Джон Гришам
Наследници (13)

13

Усещайки, че наближава краят, съдията съвестно бе организирал нещата си. Важните документи бяха в кабинета му и се намериха лесно.

Първо преровиха махагоновото му писалище. Едното чекмедже съдържаше банкови извлечения за последните десет години, подредени почти в хронологичен ред. В друго бяха данъчните му декларации. Имаше дебели счетоводни книги, пълни с раздадените на всеки желаещ дарения. Най-голямото чекмедже беше пълно с десетки малки кафяви папки. Папки за платен данък сгради, за медицински картони, стари нотариални актове и документи за собственост, сметки за плащане, правни консултации, писма от лекарите му и пенсионния му фонд. Рей прерови папките, без да ги отваря. Погледна само тази със сметките за плащане. Имаше една отпреди седмица — 13,80 долара за поправка на косачката.

— Винаги е неловко да преглеждаш книжата на човек, който току-що е починал — рече Хари Рекс. — Чувствам се виновен, като някакъв воайор.

— По-скоро като следовател, който търси улики — отвърна Рей. Той седеше от едната страна на бюрото, Хари от другата, и двамата със свалени вратовръзки и навити ръкави, а между тях имаше купища веществени доказателства. Форест беше незаменим както винаги. След обяда беше пресушил три кутии бира за десерт и сега подремваше отвън на люлката.

Но все пак бе тук, а не посред някой от прословутите си запои. Толкова пъти беше изчезвал. Ако не се бе появил на погребението на баща си, никой в Клантън не би се учудил. Просто поредната черна точка за откачения Форест Атли, поредната клюка, и толкова.

В последното чекмедже намериха различни дреболии — химикалки, лули, снимки на съдията с приятели по адвокатски сбирки, свидетелството му за граждански брак, няколко фотографии на Рей и Форест отпреди години и смъртния акт на майка им. В стар и неотварян плик откриха некролога й, изрязан от „Клантън Кроникъл“, дванайсети октомври 1969-а. Имаше снимка. Рей го прочете и го подаде на Хари Рекс.

— Помниш ли я? — попита той.

— Да, ходих на погребението й — отвърна Хари, загледан в некролога. — Беше красива жена, която нямаше много приятели.

— Защо?

— Тя беше от Делтата, а повечето хора там имат прилична доза синя кръв. Точно такава съпруга си търсеше съдията, но тук това не се прие особено добре. Тя смяташе, че се жени за богаташ. По онова време съдиите не изкарваха нищо, така че майка ти трябваше доста да се старае, за да бъде по-горна от другите.

— Май не си я харесвал.

— Не особено. Тя ме мислеше за недодялан.

— Представи си само.

— Обичах баща ти, Рей, но на нейното погребение не се проляха много сълзи.

— Дай да караме погребенията едно по едно.

— Извинявай.

— Какво пишеше в завещанието, което му състави ти? Последното, имам предвид.

Хари Рекс остави некролога на бюрото и се облегна назад. Погледна прозореца зад Рей и заговори тихо.

— Съдията искаше да основе попечителски фонд, така че след продажбата на къщата парите да отидат там. Аз щях да бъда попечител и като такъв щях да имам удоволствието да отпускам пари на теб и на него. — Хари Рекс кимна във верандата. — Но първите му сто хиляди долара щяха да отидат обратно във фонда. Съдията смяташе, че Форест му дължи горе-долу толкова.

— Какъв ужас.

— Опитах се да го разубедя.

— Слава богу, че го е изгорил.

— Да, наистина. Той знаеше, че идеята е лоша, но се опитваше да предпази Форест от самия него.

— Тези опити продължават двайсет години.

— Какво ли не му мина през ума. Смяташе да остави всичко на теб, да го отреже напълно, но знаеше, че така само ще създаде напрежение. После се ядоса, че никой от вас няма да живее тук, и поиска да съставя завещание, в което къщата да отиде за църквата. Така и не го подписа, защото междувременно се скараха с Палмър за смъртното наказание и той изостави идеята; после каза, че искал след смъртта му къщата да бъде продадена и парите да отидат за благотворителност. — Той изпъна ръце нагоре, докато гръбнакът му не изпука. Хари Рекс беше прекарал две операции и рядко успяваше да се намести удобно. После продължи нататък. — Предполагам, че ви се е обадил, на теб и на Форест, за да можете тримата да се съберете и да решите какво да правите с наследството.

— Тогава защо в последния момент е написал завещание?

— Никога няма да разберем, нали? Може да не е издържал на болките. Подозирам, че е привикнал към морфина, както става накрая при повечето хора. Може би е знаел, че скоро ще умре.

Рей се взря в очите на генерал Нейтан Бедфорд Форест, който почти цял век гледаше строго кабинета на съдията отвисоко. Не се и съмняваше, че баща му е решил да умре на дивана, за да може генералът да му вдъхне смелост. Генералът знаеше всичко. Знаеше кога и как е умрял съдията. Знаеше откъде се бяха взели парите. Знаеше кой бе нахлул снощи и бе претършувал най-основно кабинета.

— Някога завещавал ли е нещо на Клодия? — попита Рей.

— Никога. Знаеш колко трудно прощаваше.

— Тя се отби тази сутрин.

— Какво искаше?

— Мисля, че търсеше пари. Каза, че съдията все обещавал да се погрижи за нея, и искаше да знае какво пише в завещанието.

— Ти обясни ли й?

— И то с удоволствие.

— Тя ще се оправи, не се безпокой за нея. Спомняш ли си Уолтър Стърджис, строителен предприемач от Карауей, един такъв стиснат? — Хари Рекс познаваше всичките трийсет хиляди жители на окръга, черните, белите, а сега и мексиканците.

— Мисля, че не.

— Говори се, че имал половин милион долара в брой и тя им е хвърлила око. Научила дъртия да носи спортни ризи и да яде в клуба. Казал на приятелите си, че взема виагра всеки ден.

— Само така.

— Тя ще го довърши.

Форест се намести на люлката и веригите проскърцаха. Рей и Хари изчакаха малко, докато всичко утихне. После Хари Рекс отвори една папка и каза:

— Ето оценката. Миналата година извикахме един тип от Тюпълоу, вероятно най-добрия оценител в Северен Мисисипи.

— И колко каза?

— Четиристотин хиляди.

— Продадено.

— Стори ми се множко. Разбира се, според съдията къщата струваше милион.

— Естествено.

— Предполагам, че триста хиляди е по-реалистично.

— И половината няма да вземем. На какво се базира оценката?

— Тук си пише. Колко квадратни метра е къщата, колко декара има около нея, чар, подобни продажби за сравнение, както си му е редът.

— Я ми дай някоя подобна продажба.

Хари Рекс прелисти оценката.

— Слушай тука. Къща приблизително толкова голяма, толкова стара, със сто и двайсет декара към нея, в края на Холи Спрингс, продадена преди две години за осемстотин хиляди.

— Тук не е Холи Спрингс.

— Вярно, не е.

— Клантън е строен преди Гражданската война и е пълен със стари къщи.

— Искаш да съдя оценителя ли?

— Да, дай да му разкажем играта. Ти колко би дал за тази къща?

— Николко. Искаш ли бира?

— Не.

Хари Рекс се замъкна в кухнята и се върна с голяма кутия „Пабст Блу Рибън“.

— Не знам защо я купува тая помия — измърмори той, след което гаврътна една четвърт.

— Открай време обича тази марка.

Хари Рекс надникна през щорите, но видя само краката на Форест, които стърчаха от люлката.

— Според мен не се безпокои много за наследството на баща си.

— И той е като Клодия, иска да получи чек, и толкова.

— Парите ще го довършат.

Хубаво беше, че Хари Рекс споделя мнението му. Рей го изчака да се върне до бюрото, защото искаше да го гледа внимателно в очите.

— Миналата година съдията е спечелил по-малко от девет хиляди долара — каза той, като гледаше една данъчна декларация.

— Беше болен — отвърна Хари Рекс, като протягаше и извиваше огромния си гръб. После седна. — Но допреди година разглеждаше дела.

— Какви дела?

— Какви ли не. Преди няколко години имахме един крайно десен губернатор, истински нацист…

— Спомням си го.

— По време на кампанията си непрекъснато се молеше. Мрънкаше за семейните ценности, искаше да забранят всичко освен огнестрелните оръжия. Оказа се, че си падал по тънката част, жена му го хвана, работата се размириса, много пикантна история. Местните съдии в Джаксън отказваха да разгледат делото по очевидни причини, та затова помолиха баща ти да отиде да отсъди.

— Имаше ли процес?

— О, да, голям скандал стана. Губернаторът беше притиснат до стената и си мислеше, че може да сплаши съдията. Съпругата получи къщата и по-голямата част от парите му. Доколкото знам, сега живеел над гаража на брат си, с охрана, естествено.

— Виждал ли си някога баща ми изплашен?

— Никога. Нито веднъж за трийсет години.

Хари Рекс се зае с бирата си, а Рей погледна друга данъчна декларация. Настъпи тишина и когато Форест отново изхърка, Рей каза:

— Намерих пари.

В очите на Хари Рекс не се изписа нищо. Нито тайнственост, нито изненада, нито облекчение. Погледът му не трепна, нито се закова на място. Той помълча малко, а после сви рамене и попита:

— Колко?

— Една кутия. — Рей се беше опитал да предвиди какви въпроси ще последват.

Хари Рекс отново почака малко, а после сви невинно рамене.

— Къде?

— Ей там, в шкафа зад дивана. В кутията имаше пачки, над деветдесет хиляди долара.

Дотук не беше излъгал. Определено не беше казал цялата истина, но не може да се каже, че лъжеше. Засега.

— Деветдесет хиляди долара? — възкликна Хари Рекс малко по-силно и Рей кимна към верандата.

— Да, в стодоларови банкноти — сниши глас той. — Имаш ли представа откъде са се взели?

Хари Рекс гаврътна малко бира, примижа към стената и каза:

— Никаква.

— От хазарт? Нали каза, че му вървял зарът.

Още една глътка.

— Да, може би. Казината се появиха преди шест-седем години и двамата с него ходехме веднъж седмично, поне в началото.

— После спряхте ли?

— Де да бях спрял. Между нас да си остане, но аз постоянно киснех там. Залагах толкова много, че не исках съдията да знае, затова, когато ходехме двамата, винаги я карах по-полека. На следващата вечер се връщах тайно и пак си изпразвах джобовете.

— Колко изгуби?

— Дай да говорим за съдията.

— Добре, той печелеше ли?

— Обикновено. Когато му вървеше, изкарваше по два-три бона.

— А когато не му вървеше?

— Петстотин, това му беше лимитът. Ако губеше, знаеше кога да спре. Това е тайната на комара, да знаеш кога да сложиш точка и да имаш смелостта да си тръгнеш. Той я имаше. Аз не.

— Баща ми ходеше ли без теб?

— Да, веднъж го видях. Една вечер се отбих в някакво ново казино, сега са станали петнайсет, и докато играех блекджек, на една маса за зарове наблизо стана горещо. И в центъра на събитията видях Рубън Атли. Беше с бейзболна шапка, за да не го познаят. Дегизировката му невинаги вършеше работа, защото чувах едно-друго из града. Много хора играят комар и някои са го виждали в казината.

— Той колко често ходеше там?

— Кой знае? Баща ти не даваше отчет на никого. Един мой клиент, от братята Хигинботам, дето продават коли на старо, го видял на масата за зарове в „Островът на съкровищата“ в три часа сутринта. Та предполагам, че е ходил по малките часове, за да не го видят хората.

Рей направи една бърза сметка. Ако съдията е играел комар три пъти седмично в продължение на пет години и всеки път е печелил по два бона, биха се събрали общо около милион и половина долара.

— Възможно ли е да е спечелил деветдесет хиляди? — попита Рей. Сумата му се стори толкова малка.

— Не е изключено, но защо ще ги крие?

— Ти ми кажи.

Замислиха се над въпроса. Хари Рекс довърши бирата си и запали пура. На тавана над бюрото един муден вентилатор разнасяше дима. Хари издуха към него струя изгорели газове и каза:

— Печалбите се облагат с данъци, а след като съдията не е искал никой да знае за порока му, сигурно се е опитвал да потули всичко.

— Да, казината обаче не те ли карат да подпишеш някакви квитанции за по-значителните печалби?

— Не съм виждал никакви шибани квитанции.

— Да, но ако беше спечелил?

— Прав си, има такова нещо. Един мой клиент спечели единайсет бона на петдоларовите ротативки. Дадоха му формуляр 199, бележка за данъчните.

— Как стои въпросът при играта на зарове?

— Ако обмениш наведнъж чипове за повече от десет хиляди долара, има формуляри. Ако си под десет бона, няма нищо. Също като при кешовите операции в банките.

— Съмнявам се, че съдията би искал да има нещо черно на бяло.

— Абсолютно.

— Никога ли не е споменавал пари в брой, когато сте съставяли завещанието му?

— Никога. Тези пари са тайна, Рей. Не мога да ги обясня. Нямам представа какви ги е мислил. Сигурно е знаел, че ще бъдат намерени.

— Точно така. Сега въпросът е какво да правим с тях.

Хари Рекс кимна и пъхна пурата в устата си. Рей се облегна назад и се загледа във вентилатора. Дълго време седяха и се чудеха какво да правят с парите. Никой не искаше да предложи просто да продължат да ги крият. Хари Рекс реши да донесе още една бира. Рей каза, че и той ще си вземе. Докато времето си течеше, стана ясно, че парите няма да се обсъждат повече, не и този ден. След няколко седмици, когато започнеха процедурата за уреждане на наследството и направеха опис на имуществото, пак можеха да повдигнат въпроса. А можеха и да не го повдигнат.

Цели два дни Рей се бе чудил дали да каже на Хари Рекс за парите; не за всичките, само за една част от тях. След като го направи, останаха повече въпроси, отколкото отговори.

Не научи кой знае какво. Съдията имал слабост към зара и лека ръка, но едва ли бе спечелил три милиона и сто хиляди долара за седем години. Пък и изглеждаше невъзможно такова нещо да остане скрито-покрито.

Рей се върна към данъчните декларации, докато Хари Рекс се зарови в списъците на даренията.

— Коя счетоводна фирма ще използваш? — попита Рей след дълго мълчание.

— Не са малко.

— Но не местна, нали?

— Не, гледам да стоя надалеч от тукашните. Клантън е малък град.

— Така като гледам, всичко е добре описано.

— Ще бъде лесно, като изключим къщата.

— Дай да я обявим за продан, колкото по-рано, толкова по-добре. Няма да стане бързо.

— Каква начална цена да сложим?

— Нека тръгнем от триста хиляди.

— Ще вложим ли някакви пари, за да я постегнем?

— Няма пари, Хари Рекс.

 

 

Малко преди да се стъмни, Форест обяви, че му е дошло до гуша от Клантън, от погребението, от кисненето в старата къща, която никога не му била харесвала, от Хари Рекс и от Рей, така че щял да се прибира в Мемфис, където го чакали страхотни жени и купони.

— Ти кога се връщаш, Рей? — попита той.

— След две-три седмици.

— Заради завещанието ли?

— Да — отвърна Хари Рекс. — Ще се мернем в съда. И ти си добре дошъл, но не си длъжен да идваш.

— В съда повече не влизам. Стига ми толкова.

Братята отидоха по алеята до колата на Форест.

— Добре ли си? — попита Рей, но само защото се чувстваше длъжен да демонстрира загриженост.

— Бомба съм. До скоро, братле — побърза да каже Форест, преди брат му да е изтърсил някоя глупост. — Обади ми се, като се върнеш — допълни той.

После запали колата и потегли. Рей знаеше, че ще спре някъде по пътя между Клантън и Мемфис или в някоя дупка с бар и билярдна маса, или просто до магазин за бира, откъдето щеше да си купи цяла каса и да си я смуче по пътя. Форест издържа погребението на баща си със забележителен успех, но напрежението се трупаше. Гръмването на бушоните нямаше да е приятно за гледане.

Хари Рекс беше както обикновено гладен и попита Рей дали не иска пържен сом.

— Ами не особено.

— Защото са отворили нов ресторант на езерото.

— Как се казва?

— „Сомчетата на Джетър“.

— Ти ме будалкаш.

— Ни най-малко, много е вкусно.

Обядваха на празната платформа над блатото в края на езерото. Хари Рекс ядеше сом два пъти седмично; Рей — веднъж на пет години. Готвачът беше наблегнал на панировката и фъстъченото олио и Рей знаеше, че тази нощ ще му е тежко по много причини.

Спа със зареден пистолет в старата си стая на горния етаж, при заключени врати и прозорци, с трите чувала пари в краката си. В такава обстановка и в тази поза беше трудно да извика в тъмното щастливи спомени от детството, които при нормални обстоятелства би трябвало да напират в главата му. В ония години къщата беше тъмна и студена, особено след смъртта на майка му.

Вместо да се връща назад, Рей се опита да се приспи с броене на малки кръгли черни чипове от по сто долара, които съдията пренасяше от масите до касата. Броеше с въображение и амбиция, но изобщо не успя да стигне богатството, което лежеше в краката му.