Джон Гришам
Наследници (10)

10

След двайсет и четири часа в Клантън Рей копнееше да си тръгне миг по-скоро. След поклонението вечеряха с Хари Рекс в държания от чернокожи ресторант „При Клод“ в южната част на площада, където в понеделник специалитетът беше пиле на скара с печен боб, толкова пикантно, че сервираха студения чай с двулитрови кани. Хари Рекс се наслаждаваше на успеха на грандиозното изпращане на съдията и след вечеря бързаше да се върне в съда, за да надзирава края на поклонението.

Форест очевидно нямаше да нощува в града. Рей се надяваше, че е в Мемфис, у дома при Ели, и се държи прилично. Но си познаваше човека. Колко пъти щеше да се проваля, преди да свърши окончателно? Хари Рекс каза, че шансът Форест да се яви на утрешното погребение бил петдесет на петдесет.

Когато остана сам, Рей излезе с колата от Клантън. Не беше тръгнал някъде конкретно. Имаше нови казина по реката, на сто километра път, а при всяко връщане в Мисисипи чуваше нови клюки за най-модния бизнес в региона. В щата с най-ниски доходи на глава от населението бе дошъл легализираният комар.

На час и половина от Клантън Рей спря за бензин и докато зареждаше, забеляза нов мотел от другата страна на магистралата. Всичко беше ново тук, където доскоро се простираха само памукови поля. Нови пътища, нови мотели, ресторанти за бързо хранене, бензиностанции, билбордове, всичко това се беше появило благодарение на казината, изникнали като гъби наоколо.

В мотела имаше два етажа стаи с врати, които се отваряха към паркинга. Тази вечер май нямаше много клиенти. Рей плати 39,99 долара за двойна стая на долния етаж отзад, където нямаше други коли или камиони. Паркира аудито колкото се може по-близо до стаята си и за секунди прибра трите торби за боклук.

Парите покриха едното легло. Рей не спря да им се любува, защото беше убеден, че са мръсни. И вероятно белязани по някакъв начин. Сигурно фалшиви. Каквито и да бяха, нямаше да останат за него.

Всички банкноти бяха стодоларови, някои чисто нови и неупотребявани, други повъртени малко в оборот. Нито една не беше скъсана сериозно и нито една не беше с дата преди 1986-а или след 1994-та. Около половината бяха събрани на пачки по две хиляди и Рей преброи първо тях — сто хиляди долара в стодоларови банкноти правеха около четирийсет сантиметра. Преброи парите на едното легло, после ги подреди върху другото на колонки и купчини. Внимаваше много, времето не беше проблем. Като докосваше парите, той ги търкаше между палеца и показалеца си и дори ги миришеше, за да провери дали не са фалшиви. Определено изглеждаха истински.

Трийсет и една купчини плюс малко отгоре — по-точно казано, 3 118 000 долара. Измъкнати като заровено имане от рушащия се дом на човек, който приживе не бе получил от заплати и половината от тези пари.

Не можеше да не се възхити на пръснатото пред него съкровище. Колко пъти в живота си щеше да види три милиона долара? Колцина имаха този шанс? Рей седна на един стол, притисна лицето си с длани и се загледа в стройните редици пачки, замаян от мисълта откъде идваха и за къде бяха предназначени.

Затръшната врата на кола го сепна от унеса му. Това място беше идеално за грабеж. Когато пътуваш с милиони в брой, всеки ти се струва потенциален крадец.

Той натъпка парите обратно, върна торбите в багажника на колата си и потегли към най-близкото казино.

Опитът му с комара стигаше до една съботно-неделна разходка до Атлантик Сити с още двама професори по право, които бяха чели „Как да спечелиш при игра на зарове“ и смятаха, че могат да бият банката. Не можаха. Рей не беше играл много-много и карти. Намери си място на масата за блекджек със залози от по пет долара и след два ужасни дни в онази шумна тъмница се прости с шейсет долара и се зарече никога да не се връща. Така и не научи колко са загубили колегите му, но разбра, че комарджиите често лъжат за успехите си.

В казино „Санта Фе“ се бе събрала доста прилична клиентела като за понеделник вечер. Самото казино представляваше набързо построена кутия с размерите на футболно игрище. Залепен до нея десететажен блок подслоняваше гостите, предимно пенсионери от Севера, на които едно време и през ум не би минало да стъпят в Мисисипи, но сега бяха привлечени от безбройните ротативки и безплатния джин по време на игра.

В джоба си имаше пет банкноти, взети от пет различни части на плячката, която преброи в мотелската стая. Отиде до празна маса за блекджек с полузаспало крупие и подаде първата банкнота.

— Хайде да поиграем — каза той.

— Залагат се сто — обяви крупието през рамо, макар че нямаше кой да чуе. Вдигна банкнотата, потърка я без особен интерес и я вкара в игра.

Сигурно са истински, каза си Рей и се поотпусна малко. Та този по цял ден гледа пари.

Крупието разбърка едно тесте, раздаде картите, веднага направи двайсет и четири, взе банкнотата от съкровището на съдия Атли и остави два черни чипа. Рей ги разигра и двата — двеста долара залог, нерви от стомана. Крупието раздаде картите бързо и при петнайсет обърнати извади деветка. Рей вече имаше четири черни чипа. За по-малко от минута беше спечелил триста долара.

Тракайки с четирите черни чипа в джоба си, той обиколи казиното, като се спря първо при ротативките, където клиентелата беше по-възрастна и по-тиха, почти затъпяла от седене на столчетата, дърпане на ръчката и тъжно гледане в екрана. На масите за зарове кипеше живот, тълпа здравеняци шумно крещяха съвети, които Рей не разбираше. Погледа ги за малко, напълно озадачен от заровете, залозите и минаващите от ръка на ръка чипове.

На друга напълно празна маса за блекджек той пусна втората стодоларова банкнота, този път като по-изпечен комарджия. Крупието я доближи до лицето си, вдигна я на светлината, потърка я и направи няколко крачки до шефа на играта, който моментално се усъмни в нея, извади монокъл, сложи го пред окото си и огледа банкнотата като хирург. Тъкмо когато Рей се канеше да хукне през тълпата, единият от двамата каза:

— Истинска е.

Не беше сигурен дали е крупието или шефът, защото се оглеждаше трескаво за въоръжена охрана. Крупието се върна на масата и остави подозрителните пари пред Рей, който каза:

— Залагам ги.

Няколко секунди по-късно дама купа и поп пика се облещиха насреща му и той спечели третата си игра поред.

Тъй като крупието беше напълно бодро и началникът му бе огледал парите, Рей реши да приключи въпроса веднъж завинаги. Извади останалите стодоларови банкноти от джоба си и ги остави на масата. Крупието ги огледа внимателно, после сви рамене и попита:

— Искате ли дребни?

— Не, залагам всичко.

— Залагат се триста долара в брой — каза високо крупието и шефът на играта надникна през рамото му.

Рей остана на десетка и шестица. Крупието удари десетка и четворка и когато обърна вале каро, Рей спечели четвъртата си игра поред. Парите изчезнаха и бяха заменени с шест черни чипа. Сега Рей имаше десет чипа, хиляда долара, и освен това знаеше, че останалите трийсет хиляди банкноти в багажника на колата му не са фалшиви. Остави един чип на крупието и отиде да си вземе бира.

Високият бар беше издигнат на метър и нещо, тъй че който иска, да може да си вземе нещо за пиене и да гледа какво става. Или пък да гледа професионален бейзбол, повторенията на автомобилните състезания „Наскар“ или боулинг на някой от дузината екрани. Но не можеше да се залага за изхода от мачовете; това още не беше разрешено.

Знаеше какви рискове крие казиното. Парите бяха истински, но можеха да са белязани по един или друг начин. Подозренията на второто крупие и началника му може би бяха достатъчни, за да изпратят банкнотите за оглед при момчетата горе. Рей беше сигурен, че са го записали на видео също като всички останали. Системите за наблюдение в казината не пропускаха; знаеше го от двамата си умни приятели, които смятаха да обират банката на зарове.

Ако бяха белязани, лесно щяха да го спипат. Нали?

Но къде другаде да провери парите? Да иде в Първа национална банка в Клантън и да връчи на касиерката няколко банкноти? „Бихте ли им хвърлили един поглед, мисис Дъмпси, да видите дали не са фалшиви?“ Нито един касиер в Клантън не беше виждал фалшиви пари, а до обяд целият град щеше да научи, че синчето на съдия Атли се мотае с подозрителни пари в джоба.

Мина му през ум да почака, докато се върне във Вирджиния. Там можеше да накара адвоката си да му намери експерт, който да прегледа част от банкнотите, без нищо да се разчуе. Но не можеше да чака толкова дълго. Ако парите бяха фалшиви, щеше да ги изгори. В противен случай не знаеше какво да прави с тях.

Пиеше бирата си бавно, за да им даде време да изпратят две-три горили да кажат: „Може ли за минутка?“ Едва ли работеха толкова бързо и Рей го знаеше. Ако парите бяха белязани, щяха да минат дни, преди да ги свържат с източника им.

Да кажем, че го хванат с белязани банкноти. Кой закон беше престъпил? Беше ги взел от къщата на починалия си баща, която бе завещана на него и брат му. Той беше изпълнител на завещанието и скоро щеше да поеме отговорността по опазването на имуществото. Имаше на разположение месеци, преди да ги декларира пред данъчните. Ако съдията бе събрал парите с незаконни средства — много съжалявам, но вече е мъртъв. Рей не беше извършил нищо лошо, поне до момента.

Занесе печалбите си обратно на първата маса за блекджек и заложи петстотин долара. Крупието обърна внимание на шефа си, който пристигна с небрежна походка, като че ли в казино „Санта Фе“ всеки ден се залагаха по петстотин долара накуп на двайсет и едно. Паднаха му се асо и поп и крупието плъзна към него седемстотин долара.

— Ще желаете ли нещо за пиене? — попита шефът, засиял в усмивка, откриваща развалени зъби.

— Бира „Бекс“ — отвърна Рей и незнайно откъде изникна сервитьорка.

Заложи сто долара на следващото раздаване и загуби. После бързо плъзна три чипа и при следващото разиграване спечели. Спечели и осем от следващите десет раздавания, като редуваше залози от по сто до петстотин долара, сякаш много добре знаеше какво прави. Шефът на играта стоеше зад гърба на крупието. Май че насреща си имаха брояч на карти, професионалист, човек, който трябва да бъде наблюдаван и записан на видео. Другите казина щяха да бъдат предупредени.

Само ако знаеха истината.

Рей изгуби два пъти последователно по двеста долара, а после ей така на инат хвърли десет чипа, залагайки най-безразсъдно хиляда долара. В багажника имаше три милиона. Това тук бяха трохи. Когато до чиповете му се плъзнаха две дами, Рей не трепна, сякаш печелеше така от години.

— Ще желаете ли вечеря, сър? — попита шефът.

— Не — отвърна Рей.

— А можем ли да направим нещо за вас?

— Да, благодаря, запазете ми стая.

— Единична с двойно легло или апартамент?

Някое парвеню би казало „апартамент, естествено“, но Рей се сдържа.

— Каквато ми намерите — отвърна той. Нямаше планове да остава, но след двете бири реши, че не е много разумно да шофира. Ами ако го спреше някой местен полицай? Ами ако провереше багажника?

— Няма проблеми, сър — отвърна шефът на играта. — Ще кажа да ви регистрират.

През следващия час Рей игра с променлив успех. Сервитьорката минаваше край него на всеки пет минути, бутайки количката с питиетата. Искаше да го напие, но Рей си седеше на първата бира. При едно размесване на тестето преброи трийсет и девет черни чипа.

Към полунощ започна да се прозява и си спомни колко малко бе спал предишната нощ. Ключът от стаята беше в джоба му. Максималният залог беше хиляда долара на раздаване, иначе би заложил всичко наведнъж и би изгубил с гръм и трясък. Подреди десет чипа в кръг и пред събралата се публика извади двайсет и едно. Още десет чипа и крупието извади двайсет и две и загуби. Рей събра чиповете си, остави четири на крупието и отиде до касиера. Беше прекарал в казиното три часа.

От стаята му на петия етаж се виждаше паркингът и след като колата му беше пред очите, той се чувстваше длъжен да я гледа. Колкото и да беше уморен, не можеше да заспи. Придърпа си стол до прозореца и се опита да задреме, но не можеше да спре мислите си.

Дали баща му не беше открил казината? Дали парите не бяха от комар — доходен порок, който съдията не бе споделил с никого?

Колкото повече си повтаряше, че идеята е изсмукана от пръстите, толкова повече се убеждаваше, че е открил източника на парите. Доколкото знаеше, съдията никога не бе играл на борсата; пък и да беше новият Уорън Бъфет, защо ще прибира печалбите си в брой и ще ги крие под лавиците? Плюс това сигурно щеше да има следа, някакви документи.

Дори да бе живял двойния живот на корумпиран съдия, в селския щат Мисисипи нямаше откъде да прибере три милиона долара от подкупи. Пък и доста хора щяха да знаят.

Сигурно беше комар. В този бизнес се работеше в брой. Рей току-що бе спечелил шест хиляди долара за една нощ. Естествено, беше проява на луд късмет, но това се отнасяше за хазарта по принцип. Може би на стареца му бе вървяло с картите или заровете. Може да бе направил някой голям удар на ротативките. Живееше сам и отчет не даваше на никого.

Би могъл да го направи.

Но три милиона долара за седем години?

Казината не искаха ли да се попълват разни документи за големите печалби? Данъчни формуляри и други такива?

И защо ще ги крие? Защо не ги е раздал като останалите си пари?

Малко след три часа Рей се отказа и напусна предоставената му безплатно стая. Спа в колата до изгрев слънце.