Снежана Неделчева
Звездата Аиел (54)

56

След като кацнаха в Космическото градче, Тарасу се опита да наеме кораб без екипаж до Каскот. Това предизвика неудоволствие, защото транспортната фирма нямаше филиал там и държеше обслужването да става от собствените й пилоти. Когато разбраха, че пред тях стои бъдещата господарка на Хонстел, пречките и дребните разногласия се изгладиха и се стигна до разрешение, удовлетворяващо и двете страни. Щеше да пилотира кораба сама, а щом пристигнеше в клона на компанията на съседната планета Ферил, совалката можеше да бъде превозена до Каскот от товарен транспортьор на някоя местна фирма.

— Не платихме ли много за тази бричка? — цупеше се Кокорл, докато разглеждаше пулта за управление и тясната командна кабина. — Несравнимо по-зле е от „Хаврия“. Едва се проврях през този люк, а в жилищните помещения ми е невъзможно да вляза. Ще се наложи да спя тук или в коридора.

Кокорл и Йеллагр се бяха промъкнали тайно на борда и стояха скрити в трюма, докато траеше предстартовият контрол. Йеллагр се оказа почти неспособен да поддържа приемлив вид продължително време и Кокорл беше принуден да се движи непрекъснато с него за да му помага.

— Това, в края на крайщата, е малък двуместен кораб и е сравнително евтин — успокои го Тарасу. — Ще изтърпите малко неудобства, но скоро ще пристигнем. Къде е Йеллагр?

— Страхотно е див и необразован, горкият! — каза джорхът. — Предстои ми доста труд по възпитанието му, докато го приведа в задоволително състояние.

— И къде е той все пак?

— Разглежда трюма и другите отсеци — Кокорл погледна екраните, на които Хонстел постепенно се смаляваше. — Имаме три стандартни денонощия за ускоряване, докато достигнем точката на най-близкия преход за някое кръстовище. Тук сте много откъснати от света.

— Знам — усмихна се Тарасу. — Но както се разбра, в Империята никой няма полза да е на прекалено достъпно и оживено място.

— Здравейте — Йеллагр се провираше с мъка през вратата. — Това е по-отвратително обиталище дори от моя Подземен дворец.

— Надявам се, че нямаш желание да се върнеш там, скъпи братовчеде? — язвително подметна Кокорл.

— Не, разбира се, за пръв път съм на свобода — с отчаян напън Йеллагр се изхлузи и влетя вътре, като се блъсна в Тарасу.

— Това, че корабът е двуместен, предполага някой от нас да бъде в медицинския стационар по време на скока — каза момичето, когато възстановиха реда в тясното пространство на мостика.

— В дупката, наречена стационар, може да се чувства удобно само човек — изпъшка Кокорл. — Тарасу, ще се наложи ти да стоиш там, за да отстъпиш едното кресло на Йеллагр. Едва ли ще бъде тежка тази услуга, която оказваш на бог Йали.

Тя го погледна накриво. Поради анатомичните особености на джорхите от изражението му не се разбираше лесно дали се подиграва, но го познаваше от доста време и беше сигурна в това.

— Освен всичко друго той е опашат, за разлика от мен, и си представям в какво трябва да превърнем креслото, преди да седне в него — люспите на Кокорл се раздвижиха от подкожни спазми, придружени с ръмжене.

Външните белези на смеха изглежда бяха универсални при разумните същества. Йеллагр изсъска неуверено и погледна към Тарасу.

— Ела тук да видим какво може да се измисли, за да ти бъде удобно — тя стана и посочи седалката.

С помощта на Кокорл и няколко инструмента, използвани не по предназначението им, изтърбушиха облегалката и настаниха Йеллагр.

— Напълно съсипахме креслото, но ще платя щетите, когато върнем кораба — каза Тарасу доволна.

— Както и да обясниш тази повреда, ще се усъмнят в душевното ти здраве — Кокорл подритна разпилените наоколо пластмасови парчетии, метални ленти и валма пълнеж.

Попипа грубо разкъсаните крайща на зейналата дупка и люспите му се загърчиха отново.

— Хубаво е, че си толкова весел — момичето се залови да събира боклука, — но май започвам да харесвам повече компанията на Йеллагр.

— Защо да не съм радостен, като свършихме толкова добра работа? Спасих ти живота, вие ме отървахте от кулата, освободихме Йеллагр и сега отиваме здрави и невредими на Каскот — Кокорл се озъби в подкупваща джорхска усмивка. — Остава да се занимая с теб, братовчеде. Трябва да се постараеш, за да заприличаш някак на мен в повечето отношения. Какво има, нещо не е наред ли?

Йеллагр се беше свил в креслото и гледаше встрани.

— Амии… — измънка той. — Особена гледка си, като стоиш така, с раззината уста.

— Какво?

— Боя се да не те обидя, но ми изглеждаш много, хм… грозен и не бих желал да приличам съвсем на теб, ако ще правя такова отблъскващо впечатление.

Тарасу се изкиска, а Кокорл остана безмълвен.

— Никога не съм се смятал за образец на джорхска красота — каза накрая той засегнат, — но за пръв път чувам, че съм отблъскващ. Повечето млади женски създания на Шуист намираха в мен различни достойнства, а външността и обноските ми минаваха за приятни.

Измъченият и смутен Йеллагр не отговори и момичето се зае със защитата му.

— Не разбираш ли какво е станало, Кокорл? Откакто се помни, той е виждал около себе си само хора и е свикнал с тях. Знае как изглежда, но едно е да знаеш, а друго да се погледнеш отстрани. Не му се сърди, трябва му време да се окопити.

— Вече ми е ясно, че трябва да започна с него от нулата и даже от по-малко — укроти се Кокорл. — Доста съм млад, но тъй като наблизо няма по-опитен от мен, ще се нагърбя с това тежко задължение. Трябва да ме слушаш внимателно и да изпълняваш, каквото ти кажа, така няма да ни създаваш проблеми.

— Да — кимна послушно Йеллагр.

— Не се вживявай чак толкова — язвително се обади Тарасу, — той не е малоумен. Както ти се изрази подигравателно, няколко века сме го тачили като наш бог, ако това ти говори нещо. Неприятно ще ми бъде да му нареждаш и се държиш грубо с него, под предлог, че го обучаваш.

— Никога не съм мислил да се държа грубо — вирна глава Кокорл. — Защо не го оставим той да реши? Искаш ли да слушаш напътствията ми, Йеллагр?

— Разбира се, уважаеми братовчеде, толкова неща искам да науча! Ще ти бъда изключително благодарен за ценното време, което губиш с мен — каза виновникът за спречкването им.

— Виждаш ли, той знае кое е добро за него — Кокорл тържествуващ се зае с просветителските си задачи. — Първо бих искал да проверя какво умееш да правиш. Затвори си муцуната и се опитай да чуеш това, което ще ти кажа.

Изминаха няколко минути и Йеллагр се осмели да проговори.

— Започваме ли? — попита той плахо.

— Че аз започнах! Никакъв резултат няма, направо си отчайващ — тросна се учителят му. — А сега опитай пак.

Настана ново продължително мълчание, Йеллагр пъшкаше и сумтеше от напрежение.

— Не става, въпреки че се напрегнах, колкото можах — призна той отчаян след малко. — Виждам единствено разни несвързани неща, не съм сигурен дали не си ги измислям аз. Има някакви жълти планини, безброй върхове като кристални игли. Падам отнякъде и усещам, че съм си счупил дясното крило, провиснало е и се влачи зад мен… после се състезавам с приятелите си кой ще направи най-дълги огнени струи над един каньон с виолетов мъх по стените…

— Дясно крило, виолетов мъх, това са детските ми спомени, като че ли — промърмори Кокорл. — Я престани веднага!

— И някакъв женски джорх с яркожълти очи, много лъскав и приятен, приближава муцуната си до моята, вдига лапа…

— Казах моментално да престанеш да се ровиш в мозъка ми! — озъби се Кокорл. — Забравих, че ти си абсолютно невъзпитан. Не усети ли, когато премина преградата на личните преживявания? Много работа ще имам с теб, просто си като невръстно дете!

— Ссссъжалявам — Йеллагр се сгърчи неловко.

— При тези излъчвания на Хонстел, пречещи на псиконтактите, нямаше да можеш да се развиеш дори и да си знаел как. Не е имало кой да ти покаже, но ти все пак си се научил да предаваш на подходящи приемници от хората послания с постхипнотично действие, значи заложбите ти не са закърнели. Тарасу е неподатлива, но е запазила повърхностни следи от въздействието ти и ги възпроизвежда, когато контролът на съзнанието й е отслабен. Тя бълнуваше и ни предаде молбите ти за помощ на чист джорхски език. Освен това е запомнила танците, които си й показал, и ги изпълнява дори в нормално състояние.

— Те ми харесват, въпреки че не помнех откъде ги знам — намеси се момичето. — Изобщо не съм си представяла, че подсъзнателно съм запаметила съобщение и внушения да замина някъде и да намеря на кого да го предам. Значи затова другото останало живо момиче преди мен, след като излязло от Пропастта е изпитвало желание да напусне Хонстел?

— Да, добре си я спомням — потвърди Йеллагр.

— Тогава не е имало Космическо градче, тук са кацали кораби съвсем инцидентно и тайно. Горката девойка е изглеждала луда, а шансът някой да получи посланията ти е бил нищожен.

— Нищожен, но не нулев, както виждаш — каза Кокорл. — Случайността е пожелала ти да отидеш точно където и когато трябва. Сега предлагам да се нахраним, после ще продължа уроците с братовчеда Йеллагр, докато Тарасу наблюдава уредите. След като те сменим, ще му покажа основните неща по управлението на кораба и совалката.

След скока пристигнаха в Тоарг, трансферен възел, откъдето се отваряше проход за звездната система Хиндра с обитаеми планети Каскот и Ферил. На Ферил беше разположена кантората на междузведния транспортен тръст и трябваше да натоварят совалката си на някой от редовните рейсове към Каскот. На кръстовище Тоарг се наложи да направят непредвиден престой поради повреда в двигателната система. Тарасу се изнерви от чакането, джорхите също. Когато накрая корабът беше ремонтиран и се приземиха на Ферил, Йеллагр беше толкова напреднал под ръководството на Кокорл, че Тарасу премина митническия контрол, придружена от два хиртела.

Оказа се, че се е появил огромен проблем — на Каскот беше обявено бедствено положение заради неизвестна смъртоносна болест, затова всички кораби, насочили се натам, се отклоняваха и задържаха на Ферил. Според последните сведения преди да прекъснат съобщенията, две-трети от населението измрели, предимно в градските центрове. От управляващите органи на Федерация Каскот били живи няколко сенатори, но от тях вече нямало полза. Обществените организации се разпадали, връзките между населените места престанали да съществуват. Областите останали изолирани с разпръснати на големи разстояния групи оцелели, предимно в рядко населените земеделски райони. Всичко това беше стара информация, никой не знаеше какво става там сега и дали изобщо има останали живи хора. Заразата започнала от космопорта и парализирала дейността му. След излетелите няколко конвоя ужасени бежанци, нямаше повече вести от Каскот.

От Ферилското представителство и тамошната колония бяха евакуирани само няколко души. Тълпа разтревожени близки обсаждаше центъра за връзка с Карантинната станция, намираща се на един от сателитите. Сформираше се научна експедиция, която трябваше да потегли след няколко дни и й предложиха да изчака завръщането им с някакви резултати. И дума не можеше да става да я откарат на Каскот, но пилотът на един бездействащ товарен кораб се съгласи да се доближи максимално до границите на санитарния кордон и да изстреля совалката на неин риск. В бюлетина на Здравните служби имаше карта с огнищата на заразяване отпреди една декада, тъй като не разполагаха с по-добра, и той я посъветва да търси оцелелите в сравнително безопасния район, очертан там. Това ги устройваше, защото Азман живееше наблизо, в градски център Гриав. Пилотът я предупреди, че ако оживее по случайност и излети обратно, после трябва да отиде направо в станцията на сателита или ще бъде унищожена.

Тарасу направи извънредно съвещание с двата си хиртела далеч от чужди очи и решиха да заминат сега. Бежанците уверяваха, че заразата се предава чрез допир — така гласяла официалната версия на каскотските държавни служби, преди да се прекратят изследванията. Пряк контакт с местните жители трябваше да се избягва на всяка цена, а най-сигурно беше, предвид непотвърдената информация, да се носят скафандри. Ишанг фигурираше в компютърната памет на космодрума, беше отпътувал за Каскот заедно с някой си Хорн Сал малко преди началото на епидемията.

— Това е бил Синд под друго име и още не са се върнали. Ако не беше тази глупава повреда, която ни забави, щяхме да пристигнем даже преди тях. Сега те и Азман са някъде там — каза Тарасу.

— Ако са живи, а аз мисля, че са — изсъска Кокорл. — Много ми прилича на радиоактивното замърсяване на Кин, където хораите са обградили космодрума си с отпадъци от урановите мини. Да не говорим за мистериозното ти заболяване на Хонстел.

— Тук обаче всичко е истинско и аз се безпокоя.

— След толкова премеждия няма да се оставят да ги победи някакъв си вирус, бактерия или нещо подобно. За нас тези неща не са опасни, затова мисля да отскочим дотам с Йеллагр. Ти може да изчакаш тук, докато ги доведем. Ако дойдеш с нас, трябва да си непрекъснато със скафандър.

— Няма значение, идвам — и Тарасу отиде да се приготви за път.

Минаха през санитарните постове, без да бъдат обстреляни, врязаха се в атмосферата на Каскот и прелетяха над областта, посочена като незасегната. Под тях се стелеше безкрайна равнина с насаждения от зърнени култури, прорязана с просеки от земеделските машини. Реколтата не беше прибрана, класовете се огъваха и ронеха от вятъра, а в люлеещото се растително море тук-там се виждаха тъмни грамади — изоставената техника изглеждаше чужда и самотна и припомняше сполетялото планетата нещастие.

— Наближаваме града, а никой не отговаря на сигналите ни — Кокорл си играеше с антенното устройство. — Никакви живи същества, всички записи са автоматични.

— Обхватът ни е малък и насред нивите няма кой да ни отговори. Едва ли и в нормални условия тук е имало много хора, сигурно един управляващ производството център обслужва огромна територия.

— Дори да е напълно автоматизиран, трябва да има минимален човешки персонал, а аз не усещам никого. Дали да променим курса и да ги потърсим?

— Отиваме направо в Гриав да намерим Азман. Вероятно гледката там няма да е приятна, но ще трябва да я изтърпя.

Куполите на града се показаха в далечината и даже оттук се виждаше, че става нещо необичайно. Никакви летателни апарати нямаше във въздуха около него, нито се забелязваше каквото и да било движение по пътищата. Над постройките се стелеше гъст мазен дим, в който от време на време се издигаха огнени езици, обагрени в странни цветове.

— Там има разрушения и пожари, изгарят всевъзможни химикали и похлупакът е съставен от отровни газове — обобщи Кокорл сведенията от таблото пред себе си. — За щастие съм взел маската, която ми направи Синд. Запазих я като сувенир, не предполагах, че отново ще си причинявам неудобството да я нося.

— Ако напускаме совалката, Йеллагр ще трябва да остане в нея — каза Тарасу.

— Най-добре е и ти да стоиш с него, въпреки скафандъра — погледна я Кокорл. — Може да те удари падащ предмет от сградите и да пробие защитния пласт.

— Ще решим на място.

Гмурнаха се в плътната димна завеса, за да видят апокалиптичната картина по улиците на града. Навсякъде имаше катастрофирали и преобърнати или просто изоставени машини, полузатрупани със сажди и тлеещи отломки. Цели квартали представляваха димящи пепелища. Няколко купола на административния център бяха незасегнати от околната разруха зад защитните си екрани.

— В ефира е хаос — Кокорл намали звука на приемника, изпълващ катера с нестихващо писукане и бръмчене. — Всички изправни автоматични предаватели излъчват купища ненужна информация.

Той млъкна, наклони глава настрани и сякаш се заслуша в нещо. Накрая промълви тихо.

— Няма живо мислещо същество околовръст.

— Кой тогава е спуснал щитовете?

— Може да са ги включили, преди да избягат или да умрат. Никой не ги поддържа сега и сигурно работят с остатъчна мощност. Притокът на енергия ще спре и скоро огънят ще погълне сградите.

— Прослушай съобщенията, дали няма нещо за нас.

— Точно това правя в момента.

Кокорл се наведе към пулта, докато описваха широки кръгове над незасегнатите постройки.

— Там има нещо! — обади се Йеллагр внезапно. — Движеше се и се скри зад ъгъла.

— Ето, хванах сигнала! — извика радостно Кокорл. — Азман е оставил координатите на мястото, където да ги намерим. Тримата са живи, евакуирали са се, преди да се изчерпа енергията за щитовете.

— Кокорл, на тази улица има нещо, може да е оцелял човек. Завий натам — каза Тарасу. — Къде ги е завел Азман?

— Някъде в района, над който прелетяхме, в отдалечено и закътано селище на група привърженици на естествения начин на живот — той обърна катера в посоката, която му сочеше момичето. — В момента гоним призраци, малко е вероятно някой да издържи, дишайки тази газова смес.

Пресечката се разкри пред тях, между развалините си пробиваше път дрипав силует. Той се покатери по една от тях и изчезна от очите им.

— Човек е, трябва да го настигнем!

— Не може да бъде, та той нямаше дори филтрираща маска! — опули се Кокорл. — Невъзможно е да остане жив.

— Но е факт — каза Тарасу. — Спри до голямата сграда на следващия ъгъл и включи високоговорителя.

Извикаха човека, но той не се показа. Зад огнеупорните колони на зданието, където се беше пъхнал, виждаха част от бос и мръсен крак.

— Изглежда се е побъркал от страх, ще слезем да го приберем — Тарасу сложи шлема си и тръгна към люка, а Кокорл я последва неохотно.

— Щом аз вземам предпазни мерки, значи той би трябвало да е саламандър, а не човек — изръмжа джорхът. — Точно така, това е хуманоиден робот с нарушени функции.

— Синд ми обясни, че хуманоидите са се оказали непригодни и не се произвеждат отдавна.

— Някой стар, запазен модел може би? — Кокорл нахлузи маската си с отвращение.

Тръгнаха предпазливо напред, заобикаляйки кръстосаните овъглени части от конструкцията. Човекът стоеше зад колоната и ги гледаше безизразно.

— Не се плаши, ние сме приятели — каза Тарасу на сиен с ласкав тон и протегна към него празните си ръце, обърнати с дланите нагоре. — Кокорл, ти хиртел ли си в момента?

— Човек съм, мизерен и дрипав като него — троснато отговори джорхът зад гърба й.

Той пристъпи напред и хвана жалката фигура за раменете. Човекът не реагира, въртеше бавно глава и ги разглеждаше.

— Сега ще те пренесем оттук на по-добро място извън града — продължи Тарасу.

Нямаше признаци, че той я разбира, в мътните очи, вторачени в нея, не светеше разум.

— Има ли и други хора наоколо? — момичето изпъшка от безсилието си. — Точно сега се нуждая от лингвотранслатор!

— Хайде да се връщаме, ще го разглеждаме и успокояваме в катера — Кокорл повдигна мъжа като парцалена кукла и закрачи обратно. — Нещо не ми харесва тук.

— На мен също, но трябва да спасим, когото можем.

— Предчувствам, че ще си навлечем неприятности — джорхът мрачно погледна отпуснатото в лапите му тяло. — Вече влязохме в контакт, нещо което трябваше да избягваме.

— По-добре ли е да го оставим да загине тук?

— Щом не е загинал досега, не се тревожа за него. Проумяваш ли, че след като аз се допрях до него, ти повече няма да сваляш скафандъра си? Дори в катера.

— Заразата не се предава по въздуха — колебливо каза Тарасу.

— Това са предположения, положението може да се е променило. Примири се с факта, че ще бъдеш непрекъснато опакована.

Бяха стигнали почти до изхода, когато от надвисналия над тях свод се дочу протяжно и зловещо скърцане.

— Бягай! — извика Кокорл, пусна човека и силно я блъсна напред към улицата.

Тарасу пробяга няколко крачки, спъна се и се претърколи навън. Усещаше град от падащи предмети, които се сипеха върху нея, за щастие скафандърът донякъде неутрализираше ударите. Тя разбута заровилите я неща, изправи се и се огледа. Човекът, когото бяха преследвали, се измъкваше наблизо от куп пенобетонни късове и изглеждаше в още по-плачевно състояние. Там, където стоеше джорхът преди малко, се извисяваше грамада от сриналата се сграда. Кокорл беше заринат под тонове отломки.

Тя задърпа с всички сили стърчащата наблизо метална плоскост, но другият й край беше безнадеждно затиснат и не помръдна. Постепенно проумя безсмислието на усилията си и отпусна ръце. За да се разчистят развалините, бяха нужни много хора и техника, с която да повдигнат тежките блокове. Обърна се към катера и застина. Върху него явно се беше стоварила част от зданието и го беше преобърнала надолу по стръмната улица, но отвътре се чуваше потракване, значи Йеллагр беше жив. Парчетата бяха значително по-малки, затова тя се покатери и започна да ги хвърля долу.

— Искаш ли да ми помогнеш? — извика тя към каскотянина, единствената й надежда околовръст, и направи изразителен жест по посока на купчината.

Той я гледа глуповато няколко мига, после вяло се залови да издърпва парче тръба. Помощта от негова страна беше минимална, но й вдъхна увереност. Тарасу продължи да работи до пълна изнемога, докато отдолу се показа леко хлътналият люк. Не знаеше колко време е минало, в сивия димен сумрак нямаше видима промяна. Тялото й трепереше от умора, а най-лошото беше, че започваше да й се вие свят. Нямаше представа колко дълго са настроени да функционират животоподдържащите системи на скафандъра и трябваше да влезе вътре, преди да свърши въздухът за дишане. На Тарис-1 беше вече използвала облекчения вариант, но не можеше да се ориентира добре по цифрите на контролните уреди около визьора.

Катерът беше застанал пак върху ходовата си част след търкалянето, иначе едва ли щеше да успее да го изправи нормално. По капака се посипаха яростни удари отвътре, той изпращя и се отвори. В миниатюрната шлюзова камера тя видя с облекчение невредимия Йеллагр. Той показа глава оттам, подаде й лапа, за да я издърпа, а после бързо затвори.

— Къде е Кокорл?

Тарасу тъжно поклати глава и посочи изгледа от развалините, предаван върху единствения здрав екран. Навсякъде в кабината имаше следи от разрушения, части от уредите се валяха по пода.

— Аз не мога да изляза без маска, а ти си грохнала. Горкият братовчед! Налага се да издържи, докато доведем помощ.

— Откъде?

— Нали той каза, че знае къде са оцелелите хора, трябва веднага да отидем там.

— Ще се наложи някой от нас да излезе и да прибере онзи човек. Струва ми се, че няма да иска да се качи сам.

— Аз ще го взема — каза Йеллагр. — Мога да не дишам няколко минути, докато съм отвън.

Той изскочи от катера и след малко дотича обратно, хвърли вътре човека, когото носеше, и скочи след него. Побутна го към кабината и хлопна вътрешния люк зад гърба си.

— Сега да се махаме, ако можем.

— Стабилизаторите май са се смачкали, а едната дюза е запушена, доколкото разбирам. — Тарасу изглеждаше отчаяна — Ти ли ще пилотираш?

— Добре е, че се научих да управлявам прилично това нещо, но ще бъде чудо, ако тръгне.

Светлинните индикатори замигаха и двигателите заработиха с вой и скърцане.

— Още малко, хайде давай! — съскаше Йеллагр, докато катерът увисна във въздуха, разтърсван от жестоки вибрации.

Наклонен под неестествен ъгъл, той пое с най-високата скорост, която можеше да се изстиска от него.

— Държи се! — извика момичето. — Излизаме от проклетия град.

Слънцето блесна отново над тях и сивата пелена остана назад. Видимо се отдалечаваха от Гриав и скоро отдолу се люшнаха посевите. Повредената машина постепенно губеше височина и джорхът успя да я приземи точно преди да паднат. С последен протестиращ рев на двигателите се гмурнаха надолу, корпусът се раздруса, изпращя и настъпи тишина. Йеллагр изскочи навън и помогна на Тарасу да слезе.

— Как мислиш, дали Кокорл е жив? — попита тя.

— Ако е оцелял от ударите, сигурно е изпаднал в летаргия, това е начинът да се спаси. Има надежда, стига някой да ни помогне да го изровим — печално каза Йеллагр.

— Не всичко е изгубено, щом успяхме да долетим дотук въпреки повредите. Къде ли се намираме?

— Някъде в нивите, над които минахме на идване. А, ето го и туземецът!

Човекът, когото бяха забравили, излезе от повредената совалка и приседна наблизо. На ярката слънчева светлина видът му беше още по-лош. Моравата петниста кожа беше осеяна с многобройни рани, от които се стичаше белезникава гной, а на някои места като че ли липсваха цели парчета от плътта му. Изглеждаше сякаш е бил изтезаван по всевъзможни начини, докато заприлича на сегашната развалина.

— Кой си ти? — попита Тарасу, но не го приближи и застана така, че да не вижда по-грозните поражения по него.

— Ъ-ъ-ъ.

— Ти кой си?

— Ти кой — глухо повтори каскотянинът.

— Аз съм Тарасу — тя посочи към себе си — А ти?

Движенията й бяха сковани от скафандъра и в момента завиждаше на Йеллагр.

— Аз… човек, човек Сет — пророни той след дълга пауза.

— Няма смисъл да си губим времето с него — намеси се Йеллагр със зле прикрито отвращение. — Приблизителното местоположение на целта ни се пада на югозапад оттук. Сега сме без машина и трябва да се придвижваме, както можем. Хайде да вземем храната и да тръгваме. Между другото, ти как си с припасите?

— Имам достатъчно хранителни концентрати и вода, ще взема бутилки въздух за смяна и съм готова за път.

Тарасу измъкна няколко контейнера от катера и ги сложи на земята.

— Можеш ли да летиш с мен и всичко това?

— Ще опитам.

— Ами със Сет какво ще правим?

— Не бих се докоснал повече до него, освен ако е крайно необходимо — каза Йеллагр.

— Той не е виновен, че изглежда така ужасно — момичето се обърна към него. — Сет, гладен ли си, искаш ли да ядеш?

— Иска яде, Сет иска — черната, покрита с язви ръка се протегна плахо напред. — Яде добре Сет.

Тарасу извади един херметизиран плик, поколеба се и му го хвърли отдалече.

— Яж, после ще видим какво да правим с теб.

— Да му оставим няколко пакета и да тръгваме — предложи Йеллагр. — Този Сет е най-отвратителното нещо, което съм срещал досега, не мога да определя защо. Не е само заради раните, макар че те миришат достатъчно ужасно.

— Това не мога да усетя, за щастие — момичето погледна туземеца замислено.

Той беше разкъсал обвивката, тъпчеше съдържанието в устата си с две ръце и гълташе огромни хапки.

— Докога ще го съзерцаваме как гадно унищожава провизиите ни? — намръщи се джорхът.

— Йеллагр, мисля да вървим пеш, за да може той да ни следва. И на мен започна да ми става неприятен, но не е честно да го зарежем.

— Така ще се придвижваме много бавно, обаче не бих го носил. Всъщност, мисля, че на първо време ще ми бъде трудно да се оправя и само с контейнерите. Доста са тежки.

— Ти може да летиш напред с багажа, да оглеждаш местността и избираш пътя.

Вървяха така в посоката, определена от Йеллагр, докато Тарасу усети, че коленете й се подгъват от умора и го повика за почивка. Вече се смрачаваше и трябваше да устроят лагера си за през нощта. Сет лежеше далеч от тях, проснат в неудобна поза, и изглежда спеше. Тарасу направи опит да превърже раните му, но той избяга панически и личеше, че не иска тя да го доближава. Момичето му подхвърли една от медицинските чанти за неотложна помощ и отдалече го инструктира какво да прави. Той се изразяваше вече малко по-добре и сам поиска храна сутринта, когато видя, че отвориха контейнера. Беше далече от интелигентното същество, което може би е бил някога, но се виждаше, че постепенно се възстановява. Влачеше се след нея, без да протестира и да се оплаква, и почти не й създаваше проблеми.

Настъпи вече третият им ден из безкрайните насаждения, но еднообразните редици полюшвани от вятъра растения й създаваха усещането, че стоят на едно място. Утъпканите от стъпките им жилави стъбла скоро се изправяха и скриваха всички следи от тяхното движение.

— Отпред има нещо — беше й съобщил Йеллагр сутринта, но стигнаха до него малко преди обяд.

— Това е земеделска машина — Тарасу огледа изоставеното съоръжение със стърчащи напред огромни метални зъбци.

Тръгна да го заобиколи и когато влезе в хвърляната от него сянка, близките стъбла се раздвижиха. Тя ги разтвори предпазливо и видя умиращ каскотянин, легнал на земята. Зеещата рана на корема му изглеждаше причинена от зловещо блестящите шипове на машината.

— Изпълзял е отпред на кабината, паднал е и се е нанизал върху тях — Йеллагр показа засъхналата кръв по два от острите върхове и следата водеща оттам до нивата. — Станало е не много скоро и положението му е безнадеждно.

Човекът отвори угасващите си очи и направи опит да се повдигне, когато видя Сет. За нейно учудване техният питомец направи най-бързото и целенасочено движение, откакто го бяха намерили в града. Пристъпи уверено напред, наведе се над умиращия и постави дланите си върху главата му. Тялото на ранения потрепера и се изпъна неподвижно, а Сет се отдалечи с обичайната си тромава и скована походка.

— Ще ядем? — попита той и се скри от немилостиво греещото слънце под земеделското съоръжение.

Целият му проявен към случая интерес беше изчезнал. Тарасу прибави и този факт към странностите му и отвори контейнера с храната.

— Легнете по очи с разперени ръце и не мърдайте! — каза някой зад тях на сиен с отвратителен акцент. — Ако се опитате да бягате, ще ви убием веднага!

Тарасу и Йеллагр послушно изпълниха заповедта. Сет се повъртя малко и легна до тях, повтаряйки действията им.

— Мисля, че намерихме хората, които ни трябват — каза Тарасу и извика високо. — Търсим селище на Необвързаните, координатите му ни е оставил Азман. Той е ваш съпланетянин, вед, пристигнал наскоро от Сабха.

Отсреща се съвещаваха полугласно, а после се обади същият глас.

— Хвърли всички оръжия и се изправи, само ти! Обърни се много бавно, ръцете горе и без резки движения!

Тарасу изпълни точно наставленията и видя няколко брадясали лица, надничащи над стъблата. Дулата на непознатите оръжия, които държаха, бяха насочени към нея.

— Момиче е, в скафандър, изглежда нормална — извика предводителят и още десетина души се показаха от другата страна на просеката.

— Откъде идваш? — обърна се той към нея, без да свали оръжието.

— Дойдохме от Ферил с кораб, който пренесе совалката ни до санитарния кордон. Преминахме го с нея.

— Защо тогава ходите пеш? — подозрително попита мъжът.

— Отидохме в Гриав, където една полуразрушена сграда се срина, затрупа един от нас и повреди катера. Излетяхме някак от града, но машината отказа и я приземихме в околностите.

— Какво е това чудовище с теб?

— Той е от друга раса, джорх, казва се Йеллагр.

— Очаквахме да намерим момиче с някакво дребно животно, не ни беше казано нищо за чудо… за него. Как се казваш?

— Тарасу.

— Това съвпада — обади се някой до водача, — само джорхът ме съмнява. А е имало и трети с тях.

— Другият джорх на име Кокорл остана под развалините в града — каза бързо момичето. — Йеллагр не беше предвиден да дойде с нас.

— Имената и твоят вид са точно по описанието, но трябва да проверим дали сте „чисти“.

— Проверявайте — съгласи се тя.

— Кой е другият човек?

— Сет. Каскотянин е от Гриав.

— Значи в града сте излизали от катера, така ли?

— Слязохме малко преди да падне постройката. Аз бях със скафандъра, а Кокорл с дихателен филтър. Тогава намерихме Сет.

— Той изглежда от вампирите — каза предводителят.

— От кои?

— Жителите на града, не ги ли срещнахте?

— Мярнаха ми се няколко сенки, но Сет е единственият, когото видях отблизо.

— Докосвала ли си се до него, той не направи ли опит да влезе във физически контакт с теб? — личеше, че очакват отговора й с нетърпение.

— Аз не съм го докосвала, а той като че ли изпитва ужас от мен.

Оттатък разговаряха тихо и разпалено известно време.

— Повечето от нас се съмняват и не ги обвинявам след всичко, което преживяхме — каза водачът. — Свали си шлема, въздухът е напълно безопасен.

— Сигурни ли сте? — попита Тарасу.

— Да. Прекият контакт с вампирите е единственото опасно и фатално нещо.

Момичето изхлузи шлема, остави го на земята и с удоволствие вдиша сухия, прашен аромат на нивата.

— Ела по-близо до нас и съблечи всичко.

— Изобщо не мисля да правя това — възмути се тя. — Не знам какви са порядките ви на Каскот, но не ми харесват и съм сигурна, че не искам да ги опознавам!

— Момиче, разбираш ме съвсем погрешно — сухо каза водачът. — Искаме само да огледаме кожата ти, за да се убедим, че не лъжеш.

— Не съм никакво момиче, а почти кралица на моята планета, и не желая да се разсъбличам.

— Тук си на Каскот, ако си забелязала. Това е нашата планета и имаме изключително бедствие на нея.

— Тогава измислете нещо друго.

— Надявах се да си спестим лабораторните плъхове, но няма как — оръжието в ръцете му изчезна и на негово място се появи малка телена клетка.

В нея, доколкото му позволяваше пространството, се мяташе голям сивочерен плъх и с дългите си остри предни зъби правеше напразни опити да прегризе здравите метални пръчки. Мъжът излезе от прикритието си, остави клетката на земята и се отдръпна отново.

— Какво да правя с това животно? — попита Тарасу.

Плъхът седеше на задните си лапи, вперил лъскавите си очи в нея, а мустакатата му муцуна смешно помръдваше насам-натам.

— Вземи го.

— Ще ме ухапе веднага, щом го пипна.

— Вдигни цялата кутия и просто я подръж в ръце.

Тарасу се наведе и взе клетката. При разклащането гризачът се озъби, изфуча и се хвърли към ръката й, но мрежата го спря. Като усети, че засега не го заплашват пряко, той се укроти, седна пак в ъгъла и се загледа изпитателно в нея.

— Е, и какво?

— Нищо, всичко е наред. Дай го сега на така наречения Сет.

Тарасу протегна ръце и пристъпи към него, за да му предаде клетката, но той отскочи като ужилен, а плъхът сякаш побесня. Замята се, издавайки пронизителни писъци, козината му се изправи и щръкна на вълни, от което заприлича на телена четка.

— Вампир! — извика водачът и няколко души изскочиха с насочени в Сет оръжия.

— Не знам какво искате да кажете, но не може да застреляте някого току-така, само защото е имал нещастието да се разболее — Тарасу се изправи между разярените мъже и жертвата им. — Той не ни направи нищо лошо, нито пък на вас. Нямате право да го убивате.

— Ти не разбираш нищо — раздразнено каза предводителят. — Дръпни се настрани!

— Първо ми обяснете какъв е този странен тест, за да знам какво става.

— Плъховете реагират бурно в близост с човешки подобия, както сама видя. Той прилича на човек, но всъщност не е. Тези същества завладяват телата ни и ги оставят да се разкапват, докато са в състояние да им служат. Нещастният Сет отдавна е мъртъв, искаме да унищожим вампира, вмъкнал се в тялото му.

— Мислите ли, че тези гризачи са достатъчно интелигентни за целта, за която ги използвате? — Тарасу се поколеба, но не отстъпи.

— Не остана нищо по-интелигентно, за да го използваме. Ще се отместиш ли сега?

— Не — твърдо каза тя, — докато не ме убедите, че сте прави.

— Тогава го накарай да си свали дрехите, не вярвам той да има твоите скрупули.

— Обещавате ли, че няма да стреляте през това време?

— Естествено.

Тарасу се отдръпна встрани и се обърна. Гриавецът беше седнал на безопасно разстояние.

— Сет, съблечи се! — обърна се тя към него и повиши тон, тъй като не последва никаква реакция от негова страна. — Махни тези парцали от себе си!

Той не помръдна и момичето пристъпи към него.

— Хайде, недей да усложняваш повече нещата.

Сет едва ли разбираше напълно думите й, но тонът беше успокояващ. Въпреки това той се изправи на крака с намерение да избяга, но се уплете в някакъв дълъг корен, плъзнал през просеката, и падна. Тарасу дръпна дрипавата му горна дреха, без да обръща внимание на протестните му вопли. Изгнилият плат се раздра и разкри разраненото му тяло. Там, където кожата не беше покрита с морави и синьочерни петна, гъмжаха гнойни язви със зловонни кори. На гърдите му се виждаше малък тумороподобен израстък с прозрачна ципа, който пулсираше.

— Какво е това? — защитената й от ръкавицата на скафандъра ръка се протегна и докосна образуванието. — Прилича на…

Тя млъкна и се втренчи в него. Сет застина при допира й, после се сгърчи конвулсивно и замря. Гадният пихтиест мехур се раздвижи и сякаш се смачка под тежестта си, ципата се набръчка и провисна.

— Отвратително! — заекна тя и се отдръпна. — Той… като че ли умря. Аз ли го убих?

— Бих казал, че ти неутрализира съществото или това е невероятно съвпадение. Странна работа! — водачът се приближи. — Не си го убила, защото той е мъртъв доста отдавна.

Момичето примигна срещу него.

— Човекът е умрял отдавна, но това нещо с мехура беше живо, ако може да се каже така. Разбра ли защо искахме да ти прегледаме кожата?

— Да — измънка момичето и изтри машинално ръкавицата си в тревата. — Значи това не е болест?

— Стигнахме до извода, че не е. Те заемат по някакъв начин човешките тела след допир, но не могат да се грижат за тях. Не чувстват болка, студ, горещина, глад и жажда, затова ги съсипват за доста кратко време. Влачат се така, докато тялото се разпадне.

— Сет се хранеше, макар и без апетит — обади се някъде отдолу Йеллагр, който търпеливо беше лежал досега. — Имах чувството, че сега се учи да го прави.

— Наистина се е учил — мъжът се наведе над трупа и го огледа. — В добро състояние е, някои от раните са започнали да заздравяват. Гледал е от вас какво да прави, за да се запази. Казахте, че е говорил, така ли?

— Отначало мълчеше или издаваше животински звуци, но постепенно заприказва смислено и започна да ни разбира — каза Тарасу.

— Точно това е най-лошото — обади се слаб младеж с размъкнати дрехи. — Ако някой от тях попадне при добри условия и има достатъчно време, би могъл да заприлича на човек. Знаех си го, Регал!

Водачът се намръщи при думите му.

— Трябва да унищожим тези твари, преди да са се приспособили. Още малко и няма да ги различаваме от нас.

— Вижте — обади се момичето, — необходими са ни механизми за повдигане на тежести и повече хора, за да освободим нашия приятел.

— Да отидем в града? — изуми се Регал. — Подемни машини ще се намерят, но хора не знам. Макар че, както ми се струва, вампирите не се осмеляват да приближат много до теб. Бихме могли да те използваме.

— Хайде да вървим в селището при Азман — каза Тарасу. — Там ще обсъдим тези неща. Горкият Кокорл е в незавидно положение, трябва да побързаме.

— Ведът не е тук. Опитахме се да ремонтираме един стар транспортьор, с който да напуснем Каскот и Азман отиде да доведе евакуиралите се в близките лагери до нашия. Трябваше да се върне бързо, но още го няма, а прекъсна и радиовръзката ни с тях.

— Колко души сте в този лагер?

— Има още три групи като нашата.

— Синд и Ишанг къде са? — попита момичето.

— Тяхната група сега е в селището, а ние обикаляме наоколо, докато чакаме Азман да дойде с останалите и да тръгнем — обясни Регал. — Унищожаваме вампирите околовръст, за да не ни изненадат, както си стоим в лагера.

— Тук има още един, също е мъртъв — извика помощникът му Вир, слабият младеж, който претърсваше нивата.

— Той умираше, когато го видяхме — обади се Йеллагр. — Тогава Сет отиде до него и сложи ръцете си на главата му.

— Този вече е свършвал, тялото съвсем се е разкапало и вашият Сет е прибрал съществото в себе си като в инкубатор. Когато срещнат жив и незасегнат човек, всички от тях, които са наблизо, се струпват около него. Нападат го вкупом, за да завладеят тялото му, като „посеят“ вътре задържаните у себе си. Отвратителна картина е, затова сме толкова предпазливи. В градовете отдавна няма хора и големи животни, вампирите вече плъзнаха и наоколо. Готови ли сте да тръгваме?

— Да! — извика Йеллагр и се изправи в целия си ръст, извисявайки се над групата.

— Ще измислим как да помогнем на другото такова създание — усмихна се Вир, който първоначално се беше отдръпнал стреснат назад.

След десетина минути бърз ход стигнаха лагера и Тарасу се хвърли към Ишанг, стоящ пред купола.

— Много се радвам да те видя, Тарасу, наистина! Синд е вътре, човърка радиопредавателя — посочи смутеният Ишанг зад гърба си и побърза да се измъкне от нейните прегръдки.

Синд беше наредил частите пред себе си и се опитваше да ги сглоби наново, когато момичето и Йеллагр влязоха.