Снежана Неделчева
Звездата Аиел (17)

17

След първата обща тренировка се разбра, че най-зле от всички беше принц Марзак, въпреки многото му приказки. За голямо негово съжаление той трябваше да изслуша препоръките на Хайат, както всички останали. Синд беше блестящ, макар че не се стараеше и показа малка част от уменията си. Гил и Сат не впечатляваха, но бяха в границите на добрите постижения. Тарасу, след вчерашните упражнения, се бе изравнила с тях в защитните маневри. Резултатите от стрелбата й бяха най-добри по всеобщо признание и Синд с усилие я надмина с неголяма разлика. Хайат се радваше на нейния успех и се зае с изостаналия Марзак, щастлив да го види унизен по този начин.

— Това е най-добрата армия, в която съм бил досега — доволен каза той на Синд. — Ахорн от Белите е опасен, ако го елиминираме, няма да имаме проблеми, така поне се надявам. Естествено, като избягваме Драконите им. Когато и двете армии бъдат в пълен състав, нашите Крал и Кралица ще се срещнат с техните, след което ще ги видим на запис, а и те ще получат такъв за нас.

— Разузнаване на противника — измърмори Синд.

— Точно така — каза управителят. — Неизвестността е по-лоша и от най-силния противник.

Когато влязоха в трапезарията, завариха разположени на странните си седалки две едри същества, покрити със златисти люспи, по които играеха отблясъци от светлината. През оставените нарочни отвори на облегалките се бяха проточили дългите им и дебели опашки, чиито крайща лежаха и се гърчеха на мраморния под. Главите, обърнати към тях, събуждаха първичен ужас у несвикналите, а такива бяха всички, освен управителя. Той тръгна към масата, разперил ръце в приветствен жест, а останалите спряха на прилично разстояние, като се бореха със страха или отвращението си. Синд беше гледал заснети кадри с дракони в библиотеката, но там те изглеждаха абстрактни и далечни. Впечатлението на живо беше стряскащо. Предните, по-къси лапи, които единият протегна на Хайат, завършваха с подобия на пръсти, увенчани с къси, но остри и твърди нокти. Масивното туловище се изправи с грация и мощ, яките мускули предизвикаха под бронята вълнообразни движения. Разноцветни сияния плъзнаха по люспите, а гъвкавата опашка изплющя и небрежно измести тежкия стол с един замах.

— Приятелю Трирл, безкрайно съм радостен да те видя пак — каза Хайат и се повдигна да прегърне надвисналата над него грамада.

Ръцете му се плъзнаха по дебелата бронирана шия, а лапите на съществото се стовариха върху раменете му. Стиснаха го леко, но скупчената група хора ахна, в очакване да чуе пращенето на чупещи се кости. Нищо такова не се случи и дребният мъж остана невредим. Чудовището го пусна, разтвори над главата му удължената си муцуна с широки ноздри и показа респектиращ комплект дълги извити зъби. Между тях се стрелна яркочервен език, раздвоен на върха.

— Аз също съм доволен, че те срещам, приятелю Хайат — гъгниво отговори драконът.

Произнасяше думите със съскане и шипене, но достатъчно разбираемо.

— Виждам, че Хърл не е пожелал да дойде с теб този път — управителят се отдръпна назад.

— Старият Хърл е изгубил желанието си за приключения, след като едва не беше убит миналия път, и аз доведох племенника си. Надявам се да бъде добър заместник на Хърл, макар и да е отчайващо млад.

Вторият дракон се изправи припряно. В първия момент изглеждаха абсолютно еднакви, както седяха, и беше учудващо по какво Хайат ги различава, но застанал прав, той стигаше до рамото на Трирл и тялото му беше значително по-дребно.

— Аз съм Кокорл — изсъска той и сложи разперената си лапа върху челото. — Нека полетът ви бъде лек, плавен и…

— Това са хора, племеннико, те не летят — прекъсна го Трирл и вторачи огромните си зелени очи в тях. — Той е за пръв път в човешко общество и още не е научил подходящите изрази.

Младият дракон затъпка притеснен на задните си лапи, а отвесните му зеници станаха почти кръгли, като му придадоха значително по-добродушен вид. Напрежението и първоначалното объркване спаднаха, когато Хайат започна представянето им. Хората се осмелиха да пристъпят напред и да докоснат ноктестите лапи, протегнати за човешки поздрав. После всички насядаха около масата.

— Забележително добре владеете общогалактически език — каза Марзак, в опит да заговори непринудено новодошлите.

— При всички важни преговори е станало традиция да се наема преводач от нашата планета Шуист. Ние сме се прославили с таланта си на полиглоти — каза Трирл, поласкан. — А на Шуист най-известен с тези си качества е нашият род. Кокорл, който далеч не е от добрите, предвид възрастта му, владее два главни и пет второстепенни езика. Когато реших да го взема със себе си, се наложи да научи и вашия сиен.

— И кога взехте това решение? — попита Марзак, който знаеше само сиен освен ромийски и беше положил невероятни усилия за това.

— Амии… според мерките за време на Ромиа, да кажем, около тридесет периода — отвърна Трирл.

— Тридесет месечни периода — това прави два годишни цикъла, така ли? — запита принцът.

— Разбира се, че не, ако беше толкова глупав, не би ме придружавал. Имах предвид периода на околоосните завъртания.

— Тридесет ромийски дни са били достатъчни да научи чуждия му човешки език? — попита Синд изумен.

— По-лесен е дори от нашите второстепенни, а и той знае само основата. За да го усъвършенства е необходимо повече време и практика. Още няма нужното ниво, като мен например, но и това ще стане.

— Желая приятен апетит на всички и ярък, несекващ пламък — внимателно произнесе Кокорл.

— Без пламъка, момче, без пламъка! — погледна го с укор Трирл.

— И тъй като вие ни разбирате чудесно, би било добре да разговаряте по-рядко помежду си в наше присъствие на родния си език — каза Марзак.

— Естествено — изсъска Трирл. — Главното изискване на етикецията при преводачите гласи точно това. Мой далечен прародител бил убит на място, защото произнесъл няколко неразбрани от преговарящите страни фрази към придружителя си. Тези преговори били наистина много деликатни, но това е първата и последна проява на нетактичност в рода ни. И да не бяхте го напомнили, едва ли щяхме да проявим споменатата невъздържаност.

Вечерята премина вяло, защото маниерите на хранене на новодошлите, вероятно изискани от тяхна гледна точка, развалиха апетита на всички. Шумното сърбане и преглъщане заглуши напълно разговорите. Големите парчета месо те късаха със зъби, като си помагаха с ноктите. Сосът се стичаше по муцуните им, облизван от раздвоения език със звучно мляскане. Само Хайат, свикнал с техните обноски, се хранеше спокойно. Тарасу се опитваше да не ги гледа, но когато се наложи да потърси подправките и погледът й попадна на Кокорл, блажено ръфащ недопечената си пържола, не можа да издържи. Розови струйки капеха от извитите му зъби и тя усети, че стомахът й се преобръща. Скочи, притиснала устата си с ръка, и изтича навън.

— Нашата Кралица ни напусна съвсем ненадейно, почти нищо не е хапнала — отбеляза Трирл и се уригна продължително. — Не се чувства добре може би?

— Трябваше да направи една важна тренировка точно сега — каза Хайат.

— С принц Марзак — добави Синд, тъй като и принцът напусна тичешком.

— Харесва ми такова усърдие и постоянство — измляска драконът и се залови да почиства зъбите си.

Човъркаше ги елегантно с един от ноктите на лявата си лапа, оставен по-дълъг от другите очевидно с тази цел. Намерените парченца той оглеждаше и изсмукваше с удоволствие. Това занимание накара братята Мор да приключат набързо вечерята си и също да се оттеглят.

— Мога ли да ви поканя в нашето леговище, искам да кажа жилище, да си поговорим след изобилната и вкусна вечерна закуска? Всички вас — подчерта Трирл, въпреки че освен Синд и Хайат не беше останал никой друг. — Ще съм радостен, ако дойде и Кралицата. Бихте ли й предали поканата ми?

— Разбира се — каза Синд, — стига да не е много уморена.

Тарасу не се зарадва особено на идеята за парти.

— Нали няма да ядат повече? Едва ли ще го понеса още веднъж тази вечер — жално каза тя.

— Най-много да пием плодови коктейли — успокои я Хайат. — Е, ще има някоя и друга бисквитка… но никакво месо!

Драконовите зали се намираха близо до трапезарията и оформяха върха на комплекса постройки. Бяха три високи цилиндрични помещения, свързани помежду си чрез проходи и широки арки. Средната зала, в която влязоха, беше по-голяма и се използваше като салон-приемна. В стените имаше множество дълбоки ниши, разположени една над друга чак до куполообразния свод на тавана. Под тях стърчаха издатини, наподобяващи трамплини на басейн, но от солидни каменни плочи. Близо до вратата беше поставена масичка с човешки размери и столове, които не личеше да се използват, защото бяха натрупани върху нея с краката нагоре. До тях стоеше Трирл, скръстил предните си лапи на гърдите.

— Добре дошли! — провикна се той, избута масата в средата на залата и нареди столовете около нея.

— Моят приятел Хайат е бил често на гости при мен и затова се обръщам към вас. Моля, седнете тук и изчакайте Кокорл да ни сервира. Аз ще си позволя да се отпусна като между близки и ви приканвам да направите същото. Схванах се да се влача по пода тази вечер, затова ще се разкърша.

Гънките по гърба му се раздвижиха и плътно прилепналите, незабележими досега крила започнаха да се разтварят. Той ги разгърна в цялото им великолепие, с мощен тласък се отдели от пода и се насочи към една от горните ниши. Въздушното течение разпиля косите на Тарасу и ги запрати в безпорядък около лицето й. Тя отмахна кичурите от очите си, за да проследи обратния полет на Трирл. Реейки се плавно, той кацна на близката до тях издатина и забелязаха, че стиска някаква торба в лапите си. Кокорл се появи с тромава походка от съседната зала, крепейки поднос с чинии и чаши. Положи го на масата и чевръсто подреди съдовете пред тях.

— Направо забравих, че имате крила — каза Тарасу. — В трапезарията не ги забелязах, но там вие и не летяхте.

— Правим го тук, когато сме сами или с хора, поканени от нас, както сега.

Трирл пое подадения му от Кокорл пълен бокал и му връчи торбата. С купичка в едната лапа и чувалчето в другата, той подхвръкна в нишата зад гърба на Хайат.

— Забранено ли ви е да летите в другите помещения? — полюбопитства момичето.

— Освен че са тесни и непригодни, възпитанието не ни го позволява, въпреки че е страшно изморително да си възпитан. И вашите етични норми са същите, доколкото ми е известно.

— В какъв смисъл?

— Ами, например, хората в присъствие на непълноценен индивид се въздържат от действия, подчертаващи недъга му, за да не го потискат. Не бихте се разтичали демонстративно пред човек без крака, осъден да лежи, нали?

— Значи ние, хората, сме инвалиди според вас? — попита Тарасу.

— Само много възрастните, болни или осакатени джорхи са принудени да кретат по земната повърхност. Ние ги обграждаме с внимание и съчувствие, но те са имали все пак моменти в живота си, когато са се носили във висините, докато вие от рождение сте приковани към земята. Към вас съжалението ни е още по-голямо, ако това е възможно.

— Благодаря — измънка тя с половин уста. — Какво означава джорх?

— Хайат не ви ли е казал? Ние сме джорхи и е голяма обида, когато някой се обърне към нас с нарицателното „дракон“, особено ако го смятаме за приятел — поясни Трирл. — Истинските дракони са малобройни изолирани групи, с които един порядъчен джорх избягва да има взаимоотношения. Те са диви, нецивилизовани издънки на народа ни и за съжаление първи са контактували с вас. Така тяхното име е станало обичайно название за цялата ни раса, което е печално. Опасявам се, че са оставили у прадедите ви погрешна представа за нас.

— Представата наистина е неприятна — каза Синд. — В нашите предания драконите са свирепи и кръвожадни. Те отвличат хора и опустошават селищата. Където се появят, всяват страх, омраза и…

— Точно това имах предвид! — подскочи Трирл възмутен. — Погледнете ме, нима приличам на кръвожаден похитител на хора?

Той се изпъчи, размаха предните си лапи и впери пронизващите си очи с фосфорен блясък в Тарасу.

— Н-не — заекна момичето и се отдръпна извън обсега на ноктите му. — Ни най-малко.

— Аз съм културен и благовъзпитан джорх, но когато някой ме нарече дракон, излизам от люспите си в първия момент. — Трирл се укроти и отпи от бокала си — Как ще реагирате вие, ако ви нарекат диваци и канибали?

— Съвсем отрицателно — каза Тарасу. — Вероятно ще се вбеся. В едно нещо съм сигурна — изключително ще се старая да не ви ядосвам в бъдеще, уверявам ви.

— Вие сте приятна и предполагам млада дама, но за нещастие ще имате възможност да видите истински дракон и то много скоро. В Бялата армия е дошъл Грагард, който е абсолютно чудовище — зъл и отмъстителен единак.

Това изявление разтревожи Тарасу, а даже и Синд. Той се опита да си представи какво може да е това създание, което изглежда в очите на Трирл чудовище, но не успя.

— Идвал ли е тук преди? — попита загрижен Хайат. — Не си спомням да съм го виждал.

— Бих се с него по времето, когато сигурно си бил малък — мрачно каза Трирл, а племенникът му се размърда в нишата си и наостри уши. — Самият той разправяше, че унищожил половината си семейство, защото непрестанно му противоречали и го дразнели. Ние сме наемници и между нас борбата не се води до смърт, но Грагард е дракон и няма скрупули. Той убива не толкова защото му плащат, а за удоволствие. Хайат може да ви каже, че когато противникът ни е човешко същество, обикновено само го раняваме и зашеметяваме. Индикацията на гривната му показва, че е полумъртъв и го отстраняват. Ако е зле ранен, го умъртвяваме бързо, за да не страда. Грагард ги обгаря точно толкова, че да умират бавно и да се мъчат до смъртта си. Погледнете крилото ми, виждате ли нещо на него? — и той го разпери.

Тримата се вгледаха във фината ципа, под която изпъкваха тънки издължени кости. Две от тях бяха огънати неестествено в горната си част и личаха прилични на възли удебеления, там където са били счупени и зарастнали лошо. Ципата между тях висеше сбръчкана и грапава, с мръсносив цвят, различна от останалата повърхност.

— Това ми е спомен от него, също и стъпалото, оттогава накуцвам. Цяло чудо е, че изобщо имам задна лапа, изгорих му очите и това ме спаси. Хубаво го подредих и съм сигурен, че си е спомнял често за мен след това. Възстановил е някак лявото си око и сега е по-грозен и зъл, отколкото го помня.

— Чичо, но той ще иска да те убие този път! — възкликна Кокорл с безпокойство.

— Не се тревожи, момче, имай доверие в мен. Ще се справя с еднооката твар.

— Виждам, че Кокорл е взел торбата с гадателските пръчици — обади се Хайат. — Ще погледнете ли съдбата ми?

Тарасу и Синд се спогледаха, докато Трирл мълчеше замислен. Кокорл тръскаше коженото чувалче и отвътре се разнасяше тракане.

— Да видим дали е благоприятен моментът — каза старият джорх.

Започна да издава ритмични звуци, които се свързваха в странна мелодия, като пристъпваше от крак на крак в такт с нея.

— Сега ще тананика доста време — прошепна Хайат в ухото на Синд.

Внезапно Трирл спря да се поклаща и се втренчи някъде встрани. Те проследиха погледа му и видяха Тарасу, която се беше изправила. Танцуваше с отсъстващо изражение и правеше необичайни движения с ръце и крака. Когато джорхът млъкна, тя спря танца си и грациозно се поклони.

— Не може да бъде! — Трирл беше сбръчкал муцуната си в израз, който у човек би изразявал тъга. — Това беше любимият танц на моята прекрасна Смагарт и не съм предполагал, че човешко същество ще ми напомни за нея. Тя се движеше така ефирно, крилете й трептяха, всяка люспа блестеше, а опашката й се виеше като…

Той млъкна, от очите му започнаха да се търкалят едри капки и се стичаха на издатината, върху която беше стъпил. Насъбралата се локва протече през ръба и образува миниатюрен водопад. Тримата не знаеха какво да кажат, затова мълчаха, а Кокорл почесваше озадачен върха на носа си.

— Потанцувай още малко, моля те! — обърна се Трирл към момичето.

Тя стана и изпълни молбата му, а джорхът гледаше прехласнат.

— Сякаш се върнах в младостта си. Какво ще кажеш, племеннико, не е ли вълшебно? Виж красотата на жестовете, поезията на стъпките…

— Чичо, съжалявам, но Смагарт е мъртва отдавна, а това е човек — измънка Кокорл. — Няма виеща се опашка, нито трептящи криле.

— Не съм сляп! — тросна се Трирл. — Ти гледаш външността, а аз зад нея и видях духа на любимата ми. Трябва да откриеш същността под формата, момче.

— Опитвам се, но ми е трудно. Може би, ако муцуната й не беше толкова плоска или ако не беше безлюспеста като зародиш… — Кокорл млъкна, а старият джорх го изгледа съжалително.

— Какво беше това? — обърна се той към нея.

— Моя импровизация на ритуалните танци, които изпълнявах на родната ми планета в чест на бог Йали — каза момичето объркано — Тази мелодия ме накара да го направя, не знам защо.

— Виждам, че си тъжна и доколкото зависи от мен, бих искал да се върнеш в къщи — каза джорхът. — Мисля, че се отклонихме, заради моите спомени. Кокорл, нареди пръчиците за нашия приятел Хайат!

Кокорл изсипа купчина дълги тънки клечки, костени на вид. Съскайки затвори очи и зарови лапите си в купчината. Пръстите му загребаха едно снопче и започнаха да нареждат някаква фигура. След малко той спря, потрепера и ги погледна.

— Само това ли беше? — попита Хайат. — Толкова кратко?

— Всеки път е различно — Трирл запърха над нишата, за да разгледа творението на Кокорл.

— Прибирай ги, племеннико! — изсъска накрая той и се върна обратно. — Или си бил разсеян и несръчен, или днес Силите на съдбата не са склонни да ни покажат много.

— Какво стана, ще победим ли този път? — управителят се опита да надникне вътре, но издатината му пречеше, а и Кокорл се залови да събира пръчиците, като разбърка фигурата.

— Племенникът ми прибърза и разкриви Дървото, но дотам беше ясно. Ще победиш Ахорн, после ще се биеш с дракона Грагард и тук вече не се виждаше нищо. Съжалявам, че няма аз да го доразкрася — въздъхна Трирл. — Непохватният младеж обърка и развали линиите.

Прибраха торбата и разговорът продължи на други теми. Синд беше наблюдавал внимателно действията на Кокорл, затова забеляза, че той направи опит да протестира при обвиненията в некадърност и се отказа. Не разбираше нищо от гадаене, но за времето, прекарано с тях, джорхите му бяха станали достатъчно ясни и усети, че Трирл крие нещо.

— Очевидно вие двамата им допадате, особено Тарасу — заключи управителят по-късно, докато вървяха към стаите си — Чух много неща, които Трирл досега не беше сметнал за необходимо да ми разказва.

— Като изключим това, че ми прилошава да ги гледам, когато поглъщат храната си, намирам, че са мили — каза Тарасу на Синд. — Преди да дойдеш ти, разисквахме с Хайат възможността да се преструват на безопасни, за да прикрият целите си. От незапомнени времена драконите са символ на врагове на човешката раса, обаче съм на път да си променя мнението. Интуицията ми казва, че това не е вярно.

— Не разчитай прекалено на интуицията си — сухо отговори Синд, но не се опита да им обяснява подозренията си.

Хайат, възвърнал обичайната си жизнерадост, сипеше шеги, докато се разделиха. Пожела им лека нощ с вид на човек, неизмъчван от притеснения. Синд му завидя за лекия характер и след като остави Тарасу до вратата й, се прибра умислен.