Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (9)

ГЛАВА ОСМА

— Дали пък първо да не се нахраним — предложи Скай с кадифен глас.

— Какво казахте? — изрева той стъписан.

— Нали искахте да вечеряте с мен, сър. Е, добре склоних.

— Вие сте пияна!

— О, ни най-малко. Една дама от висшето общество никога не се напива.

— То се знае, не се и съмнявам в благородното ви потекло, но, каквото и да говорим, вие сте пияна.

— Е, може и да съм си пипнала малко. Вие сте виновен. Вие с вашето държане ме тласнахте към алкохола.

— Значи аз ви тласкам към алкохола, така ли? За Бога на мое място всеки разумен мъж би ви изхвърлил в морето. — Той я отнесе до леглото и я пусна върху мекия дюшек. Очите му се впиха в нейните като сребърни мечове. — Е, милейди, вие можете да подлудите дори и светец.

Сокола й обърна гръб и тя нервно се загъна със завивката. Този мъж бе като буре с барут. В настъпилата пауза тя се запита какво ли крои.

Той разтвори рязко една от нейните ракли. Коприна, сатен и кадифе се разлетяха на всички страни. Хвърли й една светлозелена сатенена рокля и стъпките му затрещяха по пода и падналата врата.

— Вечерята вече е сервирана, милейди.

Скай притисна сърцето си с ръка. То туптеше в бесен ритъм. Бе останала сама в стаята, но близо до него. Делеше ги врата, която не можеше да се затвори, а още по-малко — да се заключи. Но поначало този ключ бе без значение. Единствено важен бе ключът в нейната и неговата душа.

Тя се изправи и погледна неуверено към отворената врата. От нейното място Сокола не се виждаше. Пъхна се бързо в светлозелената рокля, обшита в горната си част с дантели, с висока яка и пищен шлейф. Изправи се до тоалетната масичка и се огледа в огледалото. Посегна към сребърната четка и я прокара през косите си. Златните й къдри се спускаха по раменете като вълни от слънчева светлина и огън. Отсреща я гледаха две сериозни очи. Действието на коняка бе преминало окончателно и тя започна да осъзнава колко важни неща са поставени на карта тази вечер.

Високата яка можеше да насочи чуждия поглед към острото деколте, чийто връх свършваше във вдлъбнатината между гърдите й. Тя импулсивно започна да се рови в раклата, докато открие кутийката със скъпоценностите. Извади златка огърлица със смарагд, ограден от искрящи диаманти, и я сложи на врата си. Камъкът прикриваше част от деколтето.

Пое дълбоко дъх и прекрачи отворената врата. Сокола стоеше изправен до прозореца с чаша в ръка. Изглеждаше потънал в мислите си. Отнякъде духаше прохладен ветрец. Малката маса бе покрита с бяла покривка, сребро и скъпоценен порцелан. Запалени свещи осветяваха стаята.

— Лорд Кемерън скоро ще дойде и ще ви отведе — каза той, без за се обърне.

— Той откъде знае, че съм тук?

— Изпратих кораба ви „Силвър месенджър“ към Кейн Хатерас. Чрез сигнализация се е свързал с някакъв търговски кораб. Днес следобед се завърна и капитанът ми докладва, че съобщението му е било прието и че той също е получил съответен отговор.

— Това… това е много добре — промълви Скай едва-едва.

Той се обърна неочаквано към нея И я заразглежда неприкрито от глава до пети. Погледът му се спря по-дълго на огърлицата със смарагда между гърдите й, но си спести какъвто и да било коментар. Само й се поклони и посочи с ръка масата.

— Желаете ли да се храните вече, милейди? — Той я последва до масичката и й придърпа стола.

Преди да седне, наля вино в нейната чаша. Пламъчетата на свещите хвърляха меки отблясъци по стените. Багрите на залеза и хладният полъх, идващ от прозореца, известяваха приближаването на нощта.

— Да ви сервирам ли, милейди?

Тя кимна утвърдително, вкопчила пръсти в облегалката на стола, и започна да го наблюдава как й пълни чинията.

— Що за пират сте вие всъщност? — проговори тя замислено. — Седя си тук и нито съм осквернена, нито пък някой ми е откраднал накитите. Да вземем смарагда, който нося — само той струва цяло състояние, сър Сребърен сокол. Убедена съм, че това ви е известно.

— Никак не е изключено да получа за освобождаването ви също цяло състояние, лейди Кинсдейл.

— Не е изключено — потвърди тя с усмивка.

Той изруга и захвърли приборите, с които сервираше, на един от подносите.

— Милейди, вече съм на края на силите си. Знайте, че съм много, много гладен. Но не за тази храна тук.

Скай се пресегна към своите прибори и вкуси малко от рибата, взе си един картоф и няколко задушени моркова. Скоро обаче спря да се храни. Сокола също не отдели особено внимание на храната. Смръщил чело и стиснал устни, той не отместваше погледа си от нея.

— Значи лорд Кемерън ще пристигне лично тук, така ли? — запита тя.

— Да.

— Ще бъде ли в безопасност?

— Той знае много добре, че тук не го застрашава нищо. — Скай започна да мести разсеяно парче месо насам-натам в чинията, а той се приведе плътно към нея. — Всъщност какво става с вас, милейди? Коя си въобразявате, че сте? Разбирам, презирате мен, пирата. Но вие презирате също така и годеника си, който е част от вашата собствена класа — мъжът, готов да преплава бурното море заради опърничавата си годеница.

С голямо усилие на волята тя потисна надигащия се в нея гняв.

— Единственото, което искам, е сама да си бъда господар.

Той присви очи.

— И какво означава за вас да сте си сама господар?

— Означава, че съм свикнала да вземам решения сама. Майка ми… — поколеба се за миг, но пое дълбоко въздух и продължи. — Тя почина, когато бях още съвсем малка. Наложи се много бързо да се науча да въртя домакинството на баща си. Той по-късно ме изпрати в едно лондонско училище. За съжаление обаче е пропуснал да ме информира относно едно обещание, което е дал, малко след като съм се родила.

— Искате да кажете, че не гледате на това обещание като на нещо, което се отнася до вас?

— Точно така.

— Нима няма да изпълните волята на собствения си баща?

— В този конкретен случай — не! — Тя отпи глътка вино и добави: — Човек може да си помисли едва ли не, че дъщерите се раждат на този свят като робини, които ще бъдат продадени на този, който предложи най-добрата цена.

В очите на Сокола, приели в този момент цвета на пушек, не можеше да се прочете нищо.

— А не помислихте ли, че лорд Кинсдейл сигурно е искал да подсигури бъдещето ви?

Скай сведе поглед.

— Всъщност той не знае нищо за мен.

— А за страха ви от тъмнината?

Тя вдигна рязко глава.

— Не желая да обсъждам този въпрос с вас.

— И защо не? Мисля, че мога да ви помогна.

— Да ми помогнете? Вие?

Сокола повдигна рамене и отпи глътка от чашата си.

— Във всеки случай, не бива да се страхувате от годеника си. Доколкото знам, той е коректен джентълмен, а не някакво чудовище.

Тя докосна смарагда и се усмихна.

— Вие обаче сте чудовище, нали?

— По-добре не ме дразнете — предупреди я той.

— Е, не ми е за първи път да ви дразня и до този момент се владеете съвсем успешно.

— Струва ми се, че постепенно започвам да губя контрола над нервите си. Искам само да ви уверя, милейди, че попаднете ли само още веднъж в прегръдките ми, няма да се поколебая ни за миг да разкрия пред вас истинската си същност. — Вместо да му отвърне, тя само се усмихна. Той се пресегна към чашата й и я премести по-далеч от нея. Тя повдигна недоумяващо вежди, а той поясни:

— Струва ми се, че не бива да пиете повече. Как се чувствате сега?

— О, отлично. Макар че си пийнах порядъчно от вашия прекрасен коняк.

— Изтрезняхте ли вече?

— Да, сър.

Сокола се изправи, хвана ръцете и, вдигна я бавно от мястото й и я притегли в прегръдките си. Съзнанието й казваше, че трябва да се отбранява, но ветрецът, който полюляваше завесите, бе тъй лек, тъй нежен, че тялото й се отпусна в приятна отмала. На мястото на огнените багри на слънчевия заник се спусна сянката на нощта, а сред нея заплува сребристата луна.

— Бягайте оттук — процеди Сокола с дрезгав глас. — Бягайте и прегърнете по-добре мрака, защото тук при мен сте много по-застрашена — каза това и притисна ръката й до сърнето си. — Усещате ли ударите на сърцето ми, милейди, бурята в моята душа? За Бога, умолявам ви, не разчитайте нито миг повече на чувството ми за чест. Бягайте! По-далеч от мен!

Трябваше да признае, че този човек играе честна игра. Пръстите й доловиха ударите на сърцето му. Жарта се пренесе от неговото тяло в нейното и тя потрепера цялата. Желаеше го. Колкото и осъдителни да бяха чувствата й — тя го желаеше. Една истинска дама не може да бъде подвластна на емоции от този род, но тази вечер, при този топъл ветрец, които галеше тялото й, всичко останало й беше безразлично. Правилата за поведение във висшето общество вече бяха невалидни — това, което все още имаше значение, бяха земята, небето, вятърът и неотразимият чар на този мъж.

Разтвори устни, за да каже нещо, но какво — не знаеше. Скоро щеше да пристигне изисканият й годеник, за да я спаси, за да й предложи сигурност, уважавано място з обществото, красив дом, богатство, слуги и изобщо всичко, което една жена може да си пожелае. Само че единственото, което представляваше някаква ценност за нея, се намираше в обятията на един пират.

— Вървете си! Веднага! — простена той. — Предупреждавам ви.

Скай се откъсна от него и го загледа втренчено. Искаше да каже толкова много неща, а не намираше думите, с които да ги изрази. Останеше ли само миг още, зла орис щеше да обсеби живота й. Обърна се и се завтече през вратата навън. Със сърце, изпълнено със сладка болка, останала без дъх, тя спря и без да разсъждава повече, се върна в стаята на Сокола. Той се бе изправил отново до прозореца, висок и неподвижен, като могъща тъмна сянка в черната си риза от коприна, в черните си панталони и ботуши. Явно, усети присъствието й, защото се обърна. Тя се затича с тихо възклицание към него, хвърли се на гърдите му и устните им се срещнаха.

Обляна от светлината на бледата луна, тя се осмели най-сетне да отвърне на целувката му. Езикът му премина любопитно през всяко кътче на устата й и се заигра с нейния. Замайващи горещи вълни преминаваха една след друга през тялото й, тя докосваше косата му, галеше го по врата и се притискаше все по-силно и по-силно към него.

Той подиша глава, загледа и продължител но право в очите и в един миг наруши мълчанието си.

— Сега вече не можеш да избягаш от мен.

— Не, не мога — прошепна тя, без да отклонява погледа си от неговия. Ръцете му лежаха на нейните рамене. Дъхът й замря в момента, в който той разкъса сатенената й рокля. Погледът му загали голото й тяло, пълните гърди с тъмни зрънца, тънкия, гъвкав кръст, очертанията на бедрата.

Сокола издаде някакъв сподавен звук, притегли я отново към себе си и пламенните му устни отново се впиха в нейните. Ръцете му се плъзгаха все посмело по тялото й, по раменете и гърдите, по корема й. И тогава, тогава внезапно се устремиха още по-нататък, надолу към виещите се, преплетени златни къдрици.

Тя страхливо се дръпна, но той я задържа в прегръдките си и й зашепна гальовни слова. Обзе я сладка отмала от интимното докосване и безсилна да съпротивлява повече, тя се облегна на тялото му.

— Не мога и не искам да те пусна оттук — промълви той.

Тя също не искаше вече да бъде освободена. Притисна силно глава в гърдите му, той я вдигна на ръце и я понесе към леглото. За няколко секунди остана да лежи сама и затрепери от студ, но още в следващия момент почувства топлото, голо тяло върху себе си и жадните му устни. Езикът му разбуди огън в гърдите, в скута й. Бе много опитен любовник и тя се досещаше, че едва ли някога сетивата на жена са били възбуждани тъй страстно и тъй нежно същевременно.

Той се изправи и през клепачите си тя сякаш го виждаше как я наблюдава. Пръстите му отново се плъзнаха по тялото й и отново намериха път между нейните бедра. Тя се опита да ги притисне едно о друго, но тялото й реагира по свой си начин и тя се разтвори цялата за ръката на Сокола. Той се засмя тихо и триумфиращо.

— Благодарен съм на луната. Копнея да те видя цялата и за това докосване съм готов да дам и живота си. — Устните му пробягаха от устата до гърдите и, а след това се спуснаха още по-надолу и по-надолу, докато стигнаха най-интимното място и то загалиха.

Изненадана, протестираща, тя изкрещя, сграбчи раменете му и го затегли нагоре. И в този миг той прекрати играта. Решително разтвори бедрата й и я притисна с всичка сила към своята гръд.

Внезапната болка стъписа Скай и сне за миг булото на сладък копнеж, който я изпълваше. Простена високо, впи зъби в рамото на Сокола и опря юмруци в гърдите му. От очите й бликнаха сълзи. Той сякаш не обръщаше внимание на съпротивата й и продължи да се движи ритмично като проникваше все по-дълбоко в по-дълбоко в нея.

— Пират! Негодяй! Разбойник… — успя да процеди тя.

— И отрепка — добави той, на което Скай едва не се разсмя. Изведнъж невъобразимо сладки чувства и усещания изместиха досадната болка и тя отново изпита удивление от самата себе си. Никога до този момент не бе я обземал толкова неистов, страстен копнеж по нещо. Тя надигна тялото си насреща му, загали бързо гърба му, усети вкоравяването на неговите мускули, ускорения ритъм на любовния акт. Заедно със Сокола тя се понесе към далечни висини и внезапно светът избухна целият вътре в нея. Вече знаеше що е екстаз — обгърната в облаци, звезди и луна, обгорена от слънчева жар. Мракът се втурна в нея, дъхът отлетя. Сякаш умираше.

Но не умря. Тялото й потрепери и я заля нова вълна на екстаз. Отвори най-сетне очи и започна отново да осъзнава, че е все още на земята, в леглото на Сокола, в прегръдките на Сокола. Той не я бе насилил, тя, тя сама дойде при него.

Той се отмести, легна до нея, подпрян на лакът и отметна кичур коса от челото и. Внезапно тя си пожела да не се страхува толкова от тъмнината — би могла сега да си скрие лицето в сянката на нощта.

— Съжаляваш ли? — попита я той.

— Не. — И все пак мъничко съжаляваше, сега, след като опиянението отшумя и болката се завърна. Удивляваше се, плашеше се от себе си — от недостатъчната си добродетелност, от липсата на всякакви задръжки.

— Предупредих те — припомни й Сокола.

Тя кимна намусено и положи глава към неговата гръд.

— Моля те, не говори за това.

Той я притисна нежно към себе си и тя си помисли, че любовта ще да е нещо наистина прекрасно, чудодейно. Сгуши се още по-плътно в него и това й се стори дори по-хубаво от физическото единение.

— Сега какво мислиш да правиш, скъпа моя? Какво ще кажеш на годеника си?

— Истината — отвърна тя.

— Истината ли?

— Не от днес съм наясно, че ще откажа да се омъжа за него. Не искам да спазвам някакво глупаво споразумение, което този човек е сключил с баща ми. Освен това и самият той е противник на този брак.

— Да, но нали идва тук да те отведе?

— Е, и? — Тя се дръпна сърдито от него. — Да не би братовчед ти да ти е най-добрият приятел, та си се загрижил толкова за него?

— Не сме приятели, по-скоро сме врагове. Но се уважаваме един друг и при нужда преговаряме. Мисля, че никога никой от нас двамата няма да нападне другия в гръб.

— Щом като е така, спести ми, моля те, въпросите си. Все някак ще се оправя с живота си. — Когато той се хвърли с усмивка върху нея, тя му се сопна гневно: — Остави ме на мира!

— Не, мила, не мога да те оставя на мира. Предупредих те. Сега вече е твърде късно, Забрави по-добре бъдещето и отвърни на изкусителния призив на тази нощ.

— Не…

Протестът и се оказа безсмислен. Устните му опариха нейните, а тялото й запламтя при допира с неговото. Долови нарастващото му желание и телата им отново се сляха. Колко бързо бурята може да се разрази отново, помисли си тя удивена още преди да достигне връхната точка на екстаза. А след това бавно, бавно се завърна на земята.

Сокола лежеше до нея и я държеше внимателно в прегръдките си. Помълча малко и тогава продума:

— Стига да поискаш, ще те освободя от оковите на твоето годеничество. Бих могъл да кажа, че заложничката ми не е за продан и че ще си я задържа за себе си.

— Това е невъзможно! — Независимо от възторга, от екстаза, които опозна в леглото му, тя не биваше да остане на острова като негова любима. По този въпрос бе напълно наясно със себе си, макар разумът й да бе още замъглен от преживяното.

— Значи ти ще се омъжиш за лорд Кемерън?

— Не… Да… Искам да кажа, че… че няма да остана тук. — Не биваше да прави това заради баща си. Вярно, че му беше сърдита — да я годява без нейно съгласие… Но тя хранеше към него такива съкровени чувства, каквито и той към нея.

Очите на Сокола заискриха с ослепителна сребриста светлина. Погледът му проникваше сякаш до дъното па душата й.

— Ти, малка лицемерка такава! Отхвърляш мъжа, но не се отказваш от мястото в обществото, което той ти предлага. В качеството си на негова съпруга ти ще се храниш в дома на губернатора, ще си разхождаш великолепните рокли по улицата. Никога няма да се лишиш от кадифе, коприна и бижута.

— Как си позволяваш да ме съдиш по този начин? Не казах ли вече, че няма да се омъжа за лорд Кемерън?

— Наистина ли няма? — запита я предизвикателно той.

— Не ти дължа никакви обяснения. — Тя се надигна сърдита и леглото и се пресегна към някакъв чаршаф, с който да прикрие голотата си. По презрителния му поглед разбра обаче колко е глупаво да се крие от него. Въпреки това се зави в лененото платно и се запъти с достойнство към вратата.

Той също се надигна, но не за да я последва. Просто остана прав с ръце, скръстени пред гърдите.

— Къде си тръгнала? Нали ти казах, че вече е невъзможно да избягаш.

— Отивам в собственото си легло.

— И онова легло, и това тук ми принадлежи!

— Да, но ти не лежиш в него. — И тя се отправи бързо към стаята си с високо вдигната глава. Там я посрещнаха сенките на нощта — никой не бе запалил лампите.

О, Боже, колко мразеше тази своя слабост… Обичаше да твърди, че притежава собствена воля, но задушаващият страх от мрака я преследваше постоянно с острите си нокти.

Разтреперана от ужас, Скай похлупи лице в ръцете си. В този миг почувства как Сокола я взима в обятията си и я отнася в съседното помещение, осветено от мекото сияние на свещите.

— Когато съм при теб, винаги, ще е светло, кълна се.

Преди да заспи, последната й мисъл бе за светлината, която този мъж внесе в живота й — слънчев лъч, разпръскващ мрака.

 

На следващата утрин Скай се събуди сама в леглото. Тя стана, за да се прибере в своята стая и прекрачи счупената врата. Светлината на деня съживи в нея спомените по отминалата бурна нощ. Но въпреки трудностите, които я заплашваха, тя не съжаляваше за нищо.

Дори и да се изплъзне от планираната сватба, мнозина щяха да възнегодуват срещу скъсването на годежа. Това би могло да застраши по някакъв начин дори позициите на баща й в обществото. Можеше ли да си разреши да му нанесе вреда?

А ако зачене дете от любовника си?

Не, това не е възможно, каза си тя. Убеждението й, разбира се, не почиваше на сериозна основа, а единствено на твърдата вяра, че Всевишният няма да позволи да роди дете от пират.

По времето, когато тези мисли се въртяха из главата й, тя вече се бе измила и облякла. Просна се на леглото и си помисли как ли би се почувствала, ако той увисне на бесилката, а тя го наблюдава с детето му па ръце. Започна да трепери и не можеше да се спре. Ако топ продължеше да води този опасен живот, някой ден наистина щеше да свърши по този начин. В този миг на вратата се потропа.

— Влез! — извика тя неприветливо.

Появи се мистър Соумз с поднос в ръка. Държеше се много дискретно и не хвърли дори и поглед на строшената врата.

— Капитанът помоли да се срещнете следобед при лагуната, милейди. За него би било голямо удоволствие.

— Голямо удоволствие ли? Сигурно е заповед, нали? — попита тя небрежно.

— Милейди, аз съм само пратеник…

— Разбира се. Благодаря ви, мистър Соумз.

Той кимна и постави подноса на игралната масичка. Скай не попита за Тара и Беси. Двете явно бяха тръгнали на острова по свой си път и се приспособяваха без особени усилия. Освен това смяташе следобед да се поразходи на кон. Тази мисъл накара сърцето й да забие по-бързо.

Малко след обяда тя отиде при сеньор Ривас, който оседла за нея сивата кобила. Отправи се бавно към езерото. Сокола не се виждаше никъде, но белият жребец пасеше на отсрещния бряг. Тя слезе от коня, приседна на полегатия пясъчен бряг и потопи едната си ръка в хладната, прясна вода.

В този миг съзря Сокола. Той изплува от водата, а капчиците по голото бронзово тяло искряха като диаманти под слънчевите лъчи.

Искаше да каже нещо, докато той се приближаваше към нея, но думите й убягваха. Той също мълчеше, когато свали жакета й. Мокрите му устни се плъзнаха по раменете й и тялото й потръпна.

— Не, не мога…

— Сигурен съм, че можеш. — Неговата гореща целувка запечата устните й, а пръстите му се заеха да развързват вървите на корсажа.

Внезапно топло слънчево сияние обля разголените й гърди и тя полегна бавно върху меката купчинка от дрехи.

Сокола не се нахвърли веднага върху и. Целуваше я и я галеше нежно и внимателно, разглеждаше лицето й, докато сваляше ботушите за езда, полата и всичко останало под нея.

Скай се огледа с усмивка и започна да се наслаждава на райската красота наоколо, макар разумът да й подсказваше, че не бива да остава тук със Сокола, гола под слънцето, че не бива да се смее безгрижно в ритъма на плискащата вода и да чувства вятъра по нажежената си кожа.

Той сякаш отгатна мислите й.

— Това е моя територия, Скай. Никой не ще се осмели да ни притеснява тук.

Нова целувка разпали пламъка на страстта, тлеещ в нея. Той легна по гръб, вдигна я високо във въздуха и я положи върху себе си. Скай извика удивено, когато телата им се съединиха отново.

Слънцето ги докосваше, листата шумяха край тях. Тя чуваше своите и на любимия стонове — и любовното осъществяване настъпи.

— Може би няма да те пусна никога — предупреди я той отново. — Може би винаги ще правя с теб, каквото си поискам.

— Не можеш.

— Тук сме на моя територия — напомни й той, скочи и я взе на ръце.

— Момент — запротестира тя. — Накъде си тръгнал? Не можеш да се разхождаш насам-натам в този вид.

— Съвсем наблизо съм — отвърна той и я понесе към водата.

— Пусни ме да сляза!

— Ще правя с теб, каквото си поискам. Забрави ли?

— Няма да направиш това! Забранявам ти!

— Няма ли? — чувствена усмивка заигра по устните му и той я хвърли в хладната вода.

Тя се появи отново на повърхността като се смееше и пръхтеше от удоволствие. Опита се да придърпа и Сокола във водата, но явно не й стигаше сила. Той я вдигна и я занесе до искрящата каскада, която падаше от скалата. Облян от шумящата вода, я зацелува жадно; хладината на изворната вода се смеси с жарката им страст. Тя усещаше ръцете му по своите гърди, между бедрата, очарована разтваряше пръсти, за да обхване мускулестите рамене, милваше то колебливо по хълбоците.

Това бе някаква лудост…

Отметна глава назад и устните му потърсиха врата и, а след това и зрънцата на гърдите. Някъде до брега двамата паднаха в плитката вода и отново започнаха да се любят. Никога до този момент не бе чувствала земята и небето тъй близо, никога не бе предполагала, че жена може тъй интимно да опознае мъж.

По-късно, когато отдъхваха един до друг, тя осъзна също, че такъв душевен покой не бе изпитвала никога по-рано. Все още бе в обятията на Сокола, слънцето ги обливаше с лъчите си и хладни вълни кротко миеха краката и ръцете им.

Скай присви очи, заслепена от танца на слънцето по водата. Сгуши се в гърдите на любимия и се унесе в дневно съновидение. Баща й ще дойде на острова, а Сокола ще захвърли непристойния живот, който води, и ще намери милост. И тогава, тогава това безумие, бурното им щастие, ще трае вечно…

— За какво мислиш? — попита той.

— Че си пират — отвърна тя тихичко.

Тялото му сякаш се стегна малко.

— Да, аз съм пират — и това тук е територия на пират.

— Някой ден моретата ще се прочистят от тази паплач! — процеди тя.

Той се понадигна.

— Може да мине доста време, докато това стане. Когато достопочтеният ти годеник те вземе, ти вече не бива никога да пътуваш по море, разбираш ли?

— Да, но ако се наложи…

— Няма да имаш причини.

— Казах ти вече, аз сама съм си господарка — отвърна Скай сърдито.

— Наистина ли? Стига да поискам, и ти ще останеш тук. Никой не е в състояние да превземе тази крепост. Няма пират на света, който ще се осмели да ме нападне. И още — флотите на поне няколко кралства трябва да се обединят, за да вземат този остров. Повтарям, стига да поискам, мога да те задържа тук.

Тя бе убедена, че казва истината. Погали го леко по бузата.

— Знаеш, че лежа до теб сега, защото не ме насили. Нито един мъж на света не може да принуди една жена да го пожелае. Ти беше този, който каза, че ключът във вратата няма никакво значение, единствено важен е ключът на човешката душа. И вместо да строшиш вратата със сила, ти нежно и внимателно се приближи до сърцето ми и почука — и аз те пуснах вътре.

— А когато заживееш със съпруга си, ще запазя ли и тогава своето място в сърцето ти?

Тя откри пред него душата си, а той й се подиграваше. Вдигна горделиво брадичка.

— Казах ти вече — сама съм си господарка.

— Ще ми липсваш, когато си тръгнеш, Скай. А аз, ще ти липсвам ли и аз?

— Изключително много държа на теб…

Той се засмя и я целуна по меките висулки на ушите.

— Макар че принадлежа към отрепките?

Стори й се, че може да се удави в очите му, чувстваше се тъй сигурна, тъй защитена в силните му обятия. Влюбих се в теб, мислеше си тя стъписана, отчаяна.

— Не е речено, че цял живот ще останеш отрепка.

— Грешиш, мила моя госпожице. Зарът, както казват, е хвърлен.

Внезапно топовен гърмеж разкъса тишината над лагуната. Сокола повдигна глава, огнени отблясъци затрепкаха в очите му и когато погледът му отново падна върху Скай, на нея й се стори, че той просто не я познава вече.

— Какво беше това?

Вместо да й отговори, започна да я целува и я притисна силно към себе си. Бурно и решително я облада. Беше неспособна да се съпротивлява на страстното му желание — толкова всеобхващаща бе жаждата му, толкова властна страстта, която се събуди в нея. Светът сякаш престана да съществува, остана само опустошителният огън.

Това бе светът на Сокола, неговата територия. Той беше господар на Скай.

Още от първия миг този мъж ме владее, призна тя пред себе си. Той я желаеше страстно, а тя бе тази, която отиде при него. Но в тези мигове на екстаз всичко това губеше значение. Той я любеше, той я обичаше с устрема на разразил се ураган. Докосванията му сякаш искаха да запечатат в пръстите завинаги спомена за нейното тяло. Пръстите му преминаваха гальовно по нейните гърди, после устните ги изтласкваха оттам, хълбоците му се движеха с настойчивост и арогантна увереност. В нея бликнаха огньове. Той проникваше сякаш в най-потайните кътчета на тялото й… дори в душата. Струваше й се, че излива в нея живителна сила, че двамата се съединяват с вечността, тя го сключи в прегръдката си — слънчевата жар и жарта в жилите й се сляха. Дъното на езерцето под краката й само напомни, че сладката обвързаност на жената и мъжа е стара като Земята — стара и неотменима.

Върховният миг на насладата я разтърси като могъщ порой и от гърлото й излетя дрезгав вик, който се съедини с вика на Сокола, достигнал също прага на себеосъществяването си. Тялото му се опъна и той падна върху Скай, дълбоко, дълбоко в нея, като мокър отломък от слънцето.

Малко след това се отдели от тялото й. Тя очакваше, че отново ще я вземе на ръце, но този път той се загледа в гълъбовото небе, след което изруга, скочи и й подаде ръка.

— Ела!

Обидена, вбесена от държането му, тя не сведе очи пред погледа му.

— Няма да позволя да ме командваш!

— Няма ли? Я да видим?

— Не можеш.

Вдигна я на крака с усмивка на лице.

— Топовният изстрел преди малко сигнализираше нещо, милейди. Корабът с годеника ти е вече тук. Дошъл е да те отведе — па макар и с леко опетнена чест. Впрочем, смятам да проява жив интерес към някои подробности на предстоящото сватбено празненство.

Тя го плесна по лицето — всичко стана светкавично и той не успя дори да реагира. Тогава той я сграбчи, устните му се притиснаха към нейните с жарката настойчивост на последната целувка. Никога, никога нямаше да забрави сребърните пламъци, избуяли в този миг от очите му.

После той се обърна и се отдалечи. Тя се бе втренчила в гърба му, а сълзите забулваха взора й.

— Почакай! — извика и той се обърна. Без да мисли повече за нищо друго, тя се хвърли на гръдта му.

Мъжът зарови пръсти в косата й, докосна нежно челото с устни, отблъсна я леко от себе си и я заведе до дрехите й.

— Трябва вече да се връщаме, в противен случай ще започнат да ни търсят. Женихът ти вероятно изгаря от нетърпение да те поздрави.