Джон Гришам
Наследници (35)

35

Все пак се оказа, че любовното гнездо на Хари Рекс не е толкова лошо място за спане. То представляваше дълга тясна стая, потънала в прах и паяжини, с една-единствена крушка по средата на сводестия таван. Единственият прозорец беше изрисуван някъде през миналия век и гледаше към площада. Леглото беше старинна мебел от ковано желязо без чаршафи и одеяла. Рей се опитваше да не мисли какви ги е вършил Хари Рекс върху същия този дюшек. Вместо това си представи старата къща в Кленова градина и славния начин, по който тя премина в историята. Когато покривът рухна, половин Клантън се беше събрал. Рей седеше сам на един нисък клон на явора от отсрещната страна на улицата, скрит от всички, и напразно се опитваше да извика в паметта си свидни спомени за едно чудесно детство, каквото просто не бе преживял. Когато пламъците заизскачаха от всички прозорци, той не си помисли за парите, нито за бюрото на съдията, нито за останалата от майка му маса в трапезарията, а само за стария генерал Форест, който го пронизваше с гневния си поглед.

Спа три часа и още в осем се събуди. Температурата се покачваше бързо в тази бърлога на греха, а освен това се чуваше приближаването на тежки стъпки.

Хари Рекс отвори широко вратата и щракна лампата.

— Ставай, престъпнико — изръмжа той. — Затворът те чака.

Рей спусна крака на пода.

— Избягах си честно и почтено. — Бе изгубил Елмър и Хейни в тълпата и просто си бе тръгнал с Хари Рекс.

— Ти ли им разреши да претърсят колата ти?

— Да.

— Много тъпа грешка. Що за адвокат си? — Хари Рекс свали от стената един дървен сгъваем стол и седна до леглото.

— Нямаше нищо за криене.

— Много си глупав, да знаеш. Те претърсиха колата и не намериха нищо.

— Така и очаквах.

— Нито дрехи, нито сак, нито багаж, нито четка за зъби, нито някакво доказателство, че просто напускаш града и си отиваш вкъщи, както гласи официалната ти версия.

— Не съм подпалил къщата, Хари Рекс.

— Е, затова пък си идеалният заподозрян. Бягаш посред нощ без дрехи, без нищо, като дявол от тамян. Съседката ти, старата мисис Ларимор, те вижда да летиш по улицата с идиотската си кола, а десет минути по-късно идва пожарната. Най-тъпият полицай в щата те хваща да вдигаш сто и шейсет километра в час, за да се измъкнеш по-бързо. Защитавай се.

— Не съм подпалвал нищо.

— Защо си тръгна в два и трийсет?

— Някой хвърли тухла през прозореца на трапезарията. Изплаших се.

— Имал си оръжие.

— Не исках да го използвам. Предпочитам да избягам, отколкото да застрелям някого.

— Прекалено дълго си стоял на Север.

— Не живея на Север.

— Откъде е кръвта?

— Тухлата строши прозореца и когато отидох да проверя, се порязах.

— Защо не се обади в полицията?

— Паникьосах се. Исках да се прибера вкъщи и затова си тръгнах.

— И десет минути по-късно някой залива всичко с бензин и драсва клечката.

— Не знам какво са направили.

— Аз бих те осъдил.

— Не, ти си ми адвокат.

— Не, аз съм адвокат по наследството, което между другото изгуби единствения си актив.

— Нали има застраховка.

— Да, но не можеш да я получиш.

— Защо?

— Защото, ако подадеш молба, ще те разследват за умишлен палеж. Ако кажеш, че не си го направил, аз ще ти повярвам. Но не съм сигурен, че няма да бъда единственият. Ако поискаш парите от застраховката, тези момчета ще ти стъжнят живота.

— Не съм палил къщата.

— Супер, а тогава кой?

— Този, който е хвърлил тухлата.

— И той е?…

— Нямам представа. Може би някой, който е бил ощетен при развода си.

— Гениално. И е чакал девет години, за да си отмъсти на съдията, който между другото е починал. Не искам да присъствам, когато кажеш това на съдебните заседатели.

— Не знам, Хари Рекс. Кълна се, че не съм го направил. Забрави парите от застраховката.

— Не е толкова просто. Само половината е твоя, другата половина принадлежи на Форест. Той може да подаде молба до застрахователната компания.

Рей си пое дълбоко дъх и почеса наболата си брада.

— Направи нещо, моля те!

— Шерифът е долу с един от следователите. Ще ти зададат няколко въпроса. Отговаряй бавно, говори истината и така нататък. Аз ще съм до теб, така че няма закъде да бързаме.

— Той е тук, така ли?

— В приемната ми. Помолих го да дойде, за да приключим с това сега. Наистина смятам, че имаш нужда да се махнеш замалко от града.

— Опитвах се.

— Въпросът с превишената скорост и незаконното притежание на оръжие ще се отложи за няколко месеца. Дай ми време да се оправя с графика. Сега имаш по-големи проблеми.

— Не съм палил къщата, Хари Рекс.

— Разбира се, че не си.

Излязоха от стаята и заслизаха по паянтовите стълби към втория етаж.

— Кой е шерифът? — попита през рамо Рей.

— Казва се Сойър.

— Свестен ли е?

— Няма значение.

— Близки ли сте?

— Бях адвокат при развода на сина му.

В приемната цареше чуден хаос: дебели юридически книги бяха разхвърляни по лавиците, по шкафовете и по самата дълга маса. Човек оставаше с впечатлението, че Хари Рекс прекарва часове в досадни справки. Нищо подобно.

Сойър не беше ни най-малко любезен, нито пък помощникът му — нервен дребен италианец на име Сандрони. Италианците бяха рядкост в Североизточен Мисисипи и по време на напрегнатото представяне Рей долови акцент от Делтата. Двамата полицаи бяха страшно делови — Сандрони внимателно си водеше бележки, докато Сойър пиеше горещо кафе от картонена чаша и следеше всяко движение на Рей.

Мисис Ларимор се бе обадила да съобщи за пожара в два и трийсет и четири, около десет-петнайсет минути, след като бе видяла колата на Рей да напуска бързо Четвърта улица. Елмър Конуей бе позвънил в два и трийсет и шест да каже, че преследва някакъв идиот, който кара със сто и шейсет километра в час през Дъното. Тъй като бе установено, че Рей е карал много бързо, Сандрони изгуби доста време да записва маршрута му, приблизителната му скорост, светлините на светофарите и всичко, което би могло да го забави в този ранен час.

Щом определиха маршрута, Сойър се обади на един полицай, който стоеше пред руините на Кленова градина, и му поръча да мине по точно същия път със същата приблизителна скорост и да спре чак при Дъното, където Елмър отново чакаше.

Дванайсет минути по-късно полицаят позвъни и каза, че вече е при Елмър.

— Значи за по-малко от дванайсет минути някой — а предполагаме, че този някой не е бил вече в къщата, нали така, мистър Атли? — та някой е влязъл с очевидно голямо количество бензин и обилно е залял къщата, толкова обилно, че командирът на пожарната каза, че никога не е усещал такава силна миризма, после е драснал клечка кибрит или може би две, защото според командира на пожарната огънят е тръгнал от повече от едно място. Щом хвърлил клечките, този незнаен подпалвач побягнал в нощта. Така ли е, мистър Атли?

— Не знам какво е направил подпалвачът — отвърна Рей.

— Но разчетът на времето е точен, нали?

— Щом казвате.

— Казвам.

— Давайте нататък — изръмжа Хари Рекс от своя край на масата.

Следващата точка беше мотивът. Сградата плюс покъщнината бяха застраховани за 380 000 долара. А според брокера, с когото вече се бяха свързали, купувачът предлагал 175 000.

— Хубава разлика, нали, мистър Атли? — попита Сандрони.

— Да.

— Уведомихте ли застрахователната си компания за инцидента?

— Не, реших да почакам да отворят — отвърна Рей. — Ако щете, вярвайте, но някои хора не работят в неделя.

— Ами че пожарната е още там — добави услужливо Хари Рекс. — Имаме шест месеца, за да подадем молба.

Бузите на Сандрони пламнаха, но той успя да се сдържи. Продължи нататък, погледна бележките си и каза:

— Да поговорим за другите заподозрени.

На Рей не му хареса думата „другите“. Разказа им за хвърлената през прозореца тухла, като, естествено, премълча някои неща. Освен това им каза за телефонното обаждане, с което някой го предупреждаваше да тръгне незабавно.

— Проверете в телефонната централа — рече предизвикателно той. За по-сигурно добави и по-старите си премеждия, когато някакъв ненормалник беше блъскал по прозорците в нощта, когато почина съдията.

— Стига ви толкова — каза след трийсет минути Хари Рекс. С други думи, клиентът ми няма да отговаря на повече въпроси.

— Докога сте в града? — попита Сойър.

— Опитвам се да си тръгна от шест часа.

— Много скоро си заминава — рече Хари Рекс.

— Може да имаме и други въпроси.

— Ще дойда, когато ви потрябвам — отвърна Рей.

Хари Рекс ги избута през вратата и когато се върна в стаята, каза:

— Според мен лъжеш, копеле такова.