Херман Хесе
Степния вълк (2)

Само за умопомрачени

Денят бе отминал, както минават всички дни; аз го убих, погубих го кротко с моя примитивен и боязлив стил в изкуството да се живее. Поработих няколко часа; рових се из стари книги; два часа имах болки, каквито изпитват по-старите хора; взех един прах и се радвах, че болката се остави да бъде надхитрена; лежах в гореща вана, поемайки приятната топлина на водата; три пъти получих поща и прегледах всичките ненужни ми писма и печатни пратки; направих своите дихателни упражнения, но от леност днес изоставих упражненията на мисълта; един час се разхождах и открих нарисувани в небето красиви скъпоценни образи на нежни перести облаци.

Това беше много хубаво, също както четенето на стари книги, лежането в топлата вана, и в края на краищата — макар този ден да не беше същинската прелест, да не бе точно лъчезарен час на щастието и радостта, той беше един от дните, които от дълго време са естествени и привични за мене: уморено приятни, изобщо търпими, безлики и хладни дни на един позастарял недоволен господин, дни без особени болки; без големи грижи; без истински мъки; без отчаяние, в които дори въпросът, дали не е време да последвам примера на Адалберт Щифтер^[1] и да свърша със себе си при бръснене, се претегля без вълнение или чувство на страх, деловито и спокойно.

Позналият другите дни, злите — тези с атаки на подаграта или с неумолимото, вгнездило се зад очните ябълки главоболие, което сатанински омагьосва от радост в мъка всяка дейност, за която са потребни зрение и слух, или дните на душевна агония — ония страшни дни на вътрешна празнота и отчаяние, когато сред опустошената и изсмукана от акционерните дружества земя човешкият свят и така наречената култура на всяка крачка се хилят и ни отвращават със своя измамен и коварен, тенекиен панаирджийски блясък. Съсредоточен, той бива тласкан към върха на непоносимото в собственото болно аз. Всеки, изпитал такива адски дни, бива много доволен от обикновените, сивите, подобни на днешния; благодарен сяда до топлата печка, четейки сутрешния вестник; с благодарност вижда, че и днес не е започнала война, не е установена нова диктатура, не е разкрито никакво особено очебийно свинство в политиката и икономиката; с благодарност настройва струните на ръждясалата си лира за един умерен, не особено радостен, почти весел благодарствен псалм, с който отегчава своя тих, кротък, малко упоен с бром полубог на доволството. И в спарения въздух на тази блажена скука, на достойната за благодарност безболезненост и двамата — празният клюмащ полубог и леко посивелият, запял приглушения псалм човек, — си приличат като близнаци.

Това е хубаво за доволството, за безболезнеността, за тези поносимо унили дни, когато нито болка, нито наслада дръзват да закрещят; когато всичко само шепти и се промъква на пръсти. Сега за съжаление се чувствувам така, че съвсем не мога да понасям тъкмо тази примиреност — след късо време тя ми става нетърпимо омразна и отвратителна, и обзет от отчаяние, трябва да бягам в други ширини, където и да е по пътя на приятните чувства, в случай на нужда обаче — и по пътя на мъките. Щом преживеех известно време без удоволствие и без тегло и бях дишал хладната вяла поносимост на така наречените добри дни, в моята детинска душа се надигаше такава бурна жал и мъка, че захвърлях в лицето на сънния бог на доволството ръждясалата благодарствена лира и би ми било по-приятно да усещам как ме опалва истинска дяволска болка, отколкото тази здравословна стайна температура. Тогава в мен гори дива жажда за силни чувства, за сензации, ярост към този безцветен, плосък, равен, нормален и стерилизиран живот и бясна страст да разбия нещо — може би магазин или катедрала. Или да погубя себе си; да правя безогледни глупости; да сваля перуките от главите на неколцина почитани кумири; да доставя на няколко бунтовно настроени момчета билетите до Хамбург, за които мечтаят; да прелъстя някое малко момиче или да извия врата на неколцина представители на бюргерския световен ред.

Защото най-искрено от всичко мразя, отвращавам се и проклинам именно доволството, здравостта, приятната разположеност, грижливо поддържания оптимизъм на бюргера — това тлъсто, благополучно целомъдрие на средното, обикновеното, посредственото.

И тъй, на свечеряване в такова настроение завърших този поносим обикновен ден. Не го приключих по естествения и благотворен за един малко болнав човек начин, като се оставя да бъда пленен от приготвеното легло, в което за примамка е сложена бутилка с гореща вода, а недоволен и отвратен от малкото сторено през деня, обзет от досада, нахлузих обущата си, мушнах се в палтото си и при мрак и мъгла тръгнах за града, та в гостилницата „При стоманената каска“ да изпия това, което пиячите по стара условност наричат „чашка вино“.

Така заслизах от моята мансарда надолу по стъпалата, по това трудно за изкачване стълбище на чужбината, по тези напълно бюргерски, изметени, чисти стъпала на една високо порядъчна къща за три семейства от наематели, на чийто таван беше моята постница. Не знам как се стичат обстоятелствата, но аз, бездомният степен вълк и самотник, мразещ дребнобуржоазния свят, винаги се настанявам в истински бюргерски къщи. Стара моя сантименталност. Не живея нито в палати, нито в бедняшки къщурки, а винаги в такива крайно порядъчни, страшно скучни, поддържани безукорно дребнобюргерски гнезда, където мирише малко на терпентин и сапун и където човек се изплашва, ако някога хлопне силно входната врата или влезе с кални обуща. Няма съмнение, аз обичам тази атмосфера от детството си и моят скрит копнеж по нещо като родина безнадеждно ме води все отново по старите глупави пътища. Е да, аз обичам и противоположността, в която се намира моят живот — самотен, лишен от любов, съсипан, крайно хаотичен по отношение на тази семейна и бюргерска среда. Обичам да вдъхвам на стълбището този мирис на тишина, ред, чистота, почтеност и сдържаност, в който въпреки омразата си срещу бюргерството винаги намирам нещо вълнуващо, и обичам после да пристъпям прага на моята стая — там всичко това престава, — където между купчините книги са разхвърляни угарки от цигари и стърчат бутилки с вино, всичко е безредно, неприветливо и занемарено, и всичко — книги, ръкописи, мисли — е белязано и пропито от злочестината на самотника, от проблематиката на човешкото съществование и от копнежа по едно ново осмисляне на станалия безсмислен човешки живот.

И сега аз минах покрай араукарията, именно покрай жилището на първия етаж на тази къща, което без съмнение е още по-безукорно, по-чисто и по-изметено от другите, защото тази малка площадка блести от свръхчовешка чистота — тя е един малък сияен храм на реда. На паркета, по който не смееш да стъпиш, са сложени две красиви поставки, а върху всяка саксия — в едната расте азалия, а в другата — сравнително едра араукария, — едно здраво, стройно, малко дърво със съвършен вид, при това чак и последната игличка на най-високата клонка е свежа и измита. Понякога, когато знам, че не ме наблюдават, използвам тези кътчета като храм — сядам на стъпалата срещу цветята, отдъхвам си за малко, скръствам ръце и гледам благоговейно към тази малка градинка на реда, чийто трогателен вид и самотна комичност някак странно завладяват душата ми. Предполагам, че зад тази площадка, така да се каже — в святата сянка на араукарията, — има един дом, изпълнен с блестящ махагон, и живот, наситен с благоприличие и здраве, където са привични ставането в зори, изпълняването на задълженията, умерено веселите семейни празници, неделното отиване на църква и ранното лягане.

С престорена бодрост бързах по влажния асфалт на уличките; светлините на лампите, сълзливо замъглени, проникваха през студено влажната дрезгавина и всмукваха отраженията, застинали по мократа земя. Спомних си моите забравени младежки години: как обичах такива мрачни мъждиви вечери в късна есен и зима; колко жадно и опиянено попивах настроението на самотност и тъга, когато при дъжд и буря, загърнат в палтото си, бродех до полунощ сред враждебната обезлистена природа, самотен още тогава, но изпълнен с дълбоко наслаждение и стихове, които после записвах на светлината на свещ, седнал на ръба на леглото в таванската ми стаичка. Сега това бе минало, чашата беше изпита и никога нямаше да се напълни. Бе ли ми жал? Не, не съжалявах. Нямаше нищо, за което да се съжалява, болно ми беше само за мига и за деня, за всички тези неброени часове и дни, които изгубих, които само изстрадах, без да са ми донесли нито дар, нито потрес. Но, слава Богу, има и изключения — от време на време, макар и рядко, идват и други часове. Те носят сътресение, дарове, рушат стени и връщат мен, заблудения, отново към живото сърце на света. Тъжен и ведно с това дълбоко развълнуван, аз се опитвам да си спомня последните такива преживявания. Беше по време на един концерт. Свиреха чудесна старинна музика. И тогава, между два такта, при едно „пиано“, изпълнено от дървени духови инструменти, внезапно почувствах, че за мен отново се отварят дверите към отвъдното, аз облетях небето, видях Бог, зает с делата си, изпитах болка и вече срещу нищо на този свят не се съпротивявах, от нищо на света не се страхувах, одобрявах всичко и на всичко отдавах сърцето си. Това не трая дълго, може би петнадесетина минути, но същото усещане се върна в съня ми още през нощта и оттогава през всички пусти дни навремени проблясва тайнствено. Понякога го виждам ясно за мигове да преминава през моя живот, като златна божествена диря, но почти винаги посипана с много нечистотия и прах; после грейва отново в златни искри — изглежда, че никога няма да се изгуби, а всъщност бързо пак потъва дълбоко. Веднъж то се яви нощем. Лежейки буден, неочаквано заредих на глас стихове — стихове премного красиви и удивителни, че да бих дръзнал и помислил да ги запиша, — които на утрото вече не помнех и все пак те лежаха стаени в мене, както тежка ядка в стара попукана черупка. Друг път тази следа проблесна при четене на някакъв поет, при размисъл над една идея на Декарт, на Паскал; един ден тя запламтя наново и поведе златна диря далече в небето, тъкмо когато бях с любимата си. Ех, трудно е да намериш тази божествена диря сред живота, който ние водим; сред това толкова самодоволно, крайно бюргерско, бездушно време; при вида на тази архитектура, тези сделки, политика, хора! Как да не бъда степен вълк и жалък отшелник сред един свят, в който не споделям никоя от неговите цели, когато никоя от радостите му не ме вълнува! Аз не мога да издържа дълго ни в театър, ни в кино, едва мога да прочета някой вестник, рядко модерна книга; не съм в състояние да разбера що за удоволствие и радости търсят хората в претъпканите влакове и хотели; в препълнените кафенета, при похотлива знойна и натрапчива музика; в баровете и вариететата на красивите луксозни градове; по световните изложения и крайбрежни булеварди; на сказките за любознателни и на големите спортни стадиони — всички тези радости, за които стотици други се мъчат и блъскат, за мен биха били достъпни и постижими, но не ги разбирам, не ги споделям. И напротив, каквото ми се случва и преживявам в моите редки часове на радост и за мене е удоволствие, екстаз и възвисеност, светът познава, търси и обича най-вече в поезията, а в живота го намира за налудничаво. А всъщност, ако светът има право, ако музиката в кафенетата, масовите развлечения и тези американизирани, задоволяващи се с толкова малко хора имат право, то значи аз не съм прав. Тогава съм луд. Действително съм степен вълк, както често се наричам сам — едно животно, заблудено в чужд и непонятен нему свят, което вече не може да си намери родина, удоволствие и храна.

С тези привични мисли продължавах да вървя по мокрите улици през един от най-тихите и най-старите квартали на града. Отсреща, на другата страна на уличката, в тъмнината се издигаше стар сив каменен зид, когото винаги гледах с удоволствие. Възвишаваше се там между една малка църква и стара болница, все така монолитен и с немара към околността. Денем аз често спирах за отмора очи по грапавата му повърхност — имаше толкова малко тихи, безмълвни стени, в сърцевината на града, където иначе на всеки половин квадратен метър кресливо ти натрапват имената си магазин, адвокат, откривател, лекар, бръснар или педикюрист. И сега отново съзрях отколешния зид, смълчан в своя покой, и все пак нещо в него се бе променило. В средата на стената видях малък красив портал с островърха арка над него и се обърках, защото вече наистина не помнех дали винаги е била там, или е новопостроена. Без съмнение изглежда стара, прастара, вероятно малкият затворен портал с потъмнялата врата още преди столетия е водел към някакъв сънен манастирски двор, както и досега, макар манастирът вече да не съществуваше. И навярно аз съм виждал вратата стотици пъти, но просто никога не съм й обръщал внимание, може би беше новобоядисана и затова ми направи впечатление.

Във всеки случай аз се спрях и внимателно погледнах нататък, без да премина на другата страна, улицата беше ужасно разкаляна и мокра; аз останах на тротоара и просто гледах. Всичко беше вече съвсем тъмно и ми се струваше, че около портала има венец или нещо друго — пъстро, преплетено. И като си дадох труд да се вгледам по-добре, видях над портала светла плоча, на която имаше, така ми се стори, нещо написано. Напрегнах очи и накрая, въпреки калта и локвите, минах отсреща. Тогава на сиво-зелената стара стена над портала видях петно, матово осветено, а над него да пробягват подвижни пъстри букви, те се появяваха и изчезваха. „Виж ги ти — помислих аз, — и тази добра, стара стена използват незаконно за светлинна реклама.“ Междувременно разгадах и няколко от бегло явяващите се думи. Те се четяха трудно и трябваше наполовина да бъдат отгатнати. Буквите светваха на неравни промеждутъци, толкова бледи и трептящи, и угасваха съвсем бързо. Човекът, който искаше да направи сделка от това, явно не беше прилежен — той беше степен вълк, клетник. Защо бе оставил буквите му да трептят през късните часове на денонощието и при дъждовно време, тук, върху тази стена, в най-тъмната уличка на стария град, по която не минаваше никой, а и защо буквите бяха толкова бегли, смътни, причудливи и нечетливи? Но почакай! Ето че сега ми се удаде да доловя една след друга повече думи. А те гласяха:

Магически театър

Вход не за всички,

не за всеки.

Опитах се да отворя портала, тежката стара брава не се помръдна, колкото и да я натисках. Играта на буквите свърши, тя престана изведнъж — тъжна, схванала своята ненужност. Аз отстъпих няколко крачки назад, нагазих дълбоко в кал, вече не се явяваха букви, светлините угаснаха; дълго стоях сред нечистотията и чаках. Напразно.

Тогава, когато се отказах да чакам повече и се върнах на тротоара, върху огледалния асфалт пред мен капнаха няколко цветни светлинни букви. И аз прочетох:

Само… за… умопомрачени!

Краката ми се бяха намокрили, мръзнех, но въпреки това стоях още доста време в очакване. Не се яви нищо повече. Докато още стоях и мислех колко хубаво нежните пъстри букви пробягваха като блуждаещи светлини върху влажната стена и черния блестящ асфалт, внезапно ми дойде наум откъс от предишните ми мисли, сравнението за пламващата златна следа, която така неочаквано стана далечна и неоткриваема.

Зъзнех и вече тръгнах отново, следвайки в мечтата си оная диря, пълен с копнеж по дверите на един вълшебен театър само за умопомрачени. Междувременно бях навлязъл в пазарния квартал, където не липсват вечерни развлечения и на всеки две-три крачки виси плакат или приканваща табела: дамски оркестър, вариете, кино, танцова вечер, но всичко това не беше за мене. То беше за „всички“, за нормалните хора, каквито виждах навред да се блъскат на тълпи през порталите. Въпреки това моето тъжно настроение малко се поразведри. Все пак ме беше досегнал един поздрав на другия свят, няколко цветни букви бяха поиграли и полудували в моята душа и докоснали скритите й струни, един отблясък на златната диря отново бе станал видим.

Аз намерих малката старовремска механа, в която нищо не се бе променило от първия ми престой в този град преди близо двадесет и пет години. И стопанката беше още същата, а някои от днешните посетители и тогава идваха тук, сядаха на същите места, пред същите чаши. Влязох в скромната пивница. Това бе за мене заслон, наистина само заслон, нещо като араукарията на стълбището, но и тук аз не намерих родина и общност — намерих само едно тихо зрителско място пред сцената, където чужди хора свиреха чужди пиеси, но този кът имаше известна стойност поне с тишината си: никаква човешка тълпа, никакъв вик, никаква музика, само няколко спокойни бюргери край непокритите дървени маси (никакъв мрамор, никакъв емайлиран метал, ни плюш, ни месинг!). И пред всеки бе поставена една вечерна напитка, добро силно вино. Може би тези неколцина постоянни посетители, познати на всички по лице, да бяха истински филистери и вкъщи — в техните филистерски жилища да си имаха досадни домашни олтари пред глупави божества на доволството; може би и те като мене бяха самотни и излезли от коловозите мъже — тихи, замислени пияници, заради банкрутирали идеали; може би и те бяха степни вълци и бедни дяволи? Не зная. Всеки от тях бе привлечен тук от някаква носталгия, от едно разочарование или потребността да намери някакъв заместител: ожененият търсеше тук атмосферата на ергенските си години; старият чиновник — отзвуци от времето на студентството си; всички бяха сравнително мълчаливи и всички пиеха и седяха също като мене, с по-голямо удоволствие, пред половината литър елзаско вино, отколкото ако слушаха дамски оркестър. Тук хвърлих котва и аз, тук можеше да се прекара един час, да се остане и два. Едва бях отпил глътка елзаско и веднага усетих, че днес не бях ял нищо, освен един сандвич за закуска. Чудно, какво ли не може да погълне човек! Цели десет минути четох вестник, с очи поемах интелекта на един безотговорен човек, който предъвква думите на другите и като ги наслюнчи в устата си, отново ги изплюва несмлени. Налапах цяла вестникарска колона. А после изядох порядъчно парче дроб, отрязан от тялото на убито теле.

Чудно. Най-хубавото тук беше елзаското вино. Аз не обичам дивите руйни вина. Най-малкото, не за всекидневието. Вината със силна, крещяща привлекателност, които имат прочути, особени вкусове. Най обичам съвсем чисти, леки, скромни, местни вина, без гръмки имена. От тях можеш да изпиеш много, те са добри на вкус и носят приятния аромат на поле и пръст, на небе и зеленина. Една чаша елзаско и къшей хляб е най-доброто от всички яденета. Но аз вече бях унищожил порция дроб, особено удоволствие за човек като мене, който рядко яде месо, и ми бе налята втора чаша. Това също бе чудно — някъде в зелени долини, здрави хора отглеждат лозя и изстискват с преси грозде за вино, а пък тук или там по света, много далече от тях, неколцина разочаровани, тихо седнали на чаша бюргери и безпомощни степни вълци, могат да поемат заедно с този сок малко дързост и настроение.

Какво пък, нека бъде чудно. Но беше добре, помагаше, настроението идваше. И после над словесната каша от вестникарската статия у мен взе да се надига един облекчаващ смях, съвсем неочаквано отново ми хрумна забравената мелодия с онова „пиано“ на духов инструмент; литна нагоре като лек огледален сапунен мехур, блесна, отрази малък и пъстър целия свят и тихо се пукна. Щом беше възможно тази малка небесна мелодия да пусне тайно корен в душата ми и един ден нейното прелестно цвете отново да избуи в мен с всичките си мили багри, то можеше ли да съм съвсем загубен? И наистина да бях едно заблудено животно, което не разбира околния свят, то все пак в моя глупав живот имаше някакъв смисъл; нещо в мен даваше ответ, беше приемник на призиви от далечни високи светове; в мозъка ми бяха натрупани хиляди картини:

Сонм ангели на Джото от един малък син църковен свод в Падуа, а редом с тях вървяха Хамлет и Офелия, увенчани с венец, красив символ на всички мъки и недоразумения в света; там, в горящия балон стоеше въздухоплавателят Джаноцо и тръбеше с рог; Атила Шмелце носеше в ръка новата си шапка, а Боробудур вдигаше в небесата планината от скулптурите си. И дори ако тези красиви образи живееха в хиляди други сърца, то пак оставаха още стотици хиляди непознати картини и звуци, чиято родина, зрящо око и чуващо ухо беше единствено моята душа. Ето нявгашната болнична стена — стара и петнисто сиво-зелена, в чиито пукнатини и порутени места можеха да се предчувстват хиляди фрески; кой можеше да им отговори; кой ги приемаше в душата си; кой обичаше и долавяше омаята на техните нежни, чезнещи багри? А старите книги на монасите, с кротко светещите миниатюри и ония забравени от народа им книги на немските поети от преди две столетия или преди век — всички тези захабени, покрити с плесен томове и печатните или ръкописни творби на старите музиканти, здравите плътни жълтеникави нотни листа с мечтанията им, застинали в звуци, кой ги чува? Техните одухотворени, шеговити и копнежни гласове — чие сърце е пълно с духа и вълшебството им сред един друг, чужд свят? Кой си спомня още за оня малък жилав кипарис високо в планината над Губио, който, приведен от каменен порой и разцепен, но вкопчен в живота, все пак можа да даде нов връх, макар и не така пищен. Кой отдаде заслуженото на прилежната домакиня от първия етаж и нейната блестяща араукария? Кой чете нощем облачните писмена по мъглите, които се носят над Рейн? Степния вълк. И кой търси над развалините от своя живот неговия разсеял се смисъл; кой страда от привидно безсмислени неща; кой живее с привидно безумните и в последния кипеж от грешки тайно се надява да стигне до откровение и близост с Бога?

Аз задържах здраво с ръка чашата, която стопанката отново искаше да напълни, и станах. Нямах нужда от повече вино. Златната следа бе проблеснала и ми напомни за вечното, за Моцарт, за звездите. И за един час отново можех да дишам, да живея; имах смелостта да съществувам, не бе потребно да понасям мъчения, да изпитвам страх и срам.

Когато излязох на притихналата улица, брулени от студения вятър, тънките струи на ситния дъжд звъняха в уличните лампи, блещукаха със стъклен трепет. А сега накъде? Ако в този момент разполагах с вълшебник, който изпълнява желания, то веднага бих поискал да ми предложи малка хубава зала в стил Луи XVI, където неколцина добри музиканти да ми изсвирят две-три неща от Хендел и Моцарт. Такова бе настроението ми сега и бих се наслаждавал на тази хладна благородна музика така, както боговете пият нектар. Ох, ако бих имал поне един приятел — приятел, който в някаква таванска стаичка размишлява на светлината на свещ, а до него редом стои цигулката му. Как бих се промъкнал неусетно в нощната му тишина, как бих се изкачил безшумно по витото стълбище и бих го изненадал, за да прекараме празнично, в беседа и музика, свръхземни нощни часове. Често съм изпитвал това щастие, някога, в миналото, но с времето и това ми убягна, откъсна се от мен и между тогава и сега лежат увехнали години.

Колебливо поех пътя към дома, вдигнах яката на палтото си и чукнах с бастуна по влажната улична настилка. Дори и още по-бавно да извървя пътя, все едно, твърде скоро отново бих седял в моята мансарда, в малката ми привидна родина, която не обичам, но все пак не мога без нея, защото за мен отмина времето, в което бях в състояние да прекарам цяла дъждовна зимна нощ, бродейки навън. Сега, за бога, не искам нито дъждът, нито подаграта, нито араукарията да ми развалят доброто вечерно настроение. И щом като нямам възможност да слушам камерен оркестър или да намеря самотен приятел с цигулка, то все пак в мен звучи онази чаровна мелодия и аз мога, тихо тананикайки в ритъма на поемането на дъх, едва загатнато да си я изпълня. Продължих да крача замислен. Не, може и без камерна музика, и без приятел, смешно е да чезнеш в безсилен копнеж за топлота. Самотата е независимост. Аз си я пожелах и извоювах в течение на дълги години. Тя е студена — о, да, но е и тиха, чудно тиха и голяма като леденото безмълвно пространство, в което кръжат звездите.

От един танцов локал, покрай който минах, ме блъсна гореща и груба като парите на сурово месо буйна джазова музика. Спрях се за момент; този вид музика, колкото и силно да я ненавиждах и да се отвращавах от нея, винаги имаше за мен и някаква тайна прелест. Джазът ми беше противен, но и десет пъти по-приятен, отколкото цялата днешна академична музика; с веселата си сурова дивост той и у мен засягаше дълбоко света на инстинктите и излъчваше една естествена, неприкрита чувственост.

Останах един миг, поемайки мириса на кървавата крещяща музика, надушвах зло и сладострастно атмосферата на тези зали. Едната половина на тази музика, лиричната, беше сладникава, захаросана, по нея сълзеше сантименталност. Другата й половина беше груба, своеобразна и силна и все пак двата дяла наивно и мирно се съединяваха, даваха едно цяло. Това беше музика на залез, в Рим при последните императори трябва да е имало такава музика. Естествено в сравнение с Бах и Моцарт, с истинската музика, тя беше свинство. Но такова е цялото наше изкуство, цялото ни мислене, цялата наша привидна култура, когато се сравни с действителната култура. А тази музика имаше предимството на една голяма чистосърдечност, на някакъв непресторен негърски дух, който заслужава да бъде обичан; имаше и весело детинско настроение. Тя носи нещо от негъра и американеца, което при цялата си сила, на нас — европейците, изглежда момчешки свежо и детинско. Ще бъде ли Европа такава? На път ли е да стане? А ние, стари познавачи и почитатели на предишна Европа, на нявгашната истинска музика, на същинската поезия от миналото, бяхме ли просто някакво тъпо малцинство от объркани невротици, които утре ще бъдат забравени и подигравани? Не беше ли това, което ние наричаме „култура“; което наричаме дух, душа; което смятаме за красиво и свято, само един призрак, отдавна мъртъв и единствено от нас, шепа глупаци, считан още за истински и жив? А може би той никога не е бил истински и жив? Дали това, за което ние, глупавите, се мъчим отдавна, не бе вече само фантом?

Навлязох в стария градски квартал; угаснала и нереална в сивотата си, стоеше малката църква. Ненадейно отново се сетих за преживяното от вечерта, със загадъчната сводеста врата, със загадъчната плоча над нея и присмехулно играещите светлинни букви. Как звучаха надписите? „Вход не за всеки.“ И: „Само за умопомрачени.“ Изпитателно погледнах към стария зид отсреща, желаейки тайно вълшебството да започне отново, надписът да покани мене, умопомрачения, а малката врата да ме пропусне да вляза. Там може би беше тъкмо онова, за което жадувах, там може би се изпълнява моята музика?

Срещу мене, в дълбокия здрач, спокойно се издигаше тъмната каменна стена, затворена, потънала в своя сън. И никъде врата, никъде ъгловат свод, само тайнствени тихи зидове без пролука. Усмихнат, продължих да вървя, като кимнах приятелски на стената: „Спи си, няма да те будя. Ще дойде време да те срутят или да те облепят с техните алчни фирмени табели, но ти си още тук, още си хубава и тиха и си ми мила.“

От черното гърло на някаква уличка току пред мене изскочи и ме сепна самотен човек; закъснял, той се прибираше в къщи с морни стъпки, бе с кепе на главата, облечен в синя блуза, а на рамо крепеше върлина с плакат. Пред гърдите му висеше на ремък отворено сандъче, каквито носят продавачите по панаирите. Той крачеше пред мен уморено, не се обърна да ме огледа, иначе щях да го поздравя и да му поднеса пура. В светлината на следващата улична лампа аз се опитах да прочета надписа върху неговия плакат — червен, той се развяваше на върлината, но тъй като се люшкаше насам-натам, не можах нищо да разгадая. Тогава му извиках и го помолих да ми покаже плаката. Той спря, поизправи малко върлината, така можах да прочета танцуващите, люшкащи се букви:

Анархистично вечерно забавление!

Магически театър

— Тъкмо това търсех — извиках аз радостно. — Що за забава е това? Къде се устройва? Кога?

Но той вече бързаше напред.

— Не е за всеки — каза мъжът равнодушно, със сънлив глас, и продължи да върви. Дотегнало му беше, искаше да се прибере вкъщи.

— Стой — извиках аз и затичах след него. — А какво имате в сандъчето си? Искам да купя нещо от вас.

Без да се спира, мъжът механично бръкна в сандъчето, изтегли една малка книжчица и ми я протегна. Взех я бързо и я прибрах. Докато разкопчавах палтото си, за да потърся пари, той сви встрани в някакъв вход, затвори вратата след себе си и изчезна. Тежките му стъпки отекнаха в двора, първо по каменна настилка, после по някакво дървено стълбище и вече не чувах нищо.

Изведнъж се почувствах страшно уморен, струваше ми се, че е много късно и би било добре сега да си отида у дома. Тръгнах по-бързо и скоро през заспалите улички на градската покрайнина стигнах до моя район между старите валове, където в скромни чисти къщи за наематели, зад тесни тревни площи и малко бръшлян живеят чиновници и дребни пенсионери. Минавайки покрай бръшляна, лехата и дребната ела, аз стигнах до къщната врата, намерих ключалката, бутона за осветлението, промъкнах се покрай стъклените врати, покрай полираните шкафове и саксиите с цветя и отключих моята стая — тази малка привидна родина, където ме очакваха дълбокото кресло и печката, мастилницата и кутията с бои, Новалис и Достоевски — така, както другите, нормално живеещите хора, когато се връщат в къщи, биват очаквани от майка или жена, от децата, слугините, кучетата, котките.

Щом съблякох влажното палто, в ръката ми отново попадна малката книжка. Тя бе тъничка, лошо отпечатана и на проста хартия — панаирджийска книжчица, като ония брошурки: „Родените през януари“ или „Как за осем дни да се подмладя с двайсет години?“

Но когато се настаних в дълбокото кресло и сложих очилата си за четене, с удивление и неочакван светкавичен изблик на усещане за съдбовност, върху обложката на панаирджийската брошура прочетох заглавието: „Трактат за Степния вълк. Не за всеки“.

А следното бе съдържанието на съчинението, което аз с непрестанно засилващо се напрежение прочетох на един дъх: