Нора Робъртс
Опасна тайна (7)

Шеста глава

Трент за пръв път щеше да присъства на спиритически сеанс. Надяваше се да е и за последен. Просто нямаше никакъв подходящ начин да откаже. Когато подхвърли, с надеждата да се измъкне, че това според него е семейна работа, Коко се разсмя и го потупа майчински по бузата.

— Скъпи мой, хич и не мисли да се измъкваш. Кой знае, може би духът ще избере точно теб, за да говори тази нощ.

Тази възможност никак не го зарадва.

След като сложиха децата да спят, всички се събраха около масата в трапезарията. Трент се присъедини неохотно, но нямаше как. Сцената бе подредена.

На бюфета трепкаха дузина свещи. Още три горяха в центъра на масата. Дори природата бе в унисон с настроението. Навън дъждът се бе превърнал в мокър, рядък сняг, развяван от силния вятър като погребален покров. От време навреме прогърмяваха оглушителни гръмотевици, а небето се раздираше от светкавици. Мистично.

Беше тъмна, бурна нощ, напълно подходяща за случая, помисли си Трент с някакъв фатализъм, когато седна край масата.

Коко, слава Богу, не беше с тюрбан и шал на ресни, както се беше опасявал. Бе изрядно облечена и нагласена. На врата й висеше голям аметист, с който си играеше нервно.

— И така, деца — нареди тя, — сложете ръцете си на масата и направете кръг.

Когато Кейти хвана ръката му, вятърът заблъска по прозореца. Лелята хвана другата му ръка. Точно срещу него Аманда му се усмихна съчувствено, хващайки ръцете на леля си и Сузана.

— Не се безпокой, Трент — рече му тя. — Духовете Калхун винаги се държат прилично в компания.

— Трябва да се съсредоточиш — обясни Лайла, която затваряше кръга между най-голямата и най-малката сестра. — Съсредоточаването е основно и много важно нещо. Трябва само да изпразниш мисълта си от всичко. Особено от цинизма. Според астрологията тази нощ е отлична за спиритически сеанс.

Кейти стисна окуражително ръката му.

— Да освободим мисълта и да отворим сърцата си — нареди Коко. Гласът й бе монотонен. — От известно време чувствам, че баба ми Бианка иска да установи контакт с мен. Това бе нейната лятна къща. Тук е живяла през последната година от живота си. Тук е преживяла своите най-щастливи и най-трагични мигове. Тук е срещнала мъжа, когото е обичала. Тук е загубила живота си. — Тя затвори очи и си пое дъх. — Ние сме тук, бабо, очакваме те. Знаем, че духът ти е неспокоен.

— Имат ли духовете дух? — попита Аманда и получи недоволен поглед от леля си. — Мисля, че въпросът ми не е лишен от смисъл.

— Дръж се прилично — промърмори Сузана. — Продължавай, лельо!

Седяха в пълно мълчание. Само монотонният глас на Коко, прашенето на съчките в огъня и стонът на вятъра нарушаваха тишината.

Съзнанието на Трент изобщо не беше празно. Напротив, бе изпълнено с Кейти. Със спомена как я държи в прегръдката си, със сладкия вкус на устните й. С погледа й, с потъмнелите й, засенчени от чувство и желание очи. Чувство, което той бе събудил в нея.

Заля го вълна от вина.

Тя не беше като Марла, нито като която и да е от жените, с които бе имал връзка през живота си. Беше невинна и открита, въпреки чепатия характер и острия си език. А той се бе възползвал от нея. Това бе непростимо.

Е, вината не беше само негова, напомни си Трент. Кейти бе хубаво, съблазнително момиче. А той беше мъж, в края на краищата. Фактът, че я желаеше физически, бе нещо съвсем нормално.

Вдигна очи и я видя, че му се усмихва. Едва се сдържа да не вдигне ръката й към устните си и да я целуне.

По дяволите! Тази жена бе докоснала нещо дълбоко съкровено. Нещо вътре в него, което бе опазил досега недокоснато от никоя друга.

Когато му се усмихваше, дори когато го ругаеше, тя го караше да чувства по-дълбоко, да я иска по-силно, да я желае по-неистово от всяка друга.

Беше смешно! Те бяха толкова различни. Във всяко едно отношение. А сега, когато ръката й, топла и тънка, лежеше в неговата, Трент я чувстваше по-близка и по-скъпа, от който и да е друг на света.

Можеше дори да си представи как двамата седят на слънчевата лятна тераса и гледат децата си, които играят на поляната. Шумът на морето бе тих и нежен като приспивна песен. Въздухът ухаеше на рози. И на орлови нокти, разбира се, които растяха диви навсякъде, където намереха.

Той премига. Стори му се, че сърцето му спря. Видението бе така ясно и толкова объркващо. Сигурно беше от обстановката. Светлината на свещите, вятърът, светкавиците. Всичко предизвикваше въображението му.

Та Трент изобщо не беше от мъжете, които ще стоят на терасата и ще наблюдават как децата си играят! Той беше бизнесмен, имаше работа да върши. Идеята да се обвърже с един зле възпитан автомонтьор беше направо абсурдна. Студен порив го блъсна по лицето. Огледа се и видя как пламъкът на свещите се полюшва наляво. Става течение, помисли си Трент, като усети студ чак до костите. Тук отвсякъде духа.

Почувства, че Кейти трепери. Когато я погледна, видя че очите й са огромни и тъмни. Пръстите й стискаха здраво неговите.

— Тя е тук! — в гласа на Коко имаше изненада и възбуда. — Сигурна съм.

Едва не освободи ръката си и не наруши кръга. Тя вярваше, всъщност искаше да вярва, че никога преди не бе чувствала така осезателно присъствието на духа.

Усмихна се на Лайла, ала племенницата й стоеше със затворени очи, а на устните й играеше лека усмивка.

— Сигурно се е отворил някой прозорец — обади се Аманда и понечи да провери, но Коко й изсъска да си седи на мястото.

— Нищо подобно! Останете по местата си. Стойте спокойно. Тя е тук. Нима не усещате?

Кейти чувстваше нещо, ала не бе сигурна. Нещо наистина се беше променило. Сякаш някой бе сложил леко ръката си върху нейната и върху ръката на Трент. Студът изчезна и го смени приятна топлина. Толкова осезаема, че погледна през рамо, сигурна, че ще види зад себе си човек. Видя единствено танцуващите пламъчета на свещите и сенките по стените.

— Тя е така объркана — прошепна Кейти, без да осъзнава, че говори. Всички приковаха очи в нея. Дори Лайла.

— Виждаш ли я? — попита шепнешком Коко и стисна пръстите й.

— Не. Това е само… — не можеше да обясни. — Толкова е тъжно. — Не усещаше, че сълзи текат по лицето си. — Нима не чувствате нищо?

Трент чувстваше и това го удиви. Остави го безсловесен. Беше… Нечий копнеж, нечия сърдечна мъка, толкова дълбока, че не можеше да бъде описана. Игра на въображението, каза си той. Силата на внушението. Нищо друго.

— Не спирай! — Коко отчаяно търсеше подходяща процедура. Сега, когато наистина бе станало, тя не знаеше какво да прави. — Мислиш ли, че ще говори чрез теб?

От другата страна на масата Лайла се подсмихна.

— Само ни кажи какво виждаш, скъпа.

— Огърлица — чу се да казва Кейти. — Два реда изумруди, обкръжени с диаманти. Прекрасни са! — очите я заболяха от блясъка им. — Носи ги на шията си, но не мога да видя лицето й. О, тя е толкова нещастна!

— Огърлицата на Калхун — едва преглътна Коко. — Значи е истина!

После свещите трепнаха още веднъж, сякаш някой тежко въздъхна, и отново загоряха равно. В камината се срути дънер и се разпадна на въглени.

— Странно — обади се Аманда, когато ръката на леля й отпусна нейната. — Ще оправя огъня.

— Скъпа? — Сузана гледаше Кейти с тревога и любопитство. — Добре ли си?

— Да. Мисля, че бурята ми действа.

Коко сложи ръка на гърдите си, за да успокои бясно тупкащото си сърце.

— Най-добре да изпием по чаша бренди — тя стана разтреперана и отиде до бюфета.

— Лельо Коко — попита Кейти. — Каква е тази огърлица на Калхун?

— Изумрудите… — Коко извади чашите. — Съществува легенда, която се предава от поколение на поколение в нашето семейство. Знаете част от нея. Как Бианка се влюбила в друг мъж и умряла трагично. Предполагам, че е време да ви кажа останалото.

— Охо! Значи си крила нещо от нас? — Аманда се усмихна, докато отпиваше от чашата си. — Лельо, ти направо ме смайваш!

— Чаках удобния момент. Мисля, че е настъпил — лелята седна на мястото си, като държеше чашата между дланите си и топлеше брендито. — Мълвата говори, че любимият на Бианка бил художник. Един от многото, които в онези години идвали на острова. Сигурно са се срещали, когато Фъргюс не е бил в къщи, което често се случвало. Тяхното не било точно брак по сметка, ама нещо такова. Тя била много по-млада от него и много красива. Ала тъй като Фъргюс унищожил всичките й портрети след смъртта й, няма как да го узнаем.

— Защо? — попита Сузана. — Защо го е направил?

— Вероятно от мъка.

— По-вероятно от ярост — предположи Лайла.

— Във всеки случай — продължи Коко, — той унищожил всичко, свързано с нея. И изумрудите изчезнали. Бил й ги подарил за раждането на Итън, най-малкия й син. Моят баща. — Тя погледна Трент. — Той е бил съвсем мъничък, когато майка му умряла. Затова не си спомняше съвсем ясно всичко. Но бавачката му, която явно е била силно привързана и предана на Бианка, му разказвала често за нея. Тези истории той си спомняше. Тя не обичала огърлицата, ала непрекъснато я носела.

— Нещо като наказание — отново се намеси Лайла. — Или като талисман. — Тя се усмихна на леля си. — Но аз знам за нея отдавна. Виждала съм я, точно както и Кейти я видя тази вечер. — Тя вдигна чашата до устните си. — Има и обеци. Изумруди във формата на сълза, както и камъкът в средата на долната редица.

— Измисли си го — подразни я Аманда.

— Не говори глупости! — Лайла се усмихна на Кейти — Нали не съм?

— Не, не си — Кейти погледна леля си. — Какво значи всичко това?

— Не съм съвсем сигурна, ала мисля, че огърлицата е все още важна за Бианка. След смъртта й никой повече не я видял. Някои смятат, че Фъргюс я е хвърлил в морето.

— За нищо на света — рече уверено Лайла. — Старецът не би хвърлил и две парички в морето, та камо ли изумруди.

— Добре, де! — Коко не обичаше да се говори лошо за дядо й, но трябваше да се съгласи. — Наистина не беше в характера му. Дядо беше стиснат, цепеше стотинката на две.

— Е, и какво станало с огърлицата? — настояваше Аманда.

— Там е работата, че никой не знае. Бавачката на татко му казала, че Бианка искала да напусне Фъргюс и приготвила една кутия, която тя наричала кутията със съкровищата. Там сложила всичко най-скъпо.

— Ала вместо това умряла — прошепна Кейти.

— Да. Легендата казва, че това съкровище, тази кутия, е скрита някъде из къщата.

— В нашата къща? — Сузана направо зяпна. — Нима мислиш, че тук има скрито съкровище цели… осемдесет години и никой не го е намерил?

— Къщата е много голяма. Може да го е заровила сред розите.

— Ако изобщо са съществували — продума Аманда.

— Съществували са — Лайла кимна с глава към Кейти. — И освен това мисля, че Бианка е решила, че е дошло време да ги намерим.

Всички заговориха в един глас. Около масата се вдигна такава невероятна врява от аргументи и предположения, че Трентън не издържа.

— Дами! Дами! Моля ви! — намеси се той. — Знам, че това е лично семейна работа, но тъй като бях поканен да присъствам на този… експеримент, се чувствам задължен да внеса малко спокойствие и разум. Легендите много често са преувеличени и не отговарят на истината. Ако тази огърлица наистина е съществувала, не е ли по-вероятно Фъргюс да я е продал след смъртта на жена си?

— Не е могъл да я продаде, защото не е могъл да я намери — възрази му Лайла.

— Нима някоя от вас наистина мисли, че прабаба ви е заровила огърлицата сред розите или я е напъхала зад някой камък? — един поглед по лицата им му потвърди, че точно това мислят. Трент поклати глава. — Тези приказки са по-подходящи за Алекс и Джени, не за големи жени като вас… — Той скръсти ръце. — Вие дори не знаете съществувала ли е изобщо подобна огърлица.

— Но аз я видях! — извика Кейти и се почувства глупаво.

— Ти си въобрази, че я виждаш — поправи я Трент. — Помисли за това. Преди няколко минути шест разумни човека седяха около масата, като се държаха за ръце и викаха духове. Е, няма нищо лошо в салонните игри, ала за някой, който наистина вярва в отвъдното… — Той спря, защото, трябваше да си признае, че също бе почувствал нещо странно и необяснимо.

— Защо циничните, практични и трезвомислещи мъже са толкова привлекателни? — Лайла стана и отвори едно от чекмеджетата на бюфета, откъдето извади лист и молив. Наведе се до Кейти и започна да рисува. — Уважавам мнението ти, Трент, но въпросът не е само в това, дали огърлицата съществува. Сигурна съм, че съществува.

— Само защото бавачката разказвала на Итън приказки за приспиване?

Тя му се усмихна.

— Не. Защото е съществувала Бианка — Лайла подаде листа на Кейти. — Това ли видя преди малко, сестричке?

Лайла бе небрежен художник. Ала бе успяла да нарисува груба скица на огърлица от два реда шлифовани, обработени изумруди, обградени от блестящи диаманти. В средата на долния ред висеше голям камък с формата на сълза.

— Да — Кейти прекара пръст по листа. — Точно същото.

Трент взе и разгледа рисунката. Ако огърлицата наистина съществуваше и скицата на Лайла отговаряше поне малко на истината, това нещо би струвало цяло състояние.

— О, Боже! — едва прошепна леля Коко, когато рисунката стигна до нея. — О, Боже!

— Мисля, че Трент има право — Аманда хвърли бегъл поглед на рисунката и я предаде на Сузана. — Трудно ще проверим къщата камък по камък, дори и да искаме. Въпреки че паранормалното ни дава знак, преди всичко трябва да сме абсолютно, ама абсолютно сигурни, — погледна тя сестра си Лайла, — че огърлицата съществува. Дори преди осемдесет години подобна скъпоценност е струвала невероятно много пари. Трябва да има нещо записано, някъде трябва да е отбелязано. Ако флуидите на Лайла са я подвели и предчувствията й са грешни, ако огърлицата е била продадена, това сигурно е записано някъде.

И отново настана невъобразима врява.

— Говориш точно като стара циганка!

— Това значи, че ще трябва да прекараме неделята, преравяйки цяла планина от хартии.

— Само неделята ли?

 

Кейти дори не се опита да заспи. Зави се с топлия си фланелен халат и тръгна към стаята на Трент. Из цялата къща се носеха звуци. От стаята на Аманда идеше мърморенето на късните новини. От стаята на Лайла — ръкопляскането на зрителите на някакво забавно предаване.

Без да се замисли, тя почука на вратата и зачака да й отвори.

Когато той застана пред нея с разкопчана риза и замъглени от съня очи, за миг почувства безпокойство.

— Кейти?

— Трябва да говоря с теб. Може ли да вляза?

Тя хвърли поглед към леглото и после пак към него.

— Може би ще е по-добре да изчакаме до утре? — предложи нерешително Трент. Как да се държи възпитано, когато дори с този развлечен халат изглеждаше така възбуждащо!

— Не съм сигурна, че ще мога да чакам до утре.

Възлите в стомаха му се стегнаха.

— Добре тогава.

Колкото по-скоро се обясняха, толкова по-добре. Поне така се надяваше. Той я пусна да влезе и затвори вратата.

— Ще седнеш ли?

— Прекалено нервна съм — Кейти отиде до прозореца. — Спря да вали. По-добре. Сузана се притесняваше за цветята си. На този остров пролетта винаги е била така непредсказуема. — Тя прекара ръка през косите си и се обърна. — Нуждая се от празни приказки и не мога да се понасям за това. — Въздъхна дълбоко. — Трент, трябва да знам какво мислиш за тази вечер. Честно.

— За тази вечер ли?

— Да, за сеанса — Кейти разтърка слепоочията си. — Господи, чувствам се като идиот, само като произнасям тази дума. Но наистина нещо се случи. — Тя протегна ръце към него в очакване. — Аз съм много земна, много прагматична. Лайла единствена вярва истински в цялата тази глупост. Ала сега… Трент, трябва да знам. Ти почувства ли нещо?

— Не знам какво имаш пред вид. Почувствах се наистина глупаво на няколко пъти.

— Моля те! — Кейти стисна ръцете му. — Бъди искрен. Кажи ми! Много е важно!

Но нали точно това си бе обещал да направи!

— Добре, Кейти. Кажи ми ти какво почувства!

— Стана студено. Сетне сякаш някой… или нещо застана зад нас двамата. Беше изненадващо, ала не беше страшно. Ние си държахме ръцете, както сега. И тогава…

Тя го чакаше да продължи, да потвърди казаното. Големите зелени очи настояваха, изискваха.

— Почувствах как някой слага ръката си върху нашите две ръце — довърши вместо нея той.

— Да — Кейти затвори очи и притисна ръката му към устните си. — Точно така.

— Според мен беше взаимна, споделена халюцинация — продължи Трент, но тя го прекъсна със смях.

— Не искам да чувам това. Няма рационално обяснение — сега притисна ръката му към бузата си. — Аз не съм фанатичка, ала знам, че означава нещо. Нещо важно. Знам го!

— Огърлицата ли?

— И тя, като част от легендата. Всичко останало — самата огърлица, истината от легендата, ще ги открием рано или късно. Трябва да ги открием, защото сигурно означават нещо. Но това, което стана, беше друго. Като благословия.

— Кейти…

— Обичам те — очите й потъмняха и заблестяха. Тя притисна ръка към лицето му. — Обичам те и никога в живота си не съм се чувствала толкова права.

Трент остана безмълвен. Една част от него искаше да отстъпи, да се усмихне учтиво и да й каже, че всичко ще мине. Любовта не идва за два дни. А когато това се случи, макар и рядко, то трае с години.

Другата част, скрита дълбоко, искаше да я притисне към себе си и да задържи мига така, че никога да не свърши.

— Катрин…

Ала тя вече бе в прегръдките му. Ръцете му я очакваха. И той я обгърна, сякаш не можеше да контролира движенията си. Всичко ставаше от само себе си. Топлината й проникна в него като наркотик.

— Мисля, че го знаехме от първия миг, в който ме целуна — Кейти се притисна към него. — Не го исках, съпротивлявах се, но никога преди не беше ми се случвало. Ти се появи така неочаквано в живота ми. Целуни ме пак, Трент. Целуни ме. Сега.

Беше безпомощен. А и не искаше да прави нищо друго. Искаше да я целува. Устните му сами намериха нейните. Когато се срещнаха, избухна огън. Стана горещо. Тя сякаш се разтопи в ръцете му и се вля в кръвта му. Той я притисна силно към себе си. Кейти плъзна ръце под ризата му. Мускулите му играеха под пръстите й. Беше й хубаво.

Зад прозореца вятърът свиреше и огъваше дърветата, така както Кейти се огъваше в ръцете му.

Не можеше да издържа повече. Осъзна, че я иска, че иска да я притежава. Устните му слязоха по шията й. Ароматът на орлови нокти замъгли съзнанието му. Кейти се изви назад, предоставяйки му плътта си, а тихите й стонове разпалваха още повече кръвта му.

Трябваше да я докосва! Инак би полудял! А докосвайки я, полудяваше още повече. Разтвори халата й и откри, че бе гола под него. Гола за него. Ръцете му загалиха тялото й.

Сега вече знам какво значи кръвта ти да кипи, помисли си тя. Чувстваше с всяка своя клетка как кожата й пулсира там, където ръцете му я докосваха. Усещаше слабост и същевременно сила. И искаше да му ги предаде.

Когато отметна назад глава, а пръстите й се забиха в раменете му, Трент почувства нещо непознато в себе си. Нещо по-силно от желание, по-дълбоко от страст.

Щастие. Надежда. Любов.

Осъзна това и го обзе паника.

Той се отдръпна, едва сдържайки дъха си.

Халатът се свлече и откри едното й рамо. Устните му се залепиха за него. Очите й бяха зелени като камъните на огърлицата, която бе видяла във въображението си. Кейти се усмихна и погали с трепереща ръка лицето му.

— Искаш ли да остана при теб?

— Да… Не… Катрин… — искаше да остане, разбира се. Искаше го най-много от всичко на света. Ала не тази нощ и не защото това разкошно тяло бе в ръцете му. — Не съм… Не бях честен с теб. И нещата излязоха от контрол. — От гърдите му се откъсна дълга въздишка. — Господи, колко си хубава! Не! — извика Трент, защото Кейти се усмихна и пристъпи по-близо. — Трябва да поговорим. Само да поговорим.

— Мисля, че вече поговорихме.

Трябваше да спре да го гледа така, защото щеше да загуби както мисълта, така и последните си защитни бариери.

— Не се изразих правилно — започна отново той. — Ако знаех… че си невинна, че си… добре, де, девствена, щях да бъда по-внимателен. Сега само се опитвам да поправя грешката.

— Не те разбирам.

— В това е проблемът, я — нуждаеше се от малко отдих. — Бях очарован от теб. Това е абсолютната истина. Но не бих се възползвал, ако знаех.

Тя рязко се зави с халата си.

— Ти си разстроен, защото никога досега не съм била с мъж?

— Не съм разстроен. Не е това думата — ядосан, Трент се обърна към нея. — Не мога да намеря точния отговор. Има правила, разбираш ли? — Ала Кейти продължаваше да го гледа втренчено и мълчаливо — Катрин, жени като теб очакват… Не, ти заслужаваш повече, отколкото аз мога да ти дам.

Тя сведе поглед и завърза колана си.

— Какво е то?

— Бъдеще.

— Искаш да кажеш брак.

— Да.

Пръстите й побеляха от стискане.

— Сигурно си мислиш, че… всичко е част от плановете на леля ми?

— Не! — би трябвало да я прегърне, но не смееше. — Не, разбира се.

— Добре — личеше й, че се бори със себе си. — И това е нещо.

— Знам, че чувствата ти са искрени. Малко преувеличени, ала искрени. Всичко е по моя вина. Ако не беше се случило толкова бързо, щях да ти обясня, че нямам никакви намерения да се женя, когато и да е и за когото и да е. Не вярвам, че двама души могат да бъдат лоялни един към друг. Нито пък щастливи заедно цял живот.

— Защо?

— Защо ли? — той я загледа замислено. — Ами просто така. Наблюдавах баща си как скача от една жена на друга. От брак към развод и пак отново. Все едно, че гледах турнир по тенис. Последният път, когато се чух с майка ми, беше на третата й сватба. Просто не е практично да даваш клетви, които никога няма да изпълниш.

— Хм, практично — повтори тихо Кейти. — Ти не можеш да чувстваш нещо към мен, защото е непрактично, така ли?

— Работата е, че чувствам нещо към теб!

— Но не достатъчно — Само толкова, колкото да разбиеш сърцето ми на парчета! — Добре, радвам се, че сложихме всичко на мястото му. — Тя тръгна към вратата. Нищо не виждаше. — Лека нощ.

— Чакай!

— Само не се извинявай — прекъсна го Кейти, като се молеше да издържи още няколко минути. — Не е необходимо. Обясни ми всичко прекрасно.

— Защо, по дяволите, не викаш? Защо не ме наречеш с имената, които заслужавам? — предпочиташе да стане така, отколкото да гледа абсолютната празнота в очите й.

— Да викам ли? Да те обиждам? — тя се обърна и го погледна. — Как да го направя, Трент, когато те съжалявам?

Кейти вдигна глава. Да, под болката се криеше гордост.

— Ти захвърли нещо… Не, не го захвърли — поправи се тя. — Ти учтиво отказа нещо, което никога повече няма да имаш. Това, което не пожела да имаш в живота си, Трент, беше най-хубавото в него.

И излезе, като го остави с чувството, че е абсолютно права.

 

„Тази нощ ще има парти. Мислех, че ще ми бъде приятно къщата да е пълна с хора, светлина и цветя. Знам, че на Фъргюс му е приятно, когато така внимателно изпипвам нещата. Чудя се дали забелязва колко съм разсеяна или колко често ходя до скалите, или колко дълго време седя в кулата, сама с мечтите си. Изглежда, че не.

Тук са Гримбаумови, и Макалистърови, и Прентисови. Всички, които прекарват лятото на острова и за които Фъргюс смята, че трябва да бъдат поканени. Балната зала е потънала в рози и гардении. Фъргюс нае оркестър чак от Ню Йорк. Музиката наистина е хубава. Сара Макалистър май пи повече шампанско. Смехът й започна да ми лази по нервите, доста преди да бъде сервирана вечерята.

Новата рокля ми стои много добре. Получих много комплименти. А когато танцувах с Айра Гринбаум, очите му не се откъснаха от изумрудите. Тежат като окови на шията ми.

О, колко съм нещастна! И колко съм неблагодарна. Те са красиви и са мои, защото Итън е мой.

По време на вечерта се измъкнах до детската стая да видя децата, въпреки че знам колко е предана бавачката. Итън се събуди и полузаспал ме помоли да му дам малко кейк. Когато спи, прилича на ангел. И той, и моите сладки бебета. Обичам ги толкова много, толкова силно, че се чудя защо сърцето ми не може поне мъничко да обича и мъжа, който им е баща!

Вината сигурно е моя. Сигурно. Когато ги целунах за лека нощ и се върнах отново в коридора, исках, вместо да отида в балната зала и да танцувам, да изтичам при скалите. Да застана там, с вятъра в косите си и мириса на море около мен. Той дали щеше да дойде? Дали щеше да застане мълчаливо в сенките, без да говори, без да диша?

Не отидох на скалите. Моят съпруг е моето задължение. Затова отидох при него. Танцувах с него, а сърцето ми бе студено като камъните, които тежаха на шията ми. Дори му се усмихвах, докато ме хвалеше за домакинските ми способности. Ръката му на кръста ми бе толкова чужда и в същото време собственическа. Докато танцувахме, очите му шареха из стаята. Сякаш искаше да се увери, че гостите му наистина са впечатлени.

Колко добре познавам мъжа, за когото съм омъжена! Всичко това за него има значение, а за мен никакво! Исках да извикам: «Фъргюс, погледни ме! Погледни ме и виж! Накарай ме да те обичам! Страхът и уважението не са достатъчни. Накарай ме да те обичам така, че никога повече да не поискам да отида при скалите и при онова, което ме очаква там!»

Ала не извиках нищо. Когато той ми каза, че трябва да танцувам със Сесил Бъркли, промърморих тихо, че съм съгласна.

Музиката вече не свири, лампите са угасени. Чудя се кога ще видя отново Кристиян. Чудя се какво ли ще стане с мен.“