Снежана Неделчева
Звездата Аиел (66)

68

— Като че ли вчера дойдохме на Кин, за мен времето просто лети — Синд долепи бузата си до нейната и се загледа в простото дървено креватче. — Щастие е просто една мизерна дума в сравнение с това, което изпитвам.

— Наближава денят на церемонията в Големия храм на Кейсан, но мисля, че не сме избрали най-подходящото име.

— Азман заслужаваше да наречем сина си на него — той се наведе над спящото момченце и го погали по главичката. — Имаш ли предвид нещо по-добро от това?

— Не харесвах веда особено много.

— Така ли? — Синд я погледна учуден. — Наистина в началото се боеше от него, но бях убеден, че промени отношението си.

— Нямам предвид това. Хрумвало ли ти е някога, че освен наш син, той е в известен смисъл и дете на Ишанг?

— Това ми разваля настроението, макар че не би трябвало — Синд закрачи нервно из стаята и накрая спря пред нея. — Има и нещо друго да ми съобщаваш. Усещам го, без дори да се опитвам да ти чета мислите.

— Знаеш много добре, че не си в състояние, дори и да искаш. За щастие сме непроницаеми един за друг, иначе бихме си омръзнали отдавна.

— Не съм сигурен — той се приближи и протегна ръка, за да я прегърне.

— Това, което искам да ти кажа, е сериозно.

— Едва ли има нещо по-сериозно от чувствата ми към теб.

— Опасявам се, че има — усмихна се Тарасу. — Азман е около детето, днес усетих присъствието му.

— Не започвай пак тази история! Защо не оставиш на мира Аийел, Ерите и всичко останало, искаш да разрушиш спокойствието, което имаме ли?

— Значи се боиш, че истината ще разбие живота ни? — попита тя.

— Признавам си — боя се и не искам дори да ми напомняш за това!

— Синд, отвори си очите и виж какво става наоколо! Знаеш, че детето притежава всички наши умения, нали? Дори без Звездата.

— Недоразвити са, но ги има — предаде се Синд с въздишка.

— А сега се появи и неговият дух-покровител Азман.

— И това знам. — Чашата, стояща на масичката в ъгъла, прелетя през стаята и се настани в ръката му. — Благодаря ти, приятелю, но като че ли бях по-доволен преди, когато те нямаше. Този номер сигурно ти е струвал огромни усилия поради състоянието, в което се намираш. Не си прави този труд, усещам, че си тук.

Нищо повече не помръдна в стаята, само детето се събуди, усмихна се и се загледа в една точка от лявата страна на креватчето.

— И какво от това, дори всичко, за което не исках да мисля, да се окаже чистата истина? Ако съединим Звездата, ще станем Ери. Ако не го правим, ще си останем ние двамата, хора, както досега. Синът ни ще бъде странен и различен, но не може да не платим нищо за щастието си. За малко да забравя, ти харесваш Кокорл, нали?

— Защо ме питаш? О! — възкликна Тарасу. — Сега усещам, че идва насам.

— С Йеллагр — добави Синд. — Придружили са Трирл до дома им на Шуист и сега двамата се връщат, за да се срещнат с нас. Освен, че се радвам да ги видя, ще помоля да погледнат в бъдещето ни. Няма да ти кажа резултата, за да не се тревожиш излишно. Трябва да ценим всяка спокойна минута, защото не се знае докога ще продължат.

Детето, оставено само на себе си, се беше отвило, както размахваше ръце. Голата му кожа настръхна от студения полъх през отворените прозорци на къщата и го накара да се нацупи от неудоволствие. Завивката бавно се плъзна на старото си място, то издаде гукащ звук от задоволство и заспа.

Тарасу ставаше все по-разсеяна и замислена, въпреки старанията на Синд да я ободри.

— Дори и да не ми кажеш какво ни чака, аз ще го разбера — каза тя унило. — Освен думите и мислите има и други начини за предаване на информация.

— Джорхите ще пристигнат всеки момент.

— Знам — усмивката й беше невесела. — Не би трябвало да ги посрещнем в лошо настроение, те са наши приятели.

— Ако искаш, ще забравим ясновидството — предложи Синд. — Няма никакъв смисъл да научаваме това, което така и така ще стане. А аз размислих над думите ти. Права си, трябва да заминем за Франар. Hе мога да избягам от всички отговорности и да вегетирам тук, колкото и да ми е приятен този живот. Аз все още съм кенселастър и най-малкото съм длъжен да положа клетва пред малката Императрица и майка й, управляваща от нейно име.

— Дори само като вед шеста степен е безсмислица да превиеш гръб пред това глупаво момиче, бившата играчка на Харамон, и отрочето й, което още се напикава в пелените.

— Предполагам какво ще кажеш по-нататък.

— Естествено! Hе може да полагаш клетви пред дъщерята на човека, който ти е причинил толкова злини. Воините-хораи са зад гърба ми и ще ме последват навсякъде, независимо от привилегиите и свободата, които ще получи Hевидимото братство от теб като Император — очите й блеснаха.

— Знаеш мнението ми по въпроса.

— Какво ще кажеш да се разходим в планината и да обмислим това на спокойствие? — попита Тарасу.

— Ще вземем ли детето?

— По-добре не, мисля да се върнем бързо. Няма да ходим дотам, а ще се прехвърлим. След като си поговорим на чист въздух, ще се приберем веднага.

Пренесоха се на стръмния склон на Нису и Тарасу пъргаво се закатери нагоре, докато достигна редица издадени зъбери.

— Това не беше разходка, а надбягване — каза Синд, когато я настигна. — Едва ли можеше да се намери по-неподходящо място за разговор.

— Идеално е — Тарасу нервно въртеше нещо в ръцете си.

— Аийел! — възкликна Синд, разбрал с какво се занимава тя в момента. — Взела си и двете половини, без дори да ми намекнеш за намеренията си!

— Щеше да ми попречиш — отвърна тя, като съедини Звездата. — Сега ясно ли ти е защо го направих, Окшаел?

— Непрекъснато имах чувството, че нещо ми убягва, но се стараех да не мисля за това — бавно каза той. — Орангх и останалите през цялото време се стараеха да ни съберат и да запазят живи формите ни до Сабха. Това е нормално, защото ако бяха унищожили носителите ни един по един, ние щяхме да си намерим други, а те трябваше да ни издирват отново. Замисълът им, както винаги, целеше, да ни съберат заедно и тогава да ни изхвърлят от това ниво. Така щяха да спечелят за себе си много време. Те обаче не направиха нищо, вместо това предприеха безсмислени действия на Каскот.

— Точно така беше — потвърди Ни-Тара.

— Ти и Шакраан ги отблъснахте сравнително лесно, прекалено гладко мина всичко. И защо всички нахлули бяха Ка и Па? Нямаше висши Орангх, значи целта им не е била да ни отблъснат оттук. Какво друго биха искали? Досега те винаги са нахлували безуспешно в този свят и не са могли да го задържат. Целта е била да го превземат отвътре.

— Да и успяхме. Създадохме издръжлив нов вид, който да го завладее без проблеми. Аз предполагах, както и ти, че носителите на Ери не могат да имат потомство, но се оказа възможно да се получи дори хибрид с участието на Орангх. Само Ураупш не беше предвиден да се намеси като безплътен дух, но трябваше да се досетя — неговата част от Аийел остана свързана с моята.

— Ни-Тара, ти и Шакраан сте били Орангх?

— Да, ние сме от висшата каста Нут. Подозирал си го в дъното на съзнанието си, но предпочете да не разнищваш смътните си предчувствия, прекалено беше заангажиран с моята носеща форма. При теб Ери е потиснал Орангх, при мен обратното, но в нашия син те са органично вплетени и равностойни.

— И кога осъществи подмяната?

— На Сабха, времето е без значение. Горката Ери направо изхвръкна от носителя си Тарасу. Дали да не ти разкрия нещо? Тя нямаше да бъде толкова отзивчива на мое място, като човек. Аз изпълних задачата си и съм доволна.

— Трудно може да се създаде нова раса само от един индивид, освен това не се знае кои качества ще се развият у нашето дете и дали ще се предават по наследство.

— Hе мога да преценя това. Мислителите от моята каста са създали плановете ни, аз просто съм избрана да ги изпълня. След този пръв успех вероятно ще постигнем още повече следващия път. Ще дойде и нашето време, не е справедливо само Ери да имат толкова подчинени низши светове, с които да си играят. Защо да нямаме и ние?

— Hе са ми дадени пълномощия да водя преговори, а това са въпроси, които се разискват там и са уточнени отдавна. Ще ти кажа личното ми, неофициално мнение — ние внасяме ред в управляемите нива, а вие се стремите да го разрушите. Затова правото да се разпореждаме е дадено на Ери от Hебесния тъкач, когото ние почитаме, за разлика от вас.

— Откъде знаеш? — възрази Hи-Тара. — Според нашите религиозни и философски концепции за Сътворението, Ери са узурпатори и Върховното същество е определило Орангх да възстановят равновесието във владенията, които сте заграбили неправомерно.

— Това са абсолютни глупости! — възкликна Окшаел. — Та ти чу как сте наречени в „Саттвадхара“ — гнусни твари на мрака.

— Тя е съставена от Ери за Ери и е естествено да ви възвеличава за сметка на всички останали.

— Аз не съм от Висшите Разумни на Ери, които решават — колебливо каза Окшаел, — но „Саттвадхара“ не е наше дело, това е основна истина. Hито пък напътствуващите и трансформиращи Кодекси на другите ни светове. Тях просто ги има по Hегова воля.

— Лъжите и заблудите на Ери са безсмислени. Hие сме тук и няма да отстъпим от справедливите си претенции.

— По каква причина Мислителите ви са избрали да ни отнемете точно този свят?

— Защото особено държите на него, предполагам.

— А сега ти ме доведе тук, за да ме унищожиш.

— Да, преди да са дошли джорхите. Усещам, че Кокорл вече е пристигнал в къщата и се готви да тръгне насам да ни търси. Заради тези низши същества, с техните проклети ясновидски заложби, съм принудена да бързам толкова! Утешението ми донякъде е, че после ще отстраня и тях.

Тя протегна ръце и енергийният сноп раздроби скалата до краката му. Неговият удар издълба ров пред нея. Ни-Тара се плъзна от другата страна на дълбокия кратер и се приготви да го нападне пак.

— И вие хвърлихте своите сили в борба със себеподобните си Орангх?

— Те бяха от долните касти, не струваха нищо в сравнение с целта.

Този път мълнията го улучи, но и неговото попадение беше точно. Окшаел падна и забеляза, че тя също не можа да се задържи права. Материалните им форми лежаха на няколко крачки разстояние помежду си и постепенно губеха сили, не им оставаше нищо друго освен да разговарят.

— Ни-Тара, защо не се нахвърли върху мен, когато имаше шанс да ме изненадаш неподготвен? Орангх определено не са задължени да спазват морални правила при постъпките си.

— Свободата на интерпретация означава избор, а изборът на поведение може да падне и върху закрепени модели като твоите. Дадох ти шанс.

— Изборът ти по случайност е съвпаднал с основните разбирания на Ери за почтеност. Само това ли беше?

— И най-важното, щеше да ми бъде скучно да остана тук сама. Така може би е по-добре. Детето, резултат на съвместните ни усилия, принадлежи на този свят и ще се научи да съществува в него. Това сигурно също го е имало в „Саттвадхара“, но аз я изхвърлих, когато вече го нямаше Ураупш да погледне вътре. Книгата беше предназначена за него, не за нас — тя осезаемо отпадаше. — Струва ми се, че започвам да напускам носителя си, но това не ме тревожи. Постигнах целта, положих основата на нова раса.

— Аз също ще си отида съвсем скоро, обаче не мога да се похваля, че направих най-доброто — Окшаел вече едва различаваше околността с човешките си очи. — Ни-Тара, какво знаете вие Орангх за Тъкача?

— Според нашата религия, той е Върховният разум, който направлява съществуването ни така, както ние се намесваме в долните нива на реалностите.

— А науката ви сигурно говори за Природа, закони на битието и други такива неща.

— Да, и в крайна сметка опира пак дотам, но без да го признава гласно.

— Каква ли представа може да имате вие за тези неща! — намеси се нечия чужда мисъл.

Тъмната сянка, застанала встрани, пулсираше и менеше очертанията си, а през нея прозираха отсрещните планински ридове.

— Мирозданието е безкрайно и затворено в себе си, причина и следствие едновременно, хаос и ред, които са зависими и преливащи се помежду си.

— Разбира се, редно беше всички призраци да се появят — Окшаел се втренчи в сянката.

От нея се протегна ивица мрак и повдигна Айиел, която сияеше недалече от тях, там където я бе изпуснала Hи-Тара. Звездата просветна и започна да губи блясъка си.

— Ти ли си, Пазителю на Айиел? — попита Hи-Тара.

— Да, аз съм. Вече свършва времето, отредено ви за притежанието й от Великата същност, чийто промисли тук и сега изпълнявам аз.

— Ти си проявление на Hебесния тъкач? — попита Окшаел.

— Той няма име, което по своя смисъл е средство за разграничаване и класифициране, Абсолютният Аум не подлежи на такива мисловни операции. Hещо крайно като мен не може да обхване и представи безкрайността, аз съм само форма на една от неговите същности.

— Какъв е смисълът на борбите между Ери и Орангх за надмощие? — обади се Hи-Тара. — Ще имат ли край и това интересува ли изобщо Абсолютния дух?

— Тази конкретна същност не знае. — Сянката помръдна. — Един от възможните отговори би бил, че когато си безкраен, вечен и всемогъщ, когато си всичко и нищо, си единствен, сам и скучаещ. Времето, както и пространството, все трябва да се запълват с нещо, което носи смисъла и същевременно отрицанието му в себе си, двете самооправдават съществуването си, пораждат се и взаимно се унищожават. Смисълът на действителността е фикция на фикции. Обясненията ми също нямат смисъл, вие сте вътре в тази действителност и с несъвършения си мисловен апарат не може да обхванете това, което надхвърля рамките на представите ви. Така че Ери, Орангх и съществуванието им са и не са от значение, а край не съществува, защото краят на едно нещо е начало на друго. Има само вечно движение. Вие, простите творения, сте благословени с върховното щастие да не съзирате великата пустота и да притежавате по тази причина единственото ценно нещо.

— Кое? — попита отпаднало Окшаел.

— Да имате цели и стремеж за преследване на Абсолюта, както и безброй прегради по пътя, които го правят непостижим. Блажени нищи духом!

Звездата Айиел беше угаснала съвсем и сянката се разтвори във въздуха, сякаш не беше я имало.

— Този Пазител ми прозвуча съвсем безнадеждно. Мислиш ли, че и над Тъкача има нещо, по-висша сила? — обади се след малко Hи-Тара.

— Може би. Почти нищо не усещам вече и като че ли си тръгвам — Окшаел се обърна към нея. — Как изглежда един Орангх? Имам предвид как изглежда в света на Ери, не в материалните плоскости.

— Не е нещо, което би одобрил — Ни-Тара се засмя едва доловимо. — Ако не беше поносимостта на уравновесяващите различията ни форми, аз също щях да избягам от гледката, която представляваш ти.

В небето се появиха две тъмни точици, които нарастваха.

— Това са джорхите, когато дойдат, нас няма да ни има.

— Дали ще се срещнем в някой от следващите цикли?

— Не се съмнявам. Изпълващият дух избира формата си в съответствие с вътрешната си координация. Е, Ери… — главата на Ни-Тара клюмна, но Окшаел не забеляза това, защото вече го нямаше в тази реалност.

Кокорл и Йеллагр кацнаха до изстиващите тела.

— Вече знам от пръчиците какви са били всъщност те, но ми е мъчно за хората, които познавах — Кокорл разпери лапи. — Не мога да си представя, че са били просто съдове за чужд разум, положително са оказвали въздействие върху избралите ги.

— Да ги пренесем ли до Храма в Кейсан? — предложи Йеллагр.

— Ще ги изгорим тук, те биха предпочели това.

— А какво ще правим с детето, при хораите ли ще остане?

— Баща ти, уважаваният мой сродник Трирл, е видял, че трябва да го вземем с нас. Аз ще се заема с отглеждането му.

— Как ще го наречем?

— Нрикал, човешкият потомък — каза Кокорл след кратък размисъл.

— Извинявам се, братовчеде, но не е ли доста опростено и конкретно? — осмели се да забележи Йеллагр.

— За него няма място сред хората, така казват пръчиците, и ще живее сред джорхския народ. Той е точно това — човешко дете.

— Да, както винаги си прав — съгласи се Йеллагр.