Снежана Неделчева
Звездата Аиел (2)

2

С последен тласък главните двигатели се изключиха. Ракетата, малка луксозна яхта клас Z, послушно легна на орбита около целта си — блестящата и искряща Ромиа, заобиколена от гроздове кораби като лампа сред рояк насекоми. Синд раздвижи тялото си, изтръпнало след хиперпространствения скок, и хвърли поглед към уредите. Планетарните двигатели бяха започнали работата си, придвижвайки го към близкия пристан по крива, начупена траектория. Сред гъмжилото около Ромиа отклоненията бяха повече от необходими — сблъсъците се избягваха с непрестанно лавиране. Сложните пируети бяха оставени изцяло в ръцете на автоматиката, при ръчно управление дори опитен пилот сигурно би превърнал себе си и близките няколко кораба в прах.

По екрана пробягаха отблясъци и се появи момиче с усмивка, която би правила чест на всеки космонавигационен център. Професионално успокоителното изражение, заедно със семплата прическа и униформата без нито една гънка, внушаваха на пътниците, че предстоящото кацане ще бъде извършено също толкова делово и изрядно. Синд реши да намекне на Императора, че има и други варианти освен диспечера-офицер с каменна физиономия, който излайва отсечени команди. Идеята му щеше да се квалифицира като ненужна приумица, но можеше поне да опита.

— Добре дошли на Ромиа. Тук десети център, сектор ГХ4. Приехме идентификационните ви сигнали и отваряме коридор. Външното управление при нашата организация на трафика е задължително. Моля, дайте ми кода си, за да поемем приземяването — гласът също беше спокоен и приятен, завършващ щрих на картината.

Докато набираше кода за външна връзка с компютърната система, Синд с изненада установи, че се чувства доста нервен.

— Вие имате резервация за хотел в столицата и клетка в паркинг „Север“. Променили ли сте намеренията си?

— Не — ръцете му започнаха да овлажняват.

— Започваме приземяването. Моля, не ставайте и изпълнете инструкциите при кацане. Предупредителният сигнал е минута преди старта.

Усмивката на служителката стана с няколко градуса по-топла, но неприятното чувство не го напускаше. Бездушните електронни механизми, които трябваше да го доставят невредим долу на планетата, грешаха изключително рядко. Обаче един грешен знак, вкаран умело в програмата от нечия ръка, би го свършил. При тази скорост краят му щеше да бъде внезапен и бърз, а освен това, пакетиран в антигравитационния пашкул на креслото според споменатите инструкции, се чувстваше безпомощен като червей. Доста ръце биха поровили в програмата, ако знаеха кой е той, но по нищо не личеше, че са го разкрили. Местонахождението му беше известно само на Императора, изпратил го тук в пълна тайна. Няколкото души, които подготвиха операцията, бяха изолирани преди началото й и щяха да си останат така до неговото завръщане. Документите му бяха на името на Фил Канти — новозабогатял търговец на техника за минно строителство, пътуващ за забавление с частната си космическа яхта до планетата-курорт Ромиа, известна в този край на Империята. Легендата беше изпипана в подробности, но въпреки това той се чувстваше неспокоен и напрегнат.

На таблото засия червен светлинен сигнал, последван от звуков — нисък и протяжен. Рязък металически глас надвика засилващия се шум на двигателите.

— Внимание, стартирана програма за планетарно кацане с външно управление. Всички системи в готовност, 60 секунди до старта.

Синд пое дълбоко въздух и се приготви да изключи съзнанието си. Нямаше желание да слуша предстартовото броене, нито да изпита неприятните усещания на очакването, колкото и кратко да беше то. Като си пожела никой да не е бъркал в компютъра, той затвори очи и изчака покоят да го обгърне.

— Господин Канти, моля събудете се! Господин Канти, приземяването завърши. Добре ли сте, моля отговорете! — мекият глас на ромианката-диспечер проникна разтревожен и настойчив в заобикалящото го небитие.

— Всичко е наред — каза той, осъзнавайки тишината в кораба.

— Намирате се на паркинга. С багажа си ли ще пътувате, или да го транспортираме отделно?

— Имам съвсем малко багаж и ще го взема с мен. Надявам се, че тук ще мога да попълня гардероба си, както и да закупя някои други необходими вещи?

— Разбира се — усмихна се ромианката. — На рампата ще ви чака аеротакси на хотел „Корона“, включено е в заплатената от Вас резервация. Ако желаете първо да се разходите, ще се наложи да дойдете при нас, за да ви издадем кредитна карта.

Според Синд, един преуспял напълняващ търговец, свикнал на удобства, не би хукнал веднага да разглежда града.

— Благодаря ви, но предпочитам да отида направо в „Корона“. Разполагам с време за разходки, след като се настаня.

— Пожелавам ви приятно прекарване на нашата красива планета! — с последна усмивка служителката посегна към клавиатурата пред себе си и екранът потъмня.

По всяка вероятност тя вече се бе заела с друг туристически кораб, а Синд остана сам със себе си, което не го опечали. Каютата му беше неголяма, обзаведена удобно и очебийно скъпо, но без стил. Разкошните вещи сякаш имаха единственото предназначение да показват богатството на собственика си. Търговецът Канти, както си личеше, притежаваше доста пари и напълно му липсваше изискан вкус. Това не беше чудно, в смисъл че бе типично за представителите на Търговската гилдия, забогатели бързо. Корабът беше закупен точно от такъв търговец и в интериора не бяха променили почти нищо. Синд беше сигурен, че обстановката няма да предизвика подозрението на ничии любопитни очи, решили да надникнат тук.

Голямото кристално огледало, монтирано на тапицираната с мек зелен плат стена, отразяваше Синд в цял ръст, а отварящите се под ъгъл странични крила позволяваха да се види в профил и гръб. Той се огледа критично и остана доволен. Беше приел образ, напълно подходящ за ролята му. Червендалестото лице пращеше от здраве, а започналото да се оформя шкембенце говореше за слабостта му към трапезите. Натруфеното облекло вместо да прикрива предразположената към пълнеене фигура, я подчертаваше, така че обемът й се набиваше в очи. Ярките цветове, бродериите и блестящите камъни, лъскавите панделки и дантели премрежваха погледа. Дрехите изглеждаха ръчно изработени от естествени материали и наистина бяха такива. Във време, когато голяма част от благородниците се обличаха и живееха сред синтетика, малка група аристократи и търговци можеха да си позволят този лукс, като последните избягваха да го демонстрират явно. На Ромиа обаче богаташите идваха да се забавляват и да се освободят от задръжките си в общество на себеподобни, където имаха възможност да се изфукат и покажат средствата си.

Защитата на Синд при извънредни обстоятелства висеше на шията му между другите украшения, във вид на медальон с едър инкрустиран диамант. Под тази невинна външност се криеше кристалограмата за идентификация на самоличността и правомощията му на имперски служител, а масивната закопчалка представляваше лазерно оръжие с достатъчно голяма мощност и обхват. Това средство се предвиждаше при опасност, с която нямаше как да се справи по друг начин, без да издаде кой е всъщност. Имаше и резервен вариант — обицата на дясното ухо, с която не се разделяше никога, скрита в дългите кичури черна коса. Тя съдържаше идентична миниатюрна кристалограма и лазерно устройство, значително по-слабо и неефикасно от другото, но добро за крайни случаи. Той се огледа за последен път и тръгна към площадката, където го чакаше аеротаксито с двата контейнера багаж, току-що разтоварени от трюмовия отсек. Шофьорът се спусна и протегна ръце нагоре, за да му помогне при слизането от стълбата.

— Заповядайте, Ваше благородие — усмихнат каза той. — „Корона“ ви очаква.

На униформата му, издържана в тъмновиолетови и огненочервени цветове, бяха избродирани две стилизирани златисти коронки — отпред и на гърба.

— Очаквах да ме посрещнат автомати — Синд се постара да изобрази учудване, примесено с възхищение.

— Нашият хотел е от най-реномираните на планетата и се старае обслужването на клиентите да бъде на високо ниво — доволен от направеното впечатление, човекът се поклони отново, показвайки короната на гърба си.

Синд си помисли, че за парите, които бе платил, нямаше да бъде чудно да изпратят и малък оркестър по посрещането му. После се досети, че тук всичко беше наопаки — липсващата индустрия и огромните маси свободна работна ръка променяха стойностите. Не мизерно евтиният човешки труд беше проблем, а осигуряването на елементарни технически средства. Нищетата на тази планета по неведом начин съвпадаше с ултрамодерните виждания за лукс и изисканост на богатите и им беше представяна и продавана за това. Аеротаксито — четириместен роптер, произведен на някоя от развитите индустриални планети, струваше баснословна за хората тук сума. За част от тези пари сигурно щяха да се намерят желаещи да го занесат до града на ръце. Той се усмихна при мисълта, че ако местните жители се досетят да въведат тази атракция, снобите, посещаващи Ромиа, щяха да нарастнат неимоверно.

Роптерът се издигна във въздуха и направи плавен завой по посока на столицата, която се намираше някъде зад планинската верига. Градът беше невидим оттук и само потокът летателни апарати, носещи се като засмукани от гигантска фуния, показваше местоположението му. Шофьорът мълчеше в очакване пътникът да реши дали иска да общува с него. Синд нямаше желание за разговори, прекалено зает беше да разглежда местността, прелитаща отдолу, и показанията на командното табло на таксито. Ако се наложеше да избяга оттук, трябваше да лети сам до космопорта, като управлява подобен роптер. Полетът беше напълно автоматичен, а шофьорът — само част от добрите традиции и в момента си играеше с бутоните на изключеното ръчно управление. Едва ли някой си бе служил с него от деня на производството му досега, но видът му беше на нещо направено за работа, а не за украса. Трябваше да провери това в първия удобен момент. Докато погледът му привидно безгрижно се рееше наоколо, тренираната памет безпогрешно регистрира разположението на кораба в плетеницата от клетки на паркинга. Когато кацнаха пред горния параден вход на „Корона“, вече беше напълно сигурен, че може да измине обратния път без чужда помощ. При прелитането им над покрития с гори планински склон той беше включил ръчното управление, преди слисаният му спътник да успее да се намеси. Машината се подчиняваше леко и бързо на командите му при маневрите, които изпробва. Шофьорът седеше вцепенен по време на няколкоминутните демонстрации и дори бе спрял да диша. Навярно проклинаше наум екстравагантните прищевки на клиентите си и въздъхна с облекчение, когато преминаха на автопилот.

Погледнат от въздуха, хотелът приличаше на детско градче-крепост, строено с каквото е попаднало под ръка. В стремежа си да угоди на всички вкусове „Корона“ беше пристроявана, надстроявана и достроявана, докато се получи сегашният странен вид. Срещу тумбести кули стърчаха остро изрязани и източени такива, с подобни на бойници прозорци. Балкончета, балюстради и скулптури украсяваха фасадата, където беше възможно. Тук-там плющяха на вятъра ярки флагчета, а най-новото крило беше изградено в авангарден „Теарон“ стил — въртящо се около оста си, с подвижни площадки за кацане. Над всичко това доминираше огромна паякообразна антена, насочена към някоя от орбиталните станции за ретранслация на холовизионните програми.

Хаосът във фоайето беше същият. Кресла, дивани и масички, разхвърляни в закътаните ъгли, примамваха посетителите. Крачетата и страничните им облегалки бяха от резбовано дърво, а тапицериите в пастелни цветове им придаваха античен вид. Синд се приближи и не устоя на изкушението да докосне мебелите с ръка. Установи, че всичко това — плат, дърво и кожа — е истинско, колкото и невероятно да изглеждаше. Електронните уреди зад преградката на администратора бяха оформени от страната на посетителите като шкаф от фосфоресциращо дърво. Цветята по него също бяха истински, омърлушени от липсата на слънчева светлина и чист въздух, но въпреки това прекрасни с екзотичните си багри. Никой освен него не се прехласваше от разкошната обстановка, останалите се отнасяха грубо и безцеремонно с ценните предмети, като към нещо съвсем обикновено. Клиентите не се задълбаваха в такива подробности, а се потапяха с безразличие в цялостната атмосфера.

До последния момент Синд се опасяваше да не е прекалил със заврънкулките и джуфките в облеклото си и се чувстваше натруфено чучело, щом се погледнеше в някоя огледална повърхност. Притесненията му бяха излишни. В „Корона“ отсядаха изключително членове на Търговската гилдия и изпълващата фоайето пъстра тълпа можеше да накара кралски паун от Андракс да получи комплекс за малоценност. Синд, с всичките си кожи, дантели и корем, изглеждаше скромно облечен и недохранен беден роднина в сравнение с Хамрон — един от подпредседателите на Гилдията, когото на Франар бе гледал на холограми, а сега имаше възможност да види лично на отсрещното кресло. Тризвездният Майстор-търговец на Империята, както гласеше една от официалните му титли, гордо възправяше туловището си на място, стигащо за двама негови не толкова прославени колеги. От плочките, висулките и камъните по него можеха да се изхранят жителите на средноголям град за доста продължително време, но той едва ли би посрещнал с радост тази идея.

— Мир и развлечения! — Синд се приближи до администратора и се облакъти на шкафа-цветарник.

Той употреби местния поздрав, но на галактически език, не беше нужно да показва без повод познанията си по ромиански. Лицето на служителя се размаза в усмивка, докато го засипваше с любезности. Чертите му изразяваха безметежност и чиста радост да посрещне новия клиент, но малките очички гледаха остро и изпитателно. Синд се почувства претеглен, оценен и включен в дневния му доклад за тайните служби на Ромиа.

— Имам запазен апартамент на името на Фил Канти — вметна той, когато пороят празни приказки намаля — и бих желал да го видя.

— Разбира се, господин Канти — служителят хвърли поглед към екрана пред себе си и пръстите му зашариха по клавиатурата. — Апартаментът ви е от най-хубавите, с чудесен изглед към града. Вие пътувате сам? Без компания? Без прислуга?

Въпросите бяха чисто риторични и Синд не сметна за нужно да отговаря, а и не очакваха това от него. Шофьорът на таксито положително беше докладвал, преди да го докара в „Корона“.

— Ще имаме грижа за прислуга, естествено. По време на престоя ви при нас няма да ви липсва нищо. Нашите хора са добре обучени и за тях ще бъде удоволствие да изпълняват желанията ви — острият поглед се насочи към нещо зад гърба му.

Синд се обърна и с немалко учудване видя през отворените врати широк товарен асансьор и двама яки младежи, превити под тежестта на контейнерите с багажа му. Друг униформен служител с тясно хитро лице беше застанал зад него и приветства обръщането му с любезна усмивка.

— Това е вашият секретар Йол. Той ще ви покаже стаите, ще ви даде информация по всички въпроси, които може да възникнат, и ще бъде на ваше разположение, когато ви потрябва. Желая ви приятен ден, моля да ме извините — администраторът насочи вниманието си към внушителната особа, приближила се междувременно, която нервно потропваше по плота с ръцете си, обсипани със скъпоценности.

— Ако обичате, последвайте ме насам, господин Канти! — секретарят Йол го поведе през тълпите от хора към по-малка по размери, но представителна асансьорна кабинка.