Николай Янков
Увод

Радостта, смехът, веселието са естествена потребност за човека, особено за младия. Радостта, смехът, веселието са най-драгоценни спътници на младостта. Те създават вкус към живота, развиват остроумието, утвърждават чувството за вътрешна свобода и оптимизъм, накратко — формират предпоставките за онова извънредно важно нещо, което наричаме душевно здраве.

Такова благородно назначение има и хуморът в творчеството на българските писатели за деца. В тази област ние имаме богати традиции и чудесни завоевания.

Когато говорим за хумора в творчеството за деца, обикновено казваме, че той е лек, хитроумен, незлоблив. Казваме още, че той предизвиква бодро, весело настроение, че изостря съобразителността, находчивостта, чувството за преценка. И не пропускаме да подчертаем, че в него забавното и поучителното умело се съчетават, че смешното върви ръка за ръка с полезното от възпитателно гледище.

Освен веселието, забавата, шегата съществено място в хумористичните творби заема и оценката на жизнените факти и явления, критерият за добро и лошо, за красиво и грозно. Смехът в произведенията на нашите автори не създава само весело разположение на духа, чрез него се изразява и отношение към човешките постъпки и поведение. Това усилва целенасочеността му, прави го по-действен и резултатен. Тъй, наред с „традиционните“ детски недостатъци и хитрини — например лакомията, разпиляността, капризниченето и пр., — наред с някои преизвестни ученически трикове и шмекерии — например мързела, разсеяността, подсказването — нашите автори насочват стрелите си и към други прояви в човешкото поведение, и към недъзи в обществения живот. Тяхното ръководно начало е известната мисъл, че ако искаш да отречеш нещо, трябва да го осмееш. Особена чувствителност проявяват те към останките от старо мислене и реагиране, към консерватизма, оеснафяването, към всичко, което задържа утвърждаването на социалистическото съзнание и което в едно или друго отношение пречи на нашето движение напред.

Една особеност неизменно съпътства критическото острие на нашите хумористи: добронамереността, доброжелателността. Те имат едно оптимистично виждане, едно здраво позитивно разбиране, което се свежда до убеждението, че хората подлежат на развитие (колко повече това важи за децата!), че отрицателните навици и привички са поправими, че човекът и човешкото общество вървят и могат да вървят към усъвършенстване, към по-добро. Затова и патосът им е патос на жизнеутвърждаването.

Това ясно може да се долови в образите на героите. Всъщност най-добрите постижения и на поезията, и на прозата ни за деца са в хумористичната скица, в хумористичната рисунка, в хумористичния портрет. Към своите герои авторите се отнасят с любов, имат неприкрито заинтересовано отношение. Пред тях те оставят винаги една отворена врата. И когато осмиват, и когато порицават, тяхната цел е не да обезверят и унищожат, а да запалят пламъчето на надеждата, да пробудят светлите струни в мислите и в поведението на читателите. Оттук тая ведра тоналност — хуморът в произведенията на нашите писатели за деца е насмешлив, но не и неприязнен, хаплив, но не и злонамерен, понякога язвителен — но не и злостен.

Разбира се, погрешно ще е да се мисли, че нашите автори-хумористи са някакви безобидни шегобийци, някакви кротки и смирени благодушници. Те са преди всичко възпитатели. Възпитатели, които владеят едно от най-ефикасните средства за борба срещу човешкото несъвършенство — смеха.

В страниците на тази книга е заключен цял един свят — весел, жизнерадостен, остроумен. В съприкосновение с него младият читател ще черпи много бодрост на духа, нравствени сили, човешко просветление. И когато казваме, че литературата има важен принос в утвърждаването на ново светоусещане у децата, винаги имаме и трябва да имаме пред вид и оная благородна и с нищо незаменима работа, която върши смехът. Този смях е умен, човечен, пречистващ и възвисяващ. Той създава настроение, увеличава усмивките по детските лица, засилва блясъка в очите им, зарежда ги с енергия. И в това е голямата му сила.