Джон Гришам
Наследници (17)

17

На вратата се позвъни и самотата на късната петъчна утрин си отиде. Рей се беше успал, защото още се чувстваше уморен от посещението в Клантън. След три вестника и четири кафета вече се чувстваше почти буден.

Хари Рекс бе изпратил по „Федеръл Експрес“ колет с писма от почитатели на съдията и изрезки от вестници. Рей ги разпръсна по масата и започна от статиите. В сряда „Клантън Кроникъл“ бе отпечатал на първа страница достолепна фотография на Рубън Атли с черна тога и съдийско чукче. Снимката беше отпреди поне двайсет години. Косата на баща му беше по-гъста и по-тъмна, а тялото му изпълваше тогата. Заглавието гласеше „СЪДИЯ РУБЪН АТЛИ ПОЧИНА НА 79 ГОДИНИ“. На първа страница имаше три колонки по въпроса. Едната беше витиеват некролог, другата съдържаше изказвания на негови приятели, а третата беше прощално слово за съдията, възхваляващо удивителната му състрадателност.

„Форд Каунти Таймс“ също излизаше със снимка, правена само преди няколко години. На нея съдия Атли седеше на верандата си с лула в ръката и изглеждаше доста по-стар, но затова пък се усмихваше — нещо нетипично за него. Носеше жилетка и приличаше на старец. Репортерът го беше предумал за интервю под предлог, че ще си говорят за Гражданската война и Нейтан Бедфорд Форест. Имаше намек, че съдията пише книга за генерала и мъжете от окръг Форд, които са се били с него.

Синовете Атли едва се споменаваха в статиите за баща им. Не можеше да се каже нещо за единия и да се прескочи другия, а повечето хора в Клантън избягваха да говорят за Форест. Беше ясно до болка, че синовете не представляваха част от живота на съдията.

А можехме, каза си Рей. Баща му беше този, който още навремето избра да не се занимава достатъчно с децата си, не обратното. Този чудесен човек, който беше дал толкова много на толкова много хора, нямаше време за собственото си семейство.

Статиите и снимките го натъжиха, което бе неприятно, защото Рей не смяташе да се натъжава този петък. Беше се държал доста мъжки, откакто преди пет дни откри баща си мъртъв. В мигове на скръб и тъга бе стискал зъби и бе успявал да продължи напред, без да се разстройва. Изтеклото време и изминатото разстояние му бяха помогнали много, а сега изведнъж заваляха тъжни спомени.

Хари Рекс беше прибрал писмата от кутията на баща си в пощата на Клантън, от съда и от пощенската кутия в Кленова градина. Някои бяха адресирани до Рей и Форест, други до семейството на съдия Атли. Имаше дълги писма от адвокати, които бяха работили с великия човек и бяха вдъхновени от вярата му в закона. Имаше съболезнователни картички от хора, които по една или друга причина се бяха явявали пред Рубън Атли за развод, осиновяване или като малолетни закононарушители, и неговата справедливост беше променила живота им. Имаше писъмца от целия щат — действащи съдии, бивши колеги от университета, политици, на които той беше помагал през годините, и приятели, които искаха да изкажат съболезнованията си и да споделят хубавите си спомени.

Най-много бяха онези, които бяха получили дарения от съдията. Писмата бяха дълги, прочувствени и еднакви. Без много шум съдия Атли бе изпращал пари на хора, които отчаяно се нуждаеха от тях, и в много случаи коренно бе променил живота им.

Как можеше един толкова щедър човек да умре с повече от три милиона долара в шкафа си? Скритото определено беше повече от раздаденото. Може би без да разбере, бе заболял от Алцхаймер или някаква друга болест. Дали не бе загубил разсъдъка си? Лесният отговор беше, че старецът просто се е побъркал, но колко луди могат да съберат толкова пари?

След като прочете двайсетина писма и картички, Рей реши да си почине. Отиде до балкончето над централната улица и се загледа в минувачите долу. Баща му никога не бе виждал Шарлотсвил и макар да бе сигурен, че го е викал да дойде, Рей не си спомняше да е отправял изрична покана. Никога не бяха ходили някъде заедно. Имаше толкова неща, които можеха да направят.

Съдията все казваше, че иска да види Гетисбърг, Антитам, Бул Рън, Чансълърсвил и Апоматокс, и щеше да го направи, ако Рей бе проявил интерес. Но Рей не обичаше да се връща към минали войни и винаги сменяше темата.

Имаше прекрасна картичка от Клодия. Тя благодареше на Рей, че е говорил с нея и й е дал прошка. Обичала баща му години наред и щяла да отнесе скръбта си в гроба. Моля те, обаждай се, пишеше тя и завършваше писмото си с прегръдки и целувки. И караше настоящия си приятел да пие виагра, поне според Хари Рекс.

Носталгичното завръщане бе рязко прекъснато от обикновена анонимна картичка, която смрази жилите му и накара кожата му да настръхне.

Единственият розов плик в купа съдържаше картичка с надпис „Със съчувствие“ от външната страна. От вътрешната беше залепено парче хартия с напечатани на машина букви:

„Би било неразумно да харчиш парите. Някой може да се обади на данъчните.“

Пощенското клеймо беше от Клантън. Картичката бе изпратена в сряда и адресирана до семейството на съдия Атли в Кленова градина.

Рей я остави настрани и запрехвърля другите картички и писма. В този момент всички му се струваха еднакви, пък и беше изчел достатъчно. Розовата стоеше като зареден пистолет и го чакаше да се върне към нея.

Повтори заплахата на балкона, като стискаше парапета и се опитваше да проумее какво става. Мърмореше си думите в кухнята, докато си правеше още кафе. Беше оставил картичката на масата, за да може да я вижда от всяка точка на разхвърляното си жилище.

Върна се на балкона и се загледа в минувачите, които ставаха все по-многобройни с приближаването на обеда. Струваше му се, че всеки, който вдигнеше очи към него, знае за парите. Щом заровиш съкровище и си дадеш сметка, че всъщност го криеш от някого, можеш да си въобразиш какво ли не.

Парите не му принадлежаха, а определено бяха достатъчно, за да бъде тормозен, следен, наблюдаван, издаден, дори нападнат.

После се разсмя на собствената си параноя. Няма да живея така, каза си той и отиде да си вземе душ.

Който и да беше подателят, явно знаеше точно къде са били скрити парите. Направи списък, каза си Рей, докато седеше мокър на ръба на леглото си, а водата капеше по пода. Бившият затворник, който косеше тревата веднъж седмично. Може пък да е бил сладкодумен, да се е сприятелил със съдията и да е влизал в къщата. Не че беше трудно да проникнеш в нея. Може пък да е влизал да граби, когато съдия Атли се е измъквал да играе комар.

Начело на списъка беше Клодия. Лесно можеше да си я представи как отскача до Кленова градина всеки път, когато съдията я повикаше. Не можеш да спиш с една жена години наред, а после да я отрежеш, без да я заместиш с друга. Животът им беше толкова свързан, че нищо чудно да са продължили интимните си контакти. Никой друг не бе по-близък на Рубън Атли от Клодия. Ако някой знаеше откъде са се взели парите, това беше тя.

Ако е искала ключ от къщата, щяла е да го получи, макар да е нямала нужда от ключ. Визитата й на сутринта преди погребението може да беше опит за разузнаване, а не израз на съчувствие, макар че тя добре го изигра. Силна, умна, находчива, коравосърдечна и стара, но не прекалено стара. Петнайсет минути разсъждава за Клодия и се убеди, че тя е тръгнала по дирите на парите.

Още две имена му дойдоха наум, но Рей не можеше да ги прибави към списъка. Първото беше на Хари Рекс, ала се засрами от себе си още щом го измърмори. Другото бе на Форест, но идеята беше също толкова абсурдна. Форест не бе влизал в къщата от девет години. Ако предположеше от любов към спора, че някак си е разбрал за парите, той никога не би ги оставил. Дай на Форест три милиона в брой, и той би навредил сериозно на себе си и на околните.

Списъкът му отне доста усилия, но в крайна сметка не представляваше кой знае какво. Рей искаше да иде да потича, но вместо това натъпка стари дрехи в две калъфки от възглавници и отиде с колата до „Чейнис“, където ги разтовари в 14В. Нищо не беше докоснато, кашоните си седяха точно както ги беше оставил предишния ден. Парите все още бяха добре скрити. Докато се мотаеше там и гледаше да остане колкото се може по-дълго, изведнъж се сепна, че може би оставя следа. Очевидно някой знаеше, че е взел парите от кабинета на съдията. При такъв залог всеки можеше да наеме частни детективи да следят Рей.

Можеха да го проследят от Клантън до Шарлотсвил, от апартамента му до складова база „Чейнис“.

Проклинаше се за небрежността си.

Помисли малко! Парите не са твои!

Заключи 14В колкото можа по-здраво. По пътя за града, където трябваше да обядва с Карл, следеше в огледалата другите шофьори, но пет минути по-късно се разсмя на себе си и се зарече да не живее като преследвано ранено животно.

Нека вземат проклетите пари! Един повод за притеснение по-малко. Да разбият 14В и да ги отмъкнат. Това няма да промени живота му ни най-малко. Дума да не става.