Снежана Неделчева
Звездата Аиел (56)

58

Огромната товарна ракета се справи с излитането, но без помощта на Азман положително щеше да има проблеми. Всички кътчета на кораба бяха претъпкани с хора до последен предел, но неудобното пътуване не продължи дълго. Командващият флотилията, образуваща кордона, изпадна в ужас, когато се озоваха зад гърба му, но се успокои, щом разбра, че държат курс към карантинната станция на сателита.

— Нямаме време да изтърпим всички бюрократични процедури, преди да ни разрешат официално да се отправим към Сабха — каза Азман, когато и последният човек слезе от кораба. — По-просто е направо да изчезваме оттук.

Направиха точно това. След пет скока и няколкодневно пътуване между точките-врати за хиперпространството, Азман обяви, че са достигнали целта си.

— Това е Сабха — посочи той едно от плуващите на екрана кълба.

В него нямаше нищо особено, но част от околните планети и далечни звезди бяха закрити от подобно на мъглявина безформено петно, разстлало се наблизо. Около външната му повърхност бяха разположени равномерно от всички страни космически станции. Докато се приближаваха, можеха да наблюдават повтарящата се всеки път процедура, изпълнявана от корабите, стигнали тази преграда. Те синхронизираха скоростта и курса си така, че да се скачат с най-близката до тях станция. Стояха известно време там, после прибираха гъвкавия съединителен ръкав, насочваха се към мъглявината и изчезваха във вътрешността й.

— Това са пунктовете, където се събира имперската такса за посещения — обясни Синд. — Вътре в това нещо е входът.

— Преброих поне стотина машини, които влязоха от видимата за нас страна и други, които излязоха. Предполагам още толкова са направили същото от обратната страна — момичето се намръщи. — Пространството, което заема петното, е сравнително малко по размери, не би трябвало да побере всички тези кораби и да им позволи да маневрират.

— Разстоянията вътре са различни от нормалните — каза Азман.

— Както и да е, но планетата въобще не е там, а в другия край на екрана — упорстваше Тарасу. — За да излязат на нея, всички се пъхат в тази черна дупка тук, вместо да отидат направо!

— Същото се налага да направим и ние или поне ще се опитаме, правият път е невъзможен. Предимството да си вед в този случай е, че поне историята с таксите отпада — Азман се усмихна. — Аз мога да се приближа до Сабха, но за вас не гарантирам. Дано успеем.

— И ще кацнем там, долу?

— Не точно. Магическият вятър ще ни подхване и ако всичко върви добре, ще влезем във входа за планетата.

— Въпреки че се движим в обратна посока?

— И посоките са относителни тук — ведът ги огледа. — Сега се пригответе, чувал съм, че вихрите понякога са нещо неособено приятно.

— Изпитвал съм го, преди да бъда изхвърлен някъде в космоса — Синд беше побледнял. — Все едно ти изцеждат мозъка през ушите.

— Идвал си с друга цел, затова си усетил отказа за достъп така.

— Щом Синд изглежда стреснат, бих искала да не ни изхвърлят този път — момичето се беше уплашило.

— Предполагам, че той силно преувеличава неприятните си изживявания — обади се Ишанг. — Не е добре да те плаши така.

Той й се усмихна окуражително, преди да се облегне и потъне в креслото си.

— След малко ще се занимаеш с твоите собствени изживявания и не се преструвай, че не те е страх — изгледа го Синд.

— Страх ли? Когато не сме толкова заети, с удоволствие ще изслушам твоите разяснения относно тази дума — изсмя се хораят. — Не я разбирам напълно, но съм сигурен, че ти си доста компетентен по въпроса.

Синд точно се канеше да му отговори, когато ги връхлетя първата вълна. Всъщност, той изобщо не беше преувеличил истината, защото нямаше думи да се опише това, което последва. Всичките им сетива като че ли полудяха, заливайки объркания мозък с лавина от сигнали — мрачната тишина на междузвездното пространство се раздираше от оглушителен грохот, непрогледна тъмнина се сменяше с ослепителни светкавици и искрящи цветни дъги, редуваха се невъобразима смрад със също толкова непоносимо силни аромати. Осезанието също внасяше своя дял, като всички нервни окончания предаваха постоянно усещания за силна физическа болка.

— Дървен кон — чу Тарасу някъде отдалече гласа на Синд, когато се посъвзе.

— Не ме интересува нищо — каза тя. — И не бих си отворила очите, но ще го направя само за да се убедя, че още съм жива. Къде е конят?

— Изхвърлени сме в сектора Дървен кон — обясни й Азман. — Аз също смятах, че Синд си измисля, но сега описанието му ми се струва бледо и въздържано.

— Това ми се случва за шести път — мрачно допълни Синд — и всеки път е по-лошо от предишния. С тази разлика, че сега като никога бях на границата и усетих защо не мога да я премина. Вие разбрахте ли?

— Да — потвърди Ишанг. — Джорхите!

— Какво пак ние? — шумно запротестира Кокорл. — Говорите си с недомлъвки и накрая ни обвинявате в нещо, за което нямаме представа. Не разбирам какво толкова ви вълнува. Аз просто се усетих нормално замаян, докато се прехвърляхме в този сектор, който ми се струва доста отдалечен от целта ни.

— Входът ни изхвърли заради вас двамата — кротко каза Азман. — Не може да дойдете с нас, за което много съжалявам.

— Как ли пък не! — изфуча Кокорл. — Синд е бил възпрепятстван многократно, защо да не е той причината?

— Защото не е — обади се Ишанг. — Докато вие сте с нас, няма да бъдем допуснати до Сабха, а върху хората отхвърлянето оказва болезнено въздействие. Явно джорхите не страдат от него.

— Убеден съм, че това не се дължи на принадлежността ви към нечовешка раса — каза ведът. — Може би присъствието ви е нежелано поради способността да виждате бъдещето, а не е израз на дребнава расова дискриминация.

— Дано — Кокорл беше засегнат и сърдит. — Неприятно ми е, че ще се разделим, но ако всички мислите така…

— Да! — обадиха се хората почти в един глас.

— Това е неприятно, щяхте да ни бъдете от полза — добави Тарасу. — Ясно усетих обаче, че вие не трябва да идвате там.

— И къде ще ни оставите? — попита Йеллагр.

— Може да ни чакате извън Вихрите, в някоя от капсулите на кораба — ведът потърка челото си. — Имате достатъчно запаси от храна, вода и въздух, а ако се забавим много, ще ги попълните от близките планетни системи. Горивото на капсулата ще ви стигне за няколко маневри.

— Така свикнах с вас, че дори апетитът ми като че ли намалява при мисълта да се разделим — тъжно каза Кокорл.

— Няма да си сам и ще продължиш на спокойствие обучението на Йеллагр — опита се да го утеши Тарасу.

— Само това ме крепи да не изпадна в депресия — джорхът изглеждаше нещастен. — Кой би могъл да предположи, братовчеде, че ще се привържа толкова към плоските, бледи и неугледни създания, които доскоро дори не бях виждал?

— Как така съумяваш да ме разчувстваш и обидиш само в едно изречение? — попита Тарасу.

— Вродена ораторска дарба — скромно отговори Кокорл.

— Все пак на неугледното създание в мое лице ще му бъде мъчно за теб — каза момичето.

— И моите нещастни сърца едва издържат вече на толкова емоции — Кокорл размаха лапи. — Щом всичко е решено, хайде да го направим по-бързо.

— Пригответе се за скок и ще щурмуваме отново Сабха — Синд погледна цифрите на екрана и се обърна към Азман. — Потегляме ли?

— Нищо не ни задържа тук — каза ведът.

След като оставиха капсулата с джорхите на прилично разстояние от мъглявината, насочиха кораба отново към нея.

— За всеки случай се пригответе да понесем поредната порция психоизтезания, ако сме сбъркали нещо — посъветва ги Синд, сви се в креслото си и затвори очи.

Този път докосването до съзнанието му беше неизмеримо приятно, сякаш плуваше в топъл океан от ласкаво галеща го субстанция. Усещаше се безкрайно голям и безкрайно малък едновременно — прашинка, съдържаща в себе си вселената — и му се искаше да остане вечно в това блажено състояние извън грижите и притесненията на живота. Безцеремонно докосване го изтръгна от омаята. Намираше се на полянка с яркозелена трева до Азман, който най-прозаично го буташе и разтърсваше.

— Едва ли единственото ти желание е да спиш, когато вече сме на Сабха — каза ведът.

Яркожълто слънце грееше над главата му във виолетовото небе, а в лицето му полъхваше приятен ветрец. Намираха се на върха на нисък заоблен хълм с разпръснати по него разлистени дървета. В подножието му се виждаха приветливи дървени къщички, разположени в кръг. До тях се редяха спретнати зеленчукови лехи, натежали от плод овощни градини и ниви, прострели се до редица възвишения в далечината. Никъде не се мяркаха хора, идиличният пейзаж беше пуст, но не като необитавано място, а все едно, че жителите току-що са тръгнали нанякъде и скоро ще се върнат.

Зад гърба му се чуха гласове. Като се обърна, Синд видя, че на хълма освен него и Азман имаше още стотина души, които също се оглеждаха наоколо. Бяха облечени в разнообразни по кройка и стил дрехи, повечето причудливи, а чертите на лицата им, телосложението и други подробности издаваха принадлежност към различни светове на Империята. Отдавна не беше му попадала пред очите подобна пъстра сбирщина, едва ли имаше повече от трима души от един и същ сектор.

— Това е нашата поклонническа група — обади се Азман. — Ще живеем заедно в определеното за нас селище, докато дойде време моментът да отидем при Арката.

— И ти ли ще чакаш с всички останали? — попита Синд учуден. — Не се ли ползваш с някакви привилегии като Посветен?

— Трябва да премина всичко отначало, за да докажа наново своя ранг. Търпението е висша добродетел за ведите, излишната прибързаност разпилява енергията и отдалечава от целта.

— Щом казваш… — Синд се огледа, но не видя Тарасу и Ишанг. — Защо сме само двамата с теб, къде е корабът?

— Сигурно така трябва. Спътниците ни са на друго място като това, успокой се. Колкото до кораба, не мисля, че си очаквал да видиш Сабха, покрита с космопаркинги. Цялата техника остава горе — Азман махна неопределено с ръка към небето. — Милиони хора като нас чакат тук реда си. Главната ни грижа през това време ще бъде да изкараме прехраната си.

— За тази страна на престоя ни не съм помислял — Синд се почеса по главата. — Никой ли няма да ни посрещне?

— С новодошлите се занимават ведите, незавършили шести кръг, скоро трябва да се появи някой. А, ето го в селището!

До най-голямата постройка се виждаше човек с дълга коса и кафяво наметало като на Азман. Синд можеше да се закълне, че той се появи от нищото, защото преди малко го нямаше, а сега стоеше долу и гледаше към тях.

— Както изглежда, май трябва ние да слезем при него — Синд тръгна напред през буйната трева, а останалите поклонници се спогледаха и го последваха.

— Какво мърмориш? — попита Азман, докато вървяха натам.

— Не ми е много приятно, че се разделихме с Ишанг и Тарасу. Мислех, че след като по твоите думи сме избрани да спасяваме човечеството, поне ще бъдем всички заедно.

— Сигурен съм, че ще се съберем пак и то скоро.

Ведът, който ги очакваше, беше доста по-възрастен от Азман, макар че имаше по-ниска степен. Той им обясни правилата на временното им обиталище — съвършено логични и прости. Всеки избираше сам къде да живее, приготвените от предишната група припаси се съхраняваха в голямата постройка-склад, там бяха и небходимите инструменти, с които да приберат реколтата и да засеят наново нивите и градините.

— Климатът позволява непрекъсната земеделска работа, няма смяна на годишните времена и застудявания — каза ведът, представил се като Ярра.

— А ако възникне нужда от апарати, дрехи, лекарства или нещо друго? — плахо попита дребна чернокожа жена с яркосиня бродирана рокля.

— Тук имате на разположение това, което ви е нужно. Вие сте на Сабха — усмихна се Ярра, сякаш по този начин обясняваше всичко.

— А кога ще бъдем извикани при Арката на Небесното сияние, Посветени? — мъжът, задал въпроса, видимо беше най-увреденият от присъстващите.

Дясната му половина изглеждаше парализирана и трудноподвижна. Синд предположи, че само благодарение на имплантиран невростимулатор, той може изобщо да ходи. Къдравата руса коса, сивата туника и татуираните на челото му точки показваха, че идва от сектор Лебед. Всички други изглеждаха сравнително здрави, може би тежко болните не отиваха в такива селища, а бяха лекувани веднага, без да изчакват реда си. Впрочем нямаше съмнение, че е точно така. Ярра търпеливо отговори на всички въпроси и изчезна, а Синд въздъхна и се запъти към най-близката колиба. Ведът го последва мълчаливо.