Снежана Неделчева
Звездата Аиел (64)

66

Азман усети внезапно, че кръгът се разчупва, някой беше паднал.

— Ни-Тара! — обади се ужасен Ишанг. — Унищожихме всички и аз затворих Вратата, но нейният носител…

— Коя е тази Ни-Тара, Ишанг, за какво говориш?

Усещанията на Азман се промениха рязко, кръгът, поддържащ Аийел, го нямаше, а той самият продължаваше временно прекъснатия си разговор с Изпепеляващия.

— Аз съм… Ураупш! — Тази мисъл му дойде внезапно, но почувства, че е вярна.

— Тук си добре дошъл, Ураупш. Какво желаеш от това, което е в моя власт?

— Искам да върнеш разума в обвивката на Тайса.

— Нищожната частица Тайса я няма, напълно е разтворена сред останалите. Поискай нещо друго.

— Тогава върни съзнанието на Тарасу, форма на триединната Ни-Тара!

Азман беше учуден от странните си реплики, които Изпепеляващият приемаше нормално. Те се раждаха спонтанно, почти без неговото участие, но правилността им беше очевидна.

— За да се върне животът, трябва да платиш, Ураупш. С кръвта си наново да го вдъхнеш.

— Но тук, при теб, аз нямам тяло!

— Нямаш? Не те разбирам, Упшаел.

Азман с удивление видя, че имаше напълно истинска лява ръка, с навит над лакътя широк копринен ръкав, и дясна, в която държеше нож с извито, синкаво блестящо острие.

— Достатъчни са две-три капки. — Изпепеляващият пак представляваше танцуващи и увиващи се ивици зелен дим.

През целия си живот Азман не можеше да понася вида на кръвта. Прилошаваше му дори при незначително количество, пролято пред него, а мисълта да я види изтекла от собствените му вени, го разтреперваше. Докато всичко това премина като светкавица през ума му, дясната ръка с ножа се протегна и върху китката на другата зейна неголям разрез. Струята се плъзна по кожата му, капките, които се отрониха, се превърнаха в искрящи мехурчета и заплуваха, наредени в змиевидна нишка. Димните ивици срещу него се разтвориха и изтласкаха напред матова сфера, в която проблясваха няколко бледи звездички. Нишката от мехурчета проникна във вътрешността и разпали там постоянна светлина. Очертанията на Тарасу вече се виждаха ясно.

— Благодаря, Аям, щедростта ти е безгранична.

— Единствено на теб е позволено да влизаш тук и да изискваш, но недей да прекаляваш. Вземи я и си тръгвайте, Ураупш.

— Да, аз съм този, който може да върне сенките в живота, аз съм Ураупш! — вече знаеше всичко за себе си.

Той се понесе без колебание назад, а сянката го следваше като привързана с невидимо въже. Очакваше го още една среща, която трябваше да предопредели миналото му. Знаеше къде ще се появи блуждаещият наоколо изплашен Тарик и го изчака. Духът от ранните години на неговия носител Азман беше трогателно безпомощен. Ураупш го отведе до границата и го остави да затвори кръга на причинно-следствената връзка. Сега оставаше той и Ни-Тара да заемат местата си при Аийел.

— Струва ми се, че непрекъснато изчезвате и се появявате пак — каза Синд. — Ръцете на Тарасу са съвсем ледени.

— Ни-Тара идва отдалеч, Ураупш я е довел! — възкликна Ишанг.

— Сега е ред на Окшаел да извърши делото си — тържествено каза Азман и без преход Синд отплува от пещерата, от планинския връх, от Сабха, за да се озове в средата на тлеещо пепелище.

Слънцето едва проникваше зад гъстата димна завеса в небето и показваше от време на време само замъгления си диск. Синд просто висеше над местността, опожарена докъдето стигаше погледът, нищо не го поддържаше видимо, освен златисто яйцевидно образувание. То изглеждаше и малко, и необятно отвътре, изпълнено с колебливи, неясни форми. Единственото определено нещо наоколо бяха Шакраан и лежащата в краката му Ни-Тара. Шакраан пристъпи напред и насочи тризъбеца си срещу него.

— Е, създателю! Преди да започнеш да се мислиш за велик, трябва да докажеш могъществото си на мен. Долните низши Орангх-Ка са изгонени, Тлилпи, Риг и Гарт също, благодарение на силата ми. В битката Ни-Тара изгуби носителя си, но Ураупш го получи обратно от Аям. Къде беше ти тогава?

— Направил си това, което трябваше да направиш. Сега си върви, тук може да остане само един.

— Мисля да остана аз! Ти си негоден, Окшаел, също както и носителят ти не представлява нищо.

Дългата сплъстена коса на Шакраан се развяваше, а очите му блестяха страшно. Навитият около кръста му шнур, подобен на люспесто въже, се размърда, хлъзна се надолу и засъска с разтворената си змийска уста. От извитите кухи зъби прокапа отрова.

— С тези примитивни символи не можеш да ме уплашиш — Окшаел не трепна пред озъбеното влечуго, което люлееше плоската си глава пред него в хипнотизиращ ритъм. — Прибери тази твар на мястото й и ме остави да завърша предвиденото от съдбата.

— Не дръж жезъла си, все едно че е проста тояга, а се приготви да посрещнеш моя гняв — Шакраан насочи тризъбеца към него. — Покажи ми, че не се страхуваш от двубоя с мен.

Окшаел вдигна жезъла и светкавицата на силата му се срещна с тази на Шакраан. Сблъсъкът беше ужасяващ и като погледна надолу, Окшаел видя, че ръцете му са празни. Жезълът и тризъбецът лежаха далеч встрани, а Шакраан се приближаваше разярен.

— Не ми е нужно нищо, мога да те смачкам само с малкия си пръст — ръката му се протегна към врата на Окшаел.

Окшаел остана на мястото си в очакване на нападението, но усети, че дланта на Шакраан премина безпрепятствено през гърлото му, а силната задушаваща хватка на собствените му ръце сграбчи празното пространство. Скупчените около тях илюзорни форми се разлюляха и когато се обърна, за да потърси Шакраан, него го нямаше. Всичко беше като преди, усещаше промяна само в себе си. Вдигна захвърления жезъл и погледна Ни-Тара. Тя се усмихваше ослепително.

— Вече възвърна единната си същност, Окшаел, сега си цялостен. Шакраан е в теб, където би трябвало да бъде, за да имаш адекватна форма.

— Светлина и мъдрост на моето сърце! Нуждая се от помощта ти, за да поправим опустошенията тук. Ще трябва от разрухата да възстановим Каскот и да го превърнем в приятната планета, която той е бил доскоро.

Ни-Тара протегна ръка и в нея се появи цвете.

— Всичко тук чака да се роди отново — тя обгърна с широк жест безформените очертания, неосъществени и предчувстващи появата си. — Изрази желанията си и те ще бъдат сътворени.

— Нека съществуват! Да бъде всичко както бе, преди Орангх да дойдат тук — Окшаел вдигна жезъла, а Ни-Тара хвърли цветето в пепелта.

Овъглената равнина се покри с цветя, треви и храсти, листата на дърветата затрептяха на вятъра, а птиците отново се издигнаха в бездънносиньото небе, за да поздравят слънцето. Над далечния хълм се появи бяла следа от прелитаща машина, направена от човешки ръце.

— Несъвършените им уреди са грозни и развалят хармонията на този свят — Окшаел се наслаждаваше на жизнерадостната гледка. — Те ги лишават от спокойствие и щастие, но хората не осъзнават нищо. Щом смятат, че в това е смисълът на техния живот и им е нужно — е, имат го отново!

Пред очите му картината се промени внезапно, трепна и се сгърчи, сякаш някой навиваше плосък изрисуван пейзаж на руло. Светлината се промени и стана синкава, а Синд се намери в едно от разклоненията на тунела под Върха на Света.

— Това беше следващото ни просветление — Азман грижливо държеше книгата. — Ние сме Боговете или Ери, както е по-правилно да се наричаме, и спасихме хората от нашествието на Орангх.

— А аз не съм съвсем аз — Синд показа своята част от Аийел, която беше половината от Звездата, неразривно свързана с частта, принадлежала на Ишанг. — Трябвало е да бъда победител и да стана цял. „Саттвадхара“ беше съвсем точна. Не мога вече да се трансформирам, защото достигнах постоянната си форма.

— Значи Ишанг не съществува?

— Аз съм и двамата. — Синд сякаш се вслуша. — Усещам злобата и яда му. Е, това сега са моита злоба и яд, но имам и моето предишно спокойствие и… Объркващо е.

— Тези кръгове никога не са били предназначени за хора — Тарасу се колебаеше дали да продължи. — Те са създадени за Ерите, тоест за нас. Каква е съдбата ни оттук нататък като Съвършени?

— Завръщане обратно в безсмъртието.

— Не го желая. Предпочитам да си остана човек, докогато ми е отредено — Синд беше категоричен. — Това, разбира се, иска най-вече сегашното ми съзнание на носител. Изключително груба дума!

— Но точна — Азман разтвори „Саттвадхара“. — Казаното вътре също е кратко и ясно: „Ураупш последната преграда да преодолее, преди да се превърне в Шаяна, покровител в тази плоскост, а Окшаел и Времето безкрайно с три лица да свържат минало, сегашно и бъдеще в едно.“

— Доколкото разбирам, ще се наложи да използваме Аийел за последен път — Синд не беше възторжен от тази перспектива. — Не може да излезем оттук, докато не изпълним това, което се иска от нас, затова да започваме по-бързо.

Той протегна напред ръка със своята половинка от Звездата. Азман го последва.

— Каквото и да стане с нас, това е начинът да го разберем — Тарасу се приближи до тях, завърши фигурата и се озова на плоска ослепителнобяла скала.

Зад нея се виждаше зелена долина с бистри потоци, прохладни горички и свеж, искрящ от чистота въздух. В подножието на скалата се разбиваха вълните на разпростряло се докъдето стигаше погледът й море. Водната повърхност беше тъмносиня, почти черна. Светлината сякаш не достигаше до нея, мрачните дълбини нашепваха за вечност. Далече навътре сияеше последната Арка в рязък контраст с мастилената вода.

— От Върха на Света, като че ли попаднах право на Дъното му — промърмори Ни-Тара.

— Това зад нас е райски кът, Ни-Тара. Спокоен, безгрижен и радостен — Ураупш също беше до нея върху блестящата скала. — Отпред е неизвестността.

— Тежък е жребият ти. За да запазиш реалността на формите в този свят, ще трябва да бъдеш прикован за него — нито Ери, нито човек — каза тя.

— Ще бъда лишен и от радостите на хората, и от удоволствията на истинската ми същност.

— Тогава може да останеш в този рай зад нас, там няма грижи, скръб, нещастия и болка — обърна се Ни-Тара към него. — Аз съм твоят дял от Времето и двамата ще дочакаме спокойно завръщането си в света на Ери.

— Звучи примамливо и ми е трудно да се осъдя и обрека на самота, но това е, което трябва да направя — Ураупш застана на ръба и направи крачка над пропастта.

Вълните се успокоиха, той се спусна леко и пое с уверени и бързи стъпки към Арката. Плъзгаше се над укротената мрачна стихия, без да я докосва.

— Вземи и книгата, Ураупш, за да я предадеш на следващия предопределен! — Ни-Тара хвърли „Саттвадхара“ след него и черната бездна я погълна.

— Замина ли Ураупш? — Окшаел също се беше появил до нея съвсем безшумно.

— Замина, а сега е наш ред, но ние ще останем хора — тя протегна ръка и хвана неговата.

— Не е възможно, къде е „Саттвадхара“?

— Няма вече „Саттвадхара“, да тръгваме — Ни-Тара пристъпи напред към тъмните води и го дръпна след себе си.