Хазрат Инаят Хан
Космическият език (37) (Мистичните учения на суфиите)

Глава 8
Абстрактният звук

Суфиите наричат абстрактния звук Саут-е Сармад, цялото пространство е изпълнено с него. Вибрациите на този звук са твърде фини, за да бъдат чути или видими за материалните уши и очи, тъй като очите трудно виждат формите и цветовете на ефирните вибрации на външния план. Това, което Мохамед е чул в пещерата Гар-е Хира, когато се потопил дълбоко в своя божествен идеал, било именно Саут-е Сармад, звука на абстрактния план. Коранът споменава този звук в думите „Да бъде! И всичко станало.“ Мойсей е чул същия звук в планината Синай, когато разговарял с Бога, Същото Слово било чуто от Христос в пустинята, когато бил приет в лоното на своя Небесен Отец. Шива е чул аналогичен Анахад Нада по време на своето Самадхи в пещерата в Хималаите.

Флейтата на Кришна символизира този звук. Той е източник на цялото откровение за Майсторите, на които се открива отвътре. Именно затова те знаят и учат една и съща истина.

Суфиите постигат минало, настояще и бъдеще и всички неща в живота, ако са в състояние да узнаят направлението на звука. Всеки аспект на което и да е битие, в което се проявява звукът, поражда съответстващ ефект на живота, тъй като активността на вибрациите има особено влияние във всяко направление. Знаещият тайната на звука знае тайната на цялата вселена. Който е последвал напевите на този звук, забравя всички земни разграничения и различия и достига истинната цел, в която са съединени всички Благословени от Бога. Пространството съществува вътре в тялото, както и извън него — тялото е в пространството, а пространството е в тялото.

По такъв начин звукът на абстрактното винаги присъства вътре, наоколо и навсякъде около човека. По правило, човекът не го чува, защото неговото съзнание е напълно съсредоточено върху материалното съществуване. Човекът се оказва дотолкова погълнат от своите преживявания във външния свят, опосредствани от физическото тяло, че пространството, е всички негови чудеса на светлината и звука, изглежда пред него пусто.

Това лесно може да бъде разбрано, ако се изучава природата на цвета. Съществуват множество цветове, които са съвършено определени сами по себе си, но бъдат ли смесени с други с още по-ярки оттенъци, стават мътни. Дори ярките цветове, украсени богато със злато, сребро, диаманти или перли, служат преди всичко за фон на тези ослепителни украшения. Такъв е и абстрактният звук в сравнение със звуците на външния свят. Ограничената сила на земните звуци е толкова конкретна, че затъмнява влиянието на абстрактния звук върху слуха, въпреки че в сравнение с него звуците на земята са по-груби и приличат на барабан в сравнение с фино свистене. Когато мистикът започне да чува абстрактният звук, всички останали звуци остават неразличими за него.

Във Ведите звукът на абстрактното се нарича Анахад — това означава „неограничен звук“. Суфиите го наричат Сармад, което означава опиянение. Тук думата „опиянение“ се използва за обозначаване на нещо възвишено, състояние на свобода на душата от нейните земни окови. Тези, които могат да чуват Саут-е Сармад и медитират над него, са неподвластни на никакви нещастия, тревоги, печал, страхове и болести, тяхната душа е освободена от плена на чувствата и физическото тяло. Душата на слушащият се преизпълва със съзнание, а неговият дух се превръща в батерия, поддържаща движението на цялата вселена.

Някои се научават да слушат Саут-е Сармад в уединение на морския бряг, до реката, на хълмовете и в долините, други го долавят, седейки в планинските пещери или блуждаейки постоянно по горите и пустините, оставайки в диви местности, далеч от места, посещавани от много хора.

Йогините и аскетите надуват синг (хорни) или в шанкх (раковини), чиито звуци пробуждат в тях този вътрешен тон. С тази цел дервишите свирят на нее или алгос (двойна флейта). Камбаните и гонговете в църквите и храмовете са предназначени да напомнят на мислещия за този свещен звук и да го въведат във вътрешния живот.

Този звук се проявява чрез десет различни аспекта вследствие на неговото преминаване през десет различни тръби на тялото: той звучи като гръм, като грохот на морето, като звън на камбани, като звук на течаща вода, като жужене на пчели, като чуруликане на врабчета, като вина, като свистене или като звук на шанкх, докато окончателно не стане Ху, най-свещеният от всички звуци.

Този звук Ху е начало и край на всички звуци, независимо дали изхождат от човек, птица, звяр или вещ. Внимателното изучаване ще докаже този факт, който може да бъде осъзнат дори ако слушате звука на парна машина или мелница, като в същото време ехото на камбаните и гонговете дава типична илюстрация на звука Ху.

Висшето същество е било назовавано с различни имена в различните езици, но мистиците го знаят като Ху — естествено име, не създадено от човека, единственото име на Безименния, което постоянно провъзгласява цялата природа. Звукът Ху е най-свещеният, мистиците го наричат Исм-е Азам, с името на Най-Висшия, защото той е начало и край на всеки звук и фон на всяка дума. Думата Ху е дух на всички звуци и всички думи и тя е скрита в тях като дух в тяло. Тя не принадлежи на нито един език, но и нито един език не може да я отмине. Само това е истинното име на Бога, за което нито един човек, нито една религия не може да претендира като за своя собственост. Тази дума се произнася не само от човешките същества, но я повтарят зверове и птици. Всички вещи и същества провъзгласяват това име на Господа, както всяка жизнена активност изразява явно или неявно именно този звук. Това е тази Дума, която се споменава в Библията като съществуващо до момента, в който светлината е обляла битието: „В началото бе Слово и Словото бе у Бога и Словото бе Бог“.

Тайната на Ду е отворена за суфиите, които вървят по пътя на посвещението. Истината, знанието за Бог, се нарича при суфиите Хакк. Ако разделим думата Хакк на две части, нейните асонантни звуци ще бъдат Ху и Ек: Ху означава Бога или Истината, Ек на езика хиндустани означава „един“, а заедно те изразяват Единния Бог, което всъщност е и Единната Истина. Хакикат на арабски език означава „същностна истина“. Ха̀ким означава „майстор“, а Хакѝм — „знаещ“, и всички тези думи изразяват същностни характеристики на живота.

Алук е свещената дума на Вайрагите, индийски адепти, които са я използвали в значението „свещена песен“. В думата Алук са изразени две срички: Ал означава определителен член (the), а Хак — истина — заедно тези срички означават Бога — източникът, от който изхожда всичко.

Звукът Ху се оказва ограничен в думата Хам, тъй като буквата „м“ затваря устните. Тази дума на хиндустани означава ограничение, защото Хам е „аз“ или „ние“, двете думи означават его. Думата Хамса е свещена дума на Йогините, озаряваща егото със светлината на реалността. Думата Хума на персийски означава митична птица. Съществува поверие, че ако птицата Хума кацне за миг на нечия глава, това е знак, че този човек ще стане крал. Но истинското обяснение е друго — когато мислите на човека са толкова развити, че разбиват всички ограничения, той става като крал.

Разбира се, езикът е твърде ограничен, за да може да опише състоянието на Най-Виещия и затова дава условно понятие, че човекът става нещо като крал. В старите традиции се казва, че Зороастър е бил роден от дървото Хума. Това се обяснява с думите от Библията: „Ако някой не е роден от вода и Дух, не може да влезе Царството Божие“. В думата Хума сричката Ху представлява духа, а в арабския думата мах означава вода. В английски език думата „Human“ (човек) обяснява два факта, характерни за човечеството: „Hu“ означава „Бог“, а „man“ означава „ум“ — тази дума е дошла от санскритската мана („ум“) и символизира обикновения човек. Обединението на тези две думи представя идеята за Богосъзнаващия човек. С други думи, Ху — Бог — съществува във всички неща и същества, но именно с помощта на човека Той става известен. Затова може да се каже, че „Human“ означава Богосъзнаващ, Богоразбиращ или Богочовек. Думата Хамд означава „хвала“. Хамид — „достоен за хвала“. Мохаммад — „възхваляващ“. Името на Пророка на исляма предава неговото отношение към Бога.

Хур на арабски означава „Небесна красота“, реалното значение на тази дума е израз на небесната красота. Думата Зухур означава „Божие проявление“, особено в природата. Ахура Мазда е името на Бога, известно на зороастрийците. Думата Ахура предполага сричката Ху, на основата на която е построено цялото име.

Всички тези примери предават Божественото начало на думата Ху, означаваща живот на Бога във всяко нещо и всяко същество.

Хай на арабски означава „вечен“, а Хай-ат — „живот“, двете думи обозначат вечната природа на Бога. Думата Хувал предполага идеята на вездесъщността, а хувва е прототип на думата „Ева“ — символ на проявление, както „Адам“ е символ на това, което стои зад това явление, на санскрит те се наричат Пуруша и Пракрити.

Йехова е било изначално Яхува: Я означава думата Ох (О!), Ху значи „Бог“, а звукът А представлява проявление. Ху е начало на звука, но когато звукът за пръв път приеме форма на външен план, той става „А“, затова, буквите alif или apha се считат за първо изражение на Ху, изначалната дума. Санскритската азбука, както и азбуките на повечето други езици, започват с буквата а, както й името на Бога в някои от тях. Вследствие на това звукът А предава значение на единица или „пръв“. Буквата а се произнася без помощта на зъбите или езика и на санскрит винаги обозначава отсъствие.

А възниква на повърхността, когато езикът се повдига и докосва небцето при произнасяне на буквата л (лам) и звукът завършва на м (мим), произнасянето на което затваря устните. Тези три същностни букви на азбуката в Корана са сведени заедно като тайна. Когато А се задълбочава чрез айн, се формира думата илм, която означава „знание“. Оттук произлиза Алим — „знаещ“. Алам предава състояние или условие на съществуване, което е опознато.

Когато alif — първата, и lam — централната, букви застанат заедно, те образуват думата All, което в арабския език означава определителен член (the). В английския за „All“ се подразбира значението на пълната и абсолютна природа на съществуването.

Думата Аллах, означаваща на арабски „Бог“, е разделена на три части и може да бъде интерпретирана като „Единния, който произлиза от нищото“. Ел, или Еллах, имат същото значение, както и Аллах. Думите, които могат да се намерят в Библията — Елой, Елохим и Алелуя — се съотнасят към думата Аллах.

Думите Ом, Омен, Амен и Амин, които се произнасят във всички молитвени домове, имат същия източник: звукът А в основата на думата изразява начало, М в средата означава край, Н — последната буква е ре — ехо на звука М, тъй като М винаги завършва с носов звук, произнасянето на който означава живот.

В думата Ахуд, означаваща „Бог“. „единствено Същество“, съзвучно са въвлечени две значения. А на санскрит означава „отсъствие“, а Худд в арабския значи „ограничение“.

От този източник произхождат думите „Wahdat“. „Wahdaniat“, „Hadi“. „Huda“ и „Hidayat“. „Hahdat“ означава „съзнаващ само себе си“. „Wahdaniat“ e „знание за себе си“. „Hadi“ — проводник; „Huda“ — „насочвам“. „Hidayat“ означава „ръководство“.

Колкото повече суфиите слушат Саут-е Сармад, звука на абстрактното, толкова повече тяхното съзнание се освобождава от всички ограничения на живота. Душата изплува над физическия и ментален план без някакви специални усилия от страна на човека, което говори за нейното спокойно и умиротворено състояние — неговият поглед става мечтателен, а изражението на лицето — сияещо, той изпитва неземна радост и възторг Ваджад или екстаз. Когато екстазът го изпълни, той не осъзнава физическия план, нито менталния. Това „небесно вино“, за което пишат всички суфи поети, изобщо не прилича на преходните опиянения на този смъртен план. Небесната благодат се ражда в сърцата на суфиите, техните умове са изчистени от греховете, а телата им — от всички нечистотии и за тях се открива път към невидимия свят, те започват да получават вдъхновения, озарения, интуиция, впечатления и откровения без ни най-малки усилия от тяхна страна. Те повече не зависят от книги и учители, защото божествената мъдрост, светлината на тяхната душа, Светия Дух започват да сияят над тях. Както казва Шариф: „Със светлината на моята душа аз разбрах, че красотата на небесата и пищността на земята са всъщност ехо на Твоята вълшебна флейта“.