Брайън Хейг
Преследваният (1)

1

Ноември 1991 г.

 

Нижеха се последните дни на една империя, която с пъшкане и олюляване пристъпваше към своя гроб. Сътрудникът наблюдаваше шефа си, който бе застанал до прозореца и гледаше съсредоточено в мрака навън. Времето за вземане на решения изтичаше. Съдбата на цяла нация, а вероятно и на цялата планета зависеше от техния следващ ход, който трябваше да се предприеме точно сега, в този момент.

Всяка минута шефът щеше да се качи на горния етаж, за да се види с Михаил Горбачов и да му връчи или спасителен план, или смъртна присъда.

Но какъв съвет се дава на лекаря, който току-що е отровил пациента си?

На някакви си пет километра от там — както и двамата знаеха — Борис Елцин току-що бе наченал трета бутилка шампанско. Вече порядъчно пиян, той явно бе решил да се гипсира докрай. Сигурно имаше повод да празнува, макар че сътрудникът нямаше и най-малка представа какъв е поводът. Един агент на КГБ, дегизиран като келнер, носеше пиенето, не изпускаше Борис от око и между две поливания се обаждаше да докладва за ситуацията.

След седемдесет години боричкания и размирици нещата бяха стигнали дотам, че съдбата на последната световна империя зависеше от титаничната схватка между двама души: единият, предопределен да се запише в историята като най-трогателно наивния генерален секретар, а другият — досадно, кухо, безмозъчно кречетало.

Горбачов се чувстваше унижен и безпомощен; и двамата мъже знаеха това. Той бе наследил от предшествениците си едно измислено царство, една абсурдна постройка, имаща за основа катехизис от кухи идеи, а за стени — купища трупове. Онова, което навремето бе замислено като пролетарски рай, сега поглеждаше с нескрита завист към държави от Третия свят, чудейки се защо и как нещата са се объркали толкова фатално. Каква ирония!

Жалка история, това беше истината.

При цялата си страховита мощ — най-големия ядрен арсенал на планетата, най-многочислената армия, безброй колонии и клиентелистки режими, разпръснати по цялото земно кълбо — родината се бе изродила в смрадливо бунище от човешка мизерия и индустриални боклуци.

В просторния си кабинет два етажа над тях Горбачов си блъскаше главата как да вкара обратно духа в бутилката. Малко късничко беше за това, както и двамата мъже прекрасно знаеха. Той сам бе пуснал в общественото пространство малоумните си идеи за „либерализация“ на режима: първо, онази кретенска гласност, после — върха на идиотизма — перестройката, като вероятно си бе мислил, че с един блицкриг от истина и идейно обновление ще отложи неизбежното сгромолясване на системата. Неизбежно за него във всеки случай. Какво, по дяволите, си бе въобразявал?!

Историята на Съветския съюз бе история на позора — до такава степен изпълнена с убийства, геноцид, коварство, корупция, мегаломания, че в последните десетилетия държавата трябваше да лежи, простряна върху матрак от лъжи, за да не се разпадне от тежестта на собствената си прогнила плът. Страх, срам и стъкмистика — това бяха трите С в наименованието на СССР.

А сега най-после всичко бе започнало да се разпада — съветските републики заплашваха с отцепване от Съюза, страните от Източния блок вече бяха повлекли крак, самата комунистическа идея бе станала за посмешище пред света.

И всичко това заради теб, Горби!

Долу на улицата някакъв оратор размахваше ръце като вятърна мелница и крещеше, сякаш имаше мегафон в гърлото, а около него се бе събрала огромна тълпа от лумпени, която с всяка минута се нахъсваше все повече и ставаше все по-неуправляема. Дебелите бронирани стъкла на прозорците заглушаваха думите му, сякаш двамата мъже изобщо имаха нужда или желание да ги чуят! Вероятно бръщолевеше същото, което уличните проповедници бълваха от сутрин до вечер от Санкт Петербург до Владивосток: време е за демокрация, за капитализъм. Комунизмът е един срамен провал, който трябва да се пусне в тоалетната чиния и да му се дръпне водата заедно с всички останали порочни идеологии. Сега е моментът да изпратим Горби и спаружените му стари номенклатурчици да си събират багажа. И да се обединим около Борис.

Шефът изпука кривото от артрит кокалче на един от пръстите си и каза тихо:

— И така, какво да кажа на Горбачов?

— Кажете му, че е идиот. Кажете му, че той съсипа всичко.

— Това той си го знае.

Кажи му да се гръмне тогава, искаше да добави Иван Крапченко. Или, още по-добре, направи услуга на всички ни и го хвърли от прозореца и нека главата му с онова лилаво петно на челото да се пръсне като зряла диня насред Червения площад. Бъдещите историци ще изпишат томове за подобна пикантерия.

Сергей Голицин, заместник-директорът на КГБ, го изгледа намръщено и изпука още едно кокалче.

— Кажи ми, че най-после открихте откъде идват парите на Елцин!

— Е, добре. Открихме.

— Крайно време беше. Откъде?

— Не е за вярване.

— В днешно време съм готов да повярвам на всичко. Пробвай!

— От Алекс Коневич.

Заместник-директорът на КГБ го изгледа злобно. След цяла година свиване на рамене, тъпчене на място и глупави увъртания тържествуващият тон на неговия сътрудник го раздразни.

— И какво, длъжен съм да го знам кой е, така ли?

— Всъщност… не сте.

— Тогава ми разправи по-подробно за този… как му беше името.

— Алекс Коневич. — Крапченко заби нос в дебелия класьор пред себе си и попрелисти напред-назад, докато се спря на една отпечатана на пишеща машина страница. — Млад. Само на двайсет и две години. Роден и израсъл в някакво затънтено село зад Урал, за което не сте и чували. Родителите му са били учители, майката е починала, бащата е бил директор на някакъв малък техникум. Алекс е следвал физика в Московския университет.

Крапченко се спря в очакване на реакцията, която, разбира се, не закъсня.

— Само на двайсет и две — отбеляза шефът му, смръщил ядовито вежди, — а ви е направил разногледи, идиоти такива!

— Имам и снимки — продължи Крапченко, сякаш без да забележи избухването. Извади от класьора няколко цветни фотографии, 20×25 см, и ги разпери като колода карти на бюрото пред себе си. Голицин прекоси стаята, наведе се, намести очилата си без рамки и присви очи.

Снимките бяха направени в близък план от една зашеметяващо красива агентка, която бе проникнала в офисите на Коневич едва предишния ден под претекст, че си търси работа. Специалността на Олга бяха операциите с интимен елемент, било с цел изнудване на жертвата или заради склонността на повечето мъже да стават бъбриви след секс. Тя можеше с еднаква лекота да изиграе свенлива гимназистка, похотлива хетера, недостъпна класна наставница, прелъстена от най-добрия си ученик, лекарка, медицинска сестра, разкрепостена знойна селянка — всичко, което мъжете насреща й виждаха в най-разюзданите си фантазии. Плюс още неща, за които не им стигаше въображението.

На Олга не бе отказвал никой мъж. Никога, нито веднъж.

Платинена блондинка от горе до долу, тя се бе явила на срещата с агресивно къса поличка и дълбоко деколте — не чак толкова дълбоко всъщност, но без сутиен отдолу. Олга имаше безпогрешна интуиция за тези неща, та и този път не виждаше причина да не следва инстинкта си. Свенлива кокетка, а не нахална курва — това бе избраното й за случая амплоа. Дискретният намек винаги вършеше по-добра работа от ударите с ковашки чук.

Все пак Алекс Коневич беше един преуспял бизнесмен; сценарият бе Олга да му се хареса, за да я вземе на работа при себе си.

В чантичката й бе скрит миниатюрен предавател, а при всяка възможност тя го бе снимала с микроскопичния фотоапарат, вграден в гривната й. Крапченко бръкна в класьора и извади миникасетофон. Касетката беше пренавита до началото и готова за прослушване.

— Олга — каза небрежно той, сякаш агентката нямаше нужда от допълнително представяне. Указанията й били само да се постарае да я назначат, за да научи това-онова за него. Ако пък се заформело и нещо повече, толкова по-добре.

Голицин кимна одобрително, а Крапченко постави миниатюрното устройство на бюрото си и натисна старт-бутона. После наведе глава напред и наостри уши, за да не пропусне нито дума, нито дори най-дребния нюанс.

Най-напред се чу шум от отваряне на врати и гласът на добродушната, майчински грижовна секретарка на Коневич, която въвеждаше Олга в кабинета му. Последва обичайното „Много ми е приятно“ — „И на мен също“, докато накрая играта започна по същество.

Коневич попита делово:

— И така, защо искате да работите при нас?

Олга:

— Че кой не би искал? Старата система е прогнила до дъно, всеки момент ще рухне. Само трупът все още не се признава за умрял. Това всички го знаем. Докато при вас е новото, и то в най-добрата си форма. Ще мога да науча много неща.

— Предишен трудов стаж?

— Най-вече като секретарка и деловодителка. Две години съм работила в Държавната комисия по транспорта, помагах им да пресмятат колко автобусни полуоси ще са нужни всяка година. Представяте ли си?! Автобусни полуоси… Щях да умра от скука! После в Държавния статистически институт за селското стопанство, където се мъча до ден-днешен. Вие знаете ли какво е да се опитваш да изчислиш колко тона вносни мандарини ще се реализират на пазара през следващата петилетка?

— Не мога да си го представя.

— Не се и опитвайте! — Тя се засмя, той я последва. После, с по-делови тон, каза:

— А сега ми обяснете защо сте ми нужна точно вие.

Дълга, наситена с подтекст пауза. Какъв глупав въпрос, Алекс! Отвори очи и ме погледни, и си напрегни малко въображението!

После гласът на Олга, напълно искрен:

— Пиша на машина под диктовка с четиристотин удара в минута, организирана съм, освен това съм много, наистина много лоялна към началниците си…

Пак дълга многозначителна пауза.

После гласът на Коневич, сякаш недоразбрал:

— Аз вече си имам много способна секретарка.

— Не като мен във всеки случай.

— Как да разбирам това?

— От мен ще бъдете извънредно доволен.

Това не беше съвсем сигурно, защото Коневич попита напълно сериозно:

— Разбирате ли от финанси?

— Не много, но се уча бързо.

— Имате ли висше образование?

— Не, както впрочем и вие.

Поредна пауза, този път дълга и тягостна. После гласът на Коневич, изведнъж предпазлив:

— А откъде знаете това?

— Ами… вашата рецепционистка… — Нова дълга пауза, издаваща нехарактерна за Олга нерешителност. — Май тя ми спомена нещо такова…

— Тя е той — засече я Коневич — и се казва Дмитрий.

— Е, добре де. Грешка на езика. Какво значение има кой ми го е казал?

Коневич, с неочаквано овладян, дори небрежен тон:

— А кой ви е казал, че си търся секретарка?

— Може би не си търсите. Просто се пробвам. Майка ми е тежко болна. Рак на гърлото и белите дробове. Съветската медицина ще я довърши и ми трябват пари за частно лечение. Животът й зависи от това.

Доста ловко, помисли си Крапченко, забелязал внезапната смяна на тактиката. Сред много малкото подробности за личния живот на Коневич, до които все пак бяха успели да се доберат, бе, че майка му е починала млада, едва трийсет и две годишна, от рак на костите в държавна болница. Като всичко останало в тази страна, и съветската медицина беше в окаяно състояние. Крапченко живо си представяше госпожа Коневич върху коравия, издут на буци дюшек, как се гърчи и мята от болки под вмирисаните чаршафи, докато животът изтича през раните в костите й, а невръстният й син гледа безпомощно отстрани.

Нямаше как този болезнен спомен от детството да не бе нахлул светкавично в главата на Алекс, когато чу историята на това бедно момиче и неговата умираща майка. Имай милост, Алекс! Само ти си в състояние да спасиш бедната й майчица от ужасна и практически гарантирана смърт. Тя ще се мята в леглото, ще храчи кръв и всичко това по твоя вина.

— Съжалявам, не мисля, че сте подходяща.

Олга бе получила указания да си издейства назначението, каквото и да й струва това, а тя бе вложила всичко, на което бе способна, че и отгоре. Изведнъж бляскавата й доскоро кариера бе съсипана.

Крапченко се протегна напред и изключи касетофона. От устните на Голицин се изтръгна глуха въздишка — донякъде от разочарование, донякъде от възхищение. Наведе се напред и извънредно внимателно разгледа най-горната снимка на Алекс Коневич, направена от Олга. Лицето на снимката беше слабо, с тъмна коса и тъмни очи, красиво, но малко хлапашко; усмивката му изглеждаше изкуствена, дори сякаш насилена.

В присъствието на Олга никой не се усмихваше насилено. Никой.

— Може би трябваше да му пратим момченце? — изръмжа Голицин.

— Няма данни за такова нещо — отвърна Крапченко. — Разпитахме някои от бившите му съученици в техникума. Пада си по жени. При това няма нищо против мимолетните връзки.

— Може да е претърпял трудова злополука — продължи Голицин. — Или да са го кастрирали. — За него това беше единственото смислено обяснение.

Или пък може би подозираше Олга.

— Погледни го само, издокарал се е като някакво американско юпи! — изсумтя презрително Голицин, като почука с пръст по снимката.

Това беше самата истина. Коневич изобщо не приличаше на руснак с бежовите си памучни панталони и светлосиня, вероятно вносна, памучна риза с копченца на яката и без вратовръзка, с навити до лактите ръкави. Снимката беше неясна, зърнеста и не особено добре композирана, но и на нея Коневич имаше вид, сякаш бе излязъл от американски каталог за потребителски стоки — млад, разглезен капиталист, който тепърва има да се развива. Голицин моментално го намрази.

През последните три денонощия го бяха следили неотлъчно. Наблюдаващите бяха извънредно впечатлени от видяното. Описваха го като работохолик, като робот и бяха видимо изтощени от усилието да следват неговия ритъм. Човекът навърташе сточасова работна седмица без почивни дни, през всяка минута от която припряно вършеше нещо.

Широкоплещест и с плосък корем, той положително полагаше големи усилия, за да поддържа превъзходната си физическа форма. Олга бе чула от рецепциониста, че имал черен колан по някакво малко известно азиатско бойно изкуство. Всеки ден прекарваше по един час във фитнеса. И то преди работа. И понеже идваше в офиса си точно в шест сутринта, а рядко си тръгваше преди полунощ, сънят явно не беше сред приоритетите му. Олга си бе отбелязала наум високия му ръст, някъде около метър и деветдесет и пет, и го бе оценила като неприлично сексапилен, един от малкото обекти в кариерата й, с когото не би имала нищо против да се изчука.

Крапченко бързо подаде на шефа си кратка справка от една страница с обобщение на всичко, което се знаеше до момента за лицето Алекс Коневич. Не беше никак много.

— Тоя бил хитър! — каза с гневна гримаса Голицин, като хвърли бегъл поглед на справката. Това беше първият очевиден извод от оскъдността на събраните данни.

— Да, много. Записва Московския университет, специалност физика. Класира се втори в цялата страна на приемните изпити.

Алекс бе разкрит едва преди три дни и за това време бяха успели да му съставят само най-бегъл портрет. По-късно щяха да изровят още. Много повече, отколкото знаеха сега.

Ала Московският университет беше за каймака на съветския каймак, като най-добрите от този елит биваха насочвани към точните науки: математика, химия, физика. В пролетарския рай книгите, поезията и изкуството бяха безполезни дивотии, на които властта гледаше с презрение, като незаслужаващи и грам сиво вещество. Истинските интелектуалци бяха вербувани за прогресивните цели на общественото развитие, като например проектиране на по-мощни ядрени бойни глави или на ракети с по-голям обсег на действие.

Голицин остави снимката на бюрото и отново пристъпи към прозореца. Беше закръглен, с къси криви крака и огромна провиснала гуша под деликатната брадичка, така, че приличаше на току-що завърнал се от лов пеликан. Плешивата му глава блестеше на светлината на лампите, а тъмните му очи изпъкваха навън всеки път щом се ядосаше, което на практика означаваше през цялото време.

— И откъде има Коневич всички тези пари? — попита той.

— Я да видим дали ще отгатнете!

— Ами… от ЦРУ? Американците винаги използват пари.

Крапченко поклати глава.

Още едно кокалче изпука.

— Престани да ми губиш времето!

— Е, добре. Негови са си. Всичките.

Гъстите вежди на Голицин подскочиха нагоре.

— Я разправи!

— Оказа се, че вече има досие при нас. През осемдесет и шеста го засекли, че управлява частна строителна фирма от студентското общежитие. Забележително постижение! За него работели шестима проектанти и над сто души строителни работници от всякакъв вид.

— Такова нещо, престъпна схема с такива мащаби, е практически невъзможно да се скрие — отбеляза генералът и беше прав.

— Така е — съгласи се сътрудникът. — Както обикновено става, някой го е изпял. В случая завистлив състудент.

— Значи този Коневич винаги си е бил един алчен престъпен елемент.

— Така изглежда. Ректорът на Московския университет е бил уведомен за това с обичайните указания капиталистическият мошеник и крадец Коневич да бъде публично порицан пред всички негови състуденти, да бъде опозорен и моментално изключен завинаги.

— Разбира се.

— Оказа се, че сме му направили голяма услуга. От този момент нататък Коневич се заема изцяло със строителство, наема още работна ръка и се захваща с обекти из цяла Москва. Хората са готови да плащат на черно за качество, а пък Коневич вече има репутация на човек, който строи надеждно и качествено за парите, които взима. Славата му се разнася, пред вратата му се извива опашка от клиенти. И когато идват перестройката и свободният пазар, той просто си узаконява бизнеса.

— И всичко това е натрупано от строителство?

— Това е само началото. Знаете ли какво е арбитражна сделка?

— Ти ми кажи.

— Ами… това е един метод за обогатяване, който ползват империалистите. При големи различия в цените на сродни стоки, арбитражистът купува евтино и препродава на по-висока цена, като си прибира разликата в джоба. Както при хазарта, той залага на това, че разликата в цените ще се запази. Работата на Коневич му позволява да опознае отвътре пазара на строителни материали и в крайна сметка той насочва усилията си в този отрасъл.

— И това му носи успех?

— И то невероятен! Когато Горбачов насърчава пазарната икономика, изведнъж се появява ценови вакуум. Идеални условия за един арбитражист и Коневич веднага се възползва. Тръгва много ново строителство, а няма механизъм на ценообразуване за каквото и да било.

— Е, и?

По реакцията на шефа Крапченко прецени, че тези понятия не са му особено ясни.

— Ами, да кажем, че един директор на фабрика в Москва оценява тон гвоздеи на хиляда рубли. Друг директор на фабрика в Иркутск оценява същия тон гвоздеи на десет хиляди рубли. И едната, и другата цена са абсолютно произволни — те просто назовават първата цифра, която им хрумне. Защото никой няма представа колко струва един гвоздей.

— И твоят приятел изкупува по-евтините гвоздеи? — предположи Голицин, който май бе започнал да загрява.

— Точно така. Купува с камиони. Плаща по хиляда рубли за тон в Москва, после намира купувач в Иркутск, готов да плати по пет хиляди, и си прибира разликата в джоба.

Голицин направи гримаса на отвращение.

— Значи всичко става с прекупуване на гвоздеи?

— Гвоздеи, дървен материал, винкелно желязо, гипсофазер, бетон, керемиди, строителна техника… Всяко нещо, което се продава, му носи пари. И то много. Бизнесът му се развива взривообразно — за нула време от дребен предприемач става строителен магнат.

Сергей Голицин бе служил трийсет години в КГБ, но нито ден извън пределите на Съветската империя, далеч от задушаващата прегръдка на комунизма. Вътрешната сигурност бе неговото поприще — цялата си кариера бе прекарал в следене, тормозене и смазване на собствените си сънародници. Нямаше никаква представа от принципите на арбитражната търговия, нито пък го интересуваха особено, но все пак кимна и заключи:

— Значи арбитражистът е мошеник?

— Това е една гледна точка по въпроса.

— Но той не произвежда нищо!

— Прав сте, абсолютно нищо.

— Обира каймака от труда на другите, изсмуква тяхната кръв и пот.

— По същество той се възползва от една вратичка в пазарното стопанство. Това е обичайна практика на Запад. Дори се ползва с голямо обществено уважение. На Уолстрийт например никой нищо не произвежда. Някои измежду най-богатите хора в Америка не могат една бурма да завинтят, камо ли да управляват завод, дори от това да зависеше животът им.

Голицин все още не можеше да разбере как точно действа системата, но вече бе убеден, че няма да му хареса. Той запита:

— И колко е дал този… индивид на име Коневич… на Елцин?

— Кой знае? Много. В американска валута, може би десет милиона долара, може и двайсет. Или повече.

— Че толкова много пари ли има?

— Много повече! Вероятно притежава някъде около петдесет милиона. Но това, разбира се, са най-груби изчисления. Може да се окажат много повече.

Голицин го изгледа недоверчиво.

— И ти ми казваш, че този двайсет и две годишен хлапак е най-богатият човек в Съветския съюз?

— Не, най-вероятно не е. Сега вече много хора правят купища пари. — Крапченко преброи наум на пръстите на ръцете си. — Може да се каже, че е сред челната десетка.

Двамата мъже гледаха съсредоточено върховете на обувките си, потънали в едни и същи депресиращи мисли, които нямаха никакво желание да споделят помежду си. Ако комунизмът рухнеше в пламъци, тяхното любимо КГБ щеше да бъде първата жертва. В такава огромна държава, където се говореха над четирийсет езика и наречия и живееха горе-долу толкова етноси, между тях имаше само един-единствен обединяващ фактор, една обща нишка в различните им съдби: практически всеки съветски гражданин в един или друг момент от живота си бе белязан от КГБ. Може би не пряко, но чрез някой свой близък или роднина — някой дядо, загинал в сталинските чистки, или баща, гнил в лагерите при Брежнев, или пък чичо, привикан за малко по-грубичък разпит по времето на Андропов. Все нещичко ги свързваше. Почти във всяка фамилия имаше по един клон, отсечен или осакатен от момчетата на площад „Лубянка“. Списъкът на жадните за мъст беше практически безкраен.

Крапченко почувства внезапно изкушение да се усмихне на шефа си и да каже: Надявам се всичко да рухне. От пет години ти лижа подметките, намразих живота си заради теб. Ти поне ще бъдеш тотално прецакан, противна стара дрипо!

Голицин знаеше точно какво си мисли по-младият и имаше готов отговор: Днес ти си един лесно заменим, треторазреден лакей, утре ще бъдеш един изгладнял лакей. Жалка мижитурка като теб може да оцелее само при сегашната система. Единственото, за което те бива, е да изтръгваш ноктите на беззащитните си жертви. Къде ти, дори и за това не ставаш!

Крапченко: Аз съм млад и напорист, ще се приспособя. Ти си един съсухрен гущер, една спаружена крастава жаба, вкаменелост. Собствените ти внуци се подмокрят от страх, като те зърнат. Ще те наема да ми лъскаш обувките.

Голицин: С коварство и забиване на нож в гърба, с подливане на вода и целуване на задници стигнах до генерал-полковник в системата, ще си намеря място и в следващата, каквато и да се окаже тя. Ти, от друга страна, винаги си бил и винаги ще бъдеш една безлична мижитурка.

— Защо? — попита на глас Голицин. Искаше да каже: защо Алекс Коневич е дал на Елцин всичките тези пари?

— За отмъщение, предполагам.

— Защото е имал зъб на системата, която се е опитала да съсипе живота му. Колко тъпо!

— От друга страна — продължи Крапченко, като се мъчеше да си придаде загрижен вид, — мисля, че най-вече за печелене на влияние. Ако Съюзът се разпадне, Елцин ще стане президент на независима Русия. И ще бъде задължен на този тип за безброй услуги. Много държавни предприятия ще бъдат обявени за приватизация и разпродадени на търг. Коневич ще може да избира каквото си поиска: петрол, газ, банки, авиокомпании, автомобилни заводи и прочие. Всичко, което алчната му душичка си пожелае. Може един ден да се окаже богат колкото Бил Гейтс. Или дори повече.

Голицин се облегна назад и се загледа в тавана. Всичко това беше прекалено ужасно, за да си го представи. Плодовете, добивани седемдесет години с кървава пот, щяха да бъдат раздадени на мошеници на принципа: който свари, той натовари. Това щеше да бъде най-мащабната разпродажба на активи в историята на човечеството. Трупът на най-голямата империя щеше да бъде нарязан на парчета, за които щяха да се бият чакали. Победителите в това боричкане щяха да се окажат по-богати от всякакви човешки представи за богатство. Каква грозна битка щеше да се развихри!

— Защо не го открихте по-рано този Алекс Коневич? — сопна се Голицин.

Уместен въпрос. Когато преди три години Елцин започна за пръв път да показва среден пръст на Горбачов и на Компартията, от КГБ не се бяха разтревожили особено.

По онова време за тях Елцин беше само поредният кух дърдорко; такива като него се срещаха под път и над път.

Ала Елцин в крайна сметка се оказа победител с едно огромно предимство: като бивш член на Политбюро той прекрасно знаеше от личен опит колко грохнали, слабоумни, некадърни за каквото и да било и изплашени до смърт са онези дъртаци на върха.

Това само по себе си го правеше далеч по-опасен от обикновените дърдорковци.

Ала когато той обяви, че се кандидатира за президент на Русия — най-голямата, най-могъщата република от бившия Съюз, — КГБ мигновено промени тактиката и реши да го възприема с максимална сериозност.

Офисите му се наблюдаваха денонощно от елитен отряд нахално любопитни агенти. Телефоните му се подслушваха, всички помещения на сградата, в която се намираха офисите, както и на дома му бяха натъпкани с достатъчно бръмбари и предаватели, за да се чуят и лазещите по тавана мухи. Няколко агенти успяха да се уредят на работа в предизборния му щаб, откъдето докладваха ежедневно на момчетата в центъра и за най-тривиалния слух или клюка, които дочуеха. Всеки, който влизаше или излизаше от офисите на Елцин, биваше проследяван и впоследствие към него се приближаваха групичка момчета със заплашителни физиономии и още по-заплашителен език. Дадеш ли на Борис макар и една рубла, казваха те, веднага печелиш националната лотария: еднопосочен билет за най-отдалечения лагер сред вечните ледове на Сибир.

Шефовете на КГБ показваха загриженост, но не и тревога. Тази игра те я играеха най-добре. След седемдесет години подкопаване на демокрацията по целия свят знаеха точно как да притиснат Елцин, как да го хванат за гушата. За провеждане на избори са нужни пари, и то много: за пътуване и за заплати на сътрудници и на хора, които да рекламират кандидата и да разпространяват посланията му по всички краища на една страна, близо три пъти по-голяма от Америка.

До Борис не биваше да достигне и рубла. Дори копейка.

Той можеше да крещи, да буйства и ръкомаха пред празни зали колкото си ще и никой нямаше да го чуе. А след като минеха изборите, на които щеше да бъде размазан, можеше да се свре обратно под камъка, откъдето бе изпълзял, и да се пропие, докато един ден го заровят спиртосан в гроба. Сбогом, Борис, сбогом, глупако.

 

 

Пръв подаде сигнал за тревога един от инфилтрираните агенти в предизборния му щаб. На служителите от щаба, докладва той, както и на пътнически бюра, рекламни агенти и политически консултанти, се раздавали пари с шепи. Изводът беше неизбежен и много, много тревожен: отнякъде се бе появил тайнствен рицар на бял кон, който изсипваше чували с пари за Елцин. Изведнъж Борис бе започнал да харчи на воля — обикаляше Русия с частен самолет и нощуваше в първокласни хотели, а за да го възприемат по-сериозно у дома, дори бе прескочил до Съединените щати, уж да се представи на американския президент. В последния миг Горби се бе принудил да напомни на президента за минали услуги и в крайна сметка някакъв невзрачен служител от Белия дом пресрещна и отпрати Елцин много преди да се доближи до Овалния кабинет. Междувременно само сметките му за алкохол бяха достигнали астрономически суми.

Харчеха се милиони, десетки милиони. А откъде идваха тия загадъчни потоци от пари?

Набързо бе сформирана работна група от специалисти по финанси и банково дело, които започнаха да тършуват, надничат и ръчкат под всички обичайни дървета и камъни.

Нищо.

Една нощ цял екип от компютърни експерти нахлуха незабелязано в щаба на Борис и преровиха всички харддискове, до последния.

Нито следа.

Заточиха се дълги и бурни съвещания с обичайните за такива случаи взаимно топене, сочене с пръст и бягство от отговорност. Ловкият рицар на бял кон, който и да беше той, знаеше как да заличава следите си. Каквото и да правеше, за да се изплъзне и от най-усъвършенстваните средства за електронно разузнаване на КГБ, със сигурност бе невероятно хитро. Подобно техническо превъзходство пораждаше резонни въпроси и мрачни съмнения. След ожесточени дискусии повечето показалци, както неизбежно ставаше в такива случаи, се насочиха към западните разузнавателни централи. Следенето на обичайните посолства и известната на властите резидентура се засили, а числеността на отрядите за наблюдение се увеличи тройно. В повечето посолства и без това имаше отдавна инсталирани микрофони. А за седемдесет години, прекарани в дебнене на чужди шпиони, КГБ бе научило и наблюдаваше непрекъснато всичките им възможни тайници, сигнали и явки.

И въпреки това нищо.

Докато рейтингът на Елцин се вдигаше, безсилен гняв обземаше шефовете на КГБ. Тази организация не обичаше загадките. Всяка неразрешена в определен срок загадка ставаше пречка пред кариерното израстване. В един момент шефът на съветската резидентура във Вашингтон получи указания да преслуша огромната си мрежа от къртици, пойни птички и обикновени изменници в състава на ЦРУ, ФБР, НСС, Разузнавателната служба на Министерството на отбраната на САЩ и всякакви други държавни агенции и служби, в които обичаше да бърка с мръсните си пръсти. Пари, подаръци, материални привилегии — това бяха предпочитаните оръжия на американците. А дори и Америка да не беше виновникът, ЦРУ или НСС, с огромния си арсенал от електронни системи за следене и прихващане на данни, вероятно знаеха кой е.

Отникъде нищо, нищо и пак нищо. Само изгубено време, пропилени усилия, а междувременно милиони долари се стичаха в касите на Елцин и милиони поддръжници се събираха под знамената му.

— Като си помисля — обади се Крапченко, — истинско чудо е, че изобщо открихме и толкова. Този Коневич е много, много хитър.

— Колко хитър?

— В частния строителен бизнес почти всичко се плаща в брой. И почти винаги под масата. Нещата се усложняват допълнително от това, че понастоящем у нас имаме смесица от две икономики: комунистическа и пазарна. Пазарните играчи знаят, че не сме в състояние да им хванем спатиите. Непрекъснато измислят нови и нови игрички, които ние още не сме се научили да играем. Това е…

— А той конкретно каква игричка играе? — прекъсна го злобно Голицин, на когото бе писнало да слуша оправдания.

— Всичко се прави през офшорни фирми. Парите се изнасят от страната в брой, препират се под фалшиви имена в банки на Карибите, а от там се пренасят по електронен път. Завъртат се през много банки: швейцарски, африкански, щатски, разделят се на части, после отново се сливат и продължават да се въртят, докато станат невъзможни за проследяване.

— А по какъв начин ги дава на хората на Елцин?

— Това е най-сладката част. В съветската банкова система не постъпва нито една рубла. Затова и нищо не бяхме забелязали. — Той се усмихна и си придаде уверен вид. — Работната ни хипотеза е, че парите се връщат обратно в брой и се доставят в големи куфари. — Истината беше, че никой нямаше и най-малка представа как в действителност става това.

— Е добре де, кой го подпомага? — излая Голицин, като му отправи изпепеляващ поглед. Още един уместен въпрос без отговор. Съветските граждани не разбираха нищичко от международно банкиране, пране на пари, електронни транзакции, а най-малко от всичко знаеха как да заличават електронни следи. Съветската банкова система беше изостанала и потресаващо примитивна. Освен това никой не разполагаше с чак толкова пари, че да му се налага да върти номера, за да ги крие.

Или почти никой — мафията например ринеше пари не с лопати, а с булдозери. Освен това бяха майстори на финансовите измами — бяха опитвали и усъвършенствали всякакви схеми и методи за източване и укриване на пари. Голицин посочи с треперещ от гняв пръст класьора пред сътрудника си.

— Имаш ли доказателства за това, което ми разправяш?

— Нямам. Поне засега. Което не значи, че не е така, както го казвам, просто още не сме го спипали.

— Продължавайте да търсите. Все някъде трябва да има нещо.

Изведнъж, напълно без връзка, Крапченко изтърси:

— Четох една негова курсова работа, която е написал като студент, нещо във връзка с Теорията на относителността на Айнщайн.

Шефът се бе върнал на мястото си до прозореца и нервно наблюдаваше шумната разгневена тълпа отдолу. Само допреди няколко години цялата тази паплач щеше вече да е натоварена на камионетки без прозорци и да трака със зъби от страх на път към площад „Дзержински“. Там щяха да ги пообработят малко, след което да ги изпратят в урановите мини в Урал, за да им окапят зъбите и косите.

Доброто старо време — колко му липсваше вече!

Думите на Крапченко прекъснаха приятните му реминисценции.

— Искам да кажа: опитах се да прочета курсовата му работа. Признавам, че почти нищо не разбрах — промърмори той. — Едни такива завъртени уравнения… — Крапченко не довърши изречението си, изглеждаше леко зашеметен от спомена за преживяното.

— Е, и какво? — попита разсеяно Голицин. Тълпите под прозореца танцуваха и скандираха нещо неразбрано. С всяка изминала минута ставаха все повече. Изведнъж той почувства страшна умора.

— Пратих я на директора на лабораторията по термоядрена физика в института „Курчатов“. От години не бил чел толкова блестящ труд. Искаше да го публикува в няколко извънредно престижни чужди списания. Нали разбирате, да покажем на международната общност, че съветските учени още ги бива. Когато му казах, че това е курсова работа на осемнайсетгодишен първокурсник, той ме нарече лъжец.

Шефът го погледна през рамо.

— Вече ми каза, че е умен.

— Знам. Сега ви казвам, че е много повече от умен.

Известно време двамата се гледаха мълчаливо. Накрая Голицин рече:

— Все пак е само на двайсет и две.

— Именно! Не е обременен от идеите на миналото. Не е живял достатъчно дълго, като повечето хора в тази страна, за да му промият мозъка и да смачкат амбициите му на пюре.

И за двамата не остана незабелязана тъжната ирония, че тяхната насилническа организация бе виновна за промитите мозъци и смазаните амбиции на сънародниците им. Средният руснак едва имаше сили да се надигне сутрин от кревата. Единствените показатели, по които Русия превъзхождаше всички останали страни, бяха количеството консумиран алкохол на глава от населението и най-ниската продължителност на живота в индустриализирания свят.

Крапченко се покашля и попита:

— И какво смятате да посъветвате Горбачов? — После се залови да подрежда книжата и снимките обратно в класьора, колкото да се намира на работа.

Голицин си придаде дълбоко замислен вид и се направи, че не чува въпроса. Крапченко беше голям клюкар; ако му разкриеше истината сега, до полунощ цяла Москва щеше да я знае. Но пък, от друга страна, помисли си Голицин, какво от това? Истината и без това беше прекалено голяма, за да остане скрита. Така или иначе, най-късно утре сутринта целият свят щеше да говори само за това. Какво значение имаха няколко часа?

Той се дръпна от прозореца и направи няколко крачки към своя подчинен.

— Върху бюрото на Горбачов има документ, с който се разпуска Съветският съюз. Онзи никаквец Елцин накара Върховния съвет да го гласува днес следобед.

— И какво, гласуваха ли го?

— С огромно мнозинство при това. Ако сега Горбачов го подпише, със Съветския съюз е свършено.

— А ако не го подпише? — попита Крапченко, който изведнъж си изясни повода за празничния запой на Елцин.

Тази вечер охранителите му щяха да го довлекат до леглото напълно спиртосан. — Какво ще стане тогава?

— Какво мислиш, че ще стане, глупако? Ще разтурим самозабравилия се Върховен съвет и ще смачкаме безмилостно всякаква съпротива. — Кривият му показалец с изпъкнали синкави вени посочи шумната, размирна тълпа под прозорците. — Ще изловим няколко милиона недоволстващи и дисиденти, ще хвърлим милион-два в ГУЛАГ, ще застреляме стотина-двеста хиляди, колкото да покажем, че не се шегуваме, и толкова.

— Забавно, няма що — изтърси ни в клин, ни в ръкав сътрудникът.

— Остави ми досието на Коневич. Искам да го разуча по-подробно.

Крапченко се надигна да си ходи, когато усети как пръстите на стареца го стиснаха за лакътя.

— И ме дръж в течение на разкритията за Коневич. Не пести сили и ресурси. Искам да знам всичко за този млад вундеркинд. Разбра ли? Всичко.