знам дали има някаква полза да го казвам, ала може би щеше да бъде по-различно, ако той не бе така… чувствен.

— Той е чувствен, разбира се — процеди Кейти през зъби. — И като чувствен и цивилизован човек, иска да бъдем приятели. Дори ме покани утре на вечеря, за да е сигурен, че няма да се залепя като лепка за него и ще може да се върне в Бостън напълно свободен и спокоен.

— А ти какво смяташ да правиш?

— Ще отида, разбира се. И ще бъда цивилизована и учтива като него. — Кейти вирна брадичка. — Но когато свърша, ще проклина деня, в който е спрял очите си върху Катрин Калхун. — Тя се обърна живо към сестра си. — Червената ти рокля тук ли е? Онази, която може да накара и светците да се облизват?

Сузана се разсмя.

— Може да си сигурна, че е в гардероба ми.

— Да вървим да я пробвам.

 

Я виж ти, каза си Кейти. Какво можела да направи една тясна червена копринена рокля!

Тя се завъртя пред пукнатото огледало, подпряно в ъгъла на стаята. Беше й бе малко тесничка, дори след промените, които Сузана направи. Роклята сякаш питаше: „Не искаш ли да ме имаш?“ И го казваше съвсем ясно. Кейти плъзна ръце по бедрата си. Той щеше да я желае, докато главата му се пръсне. Коприната бе като плътно прилепнал пламък. Обгръщаше тялото й от деколтето до подгъва, който Сузана нарочно скъси, така че да открива бедрата й. Дългите ръкави стигаха до китката. И като добави и перлените обеци на леля Коко, ефектът бе главозамайващ.

Тридесетте минути, които загубиха за гримирането, си струваха труда. Устните й бяха същия цвят като роклята, благодарение намесата на Аманда. Очите й бяха засенчени в зелено и златисто, благодарение на Лайла. Косата й бе лъскава като гарваново крило и пригладена над слепоочията като шлем. И така, без съмнение, реши Кейти, наблюдавайки образа си в огледалото, Трентън Сейнт Джеймс Трети ще бъде силно изненадан. Падаше му се!

Тя се завъртя и попита:

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че ще му трябва кислородна маска, за да оживее — отвърна сестра й, като й подаде чифт обувки от змийска кожа с високи токове. — Изглеждаш опасно красива!

— Това е целта! — Кейти обу обувките. — Ако, разбира се, не се строполя по очи след първите няколко крачки.

— Ще свикнеш. Отивам да извикам Манди.

След няколко секунди трите сестри, строени като за ревю, критично оглеждаха Кейти от всички страни.

— Не се притеснявай, нали ще ходиш на ресторант — успокои я Аманда, гледайки я как се клати несигурно при всяка крачка. — Значи повечето време ще си седнала. Можеш да ги събуеш под масата.

— Не съм свикнала с високи обувки. Как можеш да вървиш с подобни кокили цял ден?

— Въпрос на талант.

— Върви по-бавно, по-мудно — посъветва я Лайла. — Така, сякаш светът и времето ти принадлежат.

— Тъй, тъй, послушай сестра си — допълни Аманда. — Тя е специалист по мотаенето и мудността.

— Е, в случая изглежда особено секси и прелъстително. Нали?

Кейти послуша Лайла и тръгна, поклащайки бедра. В походката й наистина имаше нещо котешко, нещо сластно и привличащо. Аманда вдигна ръце.

— Добре, съгласна съм. Какво палто ще облечеш? Все още е доста студено.

— Не съм мислила.

— Можеш да вземеш моята черна копринена пелерина — предложи Аманда. — Ще замръзнеш, ала ще изглеждаш великолепно. А парфюм? Мисля, че леля Коко има още от оня, френския, който й подарихме за Коледа.

— Не — поклати категорично глава Сузана. — Трябва да си мирише както обикновено. — Тя се усмихна на сестра си. — Всяка промяна ще го обърка.

 

Без да знае какво му готвят, Трент седеше в салона с леля Коко. Багажът му бе приготвен. Беше провел няколко телефонни разговора. Бе готов да си тръгне, а така му се искаше да намери някакви уважителни причини, за да остане още няколко дни.

— Беше ни приятно да си с нас — отвърна Коко, когато той й благодари за гостоприемството. — Но съм сигурна, че често ще се виждаме.

Да, кристалната й топка за предсказания не лъжеше, помисли си тя. Казваше, че Трент ще се свърже с една от племенниците й. И Коко нямаше никакво намерение да се предава.

— И аз се надявам. Трябва да кажа, че ви се възхищавам, Коко. Да отгледате и възпитате тези четири чудесни момичета!

— Понякога си мисля, че се възпитавахме взаимно — тя се усмихна неопределено. — Ще ми липсва това място. Да си призная, никога не съм осъзнавала, че тази къща означава толкова много за мен… Досега. Не съм израснала тук, за разлика от момичетата. Ние много пътувахме и баща ми идваше рядко. Мисля си, че причината бе, защото майка му бе умряла тук. Сетне прекарах голяма част от брака си във Филаделфия. А когато Джадсън и Дилайла умряха, дойдох заради децата. — Леля Коко му се усмихна тъжно. — Извинявай за сантименталните излияния на една стара жена, Трент.

— Няма нищо… — той отпи замислено от аперитива си. — Моето семейство не бе особено сплотено и в резултат никога не съм имал дом като вашия. Едва сега започнах да разбирам какво значи това.

— Е, лесно може да се уреди. Ще си намериш добро момиче, ще създадеш семейство и деца. Не мога да си представя нещо по-самотно от това, да нямаш къде да се завръщаш.

Трент подхвърли топката на Фред, за да отклони темата на разговора.

Двамата с Коко загледаха как кутрето гони топката и си препъва.

— Не е много грациозен — каза замислено той.

Стана и отиде да вземе топката, сетне се наведе и погали Фред по коремчето. Когато вдигна глава, първото нещо, което видя, бе чифт черни, много елегантни обувки. Погледът му бавно тръгна нагоре по дългите, прекрасно оформени крака. Трент се изправи със затаен дъх. Блестяща, пурпурночервена коприна, обгръщаше великолепното й тяло.

— Загубил ли си нещо? — попита го Кейти.

Устните й бяха сочно червени. Той прокара език по своите собствени пресъхнали устни, за да преглътне. И да се задържи прав на разтрепераните си крака.

— Кейти?

— Нали ще излизаме за вечеря?

— Да. Изглеждаш страхотно.

— Харесва ли ти? — тя се завъртя така, че да види деколтето на гърба й, което бе много по-дълбоко от това отпред. — Не мислиш ли, че червеното е много жизнерадостен цвят? — И опасен, добави си наум, като му се усмихна.

— Много ти прилича. Никога не съм те виждал с рокля.

— Доста е непрактично, ако трябва да сменям бензинова помпа. Готов ли си?

— За какво?

— Да тръгваме.

— О, да.

Кейти наклони глава, така както я подучи Сузана, и му подаде наметката си.

Хиляди пъти бе държал връхната дреха на жени. Защо този път ръцете му трепереха?

— Лельо, не ни чакай.

— Добре, скъпа.

Зад гърба им Коко се усмихна и вдигна стиснати палци. А в мига, в който вратата се хлопна, останалите три Калхунови момичета си размениха победоносни и затворнически усмивки.