Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Summons, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 39 гласа)

Информация

Корекция
ultimat (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

Джон Гришам. Наследници

Издателство „Обсидиан“, София, 2002

Редактор: Кристин Василева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–027–2

История

  1. — Добавяне

12

Докараха Рубън Атли по централната пътека в изискания му дъбов ковчег и го оставиха до олтара пред амвона, където в черни одежди чакаше преподобният Палмър. Ковчегът остана затворен за голямо разочарование на скърбящите, повечето от които още се придържаха към стария южняшки обичай да видят покойника за последен път в странно усилие да изострят максимално скръбта си. „Дума да не става“, бе отвърнал учтиво Рей, когато мистър Мейгъргел го бе попитал дали да не отворят ковчега. Когато всичко си беше на мястото, преподобният Палмър бавно протегна ръце, после ги спусна надолу и всички седнаха.

На първата скамейка отдясно беше семейството, тоест двамата синове. Рей беше в новия си костюм и изглеждаше уморен. Форест беше по джинси и черно велурено сако и изглеждаше забележително трезвен. На втората седяха Хари Рекс и мъжете, които щяха да носят ковчега, а зад тях — жалка сбирка престарели съдии, сами на крачка от гроба. На първия ред отляво бяха какви ли не важни хора — политици, един бивш губернатор, двама-трима съдии от Върховния съд на Мисисипи. Клантън никога не беше виждал толкова власт, събрана на едно място.

Отпред беше пълно, а покрай стените под витражите имаше тълпи. Балконът беше претъпкан. Пред църквата се бяха събрали още приятели и почитатели, за които бяха поставени специални усилватели.

Рей беше впечатлен колко много хора са дошли. Форест вече си гледаше часовника. Беше пристигнал петнайсет минути по-рано и бе смъмрен от Хари Рекс, а не от Рей. Новият му костюм бил мръсен, заяви той, и освен това Ели му купила черното велурено сако преди години и той решил, че е много подходящо за случая.

При своите сто трийсет и пет килограма тя не напускала дома си и Хари Рекс и Рей се зарадваха да го чуят. Някак си бе успяла да опази Форест трезвен, но новият запой витаеше във въздуха. По хиляди причини Рей бързаше да се върне във Вирджиния.

Преподобният Палмър прочете една молитва — кратка и красноречива благодарност за живота на великия човек. После представи младежкия хор, който бе печелил национална награда на музикален конкурс в Ню Йорк. Сподели, че съдия Атли им дал три хиляди долара за пътуването. Изпяха две песни, които Рей никога не беше чувал, но звучаха прекрасно.

Първото прощално слово — а според инструкциите на Рей щеше да има само две, и то кратки — беше изнесено от старец, който едва допъпли до амвона, но щом стигна там, изненада всички със звучния си силен глас. Бил състудент на съдията преди сто години. Разказа две скучни истории и мощният му глас започна да отслабва.

Свещеникът прочете пасажи от Библията и каза няколко думи колко е тежко да изгубиш обичан човек, дори той да е живял пълноценен живот.

Второто хвалебствено слово бе изнесено от чернокож младеж на име Нейкита Пул, нещо като легенда в Клантън. Пул бил роден в мизерно семейство на юг от града и ако не бил един учител по химия в гимназията, щял да напусне училище в девети клас и да стане част от статистиките за престъпността. Съдията го забелязал по време на грозна семейна разпра в съда и проявил интерес към момчето. Пул притежавал удивителни способности в математиката и естествените науки. Завършил като първенец на класа си, кандидатствал в най-добрите колежи и бил приет навсякъде. Съдията написал бляскави препоръки и използвал всички връзки, които имал. Нейкита избрал Йейл и стипендията покривала всичко освен джобните пари. Четири години съдията му пишел всяка седмица и във всеки плик имало чек за двайсет и пет долара.

— Аз не бях единственият, който получаваше писма и чекове — каза младежът на смълчаното множество. — Имаше много като мен.

Сега Нейкита беше доктор и заминаваше за Африка за две години доброволен труд.

— Тези писма ще ми липсват — каза той и всички жени в църквата се просълзиха.

След това беше ред на следователя Търбър Форман. Той от години беше неизменна част от погребенията в окръг Форд и съдията изрично бе поискал той да посвири на мандолината си и да изпее „По-близо с Тебе ще вървя“. Търбър я изпълни прекрасно, като някак си успя да пее и плаче едновременно.

Най-накрая Форест започна да си бърше очите. Рей само се взираше в ковчега и се чудеше откъде са се взели парите. Какво беше направил старецът? Какво по-точно очакваше, че ще се случи с парите след смъртта му?

Когато свещеникът довърши краткото си слово, мъжете, които щяха да носят ковчега, вдигнаха съдия Атли. Мистър Мейгъргел придружи Рей и Форест по пътеката и надолу по стъпалата до една лимузина, която чакаше зад катафалката. Хората се пръснаха по колите си, за да потеглят към гробището.

Като повечето малки градчета Клантън обожаваше погребалните шествия. Всяко движение по улиците замираше. Тези, които не участваха в процесията, стояха тъжно по тротоарите и гледаха катафалката и безкрайния парад коли зад нея. Всеки полицай на половин работен ден беше в униформа и блокираше нещо — улица, алея или паркинг.

Катафалката ги поведе покрай съда, където знамето беше спуснато наполовина и служителите се бяха наредили по тротоара със сведени глави. Търговците около площада излязоха да се сбогуват със съдията.

Той бе последният, който щеше да почива в парцела на семейство Атли — до отдавна забравената си жена и сред предците, които толкова тачеше. Щеше да бъде последният Атли, върнат в пръстта на окръг Форд, макар че никой не знаеше това. Пък и на кого му пукаше. Рей щеше да бъде кремиран, а прахът му — разпръснат над планините Блу Ридж. Форест признаваше, че е по-близо до смъртта от големия си брат, но не беше уточнил последната си воля. Рей лобираше за кремация. На Ели й допадаше идеята за мавзолей. Форест предпочиташе да не се замисля много-много по този въпрос.

Двамата братя седяха с почти докосващи ковчега колене и слушаха заключителните думи на преподобния Палмър. Седнал на сгъваем стол до отворения гроб на баща си, Рей се учудваше какви неща му идват наум. Искаше да си отиде вкъщи. Липсваха му аудиторията и студентите. Липсваха му полетите и гледката на долината Шенандоа от хиляда и петстотин метра. Беше уморен и раздразнителен и не искаше да прекара следващите два часа на гробището в празни разговори с хора, които го помнеха от бебе.

Жената на някакъв проповедник от Църквата на последния ден сложи край на церемонията. Изпя „Безмерна благодат“ и пет минути стоя неподвижна. Прекрасното й сопрано отекваше из хълмчетата на гробището, утешаваше мъртвите и вдъхваше надежда на живите. Дори птиците спряха да летят.

Едно войниче засвири с тромпет погребален марш и всички си поплакаха. Сгънаха знамето и го дадоха на Форест, който хлипаше и се потеше под проклетото велурено сако. Докато последните ноти отекваха в гората, Хари Рекс се разрева. Рей се наведе напред и докосна ковчега. Сбогува се мълчаливо с баща си и опря лакти на коленете, заровил лицето си в ръце.

Погребението приключи. Беше време за обяд. Рей съобрази, че ако остане да седи вторачен в ковчега, хората ще го оставят на мира. Форест преметна тежка ръка върху рамото му и двамата изглеждаха така, сякаш ще останат тук до тъмно. Хари Рекс се съвзе и прие ролята на семеен говорител. Застанал най-отпред, той благодари на важните хора, че са дошли, поздрави Палмър за хубавата служба, похвали жената на свещеника за прекрасната песен, каза на Клодия, че не може да седне при момчетата, а трябва да си върви, и така нататък, и така нататък. Гробарите чакаха под едно дърво наблизо с лопати в ръка.

Когато си заминаха всички, включително мистър Мейгъргел и хората му, Хари Рекс се стовари на стола от другата страна на Рей. Дълго време тримата седяха и се взираха пред себе си. Не искаха да си тръгват. Единственият звук беше далечното почукване на нетърпелива лопата. Но Форест и Рей не бързаха. Човек веднъж погребва баща си.

Пък и какво е времето за един гробар?

— Страхотно погребение — произнесе се накрая Хари Рекс. Той беше експерт по тези въпроси.

— Татко би се гордял с него — рече Форест.

— Той обичаше хубавите погребения — добави Рей. — Затова пък мразеше сватбите.

— Аз обичам сватбите — каза Хари Рекс.

— Четири или пет? — попита Форест.

— Четири, и няма да спра дотук.

Един човек в униформа на общински служител се приближи към тях и попита тихо:

— Бихте ли желали да го спуснем сега?

Нито Рей, нито Форест знаеха как да отговорят. Хари Рекс не се поколеба.

— Да, моля — отвърна той. Човекът завъртя някакъв лост под ковчега и той бавно се заспуска надолу. Гледаха го, докато не опря дълбоко в червеникавата пръст.

Човекът измъкна въжетата, дъската и лоста и си замина.

— Май всичко свърши — каза Форест.

 

 

Обядът се състоеше от мексикански сандвичи и газирана вода в едно крайпътно заведение на края на града, далеч от многолюдните места, където някой непременно щеше да ги прекъсне с няколко добри думи за съдията. Седнаха на дървена маса за пикник под един голям чадър и се загледаха в минаващите коли.

— Кога ще се връщаш? — попита Хари Рекс.

— Утре рано сутринта — отвърна Рей.

— Имаме малко работа.

— Знам. Дай да я свършим днес следобед.

— Каква работа? — заинтересува се Форест.

— Юридически формалности — обясни Хари Рекс. — Ще прегледаме имуществото след две-три седмици, когато се върне Рей. Сега трябва да прегледаме книжата на баща ти и да видим какво ни чака.

— Звучи като работа за изпълнителя.

— Би могъл и ти да помогнеш.

Рей ядеше и мислеше за колата си, която бе паркирана на оживена улица до презвитерианската църква. Там сигурно беше безопасно.

— Снощи ходих в едно казино — обяви той с пълна уста.

— В кое? — попита Хари Рекс.

— „Санта Фе“ или нещо такова, първото, на което попаднах. Знаеш ли го?

— Обиколил съм ги всичките — отвърна адвокатът, като че ли искаше да каже, че няма да стъпи повече там. Като изключим незаконните наркотици, Хари Рекс бе изпробвал всеки порок.

— Аз също — обади се Форест, който не правеше подобни изключения. — Как се представи?

— Спечелих няколко хиляди на блекджек. Дадоха ми безплатна стая.

— Платили са я от моя джоб — заяви Хари Рекс. — Както и целия етаж.

— Обичам безплатните им напитки — допълни Форест. — На всеки двайсет долара ти носят по нещо.

Рей си пое дъх и реши да пусне въдицата.

— Намерих няколко кибрита от „Санта Фе“ на бюрото на стареца. Да не е отскачал дотам?

— Разбира се — отвърна Хари Рекс. — Двамата с него ходехме веднъж месечно. Той обичаше заровете.

— Баща ми и хазарт? — учуди се Форест.

— Аха.

— Ето къде значи е отишъл остатъкът от наследството ми. Което не е раздал, е профукал на комар.

— Не, всъщност беше много добър играч.

Рей се престори на не по-малко шокиран от Форест, но всъщност се зарадва на първата следа, колкото и да беше неясна. Изглеждаше почти невъзможно съдията да натрупа такова състояние с игра на зарове веднъж в месеца.

Двамата с Хари щяха да го обсъдят по-късно.