Робърт Шекли
Обмен на разуми ^[0] (15)

Глава 15

На Селсъс V да правиш и приемаш подаръци се считаше за висша форма на културата. Немислимо е да откажеш подарък — подобна постъпка предизвиква у всеки селсъсиец емоция, сравнима само със земния страх от кръвосмешение. По принцип в това да получиш подарък няма нищо лошо. Повечето от тях са „бели“ и изразяват най-различни оттенъци на любов, благодарност, нежност и така нататък. Обаче има и „сиви“ подаръци на предупреждението, и „черни“ — на смъртта.

Ето че известен държавен чиновник получил от своите избиратели красива халка за зурлата си, с която трябвало да се кичи поне две седмици. Великолепно украшение с един-единствен недостатък — тя тиктакала.

Всяко друго същество би захвърлило халката в най-близката канавка. Но никой селсъсиец не би направил това, ако е с всичкия си. Даже не би я дал за проверка. Ръководят се от простото правило, че на харизан кон зъбите не се гледат. А при най-малкия намек за нещо подозрително би се развихрил страхотен обществен скандал.

Проклетата халка трябвало да краси зурлата поне две седмици.

А тя тиктакала.

Чиновникът, който се казвал Мардук Крас, размишлявал над проблема. Мислил си за своите избиратели, за това как им е помагал и как ги е потискал. Халката е символ на предупреждение. В най-добрия случай „сив“ подарък. В най-лошия — „черен“. Миниатюрна бомба с елементарна конструкция, която след няколко мъчителни и тревожни дни ще му отнесе главата.

Мардук не беше привърженик на самоубийството. Беше наясно, че няма никакво желания да носи халката. Но прекрасно разбираше, че е задължен да го прави. Оказа се изправен пред класическата селсъсианска дилема.

„Нима ще направят това с мен? — питаше се той. — И то само защото разреших на мястото на стария и грозен жилищен район да построят промишлени предприятия? Или пък защото сключих договор със собствениците на сгради да повишат наема с триста и двайсет процента и в замяна на това ги задължих в петдесетгодишен срок да подменят водопроводната инсталация? Боже Господи, никога не съм претендирал, че съм безгрешен. Може и да съм правил грешки тук-там, но съм си ги признавал. Кой би изтълкувал това като антисоциална постъпка?“

А халката весело тиктакаше, отчитайки секундите, от което го сърбеше зурлата и го стягаше сърцето. Мардук си спомни за свои колеги, които платиха с главите си, след като получиха подаръци от ненормални избиратели. Нищо чудно този подарък да се окаже „черен“.

— Тъпи лигльовци! — изръмжа Мардук. От ругатнята му стана по-леко, макар че никога не би си позволил да я изрече пред публика. Приемаше подаръка като лична обида и го преживяваше доста тежко. Работиш неуморно за благото на разни идиоти с провиснала кожа и брадавици по зурлите и накрая какво? Бомба в носа!

За миг се изкуши наистина да захвърли халката в най-близката кофа с хлор. Това би ги вразумило. А и прецедент имаше. Нима свети Ворийг не отхвърли Цялостното Приношение на Трите Духа?

Да, ама според каноническото тълкувание Приношението на Духовете е било замислено като подкопаващо устоите на Подаръците, следователно и на самото общество. Защото, ако направиш своето Цялостно Приношение, нямаш възможност да правиш повече подаръци.

Освен това каквото е било позволено на Светците във Второто Кралство, е забранено на второстепенните чиновници в Десетата Демокрация. Светците са свободни да постъпват както намерят за добре. Обикновените хора трябва да постъпват според обичаите.

Мардук отпусна рамене. Посипа стъпалата си с гореща целебна прах, но и това не го облекчи. Нямаше изход. Не може един селсъсиец да се изправи срещу цялото общество. Налага се да носи халката и да чака този смразяващ душата миг, когато тиктакането ще спре…

Стоп! Ами че това е изход! Да, да, сега го виждаше! Само трябва да организира всичко както подобава. Тогава ще запази и собствената си безопасност, и доверието на обществото. Само проклетата халка да му отпусне достатъчно време…

Мардук Крас набързо се обади където трябва и си уреди спешна командировка до Таами II (нещо като Таити в Зоната на Десетте Звезди). Разбира се, командировката не беше телесна. Началниците му не биха си позволили да пилеят средства за скъпо струващо пътуване на тялото на стотици светлинни години, след като е достатъчно да се прехвърли само разумът. Грижовният, прилежен Мардук ще си трампи разума. Така ще спази ако не духа, то поне буквата на сълсъския обичай — ще остави у дома тялото с подарената халка, весело тиктакаща под носа му.

Само трябва да намери разум, който да обитава тялото му, докато го няма. Но това не е проблем. В Галактиката има твърде много разуми и твърде малко тела. Никой не знае със сигурност защо се е получило така. В края на краищата всеки се ражда и с тяло, и с разум. Но в крайна сметка винаги някои се оказват с нещо повече от другите — било то богатство, власт или тяло.

Мардук се свърза с фирма „Отшелник Ентърпрайзис“ (Тела за Всякакво Предназначение). Отшелникът имаше под ръка много подходящ екземпляр — чистокръвен млад землянин от мъжки пол, който е заплашен от скорошна смърт и е съгласен да поеме риска да носи тиктакащата халка в носа си.

Така Марвин Флин попадна на Селсъс V.

Нямаше закъде да бърза. Марвин имаше възможността да се подложи на всички процедури, препоръчвани при Трампа. Полежа напълно неподвижен, докато се адаптира към новото тяло. Помръдна всичките си крайници, провери рецепторите си и бързо прехвърли в ума си първичната културно-конфигурационна информация, излъчвана от предния мозък и касаеща аналогичните и тъждествените фактори. След това оцени емоционалните и структурните фактори чрез задния мозък, като сравни зенита с надира^[1]. Направи го машинално.

Според него селсъското тяло беше добро — с висока степен на съвместимост и идеален образец на основната серия на случайно разпределение. Имаше и проблеми, разбира се — делта-кривата беше абсурдно елиптична, а PYT (разностранните Y-точки) не бяха трапецовидни, а сърповидни. Но не беше очаквал повече от планета тип 3В. Ако всичко потръгне, няма да си има неприятности.

По принцип напълно би могъл да се вживее в комплекса тяло-среда-култура-роля и да се идентифицира с него.

„Много мило — помисли си Марвин. — Само да не се взриви проклетата халка“.

Стана и се огледа. Първото нещо, което му попадна пред погледа, беше писмо от Мардук Крас. Собственикът на тялото го бе вързал за китката си, за да може Марвин веднага да го види.

Скъпи Трампър,

Добре дошъл на Селсъс. Разбирам, че при създалите се обстоятелства не забелязвате особено гостоприемство от моя страна и съжалявам не по-малко от вас. Въпреки това от все сърце ви съветвам да изхвърлите от главата си всички мисли за преждевременна кончина и да се съсредоточите върху развлеченията. Нека ви утешава мисълта, че според статистиката от „черни“ подаръци не са умрели повече хора, отколкото при нещастни случаи в плутониев рудник (ако добивате плутониева руда). Така че не бъдете нервен и се наслаждавайте на живота.

Жилището ми, както и всичко, което се намира в него, е на ваше разположение. Тялото също, но не го преуморявайте, слагайте го да спи по-раничко и не го наливайте с прекалено много алкохол. Лявата китка е контузена, затова бъдете внимателен, ако се наложи да вдигате нещо тежко. Останете си със здраве и не се тревожете — тревогата още не е помогнала на никой да си разреши проблемите.

Не се съмнявам, че сте достатъчно почтен и няма да се опитате да махнете халката от зурлата. За всеки случай ви предупреждавам, че и при най-добро желание няма да успеете — заключена е с молекулярния ключ на Джейвърг. Още веднъж довиждане, постарайте се да забравите за грижите си и да прекарате приятно на прекрасната ни планета.

Ваш предан приятел

Мардук Крас

В първия момент Марвин страшно се ядоса на писмото, но след това се засмя и го захвърли. Без съмнение Мардук е негодник, но симпатичен негодник с широка душа. Реши да извлече максимално възможното от тази съмнителна сделка, да забрави за предполагаемата бомба, увиснала над устните му, и да се наслаждава на пребиваването си на Селсъс.

Тръгна да огледа новия си дом и остана доволен. Оказа се шикозна дупка, планирана така, че да живееш в нея с удоволствие, а не просто да си прекарваш дните. Главната особеност — пентабрахацията — показваше служебното положение на Крас. По-несъстоятелните се задоволяваха със системи от три-четири галерии, а в бордеите на Северното Блато цели семейства се гъчкаха в едно- или двугалерийни системи. В близко време обаче се задаваше жилищна реформа.

Кухнята — чиста и съвременна — изобилстваше от гастрономични чудеса. Имаше буркани със захаросани червеи, консерви с екзотична салата от морски звезди и деликатеси от тубипора, пенатула, горгония и ренила. Имаше и консервирана белобузеста гъска в сос от ротифер и орхидея, както и пакет с бързо замразени сладки и кисели юки. Обаче (типично за ергените!) липсваше най-важното — ни парче гастропод, ни бутилка газиран джинджифилов мед.

Докато скиташе из дългите извити галерии, Марвин попадна в музикалната стая. За нея стопанинът не беше пестил средства. По-голямата част от стаята заемаше усилвател „Империал“ с две огромни тонколони „Тиранин“. Мардук използваше четиридесетканален микрофон „Вихър“, а селекторът на усещания от разширяващ се тип беше оборудван с поплавъчен пасивен регулатор. Сигналът се записваше чрез снемане на изображението, но можеше да бъде превключен и на модулация на спада. Може и да не е за професионалисти, но все пак уредбата беше прекрасна за любители.

Сърцето на системата беше инсектариума. По-точно ингенуатор модел „Супер Макс“ с ръчен и автоматичен контрол на смесването, регулируемо въвеждане и различни максимизиращи и минимизиращи устройства.

Марвин избра „Щурчов гавот“ (Корестал, 431В) и се вслуша във вълнуващото трахейно облигато и нежният акомпанимент на духовите инструменти — дует Малфиджиански туби. Познанията му за музиката бяха доста повърхностни, но все пак оцени цялата виртуозност на изпълнението — Синьоивичест щурец, чието второ коремче леко пулсира.

Марвин се наведе над инсектариума и кимна със задоволство. Синьоивичестият щурец щракна с мандибулите^[2] си, след което се обърна и отново се зае да музицира. Това беше специално поощрение за виртуозното изпълнение на един блестящ музикант, чиято трактовка беше повече ефектна, отколкото правилна. Разбира се, Марвин и това не можеше да постигне.

Премести превключвателя от положение „Активно“ в положение „Бездейно“ и щурецът отново потъна в сън. Инсектариумът беше добре зареден — личаха симфонии на майски бръмбари и най-новите чудновати песни на гъсеници. Обаче Марвин реши, че има толкова много други неща за гледане и няма да си пълни главата с музика.

В гостната седна на масивна, старинна глинена пейка (оригинален Уормстетър!), подпря глава на гранитната облегалка и реши да си почине. Но халката продължаваше да тиктака и постоянно му нарушаваше спокойствието. Протегна се към ниската масичка и взе първата му попаднала чувствителна пръчица. Прокара пръсти по нея, но бързо му омръзна. Беше му трудно да се съсредоточи дори и върху нещо развлекателно. Захвърли пръчицата и се зае да гради планове.

Беше притиснат в лапите на неумолимото време. Налагаше се да счита, че миговете му са преброени и стават все по-малко. Искаше му се по някакъв начин да запомни последните си часове, но как?

Смъкна се от Уормстетъра и тръгна по главната галерия, като ожесточено потропваше с нокти. Внезапно стигна до решение и са запъти към гардеробната. Избра си нова пелерина от златисто-бронзов хитин и внимателно обви с нея плещите си. Намаза лицевата си четина си с ароматично лепило, напръска пипалата си с лак, от който ставаха по-еластични, изправи ги под изискания ъгъл от шейсет градуса и им придаде изящна естествена извивка. Накрая напудри с лавандулов пясък средния си сегмент, а раменните хрущяли поръби с черна ивица.

Застана пред огледалото и остана доволен от външността си: добре облечен, но без излишна натруфеност. Преценяваше се възможно най-безпристрастно и откри, че е млад, представителен и прилича на учен-хуманитарист.

Излезе от дупката през главния вход и го запуши с тапата.

Мракът се сгъстяваше. Звездите мъждукаха отгоре, но му се струваше, че не са повече от милиардите огънчета пред входовете на безбройните дупки, обществени и частни, и всички огньове се сливаха в пулсиращото сърце на големия град. Това зрелище дълбоко го развълнува. Сигурно там някъде, из столичните лабиринти, ще се намери нещо такова, което да му достави радост. Или поне мирна забрава.

И така, Марвин унило, макар и не без известна надежда, се отправи към примамливия, трескав Централен Канал — да види какво му е приготвила съдбата.