Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Can Say That Again, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2009)
Разпознаване и корекция
hammster (2010)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Не питай

„Абагар холдинг“, София, 1993

Редактор: Боряна Михайлова-Гечева

ISBN 954-8004-98-4

История

  1. — Добавяне

6

Не исках Лорета да пропълзи в леглото ми докато спя и затова останах буден, за да я чакам.

Мацо беше сервирал вечерята в стаята ми. Каза ми, че мисис Хариет била уморена и си легнала рано. Гледаше ме с разтревожена физиономия и бях сигурен, че иска да знае какво ми е казала старицата, но си мълчеше.

След вечеря се опитах да се разсея с едно романче, но мислите ми бяха другаде. Бях спечелил първата битка със старата дама. Бях уверен, че когато ми позволят да се обадя в банката, оттам ще ме уведомят, че парите са пристигнали току-що. Заплахата да престана да им се подчинявам беше доста силен коз за мен. Бях го изиграл.

Усещах, че тази зловеща история наближава своя край. Дюран щеше да се върне от Вашингтон с уредена сделка и оставаше само да я скрепя с фалшивия подпис на Фергюсън. Именно тогава трябваше да им създам проблеми.

Беше повече от ясно, че мисис Хариет и Лорета не играят от един отбор. Струваше ми се, че и двете искат да сложат ръка върху империята на Фергюсън.

След това Дюран… На чия страна беше той? Това, че мисис Хариет се беше появила веднага след заминаването му за Вашингтон, ме караше да мисля, че действат заедно. На чия страна беше Мацо? Обезпокоеният му вид ме караше да мисля, че е на страната на Лорета.

Кой беше наредил Лари Едуардс и Чарлс Дювайн да бъдат убити? Мисис Хариет? Лорета? Замислих се и реших, че е старицата, заедно с Дюран. С парите, които имаха на разположение, за тях не би представлявало никакъв проблем да наемат убийци и да инсценират злополука. Може би в края на краищата Мацо не беше убиец, за какъвто го смятах.

Изпитвах известна надежда той да не застане срещу мен. Макар и звяр, ако се отнасях с него внимателно, бих могъл дори да го привлека на моя страна.

Оставаше Джон Мерил Фергюсън. Наистина ли беше жив вегетиращ труп или беше затворник в собствената си къща? Спомних си железните решетки на прозорците. Моят апартамент беше в дясното крило на къщата. Разстоянието между двете крила беше значително. Изпитах желание да отида до затвора му. Може би щях да имам шанс дори да видя самия затворник? Вечер не ме заключваха отвън, но навсякъде в къщата имаше охрана. Дали бих могъл да изляза от стаята си и да стигна до лявото крило, без да ме забележат?

Тъкмо мислех за това, когато безшумно като призрак, през вратата се промъкна Лорета.

Тя затвори след себе си и се вгледа в мен.

— Защо не спиш?

Беше с пеньоар, а краката й бяха голи. Лицето й беше бледо, а под очите й имаше тъмни кръгове. Часовникът показваше малко след 1,00.

— Чаках те — казах аз, без да помръдна. Тя седна на стола срещу мен и попита:

— Какво искаше да ти каже старата кучка?

Аз се вгледах в лицето й. Видях, че едва успява да овладее обхваналия я гняв.

— Нищо съществено. Каза ми, че е доволна от начина по който се справям досега.

— И само толкова? Не каза ли нещо за мен?

— Не, нищо.

— Това копеле Дюран! — Лорета се стремеше да говори тихо, но от яд гласът й трепереше. — Той й е казал да дойде! Искал е тя да ме наблюдава, докато го няма! Трябва да се обадя на свещеника да не идва. Трябваше да пристигне утре. Не може да дойде, докато тази стара кучка е тук!

Аз не казах нищо.

— Не знам кога пак ще имам такава възможност — продължи тя, сякаш говореше сама на себе си. — Когато Дюран е тук, винаги ме държи под око. Какво да правя?

Аз пак не казах нищо.

Тя ме изгледа кръвнишки.

— Не стой като препариран! Обеща да ми помогнеш! Трябва да имам доказателство, че съм омъжена за Джон.

— Тук съм, за да правя каквото ми кажат — отговорих аз. — Така че те слушам.

— Ако искаш да спечелиш два милиона долара, ще трябва да вложиш повече усилия за това! — възкликна тя ядосано.

— Можеш ли да разчиташ на Мацо? Тя придоби уплашен вид.

— Разбира се. Какво общо има той с това?

— Сигурна ли си? Сигурна ли си, че няма да те издаде на мисис Хариет?

На устните й се появи коварна усмивка.

— Някога може би щеше да го направи. Сега вече не. Нямаше нужда да ми обяснява какво иска да каже.

Предположих, че е успяла да прелъсти и Мацо. Да го накара да захапе въдицата й, както си мислеше, че съм я захапал аз.

Изведнъж ми стана противна.

— Нека да помисля — казах аз с безизразно лице. — Може би с помощта на Мацо ще намерим някакво разрешение.

Тя ме погледна подозрително.

— Няма да има голяма полза от него. В главата си няма капка ум.

Това ми беше известно, но имах нужда от време и затова казах:

— Може и да има полза. Трябва да помисля малко.

— Не е достатъчно само да мислиш! Както и да е, остава завещанието. Говорих със свещеника и той ще го изпрати, подписано от двамата свидетели. Трябва да го получа утре. Утре вечер ще ти го донеса, за да го подпишеш.

— Без брачното свидетелство завещанието е безполезно — отвърнах аз. Разбира се, нямах никакво намерение да фалшифицирам подписа на Джон Мерил Фергюсън, за да дам в ръцете на тази зла жена право на претенции над богатството му.

Изведнъж забелязах злата й усмивка.

— Естествено! Ето го решението! Сега разбирам защо каза, че ще търсим помощта на Мацо.

Изтръпнах.

— Защо, според теб?

— Идеята е страхотна, Джери! Но, разбира се! Ти си мислел, че ще се ужася от нея.

Гледах я с увиснала челюст, но по гръбначния ми стълб пълзеше студенина.

— Да се ужася? — Тя се засмя тихо. — Не, не съм ужасена, Джери. Колко често съм си мечтала тази стара кучка да умре! Разбира се! Мацо! Сигурна бях, че ще намериш изход.

„Боже мой! — мислех си аз. — Какво, по дяволите, дрънка тази жена!“

— Решение? Не разбирам. — Гласът ми беше пресипнал.

И отново се появи малката зла усмивка.

— Мацо ще направи всичко за мен. Когато тази стара кучка заспи, той ще се промъкне в стаята й, и ще я удуши с възглавницата. Ще се отърва от нея. Ще остане само Дюран, но аз знам как да се справя с него. — Тя стана. — Благодаря ти, Джери! Няма да съжаляваш за това. Ще получиш двата си милиона. Заслужаваш ги.

Бях толкова ужасен, че не можах да кажа и дума. Наблюдавах я докато прекоси стаята и когато затвори вратата.

В какво състояние бях! В продължение на няколко минути останах неподвижен и страхът прогонваше всяка рационална мисъл от главата ми. След малко се заставих да стана, да отида в банята и да полея главата си със студена вода.

Избърсах се и се върнах във всекидневната, където започнах да крача напред-назад. Страхът започна да изчезва.

Тази жена беше побъркана и опасна! Ами ако наистина успееше да убеди Мацо, че трябва да премахне мисис Хариет? Той без съмнение беше пълен глупак. Сексът и парите биха го убедили. Ами ако нещо се объркаше? Ако лекарят се усъмнеше в нещо? Ако нещата опрат до полицията? Лорета беше безскрупулна — ако я обвинят, като нищо щеше да прехвърли вината върху мен. Можеше да каже, че всичко това е моя идея. Че съм й любовник. Щеше ли някой да повярва, че съм отвлечен и че ме държат затворен?

Трябваше да се махна от тази ужасна къща! Изведнъж парите, които знаех, че сега наистина ще ме чакат в банката, престанаха да ме интересуват. Пет пари не давах дали старицата ще умре, или не. Трябваше да избягам.

Но как?

Отидох до прозореца и погледнах навън. Двете горили от охраната бяха там. В сенките откъм спалнята се виждаха и другите две.

Имах чувството, че се намирам сред декорите на някакъв филм. Пред мен заставаше едно сериозно предизвикателство. С късмет и предпазливост, ако успеех да стигна до портата на оградата, щях да съм свободен. Успокояваше ме мисълта, че охраната няма да стреля по мен. Без съмнение щяха да ме преследват, ако ме видят, но нямаше да се опитат да ме убият. Докато не подпиша и последните документи, поне животът ми щеше да е в безопасност.

Взех решение. Трябваше да опитам веднага и по дяволите всички последствия!

Отидох до гардероба и след малко намерих спортен тъмносин костюм и чифт мокасини. Преоблякох се само за миг. Трябваше ми и някакво оръжие. Ако се наложеше, трябваше да съм готов да се бия. Огледах се и отидох до бюрото. Там намерих тежко сребърно преспапие, с размери точно колкото юмрука ми. В банята намерих малко лейкопласт, с чиято помощ прикрепих преспапието на ръката си като бокс. Удар с това нещо би зашеметил всеки.

Откъде да изляза?

Угасих единствената запалена лампа, стигнах пипнешком до прозореца и го отворих — отдолу имаше отвесна петнадесетметрова стена. Нямаше как да се спусна по нея. Отидох в спалнята и пак погледнах през прозореца. И оттук беше невъзможно да се спусна.

Отворих тихо вратата на всекидневната и се вгледах в дългия, тъмен коридор. От вестибюла идваше слаба светлина. Прокраднах се до горния край на стълбите и погледнах надолу.

В сянката край входната врата седеше един мъж. Ослушах се и дочух леко хъркане. Не се поколебах. Спуснах се по стълбите бързо и тихо като сянка и на пръсти влязох в главната всекидневна на партерния етаж. Пазачът продължаваше да хърка. Стаята беше напълно тъмна. Започнах да се промъквам пипнешком, стъпка по стъпка, за да не съборя нещо. Отне ми цели пет минути докато се добера до френския прозорец. Мушнах се под завесите и видях ливадата навън, ярко осветена от луната. Протегнах ръка към дръжката, за да отворя, но се поколебах.

Ами ако има инсталация против крадци?

Още една минута опипвах рамката на прозореца. И наистина, жицата беше там — ако бях отворил прозореца, щях да задействам алармената инсталация. Трябваше да се досетя! Просто нямаше как всички партерни прозорци и вратите към терасата да не са защитени.

Все още решен да избягам на всяка цена, намислих да опитам през първия етаж. Съвсем тихо открехнах вратата на всекидневната и надникнах в обширния вестибюл. Ослушах се. Виждах тъмната фигура на пазача край входната врата, но вече не ми изглеждаше заспал — поне не хъркаше. Зачаках. Наблюдавах през пролуката на вратата. Изведнъж пазачът стана и целият вестибюл лумна в светлина. Пазачът — нисък, набит човек с пистолет в ръката, гледаше към вратата на всекидневната, зад която бях аз. Пистолетът му не ме обезпокои. Бях сигурен, че няма да стреля. Чудех се дали и на входната врата има алармена система.

След това видях Мацо да слиза по стълбите. Беше със зелен копринен халат, облечен върху оранжева пижама.

— О’кей, Марко — каза той. — Аз ще се погрижа. Пазачът посочи с пръст към вратата, зад която се криех.

— Да. Няма проблеми — отговори Мацо. — Спокойно.

Протегнах ръка, напипах ключа за лампата и го натиснах. Голямата всекидневна се обля в светлина. Аз се отдръпнах от вратата и застанах в средата на стаята.

Алармената система на френските прозорци беше задействала само от докосването на жицата! Свалих набързо преспапието от ръката си, мушнах го в джоба си заедно с лепенката и в този момент вратата се отвори.

Мацо застана на прага и ме погледна въпросително.

— Търсиш ли нещо? — попита той, пронизвайки ме с поглед.

— Не можах да заспя, Мацо — отговорих аз. — Излязох да поогледам наоколо.

Той се ухили.

— Като че ли си се нагласил да отидеш да спортуваш, а? — каза той и огледа костюма ми. — Не става сега. Какво ще кажеш за утре?

— Добре, Мацо — отговорих аз. — Утре. Той кимна и се отмести настрана.

— Ще си легнеш ли? Ако не можеш да заспиш, мога да ти дам хапче. Какво ще кажеш? Мога да ви дам каквото поискате, мистър Фергюсън — добави той високо.

Изоставих намерението си. Пазачът във вестибюла, Мацо и увереността, че на входната врата също има алармена инсталация ме убедиха, че е безпредметно да се опитвам да избягам по този начин. Поне бях научил нещо. От тази къща нямаше да мога да се измъкна лесно.

— Ще си легна — казах аз, преминах покрай Мацо и тръгнах нагоре по стълбите към апартамента си, без да обръщам внимание на пазача, който се беше втренчил в мен.

Мацо ме последва.

— Какво става с теб? — попита той, когато затвори след себе си вратата на всекидневната. — Мислиш си, че можеш да излезеш оттук? Всички изходи са с инсталация! Дори и аз не мога да изляза оттук през нощта!

Аз му се ухилих тъжно.

— Струваше си да опитам.

— Какво ти става, дявол да го вземе? — продължи той. — Плащат ти повече от добре. Защо искаш да се махнеш?

Погледнах го.

Наистина ли беше толкова безмозъчен?

— Добре, Мацо, върви да си лягаш. Съжалявам, че те събудих.

Влязох в спалнята.

Чух как вратата се затваря. Изчаках малко, отидох до нея и натиснах внимателно дръжката. Бях заключен отвън.

* * *

Мацо докара количката със закуската към 9,15 часа.

Бях успял да поспя час-два, но преди това бях мислил много. Нямах никакво време. Беше повече от вероятно да не успея да избягам. Къщата се охраняваше твърде добре — не виждах как бих могъл да го направя.

Ами ако Лорета наистина успееше да убеди Мацо да убие мисис Хариет? От жена като нея можеше да се очаква всичко. Трябваше да предупредя мисис Хариет. Трябваше да й кажа, че Лорета не е омъжена за сина й, че се опитва да ме накара да фалшифицирам брачното свидетелство и завещанието. Трябваше да й кажа, да се пази от Мацо.

А какво щеше да ми се случи, след като я предупредя за намеренията на Лорета? Все още държах в ръката си главния коз — можех да откажа да подпиша останалите документи. След това, докато трескаво се въртях и мятах в мрака, се замислих за Дюран. Би ли могъл да ме принуди да подпиша тези документи? Да ме принуди със сила? Спомних си разказите на баща ми, който беше воювал през Втората световна война. За това, как са били измъчвани чуждите агенти и как и най-непреклонните от тях са били пречупвани и заставяни да говорят. Бях сигурен, че Дюран би направил всичко възможно, за да ме принуди да подпиша последните документи, освен да ме убие. Дали този мой коз всъщност беше толкова силен? Най-накрая успях да заспя и ме събуди Мацо със закуската.

— Зле ли се чувстваш? — попита той. — Нищо не може да те ободри така, както малко водка с доматен сок.

— Само кафе, Мацо.

— Искаш ли да потичаме из имението? — ухили се той.

— Не. Кажи на мисис Хариет, че искам да говоря с нея.

Малките му очички трепнаха.

— За какво ти е? — гласът му стана рязък.

— Кажи й.

Аз се измъкнах от леглото и влязох в банята. Взех набързо душ, избръснах се и се върнах в спалнята. Мацо си беше отишъл.

Изпих кафето, без да докосна пържените яйца, изпуших една цигара и се облякох. По това време вече наближаваше 10 часът. Влязох във всекидневната и заварих Мацо да седи на едно кресло и да гледа тавана.

— Каза ли на мисис Хариет? — попитах го аз.

— Твърде рано е за нея — отговори той и посочи един от телефоните на бюрото. — Този работи. Можеш да се обадиш в банката.

Взех номера на „Чейс Нашънъл Банк“ от една от разписките за хиляда долара. Седнах зад бюрото, вдигнах слушалката и набрах. Докато чаках да ми отговорят, започнах да мисля отново. Дали да не им кажа да предупредят полицията? Може би трябва да се разкрещя за помощ? Мацо стана, приближи се до мен и тези мисли излетяха от главата ми.

— Внимавай. Ще говориш само по същество, нали? Обади се женски глас и аз казах:

— Искам да проверя дали във вашата банка има сметка на името на Джери Стивънс.

— Момент, моля.

След това се обади мъжки глас.

— Казвам се Джери Стивънс. Искам да проверя дали на мое име е открита банкова сметка при вас и дали в нея е внесена сумата от седем хиляди долара.

— Един момент, мистър Стивънс. Последва дълга пауза, след което гласът каза:

— Да, мистър Стивънс. Сумата от седем хиляди долара е внесена в сметката ви вчера, с банков превод. Всичко е наред.

— Благодаря ви — отговорих аз. — А кой… Голямата ръка на Мацо прекъсна линията.

— Това е всичко — каза той. — Сега доволен ли си? Е, поне бях сигурен, че на мое име в банката има седем хиляди долара, които щяха да ме чакат, ако някога успея да се измъкна от този кошмар.

— Доволен съм — отговорих аз. — А сега искам да говоря с мисис Хариет.

— Да, чух вече — ухили се Мацо. — Ще говориш с нея. Тя вече не е млада и става късно, но ще говориш. Ще го уредя. Какво ще кажеш да се поразкършим малко?

— Не точно сега. Ще почакам.

— Добре — сви рамене Мацо. — Искаш ли нещо специално за обяд?

— Искам да говоря с мисис Хариет! — почти изкрещях в отговор. — По дяволите скапания обяд!

— Успокой се. Ще поговоря с готвача. — Мацо отиде до спалнята и изкара количката. — Само се успокой, става ли?

Той излезе и затвори вратата след себе си. Чух превъртането на ключа.

Мисис Хариет влезе във всекидневната ми след час, с пудела в ръце. Беше облечена с черен костюм с панталон, с тъмночервена яка и маншети. Едно копче с блестящ диамант украсяваше ансамбъла.

— Добро утро, Джери, скъпи — поздрави тя с усмивка. — Мацо ми каза, че си искал да говориш с мен. — Отиде до един стол и седна. — Надявам се, че си удовлетворен. Надявам се, че вече всичко е наред. Разбрах, че си се обаждал в банката. Вече си убеден, че обещаните ти пари са внесени, нали? Седнах срещу нея.

— Парите, които трябваше да получа, са внесени едва вчера. Бяха ми обещани по хиляда долара на ден. Те бяха внесени в банката, единствено защото вчера ви предупредих, че ще престана да ви се подчинявам. Това не ми вдъхва увереност, мисис Хариет.

Тя се засмя весело.

— Скъпи Джери! Ти наистина нищо не разбираш от финанси, нали? Нека ти обясня. Да внасям в банката по хиляда долара всеки ден би било чиста загуба за мен. Парите печелят пари. Дори и хиляда долара носят печалба. Не много, но капка по капка става вир. Щяхме да ти платим цялата сума наведнъж, когато всичко свърши. Можеш да ми вярваш. Семейство Фергюсън винаги държи на обещанията си. Както и да е. Няма защо да се безпокоиш. Щом толкова държиш, всеки ден, докато си тук, в банковата ти сметка ще бъдат внасяни по хиляда долара. В края на седмицата ще можеш да се обадиш отново, за да се увериш. — Тя започна да си играе с ухото на пудела. — Доволен ли си сега?

Нямаше какво да кажа. Свих рамене.

— Радвам се, че си доволен. — Тя продължаваше да се усмихва. — Мацо ми каза, че си се опитал да избягаш. Не беше ли това доста глупава постъпка от твоя страна? Може би е някаква неочаквана реакция на нервна почва? — Малките й тъмни очи изведнъж ме погледнаха ледено. — Няма да се опитваш да го направиш отново, нали?

— Ако мога, ще го направя — отговорих аз. — Не обещавам нищо.

— Скъпи Джери! Колко жалко! Защо искаш да си отидеш, когато печелиш толкова много пари?

— Поисках да говоря с вас, защото Лорета възнамерява да ви убие.

Тя повдигна вежди.

— Мислиш ли?

— Мисис Хариет! Тази къща е кошмарна! Лорета ми каза, че смята да накара Мацо да се промъкне в стаята ви докато спите и да ви удуши с възглавница. Каза ми още, че го е прелъстила и че може да го накара да направи всичко, което си пожелае. Чудно ли ви е още защо искам да се махна от това проклето място? Казвам ви, че могат да ви убият и освен това не е изключено след това да прехвърлят всичко на моята глава!

— Колко мило от твоя страна, Джери! Колко мило е, че си помислил за мен! — Пръстите й продължаваха да си играят с ухото на пудела.

— Разбрахте ли какво ви казах? — попитах аз.

— Разбира се, Джери, скъпи. И какво още ти наговори Ета?

Втренчих се в нея. Бях си въобразил, че когато й кажа за намеренията на Лорета, тя ще реагира, макар и да не знаех точно как, само че мисис Хариет седеше пред мен напълно спокойна и не преставаше да гали пудела си.

— И двете с Лорета ли сте побъркани? — избухнах аз. — Мисис Хариет, могат да се опитат да ви убият всеки момент!

Тя се разсмя весело и смехът й застърга по нервите ми.

— Милият Джери! Високо ценя лоялността ти! Но нищо такова няма да се случи. Моля те, не се безпокой за това.

Започнах да се потя.

— Много добре. Предупредих ви! Щом смятате, че нищо няма да се случи, ваша си работа! Аз ви казах.

— Разбира се, Джери, скъпи! Много мило от твоя страна. А Ета каза ли ти случайно, че синът ми е болен?

Ръцете ми започнаха да се свиват и отпускат.

— Каза ми. Каза ми, че е в лявото крило на къщата и че за него се грижи болногледач.

— Предполагам, освен това ти е казала, че не е женена за сина ми.

Погледнах я с увиснала челюст.

— Знаете и това?

— Каза ти го, нали?

— Да.

Мисис Хариет отново се разсмя весело.

— А каза ли ти, че е повикала един свещеник, който трябва да донесе подправен брачен регистър? И че ти трябва да го подпишеш от името на сина ми?

— Значи знаете всичко? И за завещанието?

— Разбира се! Милият Джери! Кой знае колко си се притеснявал! Ти се справяш чудесно със задачата си. Ти си идеалният двойник на сина ми, но, уверявам те, той е извън страната. И си толкова лоялен към мен! Ще бъда съвсем откровена с теб, Джери. — Тя се наведе напред и потупа коляното ми. — Ще ти кажа горчивата истина, но при пълна дискретност от твоя страна. Боя се, че мистър Дюран няма да одобри това, но няма значение. Ти имаш право да знаеш истината.

Аз продължих да я гледам изумено.

— Джери, скъпи, трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого това, което ще чуеш. — Очите й се впиха в моите. — Обещаваш ли?

Трябваше да науча. Положението, в което се намирах, можеше да ме побърка.

— Да, обещавам — отговорих аз и зачаках.

— Радвам се, Джери. Виждаш ли, всичко това вече се е случвало. Ета разказа съвсем същото на Лари Едуардс и той, също така обезпокоен, както и ти, дойде при мен. Предполагам, че и на теб е предложила два милиона долара, за да фалшифицираш подписа на сина ми? — Мисис Хариет кимна. — Да, разбира се, че го е направила. На Лари беше предложила същото. Опитах се да го успокоя, но той повече не искаше да ни сътрудничи. — Тя ме погледна втренчено. — Платих му и си замина. — Мисис Хариет поклати тъжно глава. — Толкова симпатичен млад човек! Жалко, че му се случи онази ужасна катастрофа.

Устата ми пресъхна. Заплахата беше съвсем неприкрита.

— Предполагам, че се тревожиш и недоумяваш, Джери — продължи тя. — Разбира се, че Ета е съпруга на сина ми. Ожениха се преди две години. Не те принуждавам да ми вярваш, ще ти представя доказателства.

Мисис Хариет пусна пудела на пода, отиде до един от шкафовете и го отвори. Върна се с голям плик.

— Виж сам. Това са снимките от сватбата им. Беше доста голямо събитие. — И тя остави плика на коленете ми.

Извадих няколко снимки. Лорета, сияеща от щастие, с бяла булчинска рокля и воал, хванала за ръка Джон Мерил Фергюсън. Около тях имаше и други хора — мисис Хариет, Дюран, няколко физиономии, които не ми говореха нищо. Прегледах и останалите снимки — Лорета разрязва сватбената торта, тя и Джон Мерил Фергюсън вдигат наздравица с шампанско и така нататък.

Мушнах снимките обратно в плика и погледнах мисис Хариет.

— Тогава защо тя ми каза, че не е женена за сина ви? — попитах аз с неуверен глас.

— Това, разбира се, е тайната, която със сина ми внимателно крием от близо година — отговори мисис Хариет тихо. — Имаме нужда от съдействието ти, Джери. Ти ми демонстрира лоялността си. Трябва да научиш истината. Обеща ми да не казваш тези неща на никого, след като си тръгнеш оттук. Вярвам на обещанието ти. — Тя протегна ръка и пак ме потупа по коляното. — Лорета е душевно болна.

Това не ме изненада. Вече предполагах нещо подобно.

— Значи всички тези приказки, че не са женени, че синът ви е болен, че ще накара Мацо да ви убие, са били приказки на побъркан човек?

— Разбира се, Джери, скъпи! Мацо никога не би помислил да направи подобно нещо! Аз му имам пълно доверие!

— Тя каза, че го е прелъстила. Отново веселият смях.

— Горката Ета вечно страда от сексуални фантазии. Тя прелъсти горкия Лари. — Мисис Хариет ме погледна лукаво. — Предполагам, че и теб, Джери. Мога да разбера това. Мъжете я намират много привлекателна. Но не и Мацо, горкият. Неговата мъжественост, нека се изразя така, пострада във виетнамската война. Той не може да спи с жени.

Беше ми необходимо известно време докато осъзная какво ми казва, след това попитах:

— Значи синът ви не е заключен с болногледач зад решетките в лявото крило?

— О, ти си забелязал тези прозорци? Понякога се налага за по-голяма безопасност да затваряме Ета. Да, там наистина има болногледач. Решетките поставихме заради безопасността й. Веднъж едва не се хвърли през прозореца. Заболяването й е доста особено. — Мисис Хариет замълча, за да издаде някакви гукащи звуци, адресирани към кучето и продължи: — Всичко започна със спонтанния й аборт. И двамата със сина ми копнееха да имат дете. Тя забременя, но не можа да го износи… Беше момченце… От този момент сякаш рухна. Започна да си въобразява разни неща. Забелязахме, че когато луната е пълна, състоянието й се влошава особено и че се налага да я държим затворена. След като мине пълнолунието се оправя и става достатъчно разумна, за да води нормален живот. Аз винаги идвам тук, когато има пълнолуние и Джон не си е у дома. След няколко дни отново ще има пълнолуние и изглежда ще се наложи да я затворим. Консултирали сме се с най-големите специалисти — при пълна дискретност, разбира се, но никой не е в състояние да направи каквото и да било. — Тя се облегна назад и отново започна да си играе с пудела. — Това е, Джери. Сега знаеш трагичната ни тайна. Синът ми не желае никой да знае за Ета. Той я обожава. Моля те да бъдеш търпелив и да продължиш да ни сътрудничиш както досега. Още малко остана.

Замислих се за Дари Едуардс. Изглежда наистина беше пожелал да се махне, беше отказал да прави каквото искат от него и го беше сполетяла фаталната злополука. Това не биваше да се случи с мен!

— Благодаря за доверието, мисис Хариет — казах аз с искрен глас. — Сега, след като знам фактите, разбира се, можете да разчитате на мен както досега. Тя ми се усмихна лъчезарно.

— Радвам се. А и ти няма да съжаляваш за решението си. Не обръщай никакво внимание на приказките на горката Ета. Бъди мил с нея. Обещай й да направиш каквото поиска от теб. През следващите няколко дни фантазията й ще става все по-богата и по-богата. — Мисис Хариет стана. — Не забравяй, Джери, скъпи, Джон има огромно влияние. Нашето семейство винаги се отблагодарява щедро на тези, които му оказват помощ. — Тя отиде до вратата. — Приятен обяд. Поръчай на Мацо каквото си пожелаеш.

Мисис Хариет отвори вратата, огледа ме още веднъж с малките си тъмни очички и добави:

— Желая ти приятен ден. И излезе.

* * *

След лекия обяд Мацо предложи да поиграем тенис.

Не можех да остана в стаята през целия слънчев следобед и се съгласих, но не бях в добро настроение. В резултат Мацо с лекота ме би три сета подред.

Когато си тръгвахме от корта, той ме погледна замислено и попита:

— Нещо тормози ли те? Днес игра много лошо.

— Не съм в настроение — отговорих аз. — Кажи ми, Мацо, бил ли си във Виетнам?

— Кой? Аз? — Той се засмя презрително. — Шефът дръпна някои конци и ме отърва. Всички слушат какво казва шефа. Като негов бодигард бях прекалено важен, за да ме изпратят да пърдя във Виетнам. — Той замълча и ме погледна. — Защо питаш?

— Просто така. Аз съм бил там.

— Не, аз не съм. Онази бъркотия беше само за леваците.

Прибрах се, за да взема душ. След като се облякох, отидох във всекидневната и седнах.

Мисис Хариет ме беше излъгала, че Мацо е бил раняван във Виетнам и вече не може да спи с жени. Защо? След като ме беше излъгала за него, беше ли ме излъгала и за Лорета? Възможно ли беше тези сватбени снимки да са подправени? Да се направи фотомонтаж не е никак трудно. Отидох до шкафа, от който ги беше извадила и го отворих, но вътре имаше само празни рафтове. Много добре помнех, че след като ги разгледах, ги сложих на бюрото. Някой ги беше прибрал докато съм бил навън, за да играя тенис с Мацо.

Върнах се на стола. На кого да вярвам?

Джон Мерил Фергюсън ли се намираше зад решетките в лявото крило или те наистина бяха предназначени за Лорета?

Може би и двете жени не бяха с всичкия си? Вече бях убеден, че няма да мога да избягам през нощта. Денем можех да се разхождам из имението с Мацо. Отидох до прозореца и погледнах навън към обширната ливада. Двете горили бяха на мястото си. Отидох в спалнята и погледнах към плувния басейн. И тук сякаш не бяха мръднали. А дали нямаше още хора, скрити сред дърветата?

Знаех, че мога да просна Мацо, а след това накъде?

Имението беше оградено от четириметрова каменна стена. Можех ли да се покатеря по нея? Представих си как се опитвам и горилите приближават. Не, нямаше да успея. Върнах се до прозореца на всекидневната. Вратите на тройния гараж вляво бяха отворени. Вътре видях ролс-ройса, един кадилак и един ягуар. Спомних си голямата желязна порта на изхода. Ако се засилех с тежка и здрава кола като ролса, може би нямаше да издържи и щях да успея да се измъкна. Ако заключа вратите и вдигна прозорците, никой нямаше да може да ме спре.

Това беше начинът!

Придърпах стола до прозореца и започнах да наблюдавам гаража. Беше 17.15.

След десетина минути японецът слезе по една външна стълба от пристройката над гаража. Беше с униформените си панталони, по риза.

Бях го забравил. Той би могъл да ми създаде проблеми. Щеше ли да се наложи да се справя с него както с Мацо? Надеждата ми да се измъкна малко помръкна. Японците могат да са много опасни — бързи, ловки… Освен това знаят джудо, карате… Спомних си един шпионски филм, в който трябваше да се бия срещу японец. Той буквално ме размаза на земята и се наложи режисьорът да го укроти.

А може би, когато предприемех бягството, шофьорът нямаше да е наблизо?

Замислих се дали ще намеря ключа в стартера. Ако не, бих ли могъл да запаля ролса без него? Отварянето на капака и суетенето с проводниците можеше да ме забави фатално.

Видях как японецът затвори вратите на гаража, качи се по стълбите и изчезна в пристройката.

Утре сутринта щях да кажа на Мацо, че искам да се раздвижа. Ще обиколим имението и ще стигнем до гаража.

Все още обмислях плана си, когато Мацо докара количката с вечерята.

— Пиле „Мериленд“ — обяви той. — Специално за теб.

— Говорих с мисис Хариет, Мацо — посрещнах го аз и се приближих до масата. — Тя ми каза, че Лорета е напълно побъркана. Какво мислиш по въпроса?

Мацо сложи пилето в чинията и я постави пред мен.

— Не си блъскай главата над думите на мисис Хариет. Гледай си работата, както аз гледам своята, и всичко ще е наред.

— И още нещо — продължих аз и го погледнах право в очите. — Тя ми каза, че топките ти са простреляни във Виетнам.

Мацо се втренчи в мен и лицето му изведнъж стана безизразно.

— Какво ти каза? Аз повторих.

— Колко пъти да повтарям? Изобщо не съм ходил в проклетия Виетнам! — озъби се той.

— Да, разбира се.

Започнах да се храня, а Мацо се отдалечи и продължи да ме гледа.

— Защо й е да дрънка такива неща? — мърмореше той.

— Защото Лорета ми каза, че я чукаш, Мацо. Аз пък го казах на мисис Хариет. Тя ми обясни, че изобщо не можеш да спиш с жени заради раняването във Виетнам.

— Аз? Да спя с Лорета Фергюсън? — Мацо повиши глас. — Това е пълна лъжа!

— Мацо, Лорета ми каза, че те е закачила на въдицата си и че ще те накара да убиеш мисис Хариет. Да се промъкнеш в стаята й, докато спи и да я удушиш с възглавница.

Говорех с небрежен тон. Оставих ножа и вилицата и се обърнах към него.

Мацо стоеше неподвижно и по челото му беше избила пот.

— Казвам ти това, защото имам нужда от теб като приятел. Ти също имаш нужда от мен. Лорета е достатъчно луда, за да ликвидира мисис Хариет и да обвини теб.

Имах чувството, че чувам как мозъкът му пращи. Стоеше пред мен като някаква огромна маймуна и се мъчеше да събере мислите си.

— Мацо, предупреждавам те. Тези две жени са много опасни. Като нищо ще ти лепнат обвинение в убийство, а ти няма да можеш да направиш нищо — казах аз.

Мацо се съвзе.

— Затваряй си устата! — озъби се той. — Ако продължаваш да дрънкаш такива неща, ще ти разчекна проклетата уста!

Излезе и затръшна вратата след себе си. Успях да посея семенцето на страха у него. Сигурен бях в това.

Утре щях да се опитам да избягам.