Владо Любенов
Дойде при мен жената на приятел

Дойде при мен жената на приятел,

във късна, много късна черна нощ.

Навън вилнееше помитащ всичко вятър,

подобно хищник с нечовешка мощ…

 

Аз спуснах белите красиви щори.

Тя — миглите над черните очи.

И съвестта във нас не проговори…

Бе много по-красиво да мълчи…

 

И мина цяла вечност… И тогава…

„Вън вятърът…“ — тя каза с дрезгав глас.

И мина цяла вечност… И тогава…

„…виновен е…“ — довърших тихо аз…

 

Тя дръпна роклята и страшно чисто гола

изправи се настръхнала в нощта…

А аз седях и плачех сам на стола,

изгубил най-красивата мечта…