Робърт Луис Стивънсън
Черната стрела (3)

Глава II
В тресавището

Към шест часа в тази майска сутрин Дик слизаше към тресавището на път към крепостта. Небето беше яркосиньо; духаше силен, но приятен вятър, от който крилата на вятърната мелница бързо се въртяха, а върбите се огъваха и блестяха като пшенични класове. Дик бе прекарал на седлото цяла нощ, но тъй като имаше здраво сърце и яко тяло, продължаваше весело да язди.

Пътеката се спускаше все по-ниско и по-ниско в мочура, докато момъкът загуби от поглед всички пътни знаци, освен вятърната мелница, която се издигаше зад него на хълмчето край Кетли, и върха на Тънстолската гора далеко напред. И от двете страни имаше цъфнали тръстики и върби, разлюлявани от вятъра, локви и предателски, зелени като изумруд тресавища, примамка и гибел за пътника. Пътеката минаваше почти направо през мочура. Беше много отдавнашна, прокарана още от римските войници; голяма част от нея бе пропаднала с течение на времето и на много места застоялите води я закриваха на няколкостотин ярда^[1].

На около една миля^[2] от Кетли Дик стигна до едно от тия прекъсвания на пътеката, гдето пръснати тръстики и върби образуваха малки островчета и объркваха пътника. Освен това прекъсването тук беше необичайно дълго; всеки непознаващ местността би могъл да изпадне лесно в беда. И Дик си спомни със свито сърце за момчето, което не бе упътил както трябва… За самия него бе достатъчно да погледне назад към черните перки на вятърната мелница, които се въртяха в синьото небе, и напред — към възвишението, гдето се издигаше Тънстолската гора, за да се движи в правилна посока из водите, плискащи почти до коленете на коня му, и то така сигурно като по отъпкан друм.

Той бе изминал половината тресавище и вече бе зърнал пътеката, която извиваше нагоре от другата страна на мочура, когато усети, че нещо плисна силно от дясната му страна и видя затънал до корем в калта сив кон, който се мъчеше да се измъкне. Отгатнало сякаш, че наблизо има помощ, нещастното животно зацвили пронизително. То въртеше кръвясалите си очи, които издаваха безумен страх, и докато се мяташе в тресавището, наоколо му бръмчаха облаци жилещи насекоми.

„Уви! — помисли Дик. — Дали горкото момче е загинало? Този кон е положително неговият. Чудесен сив кон! Да, мили, ти толкова жално цвилиш, че ще сторя всичко възможно да ти помогна. Няма да те оставя да потъваш педя по педя!“

Той опъна лъка и изпрати една стрела в главата на коня.

След тази жестока милост Дик продължи унило пътя си и гледаше внимателно наоколо, дано види някоя следа от злополучния си предшественик.

„Трябваше да му обясня по-подробно — мислеше той. — Страх ме е, че така е загубил пътя в мочура.“

Докато мислеше това, някой го извика отстрани по име и като погледна през рамо, Дик видя момчето, което надничаше между тръстиките.

— Тук ли си — извика Дик, като дръпна поводите. — Така си се сврял между тръстиките, че можех да те отмина. Видях коня ти, затънал в тресавището, и го отървах от мъките; ей богу, ти щеше да направиш сам това, ако беше по-състрадателен конник. Хайде, излез от скривалището си. Тук няма кой да те безпокои.

— Аз нямам оръжие, добро момче, пък и да имах, не умея да си служа с него — отвърна другото момче, като излезе на пътеката.

— Защо не наричаш „момче“? — извика Дик. — Предполагам, че не си по-голям от мене.

— Моля ти се, прощавай, добри мастър Шелтън. Нямам никакво намерение да те обиждам. По-скоро бих искал да спечеля на всяка цена добрината и покровителството ти, защото сега съм в още по-голяма беда — загубих пътя, плаща и коня си. Да имаш камшик и шпори, а да нямаш кон! И главно — добави то, като погледна тъжно дрехите си, — главно да си толкова изкалян!

— Глупости! — извика Дик. — Нима се тревожиш от това окъпване? Кръв от рана и прах от странствуване са украса за мъжа.

— Предпочитам тогава да съм без украса — отвърна момчето. — Но какво ще правя сега? Моля ти се, добри мастър Ричард, помогни ми с някой добър съвет. Загубен съм, ако не стигна до Холиуд.

— Не — каза Дик, като слезе от коня. — Ще ти дам нещо повече от съвет. Вземи моя кон, а аз ще потичам редом с тебе; като се изморя, ще се сменим. Така, с яздене и тичане, и двамата ще се движим по-бързо.

И тъй, те размениха местата си и тръгнаха по неравния път близо един до друг. Дик се държеше за коляното на момчето.

— Как те казват? — запита той.

— Наричай ме Джон Мечем — отвърна момчето.

— А какво ще правиш в Холиуд? — продължи Дик.

— Търся да се спася от човек, който ме тормози — отговори другият. — Добрият холиудски игумен е закрилник на слабите.

— А как попадна у сър Даниъл, мастър Мечем? — запита Дик.

— Как ли? — извика момчето. — Той ме отвлече насила. Измъкна ме от бащиния ми дом, облече ме в тия дрехи и ме отнесе с коня си, като препускаше така бързо, че едва не припаднах; присмиваше ми се, докато ме разплака; а когато някои приятели се опитаха да ни настигнат и да ме освободят, той ме тури на седлото зад себе си, за да бъда прицел на стрелите им! И наистина ме раниха в десния крак, та сега куцам. Но ще дойде ден да си видим сметките и той ще плати за всичко!

— Луната със стрела не се улучва! — каза Дик. — Той е, храбър рицар и има желязна ръка. Ако предложи, че съм ти помогнал да избягаш, добро не ме чака.

— Горкото момче! — отвърна другият. — Зная, че той ти е настойник. Той смята, че и на мен е настойник или пък е откупил правото да ме ожени… Не зная точно, но има някакво основание да ме преследва.

— Пак ме нарече момче! — каза Дик.

— Добре, тогава девойче ли да те наричам, добри Ричард? — запита Мечем.

— Никакво девойче! — отвърна Дик. — Не мога да търпя тая пасмина!

— Говориш момчешки — каза Джон. — Но ти мислиш девойките повече, отколкото показваш.

— Съвсем не! — каза решително Дик. — И през ум не ми минава за тях. Чумата да ги тръшне! Аз обичам лов, битки, пиршества, живот между весели юнаци! А досега не съм чул някоя девойка да разбира от такива работи. Имало само една, нея, горката, я изгорили, защото я взели за вещица и защото носела мъжки дрехи, което не е редно.

Мастър Мечем се прекръсти набожно и прошепна някаква молитва.

— Какво правиш? — запита Дик.

— Помолих се за душата й — отвърна развълнувано Джон.

— За душата на вещицата ли? — извика Дик. — Ех, моли се, щом искаш; тая Жана д’Арк била най-добрата девойка в Европа. Старият Апълярд, стрелецът, разправяше как бягал от нея като от нечиста сила. Да, храбра девойка била тя!

— Само че като не обичаш девойките, добри мастър Ричард — продължи Мечем, — ти не си истински мъж, защото господ е създал нарочно човешкия род на две половини и изпратил на света истинската любов за упование на мъжете и за утеха на жените.

— Глупости! — каза Дик. — Ти си още сукалче, затова мислиш толкова много за жени. А ако смяташ, че не съм истински мъж, слез от коня и с пестници, с меч или с лък и стрела ще ти докажа на собствения ти гръб мъж ли съм, или не съм.

— Аз не съм боец — побърза да отговори Мечем — и нямах никакво намерение да те обидя. Исках само да се пошегувам. А за жени заговорих, защото чувах, че ще се жениш.

— Да се женя ли? — извика Дик. — За пръв път чувам такова нещо. За кого съм щял да се женя?

— За някоя си Джоана Седли — отвърна Мечем, като се изчерви. — Така бил намислил сър Даниъл; той щял да получи пари и от двете страни. Чувах, че горката девойка се окайвала за този брак. Изглежда, че и тя като тебе няма желание да се жени или пък не харесва жениха.

— Ех, женитбата е като смъртта — няма да й убегнеш — каза примирено Дик. — Окайва ли се, казваш? Виж, моля ти се, колко са глупави тия девойки: окайва се още преди да ме е видяла! А аз окайвам ли се? Ни най-малко. Щом трябва да се оженя, ще се оженя без хленчене. А сега кажи ми, моля ти се, ако я познаваш, хубава ли е, грозна ли е, опърничава ли е, или весела?

— Не е ли все едно? — каза Мечем. — Щом трябва да се ожениш, ще се ожениш. Какво дали е хубава, или грозна? Това са празни работи. Та ти да не си сукалче, мастър Ричард? Ако трябва да се ожениш, ще се ожениш, без да хленчиш.

— Добре казано — отговори Шелтън. — Малко ме е грижа каква е.

— Любезен мъж ще има жена ти — каза Мечем.

— Ще има мъж, какъвто господ и е отредил — отвърна Дик. — Предполагам, че има и по-добри, и по-лоши.

— Ох, нещастната девойка! — извика Джон.

— Защо ще е толкова нещастна? — запита Дик.

— Защото ще се омъжи за мъж от дърво — отговори другарят му. — Тежко и с такъв дръвник!

— Мисля, че наистина съм дръвник, щом аз вървя пеша, а ти яздиш коня ми, но не съм от лошо дърво.

— Прощавай, добри Дик — отговори Джон. — В цяла Англия няма човек с по-добро сърце от твоето; аз само се пошегувах. Прощавай, мили Дик!

— Не приказвай глупости — отвърна Дик, малко смутено от пламенността на спътника си. — Няма нищо. Аз, слава богу, не се обиждам лесно.

В този миг вятърът, който духаше откъм гърба им, донесе гръмкия зов на сър Даниъловия тръбач.

— Чуваш ли? — каза Дик. — Тръбят!

— Ах, открили са бягството ми… А сега нямам и кон! — каза Мечем, пребледнял като смъртник.

— Не бой се! — каза Дик. — Ти здраво си ги изпреварил, вече сме съвсем близо до лодкаря, който превозва, и освен това, струва ми се, че не ти, а аз съм без кон.

— Ох, ще ме уловят! — извика беглецът. — Дик, добрички Дик, моля ти се, помогни ми малко!

— Стига си се вайкал! — каза Дик. — Нали непрестанно ти помагам? Жал ми е само, че си толкова страхлив. Слушай, Джон Мечем, щом те казват Джон Мечем — аз, Ричард Шелтън, давам дума, каквото и да се случи, да те отведа здрав и читав в Холиуд. Да ме изоставят светците, ако се отрека от думата си! А сега бъди по-смел, сър Страхливецо. Пътеката е вече по-добра, пришпори коня. Препускай! Препускай! И не се грижи за мене: аз мога да тичам като сърна!

Джон препусна, а Дик затича леко редом с коня и тъй стигнаха до брега на реката, дето беше колибата на лодкаря.