Жерар дьо Нервал
Фантазия

Това е стар напев — за простия рефрен

бих дал и Моцарт аз, и Вебер, и Росини.

Изпълнен с нега, скръб — в словата му старинни

се крие тайнствен чар, единствено за мен!

 

Щом само чуя го, и в тоя миг — о, блян! —

с два века моята душа се подмладява

и в дните на Луи Тринайсти съм… И лава

излива залезът по хълма, цял облян…

 

И виждам замък стар от тухли и гранит,

прозорци със стъкла, от залеза наляни;

вековен парк, в река сред цъфнали поляни

е потопил нозе, от възрастта превит.

 

А на прозореца с висок и кръгъл свод —

в старинно облекло, с очи като маслини

жена, която аз навярно в друг живот

съм виждал… Но сега си спомням — след години.