Снежана Неделчева
Звездата Аиел (30)

30

— Точно на това място ли трябваше да ни изведат заложените параметри? — попита Синд, когато след скока се озоваха в район, чиито съзвездия не можа да разпознае изобщо.

— Не разбирам навигацията чак в такива тънкости — каза Кокорл, — но имам чувството, че в последния момент настъпи някаква непредвидена промяна. Лошото е, че може би отидохме не там, където трябва, и не знаем каква е причината.

— Хубавото пък е, че тогава и преследвачите не могат да ни намерят.

Тарасу, която се беше свила в креслото си, изохка и отвори очи.

— Чувствам се отвратително — каза тя. — Все едно съм се разпаднала на части. Нямам голям опит в космоса, но когато идвахме към Ромиа, понесох тези премествания по-добре.

— Тогава не си била ранена — обади се Синд. — Обаче в интерес на истината и аз се чувствам зле, а имам много преходи зад гърба си. Кокорл, ти ли определи курса, който следваме в момента?

— Нямах тази възможност. Искаш да го променим ли?

— Доколкото виждам, насочили сме се към близката звездна система, а това ни устройва напълно. Само не разбирам как след промяната, за която ти спомена, курсът ни е оптимален и в тези условия.

— Случват се и по-изумителни съвпадения, предполагам — каза Кокорл.

— Сега може да останем на автопилот и да си починем в каютите. Имаме нужда от сън, но някой трябва да остане буден през това време.

— Аз се чувствам горе-долу нормално и ще дежуря, докато се възстановите — предложи джорхът. — Ще си почивам после и то доста по-дълго от вас, за да пропусна болките, които ще ме нападнат.

— Ами онзи човек, така ли ще го оставим да броди наоколо и да прави, каквото му скимне? — попита разтревожено момичето.

— Той е легнал и изглежда заспал — кимна Синд към един от екраните.

— Може ли да блокираме люка на каютата му?

— При него едва ли ще има ефект от тази мярка, щом стана от седалката при включено N-Х поле — уморено каза Синд. — Предлагам да го забравим засега, не изглежда агресивен и нещо ми подсказва, че така наречените му „концентрации“ са продължителни. Кокорл ще ни събуди, ако стане нещо.

— Не се безпокойте, ще го наблюдавам непрекъснато — джорхът се намести в креслото.

— Всяко зло си има и добрите страни — усмихна му се Тарасу. — Тези седалки са конструирани за хора, нямаше как да седиш така удобно, ако опашката ти не беше откъсната.

— Моля те! — изскимтя Кокорл. — Не бих се поколебал да изтърбуша някоя и друга седалка, ако си бях цял, както се полага.

— Извинявай — каза момичето. — Опитвах се само да те разведря, но явно сбърках.

— Оценявам усилията ти и ще ти бъда признателен, ако ме развеселиш с някоя голяма пържола за компания при самотното ми бдение — облиза се Кокорл. — Не помня откога не съм ял.

— Пържоли не мога да обещая, но ще погледна какво има. Ако намеря нещо вкусно, ще ти донеса — каза тя и излезе.

— Изтормозеният ми стомах вече е склонен и на недотам вкусни неща, стига да са в голямо количество — извика джорхът след нея.

Тя не обърна внимание на автомата за синтетизирана храна в кухненския блок, защото не беше използвала такъв досега. Обикновеният хладилен шкаф, чието съдържание изследва, беше зареден с готови ястия в херметически затворени опаковки. Изглеждаха добре и се нуждаеха само от притопляне. След малко от лъчевата фурна се разнесе приятна миризма на печено месо с подправки и придаде на чистата, подтискащо функционална кухня-трапезария уюта на жилище. Синд надникна при нея и установи, че е гладен. Занесоха подноса на Кокорл и след като всички се нахраниха, показа на момичето каютата, в която щяха да спят. Беше я избрал в близост до командната зала.

— За предпочитане е да не оставаме сами и изолирани, докато почиваме, особено ти — каза той. — Безопасността в случая е водещо съображение пред моралната и естетическа страна на въпроса. Най-спокоен и доволен щях да бъда, ако имаше начин да спим в командната кабина, но креслата не са пригодени и удобни за това.

— Ами Кокорл, той е сам?

— По-способен е да се защитава от нас, ако се наложи — каза Синд. — Намерих лекарства в амбулаторията, които ми се струват подходящи да ускорят оздравяването ти, докато истински лекар ти предпише по-добри.

Той й даде пет-шест опаковки с разноцветни хапчета, върху които освен непознати драскулки, имаше надписи и на сиен.

— Какво правят двамата ни извънредни спътници? — тя се изтегна предпазливо върху невидимото силово легло, като провери предварително местоположението и здравината му с ръка.

— Хораят в стационарния корпус е в безсъзнание, а за другия се надявам, че се е съсредоточил дълбоко. Така изглеждаше, когато го видях за последен път и Кокорл го държи под око.

— Знам, че няма да падна, но не ми е приятно да вися в пространството — оплака се момичето и погледна към пода покрай облакътената си в нищото ръка.

— Съветвам те да лежиш по гръб и да не гледаш надолу — той се протегна и усети как клепачите му натежават. — Предишния ден и почти цялата нощ изразходвахме доста усилия, а ти си ранена. Постарай се да заспиш.

Думите му вече се отронваха бавно и с мъка. Погледна Тарасу, защото не чу отговора й, и видя, че тя е дълбоко заспала.

— Е, лека нощ и на теб, Синд! — каза той на глас и се обърна към стената.

Когато се събуди, бяха минали няколко часа, според вътрешния му усет за време. Той претърси стенния шкаф на каютата, където намери купчина униформени гащеризони, колани и обувки. Преоблече се и тръгна да излиза. Тарасу отвори очи и сънено го погледна.

— Отивам да видя как се оправя с дежурството Кокорл — каза той. — Ти се наспи, а после ела при нас да решим какво ще предприемем.

Джорхът барабанеше с пръстите на дясната си лапа по пулта, ноктите му потракваха и дращеха повърхността с дразнещ звук.

— Открих разни неща, докато скучах тук — обърна се той към него. — Скокът ни през хиперпространството не е бил с първоначалните координати, почти всички позиции са променени. Мисля, че се намираме извън пределите на Империята ви, някъде в срещуположния на нашите земи край. Запознат ли си с тези области?

— Не много. По-точно знам всичко, за което има налична информация, но то е нищожно. Изследвана е малка част от пространството в близост до базата от тази страна — „Карс“, а и тя не е далече зад последните обитаеми планети.

— Доста странно звучи, като се вземе предвид неукротимото любопитство и стремеж към нови завоевания на вашата раса — отбеляза Кокорл. — Така смяташе чичо след контактите си с хората и имаше теория, че това се дължи на краткия ви живот и на още нещо, което съм забравил. Ние не пътуваме много, а търсим смисъла на живота около себе си и в самите нас.

— Нашият Император, Великият Харамон, с радост би разширил териториите ни във всички посоки, а и владетелите преди него също, но се оказа, че има проблем. Извън достигнатите вече граници на Империята преминаването през хиперпространството не се поддава на контрол. Поради тази причина преходите са равносилни на самоубийство. За изследвания с обикновени кораби разстоянията са прекалено огромни и освен вашата област, в която не навлизаме, като че ли нямаме други съседи. Около нас е неизбродна пустиня и сега се намираме някъде в нея. Дори някой от изследователите да е попадал точно в този район, положително не се е върнал, за да донесе описания и карти.

— Думите ти не са много обнадеждаващи — помръкна джорхът. — Щом навигацията е безпомощна, ще хвърля пръчиците. Вече започвам да се чувствам зле и скоро ще изпадна в летаргия за известен период.

— Препоръчвам ти да легнеш в амбулаторията — каза Синд и загледа скучната чернота, в която просветваха чужди и непознати звезди, пестеливо разхвърляни далече една от друга.

Системата, към която се бяха насочили, заемаше централно място на екрана и видимо нарастваше.

— Попаднали сме в голяма пустош — каза той.

Кокорл не отговори, зает да разхвърля клечките си върху пулта, като съскаше усилено. Влязлата Тарасу го погледна, тихо седна до Синд и се взря в съзерцаваното от него космическо мъртвило.

— Какво ще кажеш да посетим нашия странен собственик на кораба? — обърна се той към нея.

— Докато те нямаше, се поразрових наоколо за оръжие — тя му показа два внушителни с размерите си и доста тежки бластера и подобен невропарализатор.

— Хубаво е да сме въоръжени, но не разчитам на това срещу него — Синд постави огромното оръжие отдясно на колана си, а парализатора сложи в лявото, по-малко гнездо.

Непознатият продължаваше да лежи, както преди, но се размърда, когато усети присъствието им в стаята.

— Аз съм Синд Кар — Имперски служител, а това е принцеса Тарасу от Хонстел. Бихме искали да знаем, кой сте вие — крайно миролюбиво го попита Синд, докато Тарасу беше насочила към него бластера със здравата си ръка.

— Кръстили са ме Тарик, но отдавна не се наричам така — спокойно отговори той. — Името ми сега е Азман, вречен на Вечната светлина, Посветен вед от шести кръг. Приключих цикъла си на обучение и се завръщам у дома, в Каскот, като начало в търсенето на пътя към следващия цикъл.

— Шести кръг! — повтори Синд с респект. — Не съм срещал досега вед, стигнал толкова високо в Посвещаването си. Струва ми се, че ви остават само три кръга… Азман?

— Само три, но необятни като космоса в сравнение с прашинката на отминатите шест — поясни Азман и се изправи. — Вероятно няма да ми стигне целият живот, за да премина един от тях.

Бластерът в ръцете на Тарасу трепна и тя се прицели в челото му, точно под сребърния обръч.

— Бих ви посъветвал да не си играете с това нещо без нужда — обърна се той към нея.

— Не се доближавайте към нас, върнете се обратно! — тя го гледаше с неприязън.

— Примитивното, сеещо смърт оръжие не е за изящните ви ръце — тихо каза младежът.

Бластерът се измъкна от пръстите й и падна на пода с глух звук. После запълзя към ъгъла като издърпан с невидимо въже. Когато го доближи, се издигна във въздуха и се пъхна в отвора на бокса за отпадъци под смаяния й поглед.

— Така вече е по-добре — той се усмихна за пръв път и мрачното му вглъбено лице стана почти красиво.

Тя го погледна объркана и отстъпи назад, докато гърбът й опря в стената. Синд беше учуден, но не и изплашен.

— Сега си вървете в мир — ведът повдигна ръце с обърнати нагоре длани. — Чувствам се въодушевен от присъствието ви на кораба, въпреки че би трябвало да е обратното. Много близо съм до отговора в „Саттвадхара“.

Усмивката му се стопи и си личеше, че вече не ги вижда, потънал във вътрешните си изживявания. Двамата се измъкнаха в коридора и се спогледаха, когато вратата се затвори зад тях.

— Какъв е този? — Тарасу сниши гласа си. — Видя ли как ме обезоръжи, без да ме докосне? Май не се впечатлява, че екипажът му го няма и сме го закарали на място, което не знаем къде се намира.

— Такъв като него не съм виждал. Мислех, че приказките за горните кръгове са умишлено разпространявани измислици, съзнателна заблуда за поддържане на вярата сред привържениците на култа.

— Култ ли?

— Не си ли чувала за търсещите изцеление болни и поклонниците, отишли да зърнат Арката на Небесното сияние и да станат ученици, ако могат да минат през нея?

— На Хонстел само чужденците използват космически кораби и летят извън планетата — поклати глава тя. — Както и малко на брой благородници, изпратени от баща ми крал Алатрис.

— Поклонниците на Култа на Светлината, както и Посветените се стичат на Сабха, където се намира Арката. Тази планета е далече от вашата, но е чудно, че не си чула нищо. Там хората ходят с надеждата да се отърват от тежките си и неизлечими болести.

— Оздравяват ли? — попита момичето.

— Колкото и да е чудно, да — поне повечето. Може би им помага вярата, че това е възможно. Посветените пък искат да преминат в горен кръг на Познанието. Каквито и да са причините, напливът там е неизмеримо по-голям от този към Дар, Хагна, Ромиа и други туристически планети-курорт. Още повече, че не всеки може да отиде на Сабха и това е най-интригуващото. Самият аз не можах да го направя.

— Защо? — учуди се Тарасу.

— Има космическо течение, слънчев вятър или нещо подобно с неизвестен произход. Някои кораби кацат безпрепятствено, други биват ответи далече от Сабха. За това съществува легенда — магическите сили, охраняващи Арката, отблъсват и спират недостойните, враговете на култа — изобщо тези, които не им харесат по някаква причина.

— Много интересно!

— Не мислех така, когато всичките ми опити да се приближа завършиха плачевно, а моят кораб беше оборудван с най-съвършената техника, която може да се намери в Империята.

— Като се замисля и около теб има доста странни неща — стрелна го с поглед момичето.

— Ще има време да ти разкажа, ако не определим местоположението си като база за следващия скок и продължим да се влачим с тази скорост. Искаш ли да чуеш за култа?

— Да, продължавай!

— Като служител на Императора имам достъп до информацията от хората, връщащи се от Сабха. Това са предимно излекувани поклонници и има само неколцина Посветени — първи, втори и трети кръг, провалили се по техните думи. Те бяха изгубили надежда да увеличат своята степен на Познанието и може би затова постепенно губеха и способностите си. Някои от тях сигурно вече няма да могат дори да се приближат дотам, теченията ще ги спрат.

— Ти се учуди, че Азман е преодолял N-Х полето на седалките. Виждал ли си някой друг да го прави? — попита момичето.

— Не, и бих казал, че е невъзможно, ако не беше станало пред очите ми — намръщи се Синд. — Той е достигнал до шести кръг, остават му два кръга, за да стане Съвършен и после още един, последният, за да стане Безсмъртен.

— Има ли Безсмъртни?

— Не знам. Според провалилите се Посветени има, но само са слушали за тях.

— Мислиш ли, че наистина са безсмъртни?

— Едва ли. Предполагам, че е нещо като титла, която създава мистичен ореол около тях. Императорът е безсилен да се справи с Култа на Светлината, но Посветените от митичните висши кръгове, ако съществуват, си седят на Сабха и не му пречат, затова ги е оставил да живеят на спокойствие. Още повече, че събираната от поклонниците такса е добър приход за хазната.

— Кой я събира, като не могат да се приближат?

— Станции от Имперската данъчна служба са разположени извън вихрите около Сабха.

— А самият Харамон опитвал ли се е да отиде там? — попита Тарасу с блеснали от интерес очи.

— Доколкото знам е ходил веднъж, много отдавна, когато още не е бил император. Отишъл е за изцеление като обикновен поклонник. Може би затова е бил допуснат, но не съм чул после да е изявявал желание да отиде пак.

— Иска ми се да направим нещо, за да не може този Азман да се разхожда необезпокояван — каза момичето, след като помълча. — Плаши ме.

— Нали видя какво стана с полето, а после и с бластера ти? Трябва да се примирим с факта, че е недосегаем.

— Може би нещо съвсем просто — въже или…

— Или заклинание, ако имаш под ръка някое по-ефикасно — засмя се Синд. — Спомни си все пак, че ние откраднахме кораба му, попречихме му да се прибере в къщи и мисля, че повредихме селектора на хиперпространствения програматор. Трябва да сме доволни, че приема всичко това спокойно. Като заговорихме за заклинания и гадания, вместо да стоим в коридора, по-добре да видим какво прави Кокорл, може да е наредил нещо.

Джорхът ги посрещна обезсърчен, с прибрани в торбата пръчици.

— Три лоши новини — каза той. — Едната е, че не виждам абсолютно нищо, което ми се случва рядко, колкото и да не съм опитен. Другата е още по-неприятна. Селекторът не приема никакви други данни и компютърът отказва да съобщи дори тези от последния ни скок. Освен това в паметта му няма информация за района, в който се намираме.

— Очаквах го.

— Разбирате ли от повреди в програматора? — попита Кокорл с надежда.

— Аз не, за Тарасу е изключено. Ти имаш ли някаква представа?

— Разчитах на вас. Сега излиза, че ще останем тук и ще се движим, докато ни свърши горивото.

— Или въздухът преди това — мрачно вметна Синд, — ако случайно не попаднем на планета с годна за дишане атмосфера. А третата новина?

— Трябва веднага да отида в медицинския отсек, ако не искам да падна тук. Ще ви оставя сами точно когато сме в крайно неприятно положение.

— Не се тревожи, ще се оправим някак си. Колко ще продължи неразположението ти? — попита Синд. — Имаш ли нужда от помощ през това време?

— За щастие, не. — Джорхът се помъкна към изхода. — Просто трябва да се свия някъде и след около четиридесет стандартни часа ще ми мине. През това време няма да сме стигнали доникъде, но ако възникне належаща нужда от още един член на екипажа, не се колебайте да ме събудите.

— Ще приготвя няколко ампули с тонизиращи средства. Как да ги употребим, за да ти подействат? — обърна се Синд към него.

— Най-бързо ще стане, ако ги инжектирате в езика ми. Дозата да е около десетократно по-голяма от тази за човешко същество — изфуча Кокорл с полузатворени очи и излезе.

— Е, сега трябва да намерим в тази звездна система планета с подходящ състав на въздуха и по възможност обитаема — въздъхна Синд, когато останаха сами.

— Ще ти окажа крайно неквалифицирано съдействие, но за сметка на това с цялото си усърдие — усмихна се момичето.

— Главното е да не губим надежда — каза Синд. — Ти как се чувстваш?

Тарасу раздвижи внимателно рамото и ръката си откъм болната страна. Направи го, без да се намръщи от болка. Синд я погледна, приготви се да каже нещо, но промени решението си и замълча.