Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (7)

Глава 5

На „Орли“ ги посрещна лимузина, която ги закара в хотел „Плаза Атене“.

— Апартаментът ви е готов, господин и госпожа Стивънс — каза управителят, когато пристигнаха.

— Благодаря.

Настаниха ги в апартамент 310. Управителят отвори вратата и младоженците влязоха вътре. Даян се закова на място. По стените висяха шест нейни картини. Тя се обърна към Ричард.

— Аз… как е възможно?…

— Нямам представа — невинно отвърна той. — Предполагам, че и тук имат вкус.

Даян страстно го целуна.

 

 

Париж се оказа страната на чудесата. Първо се отбиха в Живанши да си купят дрехи, после отидоха в Луи Вуитон да изберат куфари за новите си придобивки.

Разходиха се по Шанз Елизе до Плас дьо ла Конкорд и видяха Ла Мадлен и Пале Бурбон. Обиколиха Плас Вандом и прекараха един ден в Лувъра. Насладиха се на парка в музея на Роден, а вечер избираха прелестни романтични ресторантчета.

На Даян й се струваха странни само телефонните разговори, които Ричард провеждаше в странни часове.

— Кой се обажда? — попита веднъж тя, когато в три през нощта мъжът й затвори слушалката.

— Служебен разговор.

„Посред нощ?“ — зачуди се Даян.

 

 

— Даян! Даян!

Тя излезе от унеса си. До нея стоеше Каролин Тер.

— Добре ли си?

— Аз… нищо ми няма.

Каролин я прегърна.

— Просто имаш нужда от време. Минали са само няколко дни. — Тя се поколеба. — Между другото, погрижила ли си се за погребението?

Погребение. Най-тъжната дума на света. В нея отекваха траурни звуци, ехо на отчаяние.

— Ами… не можех… да се насиля да…

— Нека ти помогна. Ще избера ковчег и…

— Не! — Отговорът се получи по-рязък, отколкото възнамеряваше Даян.

Каролин я погледна озадачено.

Даян заговори отново. Гласът й трепереше.

— Не разбираш ли? Това е… това е последното, което мога да направя за Ричард. Искам погребението му да е специално. Той би желал да присъстват всичките му приятели, за да се сбогуват. — По бузите й се стичаха сълзи.

— Даян…

— Трябва лично да избера ковчега на Ричард, за да съм сигурна, че… че ще спи спокойно.

Каролин нямаше какво да каже.

 

 

Същия следобед детектив Ърл Гринбърг беше в кабинета си. Телефонът иззвъня.

— Търси ви Даян Стивънс.

О, не. Спомняше си шамара, който му бе залепила при последната им среща. Какво ли искаше сега? Сигурно пак щеше да се оплаква.

— Детектив Гринбърг.

— Тук е Даян Стивънс. Обаждам ви се по две причини. Първо, искам да ви се извиня. Държах се много зле и искрено съжалявам.

Той се смая.

— Няма нужда да се извинявате, госпожо Стивънс. Разбирам какво преживявате.

Детективът зачака. Последва мълчание.

— Казахте, че се обаждате по две причини.

— Да. Полицията е задържала някъде тялото… — гласът й секна, — тялото на мъжа ми. Как мога да го получа? Уреждам… погребението му в траурния дом „Далтън“.

Отчаянието в гласа й го накара да потрепери.

— Боя се, че засега това не е възможно, госпожо Стивънс. Първо патоанатомията трябва да предаде доклад за аутопсията и после трябва да се уведомят различните… — Той се замисли за миг и взе решение. — Вижте, сега това не ви е до главата. Аз ще се заема с формалностите. Всичко ще е уредено след два дни.

— О. Ами… благодаря ви. Много благодаря. — Тя се задави и връзката прекъсна.

Ърл Гринбърг дълго седя неподвижно, замислен за Даян Стивънс и за скръбта, която преживяваше. После се зае с формалностите.

 

 

Траурният дом „Далтън“ се намираше в източния край на Медисън Авеню — внушителна двуетажна сграда с фасада на южняшко имение. Интериорът бе изпълнен с вкус, с меко осветление, светли завеси и драперии.

— Имам среща с господин Джоунс — каза Даян на секретарката. — Даян Стивънс.

— Един момент.

Секретарката се обади по телефона и след минута се появи управителят, сивокос мъж с приятно лице.

— Аз съм Рон Джоунс. Разговаряхме по телефона. Знам, че в такъв момент всичко е ужасно трудно, госпожо Стивънс, и нашата работа е да ви освободим от това бреме. Само ми кажете какво искате и ще се погрижим желанието ви да бъде изпълнено.

— Ами… всъщност не съм сигурна какво искам — неуверено отвърна Даян.

Рон Джоунс кимна.

— Ще ви обясня. Нашите услуги включват ковчег, панихида, гробищен парцел и самото погребение. — Той се поколеба. — Доколкото научих за смъртта на съпруга ви от вестниците, госпожо Стивънс, сигурно ще искате затворен ковчег за панихидата, затова…

— Не!

Джоунс я погледна изненадано.

— Но…

— Искам да е отворен. Искам Ричард да… да види всичките си приятели, преди да… — Гласът й секна.

Погребалният агент я наблюдаваше съчувствено.

— Разбирам. Тогава вижте какво ще ви предложа. Имаме козметик и той върши чудеса… когато се налага — тактично прибави Джоунс. — Съгласна ли сте?

— Да — отвърна тя, въпреки че това нямаше да се хареса на Ричард.

— Има още нещо. Ще ни трябват дрехите, с които искате да бъде погребан мъжът ви.

Даян го погледна смаяно.

— Дрехите… — Почти физически усети допира на студените длани на непознат човек, докосващи голото тяло на Ричард, и потрепери.

— Госпожо Стивънс?

„Сама трябва да го облека. Но не мога да понеса да го видя в това състояние. Искам да го запомня…“

— Госпожо Стивънс?

Даян мъчително преглътна.

— Не се сетих за… — Гласът й секна. — Извинете ме. — Тя не можа да продължи.

Обърна се, излезе от траурния дом и спря такси.

 

 

Щом се прибра вкъщи, Даян отиде при гардероба на Ричард. Имаше цели две релси с костюми. Всеки от тях беше безценен спомен. Тук бе кафеникавият костюм, който беше носил при първата им среща в галерията. „Много ми харесва фигурата ви — спомни си Даян. — Има изяществото на Розети или Мане“. Можеше ли да се откаже от този костюм? Не.

Докосна с пръсти следващия. Светлосивото спортно сако, с което Ричард бе отишъл на пикника в Сентръл Парк. В главата й отново нахлуха спомени. „При теб или при мен?“

Как можеше да не го задържи?

После идваше раираният костюм. „Ти обичаш френска кухня… Знам един страхотен френски ресторант…“ Почти чуваше гласа му.

Морскосиният блейзър… коженото яке… Даян обви ръкавите на един сив костюм около себе си и го прегърна. „Никога няма да ги дам — помисли си тя. Всеки беше скъп спомен. — Не мога“. Накрая се разрида, грабна един костюм наслуки и избяга навън.

 

 

На другия ден получи съобщение на телефонния секретар:

„Госпожо Стивънс, тук е детектив Гринбърг. Исках да ви съобщя, че всичко е уредено. Разговарях с траурния дом «Далтън»… — Последва кратка пауза. — Желая ви всичко хубаво… Дочуване“.

Даян се обади на Рон Джоунс.

— Научих, че тялото на мъжа ми вече е при вас.

— Да, госпожо Стивънс. Наредих да се погрижат за козметиката и получихме дрехите, които ни пратихте. Благодаря.

— Мислех си… дали погребението може да се уреди за петък?

— Разбира се. Ще се погрижим за всички подробности. Предлагам да е в единайсет часа.

„След три дни с Ричард ще се разделим завинаги. Или поне докато не отида при него“.

* * *

В четвъртък сутринта, докато Даян подготвяше последните неща за погребението и проверяваше дългия списък от поканени, телефонът иззвъня.

— Госпожа Стивънс?

— Да.

— Обажда се Рон Джоунс. Само исках да ви съобщя, че изпълнихме новите ви нареждания, точно както ни ги предаде секретарката ви.

— Секретарката ми ли?… — озадачи се Даян.

— Да, по телефона.

— Но аз нямам…

— Честно казано, малко се изненадах, но, разбира се, решението си е ваше. Преди час кремирахме тялото на съпруга ви.