Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (26)

Глава 24

Хотел „Мандарин“ бе занемарена двуетажна сграда в сърцето на китайския квартал на три преки от Мот Стрийт.

Когато двете жени слязоха от таксито, Даян видя оттатък улицата голям билборд със снимка на Кели в красива официална рокля и с шишенце парфюм в ръка и изненадано погледна спътницата си.

— Ето коя сте били!

— Бъркате — възрази Кели. — С това се занимавам, госпожо Стивънс. Това не съм аз. — После се обърна и влезе във фоайето.

Ядосана, Даян я последва.

На рецепцията в малкото фоайе седеше млад китаец и четеше брой на „Чайна Поуст“.

— Искаме стая за тази нощ — каза Даян.

Мъжът вдигна поглед към двете елегантно облечени жени и едва не попита „Тук ли?“, но се изправи и каза:

— Разбира се. — Внимателно се вгледа в марковите им дрехи. — Ще ви струва сто долара на вечер.

Кели се сепна.

— Сто…

Даян побърза да се намеси:

— Няма проблем.

— Предварително.

Даян отвори чантичката си, извади няколко банкноти и му ги подаде. Той й връчи ключа.

— Десета стая, отляво по коридора. Имате ли багаж?

— Ще пристигне по-късно.

— Ако имате нужда от нещо, просто потърсете Лин.

— Лин ли? — попита Кели.

— Да. Това е вашата камериерка.

Тя го погледна скептично.

— Ясно.

Двете жени се отдалечиха по слабо осветения коридор.

— Платихте прекалено много — каза Кели.

— Колко струва сигурният покрив над главата ви?

— Не съм сигурна, че този хотел е подходящ.

— Ще трябва да се задоволим с него, докато не измислим нещо по-добро. Не се бойте. Господин Кингсли ще се погрижи за нас.

Стигнаха номер десет, Даян отключи и влязоха. Стаичката изглеждаше и миришеше така, сякаш много отдавна не е била обитавана. Завивките на двете легла бяха смачкани. До надрасканото бюро имаше два разнебитени стола.

Кели се огледа.

— Може да е малка, но определено е грозна. Басирам се, че никога не е чистена. — Докосна една от възглавниците и във въздуха се вдигна прах. — Кога ли е починала онази Лин?

— Тук сме само за една нощ — успокои я Даян. — Още сега ще се обадя на господин Кингсли.

Отиде при телефона и набра номера, отпечатан върху визитката, която й беше дал Танър.

— Танър Кингсли — още на първото иззвъняване отговори той.

Даян облекчено въздъхна.

— Господин Кингсли, обажда се Даян Стивънс. Извинете, че ви безпокоя, но двете с госпожа Харис имаме нужда от вашата помощ. Някой се опитва да ни убие и изобщо не разбираме какво става. В момента се крием.

— Много се радвам, че се обаждате, госпожо Стивънс. Бъдете спокойни. Току-що открихме какво стои зад всичко това. Повече няма да имате проблеми. Уверявам ви, че отсега нататък двете с госпожа Харис ще сте в пълна безопасност.

Даян затвори очи за миг. Слава Богу.

— Можете ли да ми кажете кой е…

— Ще ви разкажа всичко, когато се срещнем. Останете където сте. До половин час ще пратя човек да ви вземе.

— Чудес… — Връзката прекъсна. Даян затвори и усмихнато се обърна към Кели. — Добра новина! Свършено е с проблемите ни.

— Какво каза?

— Знае какво се крие зад всичко това и отсега нататък ще сме в безопасност.

Кели дълбоко въздъхна.

— Страхотно. Ще мога да се върна в Париж и да започна живота си отново.

— До половин час ще прати някого да ни вземе.

— Само че ще ми е трудно да оставя всичко това — саркастично каза тъмнокожата жена.

Даян я погледна замислено.

— Ще е странно.

— Кое?

— Да се върна към живота без Ричард. Не мога да си представя как ще…

— Тогава недейте — прекъсна я Кели и си каза: „Не говори така, защото ще се срина. Та аз дори не мога да мисля за това. Марк беше целият ми живот, единствената ми причина за живот…“

Даян наблюдаваше безизразното й лице. „Тя е като безжизнено произведение на изкуството — красива и студена“.

Кели седна на едното легло с гръб към Даян. Стисна клепачи, за да избяга от болката в себе си, и бавно… бавно… бавно…

 

 

Кели и Марк се разхождаха по левия бряг на Сена и си приказваха за всичко и нищо. Кели никога не се беше чувствала толкова добре с друг човек.

— Утре вечер откриват една изложба — каза тя. — Ако се интересуваш от…

— О, съжалявам, Кели. Утре вечер съм зает.

Жегна я неочаквана ревност.

— Друга среща ли имаш? — Опита се да придаде веселост на гласа си.

— Не. Не. Излизам сам. На банкет… — Забеляза изражението й. — Искам… искам да кажа, вечеря само за учени. Ще ти е скучно.

— Нима?

— Да. Хората ще… ще използват думи, които сигурно никога не си чувала, и…

— Мисля, че нямам непознати думи — с накърнено честолюбие го прекъсна Кели. — Защо да не проверим?

— Ами, съмнявам се, че…

— Аз съм голямо момиче. Да опитаме.

Марк въздъхна.

— Добре. Анатрипсология… малакостракология… анероидограф…

— Уф, добре — засрамено каза тя.

— Знаех си, че няма да ти е интересно. Аз…

— Грешиш. Много даже ми е интересно. — „Щом е интересно за теб“ — помисли си Кели.

 

 

Банкетът се проведе в хотел „Принс дьо Гал“ и се оказа важно събитие. В балната зала присъстваха триста души, сред които едни от най-видните личности във Франция. Един от гостите на предната маса, на която настаниха Кели и Марк, беше привлекателен мъж с очарователно излъчване.

— Аз съм Сам Медоус — представи се той на Кели. — Много съм слушал за вас.

— И аз съм слушала много за вас — отвърна тя. — Марк казва, че сте негов наставник и най-добър приятел.

Сам Медоус се усмихна.

— За мен е чест да съм негов приятел. Марк е изключителна личност. Отдавна работим заедно. Той е най-всеотдайният…

Марк, който го слушаше смутено, го прекъсна:

— Искаш ли вино?

На сцената излезе конферансие и речите започнаха. Марк се оказа прав, че вечерта няма да е интересна за Кели. Връчваха научни награди и що се отнасяше до нея, ораторите все едно говореха на суахили. Ала тя виждаше ентусиазма на лицето на Марк и се радваше, че е дошла с него.

Когато вдигнаха чиниите от вечерята, на сцената се качи президентът на Френската академия на науките. Започна с апология на френските научни успехи през миналата година и едва в края на речта си, когато вдигна една златна статуетка и произнесе името на Марк Харис, Кели разбра, че Марк е звездата на вечерта. Той бе прекалено скромен, за да й го признае. „Ето защо се опита да ме убеди да не идвам“ — помисли си тя, докато го гледаше как се качва на сцената под горещите аплодисменти на публиката.

— Той не ми каза нито дума за това — обърна се Кели към Сам Медоус.

Медоус се усмихна.

— Точно в негов стил. — После внимателно се вгледа в нея. — Знаете ли, че Марк е лудо влюбен във вас? Иска да се ожените. — Замълча за миг. — Надявам се да не нараните чувствата му.

И докато го слушаше, Кели внезапно изпита угризения: „Не мога да се омъжа за Марк. Той е страхотен приятел, но не съм влюбена в него. Какво правя? Не искам да нараня чувствата му. По-добре да престанем да се срещаме. Как ще му кажа…“

 

 

— Вие изобщо слушате ли ме!

Ядосаният глас на Даян откъсна Кели от спомените. Красивата бална зала изчезна и тя се озова в тясната хотелска стая с жената, която й се щеше да не е срещала.

— Моля?

— Танър Кингсли каза, че някой ще ни вземе до половин час — напрегнато повтори Даян.

— Това вече го чух.

— Но не попита къде сме.

— Сигурно си мисли, че сме във вашия апартамент.

— Не. Казах му, че се крием.

Последва мълчание. Кели сви устни в безмълвно възклицание.

Обърнаха се да погледнат часовника на нощното шкафче.

 

 

Когато Флинт влезе във фоайето на хотел „Мандарин“, мъжът на рецепцията вдигна глава.

— Какво обичате? — Видя усмивката на госта и й отговори.

— Жена ми и една нейна приятелка преди малко са се настанили при вас. Жена ми е руса, а приятелката й е готино чернокожо маце. В коя стая са?

— В десета, но се боя, че не мога да ви пусна. Ще трябва да се обадя на…

Флинт вдигна четирийсет и пет калибровия си ругер със заглушител и прониза китаеца в челото. После натика трупа под рецепцията и закрачи по коридора с пистолет в ръка. Когато стигна до номер десет, отстъпи назад, засили се, изби вратата с рамо и се хвърли вътре.

Стаята пустееше, но през затворената врата на банята се чуваше шуртене на душ. Флинт рязко отвори вратата. Душът бе пуснат докрай и спуснатите завеси леко се поклащаха. Той изстреля четири куршума през завесите, изчака малко и ги дръпна.

Там нямаше никого.

 

 

От ресторанта оттатък улицата Даян и Кели бяха наблюдавали пристигането на комбито и бяха видели Флинт да влиза в хотела.

— Боже мой, това е човекът, който се опита да ме отвлече! — ахна Кели.

Зачакаха. Когато след няколко минути Флинт излезе, устните му бяха усмихнати, ала лицето му излъчваше ярост. Кели се обърна към Даян.

— Ето я Годзила. Какъв е следващият ни лъжлив ход?

— Махаме се оттук.

— И къде ще отидем? Те ще завардят летищата, гарите, автогарите…

Даян се замисли за миг.

— Знам едно място, където не могат да ни открият.

— Нека позная. Космическият кораб, с който сте пристигнали тук.