Петър Андасаров
Козлета

Поспрели навръх на баира,

с брадички за поздрав ни махат.

С рогцата си сякаш подпират

небесната слънчева стряха.

 

И сянка на облак подгонят

надолу по пътя, където

жълт шепот изтихичко ронят

пшеници, узрели в полето.

 

Тъй дните им летни минават —

безгрижно палуват, играят.

Но гладни за миг не остават,

сами да се хранят те знаят.

 

Повдигат крачета, затупкат,

заровят в тревата брадички.

Изправят се, после захрупкат

и скришом намигат с очички

 

на тези от лагера, дето

по цял ден лудуват, играят,

и гладни остават, задето

сами да се хранят нехаят.