Джон Гришам
Наследници (21)

21

Консорциумът беше създаден от едно приятелче на Дик Докър. Сред основателите му бяха и двама местни офталмолози с клиники в Западна Вирджиния. И двамата току-що се бяха научили да пилотират и имаха нужда от по-бърза машина. Приятелят на Докър беше пенсионен консултант и самолетът му трябваше за около дванайсет часа месечно. Трябваше им само четвърти партньор, за да сключат сделката. Всеки щеше да даде по 50 000 долара за своя дял от собствеността и да вземе банков кредит за остатъка от продажната цена, която в момента беше 390 000 и едва ли щеше да падне повече. Изплащането беше за шест години и възлизаше на 890 долара месечно за всеки от партньорите.

Толкова струваха за пилот Атли десетина часа с някоя чесна.

От едната страна — положителната — бяха амортизацията и възможността партньорите да печелят от чартърни полети, когато не използват самолета. От другата обаче трябваше да се плаща за хангарни такси, гориво, поддръжка и какво ли още не. Приятелят на Дик Докър премълча и доста неприятната перспектива да се сдружаваш с трима непознати, двама от които доктори.

Но Рей имаше петдесет хиляди, можеше да отдели 890 долара месечно и страшно много искаше да притежава самолета, който тайничко смяташе за свой.

Според едно доста убедително изследване, прикрепено към офертата, тази марка задържала цената си. Търсенето оставало високо на пазара за употребявани самолети. Били почти толкова безопасни, колкото чесната, и също толкова здрави. Рей разнася със себе си договора два дни и го чете в кабинета си, в апартамента си и на обяд. Другите трима партньори бяха готови на сделката. Трябваше само да се подпише на четири места и бонанзата беше негова.

Един ден преди да замине за Мисисипи, той прегледа договора за последен път, прати всичко останало по дяволите и подписа.

 

 

Ако лошите бяха по петите му, значи отлично прикриваха следите си. След като шест дни се опитва да открие подслушвателни устройства, Кори Крофорд беше на мнение, че всичко е чисто. Рей му плати три и осемстотин в брой и обеща да му се обади, ако има нещо съмнително.

Под претекст, че оставя още вехтории, ходеше в „Чейнис“ всеки ден, за да проверява парите. Мъкнеше кашони, пълни с всичко, което можеше да открие в апартамента си. И 14В, и 37Ф бавно заприличваха на стар таван.

Ден преди да напусне града, отиде в офиса и попита мисис Чейни дали някой е освободил 18Р. Да, преди два дни.

— Искам да го наема.

— Това прави три склада.

— Трябва ми място.

— Защо просто не наемете някой по-голям?

— Може би по-късно. Засега ще използвам трите малки.

На нея всъщност й беше все едно. Рей нае 18Р на името на „Нютън Авиейшън“ и плати в брой наема за шест месеца. Когато се увери, че никой не гледа, премести парите от 37Ф в 18Р, където чакаха новите кутии. Бяха направени от пластмаса с алуминиево покритие и гарантирано издържаха на огън до 150ºC. Освен това бяха водоустойчиви и се заключваха. Парите се събраха в пет от тях. За по-сигурно Рей хвърли върху кутиите стари одеяла, юрганчета и дрехи, та да изглеждат малко по-нормално. Не беше сигурен кого ще впечатлява с небрежния вид на помещението, но се чувстваше по-спокоен, като беше разхвърляно.

В последно време все правеше нещо заради някого. Различен маршрут от апартамента до факултета. Различна пътека за сутрешния крос. Ходеше в друго кафене. Разглеждаше книгите в друга книжарница. И винаги нащрек за нещо необичайно, винаги с поглед в огледалото за обратно виждане. Обръщаше се рязко, докато ходеше или тичаше; надничаше между рафтовете, когато влезеше в някой магазин. Чувстваше, че някой го следи.

Реши да вечеря с Кейли, преди да замине на юг и преди тя формално да стане бивша студентка. Изпитите бяха минали, така че какъв беше проблемът? Тя щеше да остане в Шарлотсвил за лятото и Рей беше решил да я ухажва, макар и много предпазливо. Предпазливо, защото така се отнасяше с жените. Предпазливо, защото тази му се струваше обещаваща.

Но първото телефонно обаждане беше катастрофа. Обади се мъж. По-млад от мен, помисли си Рей, мъж, който никак не се зарадва да го чуе. Когато дойде на телефона, Кейли отговори доста рязко. Рей попита дали може да й се обади в по-удобно време. Не, каза тя, аз ще ти позвъня.

Изчака три дни, преди да я отпише — нещо, което правеше с такава лекота, с каквато прехвърляше страниците на календара.

Така че напусна Шарлотсвил, без да остави нищо неприключено. Двамата с Фог отлетяха с бонанзата до Мемфис, където Рей нае кола и тръгна да търси Форест.

 

 

Първото му и единствено предишно посещение в дома на Ели Кръм беше по същия повод като настоящето. Форест се беше запил и беше изчезнал, та семейството му държеше да разбере дали е умрял, или са го прибрали на топло. По онова време баща им още работеше и всичко си беше нормално, включително и издирването на Форест. Разбира се, съдията бе твърде зает, за да тръгне да търси малкия си син, пък и защо трябваше да го прави, като можеше да прати Рей?

Къщата се намираше в центъра на Мемфис. Стара викторианска сграда, останала от бащата на Ели, който някога бил заможен човек. Друго наследство, кажи-речи, нямаше. Форест бе привлечен от мисълта за попечителски фондове и истински семейни пари, но петнайсет години по-късно бе изгубил надежда. В началото на връзката се бе разполагал в голямата спалня. Сега квартируваше в мазето. В къщата живееха и други, все нуждаещи се от подслон хора на изкуството.

Рей паркира до тротоара. Храстите имаха нужда от подрязване, а покривът плачеше за ремонт, но иначе къщата старееше красиво. Форест я боядисваше всеки октомври, винаги в смайваща цветова схема, за която двамата с Ели спореха по цяла година. Сега беше бледосиня с червени и оранжеви кантове. Форест казваше, че веднъж я боядисал в петроленозелено.

Млада жена със снежнобяла кожа и черна коса го посрещна грубо на вратата.

— Да?

Рей я гледаше през мрежата за комари. Зад нея къщата беше мрачна и зловеща също като последния път.

— Ели тук ли е? — попита той възможно най-грубо.

— Заета е. Кой я търси?

— Аз съм Рей Атли, братът на Форест.

— На кого?

— На Форест. Живее в мазето.

— А, този Форест. — Тя изчезна и Рей чу някакви гласове в дъното на къщата.

Ели беше облечена с бял чаршаф на капки и петна от глина и вода, с процепи за ръцете и главата. Сушеше ръцете си с мръсна кърпа за чинии и изглеждаше раздразнена, че някой й прекъсва работата.

— Здрасти, Рей — каза тя, като че ли виждаше стар приятел.

— Здрасти, Ели. — Той я последва към всекидневната.

— Труди, донеси ни чай, моля те — извика тя.

Въпросната Труди не отговори. Покрай стените на стаята беше подредена колекция от най-кичозните саксии и вази, които Рей беше виждал. Форест твърдеше, че Ели ги ваела по десет часа на ден и не можела да се раздели с тях.

— Моите съболезнования за баща ти — каза тя. Седнаха до малка стъклена масичка, чиито крака представляваха три фалически цилиндъра, всеки боядисан в различен цвят. Рей не смееше да я докосне.

— Благодаря — отвърна сдържано той. Нито обаждане, нито картичка, нито писмо, нито цвете, нито една дума на съчувствие до този момент, до тази случайна среща. Отнякъде долиташе оперна музика.

— Предполагам, че търсиш Форест — заяви Ели.

— Да.

— Не съм го виждала напоследък. Както знаеш, той живее в мазето, идва и си отива като някой котарак. Тази сутрин изпратих едно момиче да види какво става. Тя казва, че според нея го нямало от около седмица. Леглото му не е оправяно от пет години.

— Не държа да знам такива подробности.

— И не се е обаждал.

Труди пристигна с подноса за чай, поредното отвратително творение на Ели. Чашите представляваха разнокалибрени саксийки с дръжки.

— Захар и сметана? — попита тя, докато наливаше и разбъркваше.

— Само захар.

Тя му подаде чашата и той я хвана с две ръце. Ако паднеше, можеше да му счупи крака.

— Как е той? — попита Рей, когато Труди излезе.

— Ту пиян, ту трезвен. Форест си е Форест.

— Наркотици?

— Не питай. Не ти трябва да знаеш.

— Права си — отвърна Рей и се опита да отпие от чая си. Беше прасковенооранжев на цвят и една капка беше достатъчна. — Онзи ден се сбил, чувала ли си нещо за това? Мисля, че са му счупили носа.

— И преди е бил чупен. Защо мъжете се напиват и се бият? — Добър въпрос, но Рей нямаше отговор. Ели изгълта чая си и затвори очи, за да му се наслади. Преди много години Ели Кръм бе красива жена. Сега наближаваше петдесет и бе престанала да се старае.

— Не ти пука за него, нали? — попита Рей.

— Разбира се, че ми пука.

— Сериозно те питам.

— Толкова ли е важно?

— Той ми е брат. Никой друг не се интересува от него.

— Отначало сексът беше страхотен, после просто изгубихме интерес. Аз надебелях, а сега съм твърде погълната от работата си.

Рей огледа стаята.

— Освен това секс винаги се намира — допълни тя и кимна към вратата, през която бе излязла Труди. — Форест ми е приятел, Рей. Сигурно го обичам по някакъв начин. Но освен това той е наркоман, който изглежда решен да остане такъв. От един момент нататък човек губи търпение.

— Разбирам те. Повярвай ми, добре те разбирам.

— Освен това според мен той е от редките случаи. Достатъчно силен, за да се стегне в последния момент.

— Но не достатъчно силен, за да спре окончателно.

— Именно. Аз го направих, Рей, преди петнайсет години. Алкохолиците и наркоманите са сурови към себеподобните си. Затова Форест живее в мазето.

Сигурно е по-щастлив там, помисли си Рей. Благодари на Ели за чая и за отделеното време, а тя го изпрати до вратата. Още стоеше там зад мрежата за комари, когато той натисна педала на газта и замина.