Нора Робъртс
Опасна тайна (4)

Трета глава

— Е, на какво прилича? — попита Лайла, като кръстоса крака и ги качи на рамката на кушетката, а главата си подпря на другата рамка. Половин дузина гривни на ръката й издрънчаха, когато махна на Кейти. — Скъпа, казах ти, че ако продължаваш така да се мръщиш, лицето ти ще стане цялото на бръчки.

— Ако не искаш да се мръщя, моля те не ме разпитвай за него.

— Добре, ще питам Сузана — Лайла вдигна морскозелените си очи към по-голямата сестра.

— Е, казвай!

— Привлекателен, добре възпитан и много интелигентен.

— Значи нещо като кокер шпаньол — въздъхна Лайла. — А аз се надявах на питбул. И колко време ще го търпим?

— Леля Коко дава доста смътни и неясни обяснения — Сузана погледна сестрите си със смях.

— Което значи, че не дава никакви.

— Може би Манди ще успее да измъкне нещо от нея — Лайла сви босите си крака и затвори очи. Тя бе от жените, които смятаха, че нещо не е наред и човек сигурно е болен, ако се е опънал на дивана и не си подремне. — Суз, децата минаха ли оттук днес?

— Само десетина пъти. Защо?

— Имах чувството, че съм в двора на пожарната команда.

— Аз мисля, че трябва да се отървем от него.

Кейти стана и за да се занимава с нещо, започна да кладе огън.

— Сузана каза, че вече си се опитала да го изхвърлиш през прозореца.

— Не — поправи я Сузана. — Само казах, че я спрях точно когато мислеше да го направи. — Стана и подаде на Кейти кибрита. — И тъй като съм съгласна, че е доста неудобно да бъде тук, докато ние все още не сме взели решение, смятам, че Кейти е права. Най-малкото можем да му дадем възможност да каже своето мнение.

— Нашата сестричка — миротворец, както винаги — заспало промърмори Лайла и не видя гримасата на сестра си. — Добре, де! Това, че разгледа къщата, е сигурно в наша полза. Според мен след всичко, което видя, би трябвало да намери някакво учтиво извинение и да отпраши към Бостън.

— Колкото по-скоро, толкоз по-добре — изсъска Кейти, наблюдавайки как пламъците започват да ближат ябълковия дънер.

— Провалих се — обяви Аманда, като нахлу в стаята стремително, както обикновено си вървеше. Тя прекара ръка през медно кафявата си коса с дължина до брадичката и се облегна на стола.

— Нищо не ми каза. Нито дума. Обаче знам, че крои нещо. Нещо много по-голямо от сделката със Замъка.

— Леля Коко винаги крои нещо — Сузана автоматично отиде до стария бюфет в стил „Белкер“ и наля на сестра си чаша минерална вода. — Тя е най-щастлива, когато интригантства.

— Да, малко забавления са останали на скъпата ни леля. Благодаря ти — сестра й пое чашата.

— Но се изнервям, когато не мога да я контролирам — Аманда отпи замислено и огледа сестрите си. — Да ви кажа ли нещо, от което ще паднете? Извадила е лиможкия порцелан.

— Какво? Лиможкия сервиз ли? — Лайла чак се изправи на лакът. — Че ние не сме го вадили от годежа на Сузана! — изтърва се тя и едва не прехапа езика си. — Извинявай, Суз.

— Не ставай глупава — отвърна Сузана. — Леля ни просто нямаше много забавления през последните години. Сигурна съм, че това й липсва. Вероятно е развълнувана от мисълта, че има гости.

— Той не е гост — намеси се Кейти. — Той е един отвратителен тип, от който ми се…

— Господин Сейнт Джеймс — рязко се изправи Сузана и прекъсна края на определението за Трентън.

— Казвайте ми Трент, моля — усмихна се той, а сетне изгледа иронично Кейти.

Какво истинско удоволствие, мислеше си Трент, докато ги наблюдаваше малко преди Сузана да го съзре на вратата.

Момичетата от рода Калхун. Всички заедно и всяка една поотделно образуваха картина, от която на всеки мъж би му спрял дъхът. Високи, тънки и дългокраки, те седяха, стояха прави или вървяха нервно из стаята.

Сузана бе с гръб към прозореца, така че последните лъчи на пролетното слънце образуваха ореол около косата й. Би могъл да каже, че бе спокойна, ако в очите й не се четеше някаква тъга.

Другата, полегнала върху дивана, определено бе спокойна. Ала в никакъв случай заспала, както изглеждаше на пръв поглед. Носеше дълга пола на цветя, която стигаше чак до босите й крака и го разглеждаше през полупритворените си клепачи със замечтани очи, докато прибираше с ръка водопада от дългата си до кръста червена коса.

Още една седеше изправена на стола и сякаш всеки миг щеше да побегне като кошута при звука на камбаната, която само тя чуваше. Стройна, елегантна и студена, погледнато отстрани. Очите й не бяха нито замечтани, нито тъжни, само може би малко пресметливи.

И накрая Кейти. Седеше до каменната камина с подпряна на ръце брадичка, като някаква съвременна Пепеляшка. Но при неговата поява бързо стана и, както му се стори, заплашително взе ръжена и започна да бърка огъня. Това не беше жената, която щеше да седи и да чака принца. Помисли си, че би го ударила здраво през пищялките или някъде, където още повече боли, ако се опиташе да й предложи да премери стъклената пантофка на крака й.

— Дами — рече той, без да откъсва очи от нея. Не устоя на изкушението да покаже, че вече я познава и леко кимна в нейна посока. — Катрин.

— Нека да ви представя — бързо се намеси Сузана. — Трентън Сейнт Джеймс, моите сестри Лайла и Аманда. Защо да не ви приготвя нещо за пиене, докато…

Краят на изречението бе заглушен от войнствени индиански викове и топуркащи крачета. Алекс и Джени влетяха в стаята като вихрушка. Просто беше въпрос на лош късмет, че Трент стоеше точно на пътя им.

Връхлетяха отгоре му като стенобитно оръдие и го събориха на дивана върху Лайла.

Тя само се засмя и каза, че е очарована да се запознае с него. Макар и по този начин.

— Извинете… — Сузана хвана децата за яките и му се усмихна. — Добре ли сте?

— Да — той се пооправи и стана.

— Това са моите деца, Бедствие и Напаст — обгърна ги нежно с ръце. — Извинете се.

— Извинявайте — казаха в един глас те. Алекс, който бе малко по-висок от сестра си, го погледна изпод кичур тъмна коса. — Не ви видяхме.

— Така е — допълни Джени и се усмихна. Сузана реши да остави лекцията за това, как се влиза в стая, за когато останат насаме, и ги побутна към вратата.

— Вървете при леля Коко и вижте дали е готова вечерята. Хайде!

Преди още някой да е осъзнал думите й, хлапетата изчезнаха. След тях остана само тътен и отдалечаващ се кикот.

— О, Боже! — промърмори Аманда в чашата си. — Чувате ли? Тя бие звънеца!

— Значи ще ядем — ако имаше нещо, заради което Лайла би се разбързала, това бе храната. Тя стана и пъхна ръка под мишницата на Трент. — Ще ви водя. Я ми кажете, Трент, какво е мнението ви за астралното привличане?

— Ами… — той хвърли бърз поглед през рамо и видя как Кейти доволно се хили.

Леля Коко бе надминала себе си. Лиможкият порцелан блестеше. Всичко, което бе останало от сребърните прибори за храна, подарени на Бианка и Фъргюс Калхун за сватбата, също бе на масата. Под фантастичната светлина на прекрасния свещник „Уотърфорд“ всичко изглеждаше приказно.

Преди някоя от племенниците й да се бе опомнила, лелята поведе разговор.

— Обикновено вечеряме така, Трентън. Някак си по-уютно е. Надявам се, че стаята ви е подходяща.

— Чудесна е, благодаря — всъщност беше голяма като хамбар и с дупка в тавана колкото юмрук. Ала леглото бе широко и меко като облак. А гледката бе зашеметяваща. — От прозореца се виждат някакви острови.

— Таралежовите острови — обясни Лайла и му подаде сребърната кошничка с хляба.

Коко наблюдаваше като ястреб всички присъстващи. Търсеше някакъв знак. Нещо, което да й подскаже зараждането на връзка.

Лайла явно флиртуваше с него, но на това не можеше да се разчита. Лайла флиртуваше с всички мъже, а сетне не им обръщаше внимание. Не повече, отколкото на момчето, което подрежда стоките в магазина.

Не, тук нямаше никаква искра. Значи Лайла отпада, остават другите три.

— Трентън, знаете ли, че Аманда също е в хотелския бизнес? Ние много се гордеем с нея. Тя е, така да се каже, истинска бизнес дама.

— Просто съм помощник-управител в хотел „Бей Уотч“, долу в селото — обясни Аманда, а усмивката й бе едновременно приятелска и студена. Същата, с каквато би обслужила някой закъснял турист в извънработно време. — Не е от мащаба на вашите хотели, ала имаме доста работа през сезона. Чух, че сте прибавили към веригата си „Сейнт Джеймс“ в Атланта и подземен търговски комплекс.

Коко се чумереше, докато те обсъждаха хотелите. Тук пък нямаше и следа от искра, дори най-малък намек. Когато Трентън й подаде ментовото желе, ръцете им се срещнаха. Но не последва задъхана пауза, нито пък обмяна на погледи. Аманда вече бе привършила разговора си с него и се заливаше от смях с малката Джени, докато бършеше устата й от млякото.

А, ето на, оттук може би щеше излезе нещо, тържествуващо си рече леля Коко, когато Трентън се усмихна разбиращо на Алекс, защото момчето заяви, че брюкселското зеле не струва и не е вкусно. Значи имаше слабост към децата.

— Никой не те кара да го ядеш — каза Сузана на сина си, а той започна да рови с вилица из картофите, за да провери дали нещо зелено не е останало скрито между тях. — Лично аз винаги съм мислела, че ми прилича на изсушени глави.

— Но те са точно такива! — сравнението явно много се хареса на хлапето. То веднага бодна една главичка, сложи я в устата си и се захили. — Аз съм канибал. Уау-у-у!

— Той е много мило момче — намеси се Коко. — Сузана така добре ги възпитава. Тя има лека ръка както за децата, така и за цветята. Градината е нейно дело.

— Уау-у-у — отново извика Алекс и налапа още една въображаема сушена глава.

— Заповядай, малко чудовище — каза Кейти, като прехвърли в чинията му своите зеленчуци. — Тук има цяла дузина бели мисионери.

— И аз искам — не остана по-назад Джени и се усмихна на Трент, който й прехвърли своята част от гарнитурата.

Коко сложи ръка на сърцето си. Кой би помислил! Нейната Катрин. Бебето на всички бебета!

Докато разговорите на масата продължаваха, старата дама седеше и не смееше да диша. Защото когато Трент поглеждаше нейното малко момиченце, а и тя него, във въздуха не прескачаха искри. Не, той направо съскаше от напрежение.

Кейти бе намръщена, ала всъщност страстно намръщена. А Трент се усмихваше глупаво, но определено влюбено, реши Коко.

И както си седеше и гледаше как Алекс се наслаждаваше на главите си, а Лайла и Аманда спореха за възможността дали има живот на други планети, леля Коко почти чуваше мислите, които си обменяха Кейти и Трент.

„Арогантно, надуто копеле.“

„Невъзпитана, заядлива кучка.“

„За кого се мисли, седнал на масата така, сякаш вече е негова собственост!“

„Нещастница, липсва й индивидуалност.“

Коко им се усмихна нежно, а в ушите й вече звучеше сватбеният марш. Като генерал, който построява внимателно стратегията на битката, тя изчака кафето с десерта и задейства следващия си тактически ход.

— Кейти, защо не покажеш на Трентън градината?

— Какво? — погледна я племенницата й, като в същото време водеше приятелска битка с Алекс за последното парче кейк.

— Градината — повтори Коко. — Няма нищо по-хубаво от малко свеж въздух след вечеря. А цветята на лунна светлина са просто неописуеми.

— Нека Сузана му ги покаже.

— Извинявай, ала не мога — отвърна Сузана, която държеше полузаспалата Джени в скута си. — Ще трябва да заведа тези разбойници да се измият и ще ги сложа да спят.

— Не знам защо… — Кейти спря, като видя погледа на леля си. — Добре, де. — Стана и каза на Трентън, без да го погледне дори: — Хайде, елате.

— Беше чудесна вечеря, Коко. Благодаря.

— Удоволствието бе изцяло мое — усмихна се лелята. Вече си представяше шепот в тъмнината, целувки, откраднати ласки. — Градината ще ви хареса.

Трент излезе на терасата и видя Кейти да потропва недоволно с крак.

Май е време някой да даде урок по възпитание на малката зеленоока вещица, помисли си той.

— Нищичко не знам за цветята — подзе тя.

— Както и за обикновената учтивост.

Брадичката й подскочи.

— Слушай какво, приятелче!

— Не, ти слушай! — ръката му сграбчи нейната. — Хайде да се поразходим. Децата може още да не са заспали, а аз не искам да чуят това, което имам да ти кажа. Не е за детски уши.

Беше по-силен, отколкото си бе представяла. Повлече я със себе си, без да обръща внимание на проклятията, която сипеше през зъби. Слязоха от терасата на лъкатушещата пътека, която обикаляше около къщата. Нарциси и зюмбюли цъфтяха покрай нея.

Трентън спря чак при беседката. Глицинията, която се виеше по нея, още не бе цъфтяла. Кейти не бе съвсем сигурна дали чува шума на морето или собствения си пулс.

— Да не си посмял повече да направиш това! — Тя разтърка с ръка мястото, където пръстите му бяха оставили следа — може да влачиш хора из Бостън, но не и тук. Тук няма да позволя да се държиш така!

Трентън не отговори веднага. Опитваше се да успокои собственото си дишане.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че нямам навика да влача никого със себе си.

— Много добре знам кой си.

— Така ли? И кой? Безчувственият тип, който ограбва вдовици и сираци? Време е да пораснеш, Кейти.

— Виж какво! Разглеждай си градината сам. Аз се прибирам.

Той препречи пътя й. На лунната светлина очите й бляскаха като на котка. Когато вдигна ръка да го измести от пътя си, той хвана китките й. В последвалата кратка схватка Трент отбеляза, че кожата й бе свежа, хладна и мека като коприна.

— Не сме свършили още — едва сдържаше гласа си спокоен и учтив. — Ще трябва да се научиш, че когато си невъзпитана и неоправдано обиждаш, трябва да плащаш.

— Искаш да се извиня ли? — изсъска Кейти. — Е, добре. Извинявай, обаче нямам какво да ти кажа, освен нещо грубо и обидно.

Той се усмихна, което изненада и двамата.

— Остър камък си ти, Катрин Колин Калхун. Сам се чудя защо се опитвам да бъда умерен.

— Умерен? — не го просъска, ала ако човек можеше да бъде убит с глас, Трентън трябваше вече да бъде мъртъв. — На това ли му викаш умерен? Да ме дърпаш и влачиш, да ме малтретираш…

— Ако това наричаш малтретиране, значи водиш много скучен живот.

Цветът й стана тъмнорозов.

— Моят живот не те засяга.

— И слава Богу!

Ръцете й се свиха в юмруци. Мразеше се, защото пулсът й биеше като луд и той сигурно го усещаше.

— Ще ме пуснеш ли?

— Само ако обещаеш, че няма да избягаш — Трентън си представи как я преследва и картината бе едновременно вълнуваща и привлекателна.

— Никога не бягам, от когото и да е.

— Истинска амазонка — промърмори той на себе си, но я пусна.

Само бързите рефлекси го спасиха от насочения към носа му юмрук.

— Трябваше да го очаквам. Ти изобщо можеш ли да разговаряш спокойно?

— Нямам какво да си говоря с теб — беше ядосана на себе си. Първо, защото не успя да се въздържи да не го цапне и второ, защото не можа да го уцели. — Ако искаш да си говориш с някого, леля Коко е на твое разположение. — Сърдита, Кейти се упъти към малка каменна пейка в беседката. — А най-добре ще направиш, ако се върнеш в Бостън и изпратиш някой от подчинените си.

— Това мога да направя по всяко време — поклати глава Трент и седна до нея.

Наоколо цъфтяха азалии и здравец. Това трябваше да е едно спокойно и тихо място, изпълнено с мир и тишина. Ала както седеше, вдъхвайки сладкия аромат на пролетните цветя, примесен с тръпчивия, солен мирис на море, и слушаше как някаква нощна птица вика своята половинка, той си помисли, че дори на най-разгорещения директорски съвет не му е било толкова напрегнато.

— Чудя се откъде си си съставила толкова високо мнение за мен — и защо, довърши на ум мисълта си Трентън.

— Ти се изтърси тук…

— Поканиха ме.

— Не и аз. Пристигна с огромната си кола и луксозен костюм, готов да пометеш дома ми изпод краката.

— Дойдох само да разгледам някаква собственост. Никой, най-малкото аз, няма намерение да те насилва да продаваш.

Но това не беше вярно, помисли си Кейти нещастно. Имаше хора, които щяха да ги накарат да продават. Онези, които събираха данъците, сметките. Ипотеката, която бяха принудени да направят.

Всъщност всичките си страхове и раздразнение тя изливаше върху мъжа до себе си.

— Знам ги тези като теб. Раждате се богати и се мислите за повече от обикновените хора. Единствената цел в живота ви е да печелите още повече пари, без значение дали някой ще бъде наранен или стъпкан. Имате огромни къщи и любовници на име Фоун.

Той едва успя да потисне смеха си.

— Никога не съм познавал жена на име Фоун.

— Има ли някакво значение — тя стана и тръгна по пътеката. — Кики, Ванеса, Ава, все едно.

— Щом казваш… — като я гледаше, обляна от лунната светлина, Трентън си помисли, че изглежда великолепно. Като бял огън. Кейти определено го привличаше. Идеше му да скочи и да я сграбчи. Ала не помръдна. Беше дошъл тук работа да върши. А тази Кейти Калхун бе най-големият препъникамък на пътя му.

Така че трябваше да бъде търпелив, хитър и да постави капана както трябва.

— И откъде знаеш толкова много за типове като мен?

— Сестра ми беше женена за един такъв.

— Бакстър Дюмон.

— Познаваш ли го? — тя поклати глава и пъхна ръце в джобовете си. — Ама и аз задавам едни въпроси! Сигурно всяка сряда играете голф заедно.

— Не. Познавам бегло семейството му. Жалко, че сестра ти се разведе с него.

— Той превърна живота й в ад, разруши самочувствието й, а накрая я заряза с децата заради някаква си малка френска кукличка. И понеже е голям адвокат от известна адвокатска фамилия, сестра ми не получи нищо, освен децата и мизерната ежемесечна издръжка, която обикновено закъснява.

— Съжалявам за това, което е станало — Трентън също стана. Гласът му вече не бе рязък. — Бракът много често е една от най-неприятните сделки. Но поведението на Бакстър не означава, че всяка по-известна бостънска фамилия е неморална и неетична.

— Като ги гледам, за мен всички са еднакви.

— Значи трябва да промениш мястото, от което гледаш. Ала ти не искаш, защото си изключително твърдоглава и имаш непоколебимо мнение.

— Защото съм достатъчно умна, за да виждам по-далеч от носа си.

— Но ти не знаеш нищо за мен! Ти не ме хареса, още преди да научиш името ми.

— Не ми харесаха обувките ти.

— Моля? — Той изненадано спря.

— Много добре чу — Кейти обгърна раменете си с ръце и почувства, че й става смешно. — Не ми харесаха обувките ти. — Хвърли му закачлив поглед и добави. — И все още не ми харесват.

— Е, това обяснява всичко.

— Освен това не ми хареса и вратовръзката ти — тя посочи с пръст, като не забеляза пламъчето, което проблесна в очите му. — И лъскавата ти писалка. — Пръстът й се заби в плата на ризата му.

Той огледа скъсаните на коленете й джинси, тениската и протритите ботуши.

— И всичко това от устата на един явно голям експерт по модата.

— Ти просто не си на мястото си тук, господин Сейнт Джеймс.

Той направи една стъпка и се приближи до нея. Кейти се усмихна предизвикателно.

— А ти предполагам, че се обличаш като мъж, защото не знаеш как да се държиш като жена.

Това, разбира се, бе преувеличено, ала не можеше да устои на изкушението да я ужили. Ударът увеличи възбудата й.

— Само защото се защитавах, вместо да падна в краката ти, не значи, че съм по-малко жена.

— Така ли наричаш поведението си? — Трент постави ръце на раменете й. — Защита?

— Точно така. Аз… — тя спря, защото я притегли към себе си.

Телата им се докоснаха. Той видя объркване и смущение в очите й.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Проверявам теорията — Трент спря очи на устните й. Бяха сочни и леко отворени. Много изкусителни. Защо не беше го забелязал досега? Тази голяма приканваща уста бе непреодолимо привлекателна.

— Да не си посмял! — Кейти си мислеше, че гласът й е твърд и заповеднически. Всъщност прозвуча като дихание.

— Ти да не би да се страхуваш? — той се наведе още повече.

Въпросът само я накара да се стегне.

— Разбира се, че не. Просто не съм свикнала да ме целуват побеснели, лигави невестулки.

Започна да се дърпа, но с това още повече усложни положението си. Сега вече ръцете му я обгръщаха плътно, устните им бяха на едно ниво, чувстваше горещия му дъх. Трент изглежда нямаше намерение да я целуне, поне до момента, в който хвърли последната обида в лицето му.

— Никога не знаеш кога да спреш, Катрин. И това е недостатък, който ще ти донесе много неприятности, повярвай ми. Като се започне от този момент.

Не очакваше, че устните му са толкова горещи, твърди и жадни. Мислеше си, че целувката му ще бъде мека и лигава. Такава, която лесно ще забрави, на която лесно ще устои. Беше сбъркала. Да го целува беше все едно да потъва в разтопено горещо сребро. Когато се опита да си поеме дъх, Трентън задълбочи натиска, прокара езика си дълбоко в устата й, засмука устните й без милост. Тя се опита да се откъсне, ала успя само да промени ъгъла. Ръцете й, които уж се опитваха да го бият, неочаквано се плъзнаха по врата му.

Той мислеше само да й даде малък урок. За това, което бе забравила. Знаеше, че някои жени като нея, могат да бъдат силни и нежни, вълнуващи и дразнещи едновременно. Но най-неочаквано, като вълните, които се разбиваха далече долу в скалите, Трент бе зашеметен от изненада. И от желанието, което го обзе.

Звездите се отразяваха в кожата й, от устните й струеше лунен прах. Чу се да стене. О, Боже, като първия глупак, помисли си той.

Вдигна глава и я тръсна, сякаш да прогони мъглата, която бе обгърнала мозъка му. Можеше да види очите й, вперени в неговите, тъмни и ослепителни.

— Извинявай — засрамен от постъпката си, я пусна. — Това не влизаше в програмата.

Кейти не каза нищо. Просто не можеше. В главата й се блъскаха объркани чувства. Гърлото й бе пресъхнало. Само махна с ръка, което го накара да се почувства като малко, нищожно животинче.

— Катрин! Повярвай… Това не ми е навик — Трентън спря и преглътна трудно. Какви ги говореше! Та той всъщност искаше отново да я целува!

Искаше да целува дъха й, нея цялата, така, както стоеше пред него безпомощна и объркана. И страшно красива.

— Ужасно съжалявам. Няма да се повтори.

— Може ли да ме оставиш сама?

Никога досега не беше се чувствала толкова опустошена. Изчерпана. Празна. Този мъж бе отворил някаква врата към неизвестен, тайнствен свят. И изведнъж я бе затръшнал с все сила в лицето й.

— Добре.

Трябваше да потисне инстинктивното си желание да докосне косата й. Вместо това се обърна и тръгна към Замъка. Когато погледна назад, я видя да стои на скалата, там където я остави, загледана в сенките. Луната я обливаше с призрачната си светлина.

 

„Името му бе Кристиян. Ходех отново и отново при скалите, само да го зърна и разменя няколко думи с него. Казвах си, че го правя, защото ме интересува изкуството му, а не той самият. Може би беше истина. Трябваше да бъде.

Аз съм омъжена жена. Имам три деца. И въпреки че Фъргюс не е мъжът на моите момински мечти, той е добър баща и понякога дори е мил. Ала вероятно една съвсем мъничка частица в мен все още смята, че не биваше да се съглася с настояването на родителите си да се омъжа за него. Това според тях бе един подходящ и сполучлив брак.

Глупости! Всичко свърши още преди четири години.

Не е лоялно да сравнявам Фъргюс с мъж, когото почти не познавам.

Само тук, в личния си дневник, мога да си го позволя. Докато Фъргюс мисли само за бизнес, само за сделки и долари, Кристиян говори за мечти, видения и поезия.

Сърцето ми е зажадняло за поезия.

Докато Фъргюс, със своята студена и нехайна щедрост ми подари изумруди за раждането на Итън, Кристиян ми даде полско цвете.

Запазих го, като го сложих между тези страници. Колко по-добре бих се чувствала, ако можех да се закича с него, а не със студените и тежки скъпоценни камъни.

Ние не говорим за нищо лично, нищо интимно. Нищо, което може да се стори някому неприлично. Но знам, че е така. Начинът, по който той ме гледа, усмихва се и ми говори, е неприличен. Начинът, по който аз го гледам през ярките слънчеви следобеди, когато децата спят, не е най-приличното поведение от страна на една омъжена жена. Сърцето ми забива ускорено всеки път, когато го видя. И това също не е прилично.

Днес седнах на скалите и наблюдавах как под четката му оживяват тези розови и сиви скали, това синьо, синьо море. Имаше една лодка, която се плъзгаше по повърхността на водата и изглеждаше така самотна. За миг си представих, че двамата с него сме в нея, с лица, обърнати към вятъра. Не знам защо, ала когато този образ се запечата в мен, чист и ясен, аз го попитах как се казва.

— Кристиян — отвърна той. — Кристиян Брадфорд. А вие сте Бианка.

Как само произнесе името ми! Никой по-рано не беше го произнасял така. Няма да го забравя.

Несъзнателно си играех с дивата трева, която растеше в пукнатините на скалите. И без да смея да вдигна очи, го попитах защо жена му не го придружава. Защо никога не идва да види как рисува.

— Нямам жена — рече той. — А изкуството е единствената ми любов.

Кой знае защо, сърцето ми подскочи радостно при тези думи. Не трябваше да се усмихвам. Но се усмихнах. И той отвърна на усмивката ми. Ако съдбата ми бе тръгнала по друг път, ако можеше да върна по някакъв начин времето, бих могла да го обичам.

Сигурно щях да го обичам.

Сякаш и двамата чувствахме едно и също. Започнахме да си говорим за разни незначителни неща. Ала когато станах, защото вече беше време да се прибирам, той се наведе и откъсна малко златножълто цветенце, което закичи в косата ми. За миг пръстите му докоснаха лицето ми, а очите му потънаха в моите. Сетне се отдръпна и ми каза довиждане.

Сега седя и пиша. Намалила съм светлината на лампата.

Зад вратата чувам гласа на Фъргюс, който дава нареждания на камериера си. Тази нощ той няма да дойде при мен и аз съм му благодарна. Родих му три деца — две дъщери и син. Осигурявайки му наследник, аз изпълних задълженията си и той вече не вижда честа нужда да посещава леглото ми. За него аз съм, както и децата, задължително присъствие. Трябва да бъда добре облечена, възпитана, със светски маниери, за да ме представя, когато е необходимо, като добро вино, на гостите си. Това е напълно достатъчно.

Какво повече мога да искам! Той ми е осигурил добър живот, трябва да съм доволна.

Може би бях до деня, в който за пръв път това лято отидох на скалите.

И така, тази нощ ще спя сама и ще мечтая за мъжа, който не ми е съпруг.“