Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Никога през живота си Скай не бе изпитвала такъв вледеняващ страх. Не я заобикаляше тъмнина, тъй като на кораба на Логан горяха множество лампи. Но мъжът, внушил й такъв ужас, бе изплувал от мрака на кошмарите и на светло разкривеното лице на страха изглеждаше още по-грозно и противно, отколкото скрито в черната сянка.

Логан заплашваше всичко, което имаше някаква стойност в живота й — баща й, Рок, ударите на собственото й сърце. Загледа втренчено ръката му. Никога нямаше да посегне към нея.

— Станете веднага! — изрева той.

Тя се поколеба за миг, но след това скочи светкавично и се затича по палубата покрай Логан.

— Дръжте я! — нареди той. — Иска да скочи през борда.

Това наистина бе намерението й. По-добре да стане жертва на акула или на някое друго чудовище в морските дълбини, отколкото на този изверг.

Но хората му бяха по-бързи и по-пъргави от Скай. Още преди да стигне перилото, отзад здрави пръсти се вкопчиха в наметката и я задърпаха. Тя се спъна и влетя в ръцете на пират с почернели зъби, който удостои поражението й с вулгарен смях. Тя се овладя и му се усмихна, макар да се налагаше да изтърпи вонята на нечистото тяло и облака от алкохолни изпарения около устата му. Тъй желаната свобода бе по-важна от тези дреболии. Той изобщо не подозираше какво може да стори тя, само и само да се спаси. Затова се оказа напълно неподготвен, когато издърпа сабята му от ножницата.

— Проклятие! — изруга гой.

— Глупак такъв! — разбесня се Логан. — Хванете я веднага! Тя не може да ви победи всичките! За Бога, мислех, че на кораба си имам мъже, а не такива кукли!

Наистина не можеше да победи всички — сама осъзнаваше това. Но все пак се отскубна от пирата, който я бе спрял, и отстъпи към перилата. Противниците й се хвърлиха към нея и тя започна да отблъсква яростните им набези. Следващата заповед на Логан облекчи нейната задача.

— Необходима ми е жива, идиоти такива! Каква полза, ако Сокола цъфне тука и я вида да лежи мъртва в краката ми?

Двама от нападателите отскочиха назад и за момент поспряха, за да открият слабо място в защитата й.

— Капитан Логан! — извика нечий глас. — Към нае се приближава кораб!

За миг вниманието на Логан бе отклонено.

— Сокола! — викна той триумфиращо.

— Не, сър, не ми се вярва Не, не! На носа е застанал Чернобрадия!

— В такъв случай и Сокола е там. Момичето ми е необходимо — веднага!

Скай вече бе върху перилото. Някой успя да докопа косите й и я запокити обратно на палубата. Тя се разкрещя от болка. Пъшкайки, вдигна поглед нагоре. Логан бе човекът, които осуети бягството и. Но в ръката си Скай все още държеше сабята и я вдигна заплашително.

— Искате да се биете с мен ли, моя малка лейди? — попита той. — Нямам нищо против, след като и вие го желаете… Хвърлете ми бързо сабята!

Във въздуха прелети искрящо острие, което падна точно пред него. Скай го атакува в момента, в който той посегна към оръжието, но не успя да го изпревари.

Логан бе отличен фехтувач и не й оставаше нищо друго, освен да се отклони, колкото може от връхлитащата я стомана.

— Отбранявайте се, милейди! — извика той. Успя да парира следващия и последващия удар. Мъжете отстъпиха назад и тя се досети защо. Всички те си мислеха, че господарят им не се нуждае от помощ, че въпреки възхитителните й фехтовални умения, тя никога не ще успее да го умъртви, стига той да я държи на необходимото разстояние от себе си. В един момент сигурно щеше и да се умори. Тогава той ще вземе надмощие. Не биваше да допуска това.

Докато се фехтуваха ожесточено, пиратът се ухили.

— Милейди, разголвате все по-голяма част от прелестите си!

Скай знаеше, че наметката се е разтворила и отдолу се подава голото й тяло, но в тази ситуация се налагаше да потисне чувството си за срам. Явно Логан се опитваше да я разконцентрира.

Отвърна хладнокръвно на усмивката му.

— Наистина ли, сър?

Остриетата отново се сблъскаха и замахът на ударите приближи телата на двамата противници. Тя го изгледа от непосредствена близост в лицето, а той вдигна стоманената кука, сякаш искаше да я вкопчи с нея. Скай отскочи встрани с вик към гротмачтата, издигаща се зад гърба й. Логан я нападна, но тя замахна внезапно със сабята си и го перна по бузата. По лицето му потече струйка кръв. Той се закова за момент на място, изтри кръвта с долната част на ръката си и се загледа в алените петна по ръкава. Вдигна отново поглед към Скай, а в очите му бе изписана неприкрита омраза.

— Играете опасна игра, малката. Но аз също ще се включа в тази игра и съвсем скоро самата вие ще поискате да умрете! — Нахвърли се бясно срещу нея и тя отскочи с писък встрани. Сабята му се заби в мачтата, която се разклати толкова силно, че дори част от такелажа се срути на палубата.

Скай побягна към перилото. Скоро щеше да пристигне Едуард Тийч… Не беше за вярване, но в този момент тя наистина с упование очакваше появата на този жесток, брутален пират. Той във всички случаи би я измъкнал оттук, стига тя да устои достатъчно дълго на Логан и неговите пирати.

Добре, ще бъде на свобода. Но баща й оставаше тук. Къде ли са го скрили? Дали изобщо е на борда на този кораб? Отчаяно се молеше да му помогне по някакъв начин. Но тя дори не знаеше как да помогне на самата себе си.

— Дръжте я! — заповяда отново Логан и изведнъж Скай се оказа заградена от хората му. Продължи да се бие храбро, твърдо убедена, че едва ли и мъж би успял да се противопостави по-дълго на толкова много противници. Трябваше да парира удари от всички възможни посоки. Бавно и сигурно пиратите я изтикваха към задната част на палубата. Там я очакваше Логан и острието на сабята му докосна нейния врат.

— Хвърлете оръжието, милейди!

— По-добре да умра… — процеди тя, макар цялото й тяло да трепереше от страх. Толкова много й се живееше…

— Добре. След като отказвате да ми се подчинявате, ще ви разпоря от глава до пети. След това ще довлека баща ви на палубата и докато вие умирате бавно, ще го нарежа пред очите ви на късчета.

— В такъв случай никога няма да хванете Сокола.

— О, все някой ден ще ми падне в ръчичките. Няма начин това да не стане.

— Вие никога няма да се доберете до съкровището.

— А има ли такова?

— Естествено.

— Съмнявам се.

— Златото е…

— Хвърлете веднага сабята!

— Логан! Капитан Логан!

Този вик долетя от някакви лодки под перилото и Скай разпозна гласа на Чернобрадия. Най-сетне пиратът бе тук. Твърде късно за съжаление.

— Веднага хвърлете сабята!

Тя не обърна внимание на нареждането му. Тогава той замахна яростно и изби оръжието от ръката й. Сграбчи я за рамото, повлече я през падналата част от такелажа към дясната страна на кораба, където чакаха новодошлите.

— Ей, Чернобради, предател подъл! Изчезвайте! Да ви няма!

— Много нелюбезно от ваша страна, капитан Логан. Идвам при вас с най-добри намерения, а вие…

— Искате да присвоите съкровището, нали, вие, алчна змия такава! За повече пари сте готов да убиете и мен, и Сокола. Какво говоря, и родната си майка не бихте пожалили!

— Никой не ме е обиждал по този начин, Логан! — отвърна Тийч с ирония.

Скай стоеше опряна в перилото, а зад гърба си усещаше присъствието на Логан. Все повече лодки се приближаваха към кораба на Логан, лодки, пълни с мъже. Сърцето й биеше бясно, но в един миг тя задиша облекчено. В светлината на фенерите разпозна лицето на Робърт Ероусмит. Значи и хората на Сокола бяха вече тук. Предстоеше страшна битка.

— Къде е Сокола? — изрева Логан.

— Не е при мен! — отвърна спокойно Чернобрадия.

— Искам го тук! Не го ли получа, ще убия момичето. Не се бъркайте, Чернобради! Това не ви засяга.

— Изслушайте ме, Логан…

— Мълчете! — Разгневен, Логан блъсна пленничката си в ръцете на някакъв здравеняк, който я притисна в перилото, докато господарят му преговаряше с Чернобрадия. — Искам Сокола. Не знам какво се е наканил да прави. Знам обаче, че трябва незабавно да дойде тук. Да не вземете да нападнете кораба ми! Ханс е опрял сабя в сърцето на лейди Кемерън и, Бога ми, ще й види сметката за миг, ако рече. Доведете тук Сокола! Незабавно!

— Почакайте малко…

— Нямам какво да кажа повече! — извика гръмогласно Логан. — Смятайте я вече за труп.

Вече труп…

Така е, каза си тя. Мъжът, чиято ръка я обгръщаше, бе направо великан. Той я притискаше здраво към себе си и докато неговият капитан говореше, извадя ухилен дълга кама от ножницата. Студеното стоманено острие се пъхна между гърдите на Скай. В желязната му хватка не бе възможно дори да се диша. Дали няма да се задуши, още преди острието да се забие в сърцето й?

— Не се бойте, лейди. Сокола ще дойде! — дочу тя нечий глас. И в този миг настана гробна тишина. Всичко друго престана да съществува — останаха само нощта, тъмнината, зловещите отблясъци на лампите и плисъкът на вълните.

Логан се разсмя и отметна глава назад.

— Ще дойде, разбира се! А тя пък ще умре! — Смехът му замря и отново се възцари тишина. Внезапно той скочи към Скай и я сграбчи за златисточервената коса. — Молете се, милейди! Защото ако до минута-две не му видя личицето, заминавате направо на оня свят! — След това пусна искрящите й къдрици, разтвори наметалото и бавно-бавно започна да гали разголените й гърди. Тя понечи да се съпротивлява, но Ханс я държеше здраво.

— Чернобради! — извика Логан. — Чувате ли ме?

— Да, капитан Логан.

— Кажете на Сокола, че косата й е като коприна, а кожата й — същинско кадифе. Гърдите й са кръгли и стегнати. Кажете му още, че тъкмо сега я опипвам. — Ухилен, Логан продължаваше да гали Скай. Тя не бе в състояние да помръдне, не смееше дори да диша. Най-накрая той сякаш се умори да я гледа и тръгна през палубата. Нощта отново се изпълни с тишина.

В този миг до слуха й достигна някакъв шум. Сигурно е водата, каза си тя, водата, която бие в корпуса на кораба, нищо друго… Успя някак да хвърли поглед през рамото на Ханс. Добре, че притискаше дробовете й със силните си ръце, защото в противен случай Скай щеше да извика изумено.

Сокола бе тук, за да я спаси.

Той се преметна безшумно през перилото на десния борд, бос, разгърден и захапал нож между зъбите си.

Чу се само съвсем леко тупкане. В този миг Ханс също започна да се извръща, все още опрял нож в гърдите на Скай, но движението му се оказа твърде бавно, за да се защити от нападението на Сокола. Върху ребрата му се стовари юмручен удар и той остана без дъх. Ръцете му изпуснаха Скай и се свлече на дъските. В този момент се обърна и Логан.

— Соколе!

— Правилно, аз съм, Логан. — Рок хвана Скай за ръката и я издърпа зад себе си в посока на такелажа. — Качвай се нагоре! Колкото се може по-високо!

Тя се подчини и се вкопчи с треперещи ръце във въжетата. Погледна надолу и го видя да вдига сабята, която Логан бе избил от ръцете й. С едната си ръка се придържаше в такелажа, а с другата се фехтуваше, гъвкав и подвижен като танцьор.

— Насам, момчета, насам! С обединени сили успяхте да се справите с една жена и я заплашихте със смърт! Я да ви видя сега как ще се справите с мен…

Зазвънтя стомана. Рок отблъскваше пороя от удари, отстъпвайки назад. След това отново атакува къс свежи сили. В краката му се свличаха трупове на прободени пирати. Един понечи да се хвърли през борда, но острието на Сокола го настигна и той с писък цопна във водата.

— Логан, очаквам ви! — изрева Рок. — Битката тук е между нас двамата, нали? Излезте най-сетне срещу мен!

— На вашите заповеди, сър! — изкрещя Логан. — Надявам се, известно ви е, че не знам що е милост!

Внезапно от множество гърла долетя боен вик. Екипажът на Чернобрадия и хората на Сокола се катереха по борда. Междувременно Скай бе вече високо сред такелажа. Започна да наблюдава двубоя отгоре. Сабите на Робърт и Фултън святкаха победоносно във въздуха. Внезапно обаче откри сред биещите се и малкия Дейви. Дъхът й спря. Защо Рок е пуснал неопитния юноша да се бие на кораба на толкова опасен пират?

Престана обаче да мисли за Дейви, защото долу дуелът между Сокола и Логан прикова цялото й внимание. Това бе двубой на живот и смърт. Никой от двамата нямаше да спре да се бие, докато другият не изпуснеше последния си дъх. Боже всемогъщи, умолявам те, нека победеният да е Логан, помоли се Скай горещо.

— Престанете да се движите, кучи сине. Как ще ви промуша иначе? — изсъска Логан.

— Вие да промушите мен? Какво говорите, сър? — контрира го Рок. — Май изобщо не сте в състояние да се приближите до мен.

При тези думи Логан нададе неистов вой и се хвърли напред. Сокола обаче се хвана за такелажа и се завъртя извън обсега на вражеското оръжие, след което атакува веднага.

Логан отстъпи няколко крачки.

— О, тя бе тъй сладка, тъй пленителна — опита се той да предизвика съперника.

— Какво-о?

— Пищеше като набучена на кол, но я обладах цялата.

— Мръсен лъжец! — отвърна Рок с гръмотевичен глас и се хвърли на свой ред напред. Точно това и очакваше Логан. Той вдигна оръжието си, за да го стовари с всичка сила върху рамото на своя противник.

В последната секунда обаче Сокола се приведе и изчезна зад гротмачтата, за да се появи веднага след това от другата й страна.

— Ще ви отрежа и двете уши! — заплаши го Логан. — И пръстите, и всичко останало, което имате между краката си, а след това ще ви го натикам в устата, та да се задавите и да пукнете от собствената си плът!

— За да стане това, трябва първо да ме хванете, негоднико! — отвърна Рок.

Изведнъж Логан отправи поглед нагоре и като видя Скай, се ухили злорадо. Той размаха сабята си във въздуха, за да пререже въжетата под нея.

— Не! — изрева Рок.

Скай усети, че такелажът под нея поддава и изпищя. Една от по-малките мачти падна с трясък на палубата и тя се вкопчи отчаяно във въжетата. Не смееше нито да се покатери нагоре, нито пък да слезе.

Нечие тяло прекатури една лампа и близо до носа избуяха пламъци.

— Нека Всемогъщият Бог и Сатаната да са ми свидетели! — изкрещя извън себе си Логан. — Но тази нощ ще бъде последната в живота ви, Соколе!

— Да се махаме бързо от този кораб! — извика някой пронизително. Дъхът на Скай спря. Баща й…

— Соколе! — извика тя на мъжа си, който нито за миг не отклоняваше поглед от Логан. — Баща ми е на борда! Ще изгори в този проклет капан!

Той й хвърли къс поглед, след това погледна и морето, а накрая отново го премести върху Логан, който се хилеше саркастично.

— Аха, най-сетне и Сокола веднъж да бъде поставен натясно! Какво да избере, милият? Дали да спаси момичето и стареца, или пък собствената си кожа, като ме съсече?

— Скъпа, ще представлява ли за теб проблем да поплуваш малко? — запита Рок.

— О, не… — Нямаше никаква представа какво има предвид. Но още в следната секунда той нанесе тежък удар със сабята си по такелажа. Скай се вкопчи страхливо в олюляващата се мачта и после полетя към морето.

Падането продължи дълго. Най-накрая усети ледената прегръдка на водата. Запотъва все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака. Дробовете и всеки момент заплашваха да се спукат. Затвори очи, за да не изпитва страх от тъмнината и с всички сили започна да рита с крака, докато най-сетне главата и се показа на повърхността.

Целият кораб гореше. Ревящи мъже скачаха в морето, а на палубата все още звънтяха остриетата на сабите.

Скай се вкопчи в някакво плаващо парче дърво. Натежалата наметка я теглеше надолу, но все пак успя да остане на повърхността. Не искаше да я захвърля, защото все пак я топлеше. Или топлината се дължеше на бушуващия пожар? Не знаеше. Може би сърцето и душата й бяха станали толкова студени, че не бе в състояние да усети какъвто и да било студ, идващ извън нейното тяло. Баща й и мъжът, кого го обичаше, все още се намираха на кораба, огрян от буйни пламъци.

— Спасявайте се, хора! — извика някой. — Вижте, вижте! Вражески кораб!

Ревът на множеството мъжки гласове се усили. В нощта се плъзгаха лодки. Скай не се опита да плува към бягащите пирати. Тя се държеше здраво за своето дърво, молеше се на Бога и примирено очакваше участта си.

Внезапно до слуха й долетя вик.

— Скай! Скай Кемерън!

Обърна се и викът замръзна на устните й. Към нея се приближаваше лодка, а на носа й седеше губернаторът Спотсууд с протегнати към нея ръце.

— Аз… аз не мога… — започна тя.

— Виж кой е тук, дете! — Иззад раменете на Спотсууд надничаше лорд Тиъдър Кинсдейл с насълзени очи, а устните му се разтегнаха в мъчителна усмивка.

— Татко!

— Хайде, помогнете на момичето! — нареди губернаторът и няколко силни моряшки ръце я изтеглиха от водата. Всички отместиха възпитано погледи встрани, а тя, поруменяла, зави голото си тяло плътно с мократа наметка и седна на една от пейките.

Тио прегърна дъщеря си толкова стремително, че намиращите се в лодката замалко да изпопадат във водата. Тя се сгуши трепереща в прегръдката му, а някой поднесе към устните й гърло на бутилка.

— Пий! — заповяда Спотсууд.

Тя се подчини и отпи голяма глътка, а след нея още една.

— Още… — отпи още веднъж и светът около нея сякаш се забули в пелена.

— Слава на Бога! — промърмори Тио.

Скай се поотмести, за да го огледа по-добре. Баща й, милият й, винаги изрядно облечен баща, в този момент изглеждаше доста зле в мръсните си, изпокъсани дрехи и с тази разбъркана, ненапудрена коса. Миришеше на клетка, пълна с лъвове, бе мокър до кости като самата нея, но бе жив. Тя го прегърна отново.

— Татко! Скъпи татко! Защо тръгна да ме спасяваш? Та аз не съм била в опасност. Можеше да си спестиш това опасно приключение. А сега… — Тя замлъкна внезапно. В радостта си бе забравила за момент Сокола.

— Трябваше да тръгна, детето ми. Та ти си моят живот, единственото ми дете, ти си всичко за мен.

— О, татко, така те обичам, но сега…

— Сокола — изрече Тио.

— О, Боже! — едва успя да промълви тя.

В този момент към нея се обърна Спотсууд.

— Виждам го, Скай, виждам го на борда на кораба.

Тя присви очи и отправи поглед към пламналия ад насреща. Губернаторът бе прав. Силуетите на дуелиращите се се открояваха съвсем отчетливо на фона па заревото. И двамата атакуваха непрестанно. Тио сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Преди да започне битката си с Логан, Сокола ме хвърли зад борда, до лодките. Сигурен съм, че ще се справи с онзи негодник, Скай — длъжен е да победи. Разбираш за какво говоря, нали?

Тя обаче не разбираше нищо. Внезапно изкрещя. Пиратският кораб полетя във въздуха. В този миг едната от двете фигури замахна с всичка сила и стовари сабята си напречно върху врата на другия. Въздухът се тресеше от експлозията, а двете фигури потънаха в мрака.

Скай видя само как една отсечена глава пада във водата. Изписка и се хвана за гърлото. Експлозията сигурно бе убила и другия. Не бе възможно някой да преживее тази огнена преизподня.

— Скай! — извика Спотсууд. — За Бога, дете, стой мирно!

Лодката се разклати силно и се преобърна. За нея обаче в този миг вече нищо нямаше значение. Мечтаеше просто да потъне навеки в мрака. Преди да го срещне, животът за нея бе пуст. Той, той я измъкна от тъмнината. А сега тя вече не желаеше да бъде частица от светлината, ако той не я споделеше с нея.

— Дете мое!

— Насам, Скай!

Независимо от волята й тя бе принудена да продължи да живее. Моряците изправиха отново лодката. Тио хвана дъщеря си и я изтегли през дървения парапет. Всички седнаха, треперейки, на пейките.

Втора експлозия разтресе пиратския кораб. Пламъците се извисиха до небето, а след това започнаха да се смаляват. Ще гори сигурно още дълго, помисли си Скай, но вече няма да е така светло. Огънят щеше да загасне чак сутринта.

Спотсууд пое дълбоко дъх.

— Не виждам никой от нашите сред вълните. Значи, можем да се върнем вече на „Бон Бел“.

— Не, не можем да тръгваме още! — извика негодуващо Скай.

— Дете мое, има и други лодки.

— Няма начин някой да е преживял тази експлозия — каза един от гребците. Всъщност той само прошепна тези думи, но Скай ги чу съвсем ясно.

— Сокола е преодолявал досега много опасности — забеляза губернаторът. — Вероятно вече е отплавал със своите приятели-пирати нанякъде. Това би било и най-доброто.

Не, помисли Скай. Морякът имаше право. Едва ли има човек, който да преживее такава страхотна експлозия. Освен ако не скочи от борда точно, когато корабът става на парчета…

Веслата се потапяха равномерно във водата. Тио притегли дъщеря си към себе си и тя сложи глава на рамото му. Спотсууд пък с огромно неудоволствие изстискваше подгизналата си перука.

— Боже, на какво ли съм заприличал! При това изобщо не ми е работа да се занимавам с такива неща. Тези води спадат към Северна Каролина. Да знаете, че изобщо не съм тук. Ако някой вземе да твърди обратното, ще отрека всичко. По дяволите, момиче, създаде ни цял куп неприятности.

Скай изобщо не бе в състояние да отвърне каквото и да било. С много нежност Тио хвана лицето и с две ръце.

— Боли ли те нещо? Добре ли се чувстваш? Толкова се страхувах за теб. През цялото време си мислех за твоя страх от тъмнината.

— Не се боя от това, татко — прошепна тя и стисна ръката му. Той много я обичаше. Само затова бе тръгнал да я спасява. Трябваше да го разбере, А заради него тя пък бе готова да си заложи дори и душата. Боже, добре, че не бе загинал. — Не се боя от тъмнината, татко, вече не!

— Пред нас е „Бон Бел“. Намираме се вече съвсем близо до нашите териториални води.

Лодката се долепи надлъжно до корпуса на кораба.

— Капитане, хвърлете, моля, плетената стълба! — извика Спотсууд. — При мен са лейди Кемерън и лорд Кинсдейл — и двамата здрави и читави!

При тези думи отвсякъде долетяха ликуващи възгласи. Един от моряците помогна на Скай да се изкачи по стълбата, а след това я изтеглиха на борда. Опита се да се усмихне на младежа, който я подкрепяше, и, останала без сили, се облегна на перилото. През това време на борда се качиха и баща й и губернаторът.

— Питър, донесете на господарката си суха завивка! — нареди Спотсууд. — И побързайте, моля!

Питър… Скай се обърна. Към нея наистина се бе забързал икономът от Кемерън Хол, за да наметне раменете й с топла завивка.

— Милейди, толкова се радваме всички, че сте отново сред нас.

— О, Питър! — Забравила всякакъв етикет, тя го прегърна бурно, след което погледна към губернатора. Той само повдигна рамене.

— „Бон Бел“ е собственост на мъжа ви.

— На мъжа ми… — тя се разрида и се загледа в морската шир. По бузите й се търкаляха горещи сълзи. Вече не издържаше. Толкова много го обичаше, въпреки всичките му прегрешения, заради прегрешенията му. Още от самото начало той бе всичко за нея. Постоянно рискуваше живота си, само и само да спася нейния. Идваше винаги при нея — и в тъмнината, и когато бе светло. Без него бъдещето нямаше никаква стойност.

— Скай!

Чу името си и някакъв неясен шепот, който проба мъглата на отчаянието, обхванало сърцето н. Не маже да бъде, каза си тя, но се обърна бавно. Дъхът й спря. Стоеше там, измокрен, с разголена гръд, бос и без оръжие, с ръце, протегнати към нея. Чувствата, който изпитваше в този миг, бяха изписани в сребристите му очи. Той бе жив…

— Рок! — Извън себе си от щастие, тя се хвърли в обятията му, заповтаря името му и се сгуши в него, взе лицето му в ръцете си и го обсипа с целувки — челото, устните, страните, мократа гръд, раменете.

Той я притисна здраво към себе се, а пръстите му погалиха мокрите й коси.

— Скай, скъпа моя Скай…

Устните им се срещнаха и в душата на Скай сякаш изгря слънце. Бе жив, тук, при нея, на борда на „Бои Бел“.

— Е, така не може! — простена Тио Кинсдейл. — И двамата са полуголи!

— Тио! — каза предупредително Спотсууд. — Не бъди толкова безчувствен! Та те са съпрузи. Да ти напомням ли, че това бе твое дело? Остави ги още малко на спокойствие, след това самият аз ще сложа край на любовната прегръдка.

Още малко спокойствие… Скай изобщо не чу тези думи. Живееше в собствен свят и той се наричаше Рай, Милваше безспир лицето на Рок, гледаше го право в очите, положи глава на гръдта му, за да чуе сърцето му. Всички нейни сетива сякаш искаха да се уверят, че той е жив.

Когато се отделиха един от друг, погледът й падна върху безбрадото му лице, мократа коса без перука, бронзовите рамене на пират… А на борда бе губернаторът. Той непременно щеше да разбере, че лорд Кемерън е известният пират Сребърния сокол. Просто нямаше измъкване в тази ситуация. Рок излезе жив от битката си с Логан и огъня, за да свърши дните си на бесилката.

— Не! — прошепна тя ужасена.

Рок повдигна неразбиращо вежди.

— Какво има, Скай…

— Така, мили деца. — Спотсууд пристъпи към тях. — За съжаление се налага да смутя срещата ви…

— Не! — Скай се вкопчи отчаяно в мъжа си. — Сър, вие нищо не разбирате. Не бива да го отвеждате.

— Мила моя, аз трябва само да…

— Не!

— Скай! — промълви Рок стъписан.

Внезапно обаче тя не издържа. Напразно се опита да събере мислите си и да запази в себе си светлината, но мракът, който я притегляше в бездната, бе по-силен. Опряна в гърдите на мъжа си, тя загуби съзнание.

— Боже мили, какво стана с нея? — Тио пристъпи разтревожен.

— Няма нищо, приятелю — успокои го Спотсууд. — Загуби съзнание, нищо друго. Не се учудвам, след всичко, което и се е струпало на главата! Не се безпокой, младежът ще се погрижи за нея.

— Ще я сложа да легне — поясни Рок.

— Да, но… — заекна бащата на Скай.

— Тио, те са мъж и жена — повтори губернаторът.

Лорд Кинсдейл се зае с достойнство да оправя пострадалото си облекло.

— Така е, Аликзандър, прав си, става дума само за…

— Всичко е наред — прекъсна го Спотсууд. — Питрок, моля те, след като се погрижиш за нея, ела при мен, трябва да поговорим.

— Когато Скай се събуди, стаята се осветяваше от слънчева светлина и тя осъзна с удивление, че си е у дома.

У дома. В Кемерън Хол.

Бе облечена в светлосиня нощница с дантели по яката, ръкавите и в долния й край. Косата бе суха и се чувстваше освежена и отпочинала. Явно бе спала Дълго. Лежеше в леглото на мъжа си и този факт я накара да се изправи и да седне.

— Рок! — извика тя, но никой не отговори. Може би Спотсууд го е арестувал за упражняване на пиратство и го е пратил в Уйлямсбърг на съд. Сигурно присъдата вече е издадена. Смъртната присъда…

Ще го обесят.

— О, не! — Скочи от леглото. Как е могла да проспи цялото това време? Сигурно се дължи на коняка, който й дадоха. След като стана от леглото, почувства главоболие и леко замайване. Огледа се наоколо. Каква ирония само! Най-сетне да прекара една нощ в красивото, меко легло на мъжа си, а той да не е до нея. Слънцето обливаше с лъчите си разкошната стая, която той толкова обичаше, а тя бе сам-сама в нея.

С болка и меланхолия си спомни за цялото това време, което бе отминало от първата й среща със Сокола. После докосна неволно корема си и отново се сети за онова странно замайване, което почувства преди това. Той искаше наследник. Може би неговото дете щеше да бъде единственото нещо, останало от него — син, носещ неговото име, който трябва да поеме един ден любимата му плантация Кемерън Хол.

— Моля те, мили Боже, нека това да е вярно.

И тогава се отправи решително към вратата. Не, няма да наблюдава бездейно как бесят бащата на детето й. Баща й ще й помогне. Той трябва да каже пред съда, че по време на пожара Рок му е спасил живота. Сигурно и други щяха да се застъпят за Сокола.

Трябва веднага да посети баща си, губернатора, Питър — когото и да било. Без изобщо да разсъждава повече, тя излетя от стаята, както беше по нощница. Спря за малко в галерията на предците.

— Няма да го оставя сам в бедата и ще го спася. Заклевам се! — прошепна тя на портретите. — В началото наистина не исках да дойда в тази къща, признавам си. Сега обаче и аз съм част от дома. Мисля, че очаквам дете от него… и… аз го обичам от цялото см сърце. Той е животът ми. Затова и мястото, което представлява такава ценност за него, е и мое място.

Представителите на рода Кемерън я гледаха отгоре. Стори й се, че по лицата им пробягва окуражителна усмивка — в сребристите очи на мъжете, в меките, красиви, всезнаещи черти на жените.

Скай се спусна надолу по стълбата, прекоси залата и влетя в кабинета. Баща й и Спотсууд седяха в удобни кресла, пушеха лула и пиеха кафе от ценните Кемерънови чашки.

— Насочи се направо към губернатора.

— Къде е той? Татко, нека ми каже къде е мъжът ми! Искам да го видя веднага! Можете да го арестувате, но няма да го окачите на бесилото. Твърдо съм решена да не допусна това. Ще се боря за него със зъби и нокти, до последна капка кръв. Та той те освободи от пленничеството, татко!

— Знам, дете мое…

— А вие, Аликзандър! Позволихте на Сокола да свърши мръсната работа вместо вас. Правителството на Вирджиния няма право да се намесва във вътрешните дела на Северна Каролина. Затова и търпяхте нападенията на Сокола над други пирати във водите на Северна Каролина. И за благодарност искате сега да го обесите? И така — къде е той?

Тио и Аликзандър размениха погледи. Губернаторът повдигна недоумяващо рамене.

— Мисля, че е на реката. Спомена за някакво място до брега, красиво, самотно местенце, някъде зад гробището. Ако се спуснеш по хълма покрай стария дъб, ще видиш Питрок.

— Добре, но нали…

— Потърси го и поговори с него.

Тя отстъпи объркана към вратата. Знаеха ли тези двамата какво говорят? Или пък наистина щеше да открие Рок на брега? Трябваше да го прегърне, да му обещае наследник. Поне още веднъж да усети прегръдката му, преди да го изправят пред съда.

Скай изгледа втренчено баща си и губернатора, а след това им обърна рязко гръб и излетя от къщата.

— Милейди! — извика стъписан Питър, когато я видя да прекосява поляната по нощница. Тя обаче не му обърна никакво внимание и продължи да тича по пътя си — надолу по склона покрай старите дъбове. Отдясно бе гробището. Постоянно се спъваше и подхлъзваше в меката трева, но нищо не можеше да я спре. Трябваше незабавно да открие мъжа си…

— Рок! — извика тя, когато се приближи до брега.

— Внезапно той изникна пред погледа й — добре облечен, в тъмночервен редингот, светлокафяви къси панталони и обувки с катарами. Тъмната му коса не бе напудрена, но в замяна на това — спретнато прихваната в плитка. Придържаше се с една ръка в ствола на дъб и гледаше втренчено водата.

Чу името си и се обърна. Сребристите му очи просветнаха, а по устните заигра усмивка. Останала без дъх, тя се запрепъва по склона, за да попадне накрая в обятията му.

— Скай! — Сблъсъкът на двете тела едва не ги запрати на земята. Питрок Кемерън притисна здраво жена си към себе си. Тя го загледа изпитателно в очите, помилва гладко обръснатите бузи и го целуна. Той сложи ръка на сърцето й, което биеше бясно. — Скъпа, единствена моя…

— О, Рок, обичам те и няма да допусна да те отведат!

— Кой може да ме отведе, скъпа?

Тя долови сладкия аромат па боровите иглички, които покриваха земята, усети топлината на слънчевите лъчи, сянката на дърветата — брези, дъбове, борове. Не й убягна и пламъкът на страстта в гръдта на Рок, сребристото сияние на погледа му. Тук бе неговият рай, място, сякаш създадено за любов, далеч от грижите и тревогите на останалия свят.

— О, Рок — прошепна тя, — мисля… почти съм сигурна, че…

— Какво искай! да кажеш, скъпа? — попита той тихо.

— Аз… аз ще имам дете. — продължи да говори бързо и напрегнато, още преди той да й отговори. — Не знам кой е бащата — лорд Кемерън или Сребърния сокол. Каквото и да става обаче, аз ще го отгледам. Не съм загубила надежда, че ще прекарам остатъка от живота си до теб…

— Не бих те посъветвал да губиш тази надежда! О, мила — ще си имаме бебе… Кажи, че не се заблуждаваш! — Неговият нежен глас проникна дълбоко в душата й и в очите й бликнаха радостни сълзи.

— Да, мисля, че не бъркам. А сега…

Преди да продължи, целувка запечата устата й. Прегърнати, двамата се свлякоха на мекия килим от борови иглички. Рок повдигна глава и промълви:

— Бог да те благослови, ангел мой. Толкова много те обичам — ще ми повярваш ли най-сетне?

— Да, вярвам ти.

Той се усмихна щастливо и заразвързва ширитите на нощницата. Устните му се плъзнаха по гърдите й и устата му се впи в едно от розовите връхчета.

— Рок! — Тя простена и го дръпна за косата. — Престани, моля те, трябва да поговорим…

— О, имаме достатъчно време. Пред нас е целият живот — отвърна той, притиснат до нейната топла, копринена плът.

— Не! — Тя го отблъсна с всички сили от себе си. Боже, колко е хубав, си каза тя, колко красив, прелъстителен и мил… Животът без него би бил непоносим. — Изслушай ме, Рок. Трябва да помислим за твоята защита пред съда. За целта са ни необходими свидетели, които да дадат показания в твоя полза.

Той отново впи устни в гърдите й, но тя се овладя и решително успя да се пребори със страстта, коя го се събуди в нея.

— Рок! Говоря напълно сериозно!

— М-мда…

— Ще те обесят!

Той я изгледа усмихнат.

— Щом като се налага да умра, то люби се с мен поне още един-единствен път, скъпа моя съпруго.

— Изслушай ме най-сетне…

— Виждала ли си някога тъй прекрасно кътче на земята като това тук? — Той свлече нощницата от раменете до бедрата и тя остана да лежи пред него полугола. — Това е моята райска градина. Не усещаш ли лекия бриз по тялото си? Нежен като милувките ми, нали? Открий сетивата си за този въздух, който те докосва там, където бяха устните ми, за прохладата по кожата ти. А птичките, не чуваш ли птичките, скъпа? Мелодичните им, сладки трели — толкова благозвучни, истинска радост за слуха? А благоуханието на пръстта, на цветята? Ароматът им не е тъй пленителен и възбуждащ като твоя, но е все пак приятен…

— Моля те, престани! — примоли се Скай и се опита да отблъсне главата му, когато горещият връх на неговия език се плъзна по корема й. Запреглъща мъчително и се предаде. Дръпна Рок към себе си и жадно впи устни в неговите. В очите й заблестяха сълзи. — Никога, никога не ще позволя да те обесят.

Дългите мигли се сведоха над очите му.

— Няма да ме обесят, любов моя.

— Какво? О, Рок, не бива да си толкова самоуверен, само защото носиш името Кемерън.

Той забави отговора си. Замилва леко гърдите й — тя изглеждаше по-красива от всякога. Клоните над тях се поклащаха бавно, а нощницата обгръщаше бедрата на Скай като благоуханен син облак. Буйната коса, обрамчила лицето й, пламтеше в огнените багри на залеза. А в очите й, в очите й трептяха сълзи на най-съкровена любов.

Никога до този момент не бе осъзнал с такава яснота какво може да направи от човек любовта. В този миг това чувство го изпълваше целия — по-драгоценно от самия живот, от земята, от цялата вселена дори. Скай бе неговият живот, а в утробата й живееше неговото дете. Бъдещето се възправи пред него в искрящи, светли багри. По-прекрасен от когато и да било му се стори и Кемерън Хол, защото отсега нататък щеше да го споделя с жена си. Той въздъхна и отметна една разбъркана къдрица от челото й.

— Не мога да изразя с думи, скъпа, колко те обичам.

— И аз те обичам — прошепна тя със сподавен глас. В очите й все още искряха сълзи.

Той я притисна към себе си.

— Няма да ида на бесилката, любов моя, защото още от самото начало губернаторът бе посветен във всичко.

— Какво? — Тя се отскубна стъписана от него и му напомни за онази безкрайно храбра съблазнителка, която така ожесточено се дуелираше с него при първата им среща на борда на „Силвър месенджър“.

Той кимна с глава и я загледа право в блесналите очи.

— По изричното желание на Спотсууд аз приех ролята на пират, но през цялото това време не съм ограбил никого. Трябваше да разкрия истинските планове на негодниците, които те коват в своите свърталища. Корабите, които завладявах, бяха или мои собствени, или несъществуващи, или пък трофеи на пирати. Последните след това връщах на истинските им собственици.

— Да, но…

Той само вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Естествено Спотсууд ще отрече всичко — бидейки верен слуга на короната. Преди няколко години пирати плячкосаха един от моите кораби и изклаха екипажа. Реших да си отмъстя. Аликзандър и аз прекарахме една цяла нощ с много бутилки ром — и така се роди Сребърния сокол.

— А Боун Кей?

— От петдесет години островът е собственост на семейство Кемерън.

— О-о…

— Страшно съжалявам, скъпа, но не бе възможно да те посветя по-рано в тази тайна. Ти и без друго ненавиждаше мъжа си, а аз се заклех пред Спотсууд да не издавам истината.

— Добре, а Робърт…

— Един от най-старите ми и добри приятели. Подарих му парче земя, граничещо с нашата. Възнамерява да го обработва.

— А мистър Соумз, сеньор Ривас и…

— Всички тези хора са влюбени в Карибите. Освен това аз не възнамерявам да се разделям с острова си. Той пази прекрасни спомени, а и зимно време там е изключително приятно. Междувременно амнистията, за която ти спомена, вече е факт. Кралската власт вече е взела Ню Провидънс под свой контрол. Сребърния сокол ще се закълне във вярност пред короната, за да не бъде подведен под отговорност, след това ще припише цялото си имущество на своя заслужил братовчед лорд Кемерън и с това присъствието му в голямата книга на историята се изчерпва.

— И никога вече няма да излезеш в открито море? — прошепна тя.

— Не като пират. Това вече е минало. Джек и Логан са покойници, а един ден Спотсууд ще хване и Чернобрадия. Аз лично не съм в състояние да се бия с този човек и затова губернаторът взе решение в бъдеще да служа на Англия по друг начин. Сега съм само лорд Кемерън, можеш да ми вярваш, любима.

— О-о…

Той погали нежно лицето й.

— Обичам тази страна. Тук ще се роди и ще израсне синът ни — в най-красивата плантация на Тайдуотър, Вирджиния.

— Мм…

— Кажи нещо! — помоли я той. — Толкова дълбоко ли съжаляваш, че Сокола няма да бъде обесен?

Тя само поклати глава, обви ръце около врата му и се предаде на насладата от допира на стегнатото му мускулесто тяло.

— О, щастлива съм, че няма да иде на бесилката! И тъй като тази необходимост вече не съществува…

— Да? Какво тогава?

— … настоявам той да ме люби тук, в своя рай. Може пък за в бъдеще изобщо да не се наложи да служи на короната, тъй като лейди Кемерън смята да го ангажира изцяло.

— Сокола вече не съществува. Лорд Кемерън е този, който ще ти посвети живота си, който ще ти подари цялата си любов и страст.

Тя се разсмя и загали неговата гъста, тъмна коса.

— Знам, скъпи, знам. Но в сърцето ми моят съпруг винаги ще си остане безразсъдно смелият пират, когото ще любя в неговата райска градина. Това обаче не е най-важното. Важното е, че те обичам — независимо дали си негодник или джентълмен, Сребърния сокол или лорд Питрок Кемерън. И сега искам незабавно да ми докажеш своята любов.

— На вашите заповеди, милейди — прошепна той и в сребристосивите му очи пламна гореща страст.

Не след дълго осъществяването на желанието й бе вече факт.