Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Джон Гришам. Наследници

Издателство „Обсидиан“, София, 2002

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–027–2

История

  1. — Добавяне

3

Юридическият факултет се намираше до Факултета по икономика в северния край на университетското градче, което се бе разраснало далеч зад пределите на проектираното и построено от Томас Джеферсън старинно академично селце.

За университет, който толкова ценеше архитектурата на основателя си, Юридическият факултет беше само поредната модерна сграда, квадратна и плоска, тухли и стъкло, скучна и лишена от фантазия като много свои връстници от седемдесетте години. Но скорошни дарения бяха обновили ландшафта. Юридическият факултет беше класиран в първата десетка, както добре знаеха всички работещи и учащи тук. Преди него бяха Харвард, Йейл и няколко като тях, но нито един държавен университет. Той привличаше хиляда първокласни студенти и отлични професори.

Рей беше доволен да преподава облигационно право в Североизточния университет в Бостън. Негови трудове привлякоха вниманието на една експертна комисия, нещата потръгнаха и шансът да преподава на юг в по-добър университет започна да го привлича. Вики беше от Флорида и макар да вирееше добре в светския живот на Бостън, зимите не й понасяха. Двамата бързо се адаптираха към по-бавния ритъм на Шарлотсвил. Рей получи постоянна работа, а тя — докторат по романски езици. Вече говореха за деца, когато Лю Ликвидатора си изчовърка място в картинката.

Когато друг мъж направи дете на жена ти и ти я отнеме, ще ти се да му зададеш няколко въпроса. А може би и на нея. В първите дни след раздялата Рей не можеше да спи от въпроси, но с времето осъзна, че никога няма да ги изрече. Думите избледняха, но пак се върнаха, щом я видя на летището. Докато паркираше пред Юридическия факултет и вървеше към кабинета си, Рей отново подлагаше Вики на кръстосан разпит.

Приемните му часове бяха късно следобед, а консултациите не изискваха предварително уговаряне. Вратата му беше отворена и всеки студент бе добре дошъл. Само че с идването на май дните бяха вече топли. Студентите рядко минаваха оттук. Рей препрочете директивата на баща си и отново се подразни от характерната му деспотичност.

В пет часа заключи кабинета си, излезе от факултета и тръгна към спортния комплекс, където третокурсниците играеха срещу преподавателите във втория от трите мача на първенството по софтбол. Професорите бяха изгубили първия мач с безнадеждна разлика. Нямаше нужда да се играят втори и трети, за да се определи по-добрият отбор.

Усетили мириса на кръв, студентите от първи и втори курс изпълваха тесните скамейки и висяха по оградата до първа база, където преподавателският отбор се бе скупчил за безполезните предварителни указания. В лявата част на игрището няколко първокурсници със съмнителна репутация се въртяха около двата големи хладилника. Бирата вече се лееше.

Няма по-хубаво място напролет от университетско градче, помисли си Рей и се огледа за празна скамейка. Момичета по шорти, хладилници с бира, импровизирани купони, наближаващо лято. Рей беше на четирийсет и три години и искаше отново да бъде студент. Преподаването подмладява, казваха всички. Е, може би вдъхваше енергия и пазеше от затъпяване, но Рей искаше да седи до хладилника с купонджиите и да закача момичетата.

Групичка негови колеги се шляеха зад бек стопа и се усмихваха предизвикателно, докато преподавателският отбор излезе на терена във възможно най-жалък състав. Няколко души накуцваха. Половината носеха някакъв вид превръзки на коленете си. Рей зърна Карл Мърк, заместник-декан и негов най-близък приятел, облегнат на оградата с разхлабена вратовръзка и преметнато през рамо сако.

— Жалка картинка са — подхвърли му Рей.

— Чакай да ги видиш как играят — отвърна Мърк.

Карл бе от малко градче в Охайо, където баща му беше местният съдия, местният светец и всеобщият дядо. И Карл бе избягал и се бе зарекъл да не се връща повече.

— Пропуснах първия мач — каза Рей.

— Пълна излагация. Седемнайсет на нула след два ининга.

Най-добрият батер за студентите изпрати със страшна сила топката в лявата част на терена, сигурен двоен, но докато левият и централният филдер успеят да докуцукат дотам, да стигнат топката, да я ритнат два-три пъти, да се сбият за нея и да я хвърлят към инфилда, рънерът стигна до хоума и отбеляза поредната точка. Хулиганите отляво изпаднаха в истерия. Студентите от публиката закрещяха с надежда за още грешки.

— Най-лошото предстои — рече Мърк.

Оказа се прав. След още няколко подобни пропуска Рей се отказа да гледа.

— Ще отсъствам от града в началото на следващата седмица — каза той при смяната на батерите. — Викат ме вкъщи.

— Личи си, че нещо те човърка — отвърна Мърк. — Пак някое погребение ли?

— Не още. Баща ми организира среща на върха, за да обсъдим завещанието му.

— Съжалявам.

— Недей. Няма бог знае какво за обсъждане, няма какво да делим, тъй че вероятно ще бъде неприятно.

— Брат ти ли?

— Не знам кой създава повече неприятности, дали баща ми или брат ми.

— Ще те мисля.

— Благодаря. Ще се обадя на студентите си и ще им дам дълго домашно. Трябва да покрием целия материал.

— Кога тръгваш?

— В събота. Сигурно ще се върна във вторник или сряда, но кой знае.

— Ние сме си тук — отвърна Мърк. — И, дай боже, първенството ще е свършило.

Леката ниска топка се търколи недокосната между краката на питчера.

— Мисля, че вече свърши — каза Рей.

 

 

Нищо не скапваше настроението на Рей както мисълта, че трябва да си ходи вкъщи. Не се бе прибирал повече от година и дори никога да не стъпеше там, нямаше да му домъчнее ни най-малко.

Купи си бурито от мексиканската закусвалня и хапна в кафенето на тротоара до ледената пързалка, където редовно се събираше банда чернокоси хуни, за да плаши нормалните хора. Старата главна улица бе превърната в приятна пешеходна търговска зона с кафенета, антикварни магазини и книжарнички и при хубаво време — а то обикновено беше такова — ресторантите изнасяха навън маси за дълги вечери.

Когато внезапно се оказа ерген, Рей напусна старинната си къща и се премести в центъра, където повечето сгради бяха модернизирани в съответствие със съвременните изисквания. Шестстайният му апартамент се намираше над магазинче за персийски килими. Имаше малко балконче над търговската улица и поне веднъж месечно Рей канеше студентите си на вино и лазаня.

Беше почти тъмно, когато отключи входната врата и изкачи скърцащите стъпала до етажа си. Живееше съвсем сам — ни съквартирант, ни куче, ни котка или рибка. През последните години бе срещнал две жени, които намираше за привлекателни, но не направи нищо по въпроса. Романтичните връзки го плашеха. Една дръзка третокурсничка на име Кайли го сваляше, но гардът му беше железен. Сексуалният му нагон бе толкова задрямал, че Рей се чудеше дали да не иде на психотерапевт, или да прибегне към хапчета. Включи осветлението и провери телефонния секретар.

Форест се беше обаждал, наистина рядко събитие, но не съвсем неочаквано. Типично в свой стил не беше оставил телефон. Рей си направи слаб чай и си пусна малко джаз, докато се настройваше да набере номера. Странно, че телефонният разговор с единствения му брат изискваше толкова усилия, но приказките на Форест винаги го депресираха. Нямаха жени, нямаха деца, не ги свързваше нищо освен еднаквата фамилия и общият баща.

Рей набра домашния номер на Ели в Мемфис. Мина доста време, преди тя да вдигне телефона.

— Здрасти, Ели, обажда се Рей Атли — представи се любезно той.

— О, така ли — изръмжа тя, като че я безпокоеше за осми път. — Ами няма го.

Бомба съм, Ели, а ти? Добре, благодаря за вниманието. Радвам се да те чуя. Как е времето при вас?

— Оставил ми е съобщение — рече Рей.

— Нали ти казах, няма го.

— Чух. Има ли друг номер?

— Кой?

— Форест. Още ли е на този номер?

— Ами сигурно. Обикновено кисне тук.

— Моля те, кажи му, че съм го търсил.

Бяха се запознали в клиниката. Тя се лекувала от алкохолизъм, той се прочиствал от цяло меню забранени вещества. По онова време тежала четирийсет и шест килограма и твърдяла, че от пубертета нататък карала само на водка. Спряла алкохола, излязла чиста, утроила телесното си тегло и някак си успяла да оплете и Форест. По-скоро майка, отколкото гадже, сега тя го бе пуснала да живее в мазето на семейния си дом, призрачна викторианска къща в Мемфис.

Рей още държеше телефона в ръка, когато той отново иззвъня.

— Здрасти, братле — обади се Форест. — Търсил си ме.

— Да видя защо си се обаждал. Как я караш?

— Ами доста добре, докато не получих писъмцето от стария. И ти ли си имаш?

— Днес пристигна.

— Той си въобразява, че още е съдия, а ние сме двама безотговорни бащи, не мислиш ли?

— Винаги ще си бъде същият, Форест. Говорил ли си с него?

Презрително сумтене, после пауза.

— Не сме се чували по телефона от две години, а в къщата не съм стъпвал не помня откога. И не съм сигурен, че ще дойда в неделя.

— Ще дойдеш.

— Ти говори ли с него?

— Преди три седмици. Аз се обадих, не той. Стори ми се много болен. Форест, според мен не му остава много. Мисля, че трябва сериозно да се замислиш…

— Не започвай пак, Рей. Не ми се слушат лекции.

Последва тишина, тежко мълчание, докато и двамата си поемаха дъх. Като наркоман от известна фамилия Форест беше слушал лекции, наставления и нежелани съвети, откакто се помнеше.

— Извинявай — отвърна Рей. — Аз ще ида. А ти?

— Сигурно.

— Чист ли си? — Толкова личен въпрос и все пак рутинен колкото „Как е времето там“. При Форест отговорът винаги беше прям и точен.

— Сто трийсет и девет дни, братле.

— Страхотно.

И да, и не. Всеки ден трезвеност беше облекчение, но фактът, че продължаваше да брои цели двайсет години, бе доста обезсърчителен.

— И освен това работя — заяви Форест.

— Прекрасно. Какво по-точно?

— Зарибявам клиенти за едни адвокати тука, банда долни мошеници, които рекламират по кабеларките и душат край болниците за недоволни пациенти. Намирам им хора и получавам процент.

Трудно беше да оцениш подобна мръсна служба, но при Форест всяка работа беше добра новина. Преди работеше в служба „Изплащане на гаранции“, беше разносвач на призовки, пазач, следовател и по едно или друго време бе изпробвал практически всички професии по ниските етажи на юридическия бранш.

— Не е зле — рече Рей.

Форест започна някаква история, този път включваща шумен скандал в спешното отделение, и Рей се отнесе. Освен всичко брат му беше работил като охранител в стриптийз бар, но бързо заряза това си призвание, след като яде бой два пъти за един ден. Една година обикаля Мексико с „Харли-Дейвидсън“; финансирането на тази екскурзия си остана неясно. Опита се да работи като бияч за някакъв лихвар от Мемфис, но пак се оказа, че физическото насилие не му се удава.

Честният труд никога не бе допадал на Форест, макар че в интерес на истината работодателите се мръщеха на криминалното му досие. Две присъди, свързани с наркотици, и двата пъти преди пълнолетие, все пак бяха оставили незаличими петна върху биографията му.

— Ще се чуваш ли със стария? — питаше междувременно брат му.

— Не, ще го видя в неделя — отвърна Рей.

— По кое време ще ходиш в Клантън?

— Не знам. Сигурно някъде около пет. А ти?

— Господ бог каза да идем в пет часа, нали?

— Да.

— Значи ще дойда малко след пет. Доскоро, братле.

През следващия час Рей кръжеше около телефона и си казваше „да, ще се обадя да го чуя“, а после „не, каквото ще си кажем сега, можем да си го кажем и после, на живо“. Съдията мразеше телефоните, особено онези, които звъняха посред нощ и смущаваха самотата му. Най-често просто отказваше да вдигне слушалката. А ако все пак вдигнеше, обикновено отговаряше толкова грубо и рязко, че човек съжаляваше за обаждането си.

Сто на сто щеше да облече черен панталон и бяла риза с прогорени от лулата точици. Ризата щеше да бъде твърдо колосана, защото съдията не изменяше на принципите си. Носеше белите си памучни ризи по десет години независимо от петната и прогорените дупки, и всяка седмица ги даваше за пране и колосване в пералня „Мейб“ на площада. Вратовръзката му щеше да бъде връстничка на ризата, а шарката щеше да бъде ситна, в убити цветове. И вечните тъмносини тиранти.

Освен това щеше да работи на бюрото в кабинета си, под портрета на генерал Форест, вместо да седи на верандата и да чака синовете си да се завърнат. Щеше да им покаже колко е зает дори в неделя следобед. Щеше да им покаже, че тяхното пристигане не е толкова важно.