Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЕЗДАТА АИЕЛ: КН. 1. 1996. Изд. Камея, София; изд. Литера Прима, София. Биб. Фантастика, No.10. Фантастичен роман. Художник: ---. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 286. Цена: 130.00 лв. ISBN: 954-8340-27-Х (Камея) (кн. 1) (грешен) — Книгата е мистифицирана като превод на The Ayel Star, by Sue CHARLS, направен от Снежана НЕДЕЛЧЕВА

ЗВЕЗДАТА АИЕЛ: КН. 2. 1996. Изд. Камея, София; изд. Литера Прима, София. Биб. Фантастика, No.10. Фантастичен роман. Художник: ---. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 270. Цена: 130.00 лв. ISBN: 954-8340-27-Х. (Камея) (кн. 2) (грешен) — Книгата е мистифицирана като превод на The Ayel Star, by Sue CHARLS, направен от Снежана НЕДЕЛЧЕВА

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

61

Точно в този момент Ишанг обикаляше около едно овощно дърво, късаше растящите на гроздове ципести плодове и старателно ги подреждаше във висящата през лакътя на другата му ръка кошница, като непрекъснато мърмореше.

— Каза ли нещо? — попита Тарасу.

Тя беше седнала удобно в едно разклонение на дървото и беше закачила кошницата до себе си.

— Казах, че вече не издържам! — хораят изсипа плодовете на земята и подритна купчината.

Ципите се спукаха и гъстият сладък сок го опръска.

— Отвратително! — той се наведе и избърса лепкавата каша от обувките си. — Аз не съм селянин, аз съм воин. До гуша ми дойде от тази работа.

— Къде ли отиде прословутото търпение на воина? — ехидно се обади Тарасу отгоре.

— Имам достатъчно търпение да дебна, обмислям и изчаквам, преди да се срещна с какъвто и да е противник, но тези дребни, отегчителни задължения ме дразнят.

— Аз пък бях принцеса, вече съм кралица, но сега съм се покатерила тук, седя на хлъзгавите клони и съм цялата изподрана от тях. Да не говорим, че косата ми е пълна с листа, непрекъснато я закачам наоколо и изскубвам цели кичури, докато я освободя. Чул ли си ме да се оплаквам?

Ишанг мълчаливо събра здравите плодове от земята и ги изсипа в големия плетен кош в началото на градината. Когато се върна до дървото, Тарасу беше слязла долу.

— Едва ли боговете са имали предвид точно земеделската работа, която вършим, когато са ни избрали да спасяваме себеподобните си — хораят се пресегна и откъсна висящия над главата му грозд.

— Може да не са сигурни в избора си, представи си, че това е едно от изпитанията — каза Тарасу. — Който не е способен да се примири с дребните неудобства на непривична за него дейност, предполагам, че няма да е особено полезен, когато трябва да извърши нещо важно.

— Добре казано — съгласи се Ишанг. — Ако ти беше от жените хораи на Кин, щях да ти предложа да станеш моя Временна съпруга.

— Много благодаря — прочувствено отговори Тарасу. — Това сигурно трябваше да прозвучи като комплимент, но май не го възприемам така. Временните неща не ме блазнят изобщо.

— В живота на хорая единственото постоянно нещо е изпълнението на дълга.

— Чудесно, дългът ни сега е да си осигурим сами храната, защото няма кой да ни я предложи наготово — момичето обели ципата на един плод и отхапа от кафявата сърцевина.

— Надявам се скоро да стане ясно защо сме тук и да направим, каквото се иска от нас.

Дните продължиха да се точат монотонно и еднообразно и Тарасу вече беше престанала да ги брои. Една сутрин ненадейно се появи ведът, който ги беше посрещнал при пристигането им, и вместо към градините около селището, всички поеха към близкия хълм. Там се събраха на едно място и преди тя да успее да примигне, пейзажът вече беше друг. От лагера, където живяха досега, се виждаше висока планина в далечината, но този изглед не даваше и бегла представа, колко огромна всъщност е тя. Сега се намираха в една котловина в подножието й и слънцето не успяваше да огрее иззад грамадата, извисяваща се пред тях. Личеше, че дълго още ще бъдат в плътната й, усойна сянка. Върхът се губеше в пелена от облаци, които вероятно рядко се разтваряха, за да позволят на застаналите долу хора да го зърнат.

— Величествено, нали? — обади се познат глас до нея.

— Азман! — тя се обърна.

Ведът стоеше наблизо, а до него Синд също се взираше нагоре прехласнат.

— Най-накрая сме пак заедно! — тя тръгна към тях.

— Нямаше как да не сме — изражението на Синд беше непроницаемо и успешно конкурираше даже това на Ишанг.

— Не ми се виждаш радостен — изгледа го тя. — Азман също е помръкнал и тъжен. Какво е станало с вас?

— Различни неща, като цяло нищо особено. Затова пък ти и Ишанг пращите от здраве и бодрост — Синд се обърна и отново съсредоточи вниманието си върху планината.

— Той положително не искаше да бъде толкова груб. Скоро ще си възвърне обичайното разположение на духа — кротко каза ведът.

— И да не го възвърне, малко ме е грижа — обади се Ишанг. — Горе ли трябва да се качим?

— Може би. Там някъде е деветият кръг на Посвещението, на Върха на света. Ето я и Арката на Вечното сияние.

— За малко да я пропусна пред гледката на този връх — момичето погледна в посоката, показана от него.

Осъзна освен това, че те току-що са се присъединили към дълга върволица от хора, която се виеше в котловината. Всички пристъпваха равномерно и бавно се приближаваха към ослепителния полукръг в далечината. Двата края на светлинната арка не опираха в земята, а висяха няколко стъпки над нея. Блясъкът беше толкова нетърпим, че не можеше да се гледа с невъоръжено око. Тя сияеше с постоянен, ярък пламък, идващ отникъде.

— Какво ли може да гори така? — Ишанг се опита да погледне натам с присвити в тесни цепки очи, но не издържа и бързо отмести поглед.

— Чиста енергия, предполагам, с подобен произход на тази от Сизаор, но с различни свойства — каза Синд. — Трудно е да се организира такава грандиозна фалшификация, това съоръжение наистина е осъществено от нечовешка мисъл.

— Всички вървим нататък, а никой не се връща обратно, нито болен, нито излекуван — обади се Тарасу. — Не е ли странно? Къде отиват всички тези хора, Азман?

— Тези, които са дошли, за да преминат през Арката и да се обучават, отиват на територията на първи кръг. Болните, след като бъдат пречистени от Всепроникващата Светлина, се озовават на входа за Сабха, в корабите, с които са дошли, и си заминават.

В двете селища, където бяха те досега, живееха предимно желаещи посвещение и хора с леки заболявания, но тук гъмжеше от сакати, уродливи и разядени от язви тела. Те куцаха, влачеха се и пълзяха, някои бяха подпомагани или носени от придружители, но вървяха упорито напред към светещата пред тях надежда. Цялото нещастие и мъка, болест и грозота на Империята бяха събрани тук.

— Рядко отблъскваща картина. Нека застанем сред тази група поклонници — каза Синд. — Изглеждат съвсем нормално и поне донякъде ще се спасим от миризмата.

— И всички тези подобия на хора ще се оправят, като просто се приближат до Арката? — недоверчиво попита Ишанг.

— Разбира се, не бихте ги познали, ако ги срещнете след това — отговори ведът.

— Направо е чудо! — Тарасу се беше замислила. — За теб не знам, но какво ще стане, ако ние не можем да преминем?

— Каквото и да стане, ще бъде правилно и предвидено. Книгата не лъже, ние сме предопределени да се противопоставим на създанията от другите светове и измерения.

— Доста непосилна задача. Всъщност, откъде имаш тази книга-оракул?

— Даде ми я един потомък на моя род, славещ се с гадателите, магьосниците и други свои издънки със странни и свръхестествени прояви. Той живееше в поселищата на Необвързаните и на вид изглеждаше съвсем обикновен стар човек, като изключим облеклото и държанието му. Беше неспретнат и див — такова впечатление създаваше на пръв поглед. Останалото ще видите после.

— Ще видим?!?

— Не мога да разкажа всичко с необходимата точност и изчерпателност, затова ще го видите в съзнанието ми, ако и когато придобиете това умение.

— Едва ли ще стигнем до този стадий — обърна се Синд. — Въпреки всичко, напредваме доста бързо и след два-три часа ще застанем пред Арката.

— Не е много, но не завиждам на околните нещастници — каза Тарасу.

— Изтичат последните мигове на страданията им и те ще ги понесат търпеливо.

И наистина никой не стенеше и не се оплакваше. Азман не пожела да обясни нищо повече, млъкна и се замисли. Напрежението и витаещото напрегнато очакване не предразполагаха към разговори и колкото по-напред отиваха, толкова повече те замираха. Накрая благоговейната тишина се нарушаваше само от шепот.

— Остава съвсем малко — тихо каза Азман. — Гледайте надолу и просто следвайте вървящите пред нас. Ако сиянието стане непоносимо, направете следващите няколко крачки със затворени очи.

Момичето изпълни точно съвета му и се изненада, че не почувства никаква топлина, докато преминаваше през Арката. В съзнанието й пламъкът и светлината бяха свързани с горещина, а при последните си стъпки усети дори хлад.

— Сега може да гледате — обади се ведът. — Добре дошли при обучаващите се в първи кръг на Култа.

— Арката е пак пред нас! — възкликна Синд.

— Тази е следващата. Погледни назад.

Дългата върволица от хора беше изчезнала, нямаше ги мрачните зъбери и сенчестата котловина, през която вървяха последните няколко часа. Над дълбоката пропаст зад тях се издаваше стръмна площадка. Върху нея през дълги интервали от време се появиха още двама души и се заоглеждаха смаяни. Арката отпред беше по-тясна, но блестеше по-силно от предишната.

— Отсега нататък стават все по-малки и сияйни. Утре ще се опитаме да минем през тази, днес вече е късно. Освен това не може да се преодолеят две нива за един ден.

— Тук ли ще спим? — Тарасу се огледа.

— Не, ще вървим наляво или надясно, докато стигнем някое от близките поселища за учениците.

— Откъде намират храна в тези чукари? — попита Синд.

— От долното ниво. Спомняш ли си продуктите, които оставяхме всеки ден върху кръга с огледална повърхност до хълма, когато бяхме във временните лагери долу?

— Предположих, че е някакъв обичай.

— Всичко това пристига тук. Обучението е изтощително и трае дълго, не може да се прекъсва за земеделска работа.

— Какво се изучава в този кръг?

— Тези, които напълно са овладели исканите умения, усещат физиологичните процеси, протичащи в телата им — дишане, храносмилане, движение на кръвта, работа на сърцето, както и хиляди други дребни неща. Те нормално са забранена зона за съзнанието ни и са скрити от него зад плътно затворени врати.

— Не ми се вярва да успеем в това за половин ден и една нощ — Тарасу поклати глава. — Струва ми се, че са нужни години.

— Обикновено да, обаче ние сме призовани. Може би частите на Звездата, които притежаваме, ще ви помогнат да прескочите фазите в продължителния срок на обучение.

— Как се постигат тези умения по обичайния начин?

— С постоянство, воля и непрекъснати тренировки. Нужно е да се освободи съзнанието от безбройните дреболии на ежедневието, които го запълват, претоварват и разсейват. Трябва те да се изтласкат от него, като се сведат до необходимите за оцеляването и така да се стеснят лъчите на разума в малък сноп. Освободената и фокусирана по този начин мисловна енергия се насочва навътре до местата, в които обикновено съзнанието е възпрепятствано да навлиза. Този метод се упражнява непрекъснато, за да се получи пълна концентрация, използва се и в следващите кръгове, като се усъвършенства и развива в необходимата насока.

— Ефектът е поразителен, доколкото съм наблюдавал твоите действия — Синд посочи напред. — Там виждам някакви къщи.

— Вече пристигнахме, няма да продължаваме нататък като другите ученици. На всеки от тях е отредено определено място, а за такива като мен има специална постройка в близост до Арката. Там ще се нахраним и ще отдъхнем. Тя със сигурност е празна — ведите от шести кръг, завърнали се да продължат Посвещението си, са изключителна рядкост.

В селището получиха малко храна и почти не им обърнаха внимание. Къщата, спомената от Азман, беше каменна и грубо направена. Намираше се до подобна малко по-голяма, в която имаше група ученици, завършили обучението си на това ниво. Те щяха да подложат на изпитание подготовката си и да преминат в по-горен кръг на другия ден. Сега седяха втренчени пред себе си, погълнати от това, върху което бяха съсредоточили мислите си. Със залеза на слънцето настъпи пълно мъртвило, всички или спяха, или се готвеха за сън.

— Преди имахме поне дървени легла, а не сламени рогозки на каменен под — отбеляза Тарасу.

— По-нататък и това става излишно — Азман легна направо на пода.

— Аз все пак ще използвам две-три от тях, за да се завия, доста е студено тук — момичето се пребори с трудносгъваемите плетени квадрати, докато остана сравнително доволна от резултата. — Това май трябва да е последният път, когато си лягам и не знам как точно функционира сърцето ми в момента.

— И бъбреците, и какво ли още не — добави Ишанг от ъгъла.

— Досега се оправях чудесно и без да съм толкова подробно информиран — каза Синд. — Лека нощ на всички.