Снежана Неделчева
Звездата Аиел (5)

5

Кимори стоя неподвижна, докато двамата мъже и момичето прекосиха двора и се изгубиха от очите й. Прозя се още веднъж, разчеса с пръсти сплъстената си коса и се дръпна от прозореца, откъдето беше проследила излизането им. Младежът Арман беше много симпатичен и тя изпълняваше поръчките му с радост, но той като че ли не забелязваше това. Държеше се мило с нея, смееше се на лошото й общогалактическо произношение и нито веднъж не каза нещо по-различно от прости любезности. Не си правеше илюзии, че трябва да й се оказва специално внимание, обаче напоследък той заемаше голямо място в мислите й. Сигурно не беше много богат, за да отседне тук, но щом можеше да си позволи да пътува до Ромиа и да плаща стая, дори и мизерна като тази в „Райски кът“, значи в сравнение с Кимори той се явяваше едва ли не принц.

Когато я доведоха от село, стиснала малкия вързоп с нещата си, тя беше съвсем невръстна. Родителите й подписаха договор със съдържателката мадам Риана, който я обричаше следващите десет години да работи като прислужница срещу храна, облекло и известна сума пари в брой. За тях се пазариха толкова дълго и ожесточено, че тя започна да дреме, докато най-после се споразумяха. Дебелата Риана отброи парите, като мърмореше, че я обират, Кимори не струва и половината, цените на храната и дрехите вече са огромни и им дава толкова много, само заради доброто си сърце. Доволен от успешната сделка, макар и привидно намръщен, баща й на свой ред се кълнеше, че се лишава от любимата си дъщеря на безценица, и възхваляваше качествата й до небесата. Майка й седеше с блуждаеща усмивка и сигурно пресмяташе усилено наум колко от парите ще останат, докато най-голямото от следващите пет деца порасне толкова, че да започне да работи и да се включи в издръжката на семейството. Така обърканото и изплашено момиче стана прислужница в странноприемницата „Райски кът“. Не обичаше работата си, въпреки че свикна с нея отдавна, и непрестанно броеше дните до празника на Зимното слънце, след който отиваше на село при семейството си за няколко дни. Риана пускаше слугите в отпуск с голямо неудоволствие, но това беше задължително условие при договорите и нямаше как да ги спре.

„Райски кът“ беше наистина такъв за различните крадци и мошеници, които се трупаха в столицата. Повечето от посетителите бяха отблъскващи и се държаха грубо с нея, но понякога след добър удар развързваха кесиите си и даваха щедри бакшиши. Тя грижливо скътваше парите в тайното си скривалище в своята стая и очакваше деня, когато щеше да се прибере в къщи с малкото си богатство и да си потърси съпруг. Много пъти й бяха правили неприлични предложения, обаче тя бързо се научи как да се справя с тях. Особено досадни бяха прекалилите с пиене на мисен, от които често трябваше да се спасява с юмруци и ритници. Кимори въздъхна. Защо редките клиенти с порядъчен вид не я забелязваха, а останалата измет веднага се залепваше за нея? Много би било хубаво, ако някой богат и приятен младеж я харесаше и, какво пък, предложеше да се оженят. Кимори си представи веднага как прегърнати с Арман се качват на неговия кораб и се отправят щастливи към родния му край. Нататък въображението я напускаше и следваше само розова мъгла.

Беше се захласнала в бляновете си, а когато се осъзна, видя, че е влязла в стаята на Тарасу и стои пред огледалото с отпуснати ръце и глупаво изражение. Изплези се на отражението си и се огледа наоколо. Спретнатата обикновено стая сега беше в безпорядък. Пътната чанта зееше хвърлена на леглото и тя се приближи, за да разгледа съдържанието й. Възрастният спътник на Арман и момичето бяха неприятни. Мъжът беше винаги намръщен, а тя — сериозна и надменна. Говореше така неохотно, че трябваше да й вадиш думите насила от устата.

Гардеробът беше открехнат и хубавата нова рокля липсваше, другите висяха по местата си. Кимори започна да разгръща шумолящите лъскави платове, но внезапно се стресна от лек шум зад себе си. Търговецът, който заемаше единствения апартамент на етажа, стоеше до отворената врата. Стана й неприятно, че е наблюдавал действията й и побърза да затвори гардероба, а после се престори, че бърше праха по тоалетката. Тихият и кротък човечец, на когото не можеше да запомни нито лицето, нито името, продължи да се оглежда невъзмутимо.

— Какво желаете? — тросна му се тя, за да го накара да се махне.

— Искам да помоля за една услуга и ще заплатя добре за нея — каза той кротко.

— Какво трябва да направя, господине? — тонът й стана значително по-учтив, защото торбичката с пари далеч не беше толкова пълна, колкото й се искаше.

— Чакам да ме потърсят двама души, а ми се налага спешно да изляза. Молбата ми е — ако попитат през това време за Раван, да ги заведете горе и да ме изчакат.

— С удоволствие ще изпълня молбата ви — каза тя.

На етажа вече не оставаше никой и тя слезе да си побъбри в преддверието с мадам Риана, докато чака гостите му. Двамата дойдоха малко след това и когато ги видя, Кимори се учуди какво общо можеха да имат с обикновения и незабележим Раван. Влязоха толкова тихо, че усещайки ги застанали до нея, тя се стресна.

— Господин Раван тук ли е? — попита единият със стържещ глас.

Произнасяше думите бавно и високо като глух човек, който сега се учи да говори, но си личеше, че слухът му е повече от добър. Тялото му реагираше инстинктивно на всеки едва доловим шум. Изглеждаше, като че ли дори с гърба си усеща какво става около него и е готов да действа мълниеносно. Същото важеше и за спътника му, с когото имаха различни черти и ръст, но си приличаха по нещо съществено и неуловимо.

— Той излезе и каза да го почакате в апартамента му — обърна се към него Кимори, въпреки враждебния и неодобрителен израз на съдържателката.

Тъмните му безизразни очи се спряха върху нея и тя се почувства като потопена в ледена вода. Разгледа я внимателно, все едно че изследваше рядък вид буболечка, и кимна. Като усещаше погледите им с тила си, момичето ги поведе към стълбите.

— Помогни на господата да се разположат удобно и им прави компания! — догони я гласът на господарката й, преценила, че такива типове не бива да се оставят без надзор в сградата.

Дебелите някога пътеки, застлани на пода, вече бяха протъркани до основата, но Кимори чуваше само собствените си стъпки. Мъжете се движеха зад нея безшумно, не се чуваше дишането им, нито дори шумолене на дрехи. Все едно беше сама и на горната площадка се обърна, за да се увери, че вървят отзад. Започна да я обхваща страх. Задължението да ги забавлява я ужасяваше и с цялото си сърце пожела Раван да се върне колкото може по-бързо.

Гостната на малкия апартамент, нает от търговеца, беше обзаведена с овехтели и очукани мебели. Никакви лични вещи не издаваха присъствието му, ако имаше такива, те бяха в заключената спалня, в която не беше влизала. Ключът стоеше у него, както бе настоял при пристигането си, с уговорката да чисти вътре сам. По нейна покана мъжете се разположиха на изтърбушените кресла около изподрасканата и покрита с петна маса. Седяха безмълвни, гледаха я и тежко надвисналата тишина изглежда не ги притесняваше. Кимори започна да се поти от напрежение. Някъде беше виждала очи с такъв смразяващ поглед, но не си спомняше кога. Тя облиза пресъхналите си устни и се реши да проговори с жизнерадостен глас, който прозвуча фалшиво дори в собствените й уши.

— Ако желаете, ще донеса нещо разхладително за пиене. Или може би сладкиши?

Никой не отговори, вперените в нея очи останаха непроницаеми.

— Има и плодове, съвсем пресни са — добави тя отчаяна.

— Благодаря, нямаме нужда от нищо — обади се този, който имаше вид и се държеше като водач и говорител. — Не бихме искали да ви задържаме тук повече, сигурно имате и други задължения.

Усмивката, която разкриви лицето му, беше ужасяваща, макар че сигурно трябваше да изглежда доброжелателна. Любезните думи се опровергаваха от тона, който безцеремонно й нареждаше да се маха оттук. Кимори смотолеви някакво извинение, изскочи в коридора и затръшна вратата след себе си. Облегна се на отсрещната стена и се опита да успокои бясно туптящото си сърце. Нито гневът на мадам Риана, нито парите на търговеца можеха да я накарат да влезе отново вътре. Трябваше да предупреди Раван за тях, защото се съмняваше, че това са хората, които очакваше. С неговия наивен и простодушен вид, едва ли можеше да сключи сделка с тях. Най-малко щяха да го ограбят, а напълно бяха способни и да го убият. Точно така, приличаха не на търговци, дори не и на мошеници, а на хладнокръвни убийци. Тази мисъл се въртя в главата й, докато накрая тя подскочи и сподави неволния си вик с ръка на устата.

— Разбира се, колко съм глупава!

— Какво се разбира? — обади се Раван, който междувременно се беше върнал, но тя не усети приближаването му.

— Господине! — възкликна Кимори, като го сграбчи за ръката. — Не влизайте вътре! Там са двамата, за които казахте, че ще дойдат, но мисля, че грешите. Те са опасни и не ви мислят доброто.

— Защо смяташ така? — учудено повдигна вежди той. — Срещата е уредена от съдружниците ми и аз не съм виждал тези хора, обаче търговската къща, която ни свърза, е напълно почтена.

— Не знам каква е къщата — прошепна Кимори и го изтегли в ъгъла, по-далече от вратата, — но те се движат безшумно като дебнещи зверове, мълчат и се блещят така, че те побиват тръпки.

Тя потрепери и го погледна уплашено.

— Успокой се, мило дете, сигурно си въобразяваш. Няма да посмеят да ми сторят нещо лошо тук, дори и да е наистина така, както казваш.

— Очите им са ужасни. Спомних си, че съм виждала един човек да гледа така — Руин, разбойникът — от вълнение тя започна да заеква, — когато го заловиха и показваха по холовизията. Беше отвратителен! Искате ли да извикам патрул от Кралската полиция? Може да се окаже, че и те са престъпници, които издирват.

— Няма нужда, аз имам оръжие и ще го употребя, ако се наложи, но съм сигурен, че няма нищо страшно. Освен това господарката ти едва ли ще бъде доволна да докараме полицията. Ако това ще те успокои, изчакай тук, докато свършим разговора и си тръгнат.

Кимори погледна със съмнение хилавата му фигура и с въздишка се опря на стълбищния парапет, твърдо решила при най-малкия подозрителен шум отвътре да изтича за патрул, като преди това естествено съобщи на съдържателката.