Хедър Греъм
Любовницата на корсаря (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Рок започна бавно да се връща в съзнание, а пред лочите му трепкаше белезникава светлина. Вонеше ценният на долнопробна пристанищна кръчма. Тялото му потръпна, когато напипа под себе си парчета счупено стъкло. Видя пред носа си обувка с катарама и над нея мускулест прасец. До слуха му достигна тих смях. Застена и затвори отново клепачи.

— Хайде, момчето ми, ставай!

Рок се изправи с мъка и седна. Погледът, който плъзна по Спотсууд, не бе благ.

— Какво търсиш в стаята ми? Да не би да си знаел в какво състояние ще ме намериш? Какво означава всичко това?

— Честна дума, Питрок, нищо не знаех, но сега трябва непременно да говоря с теб. Затова, щом видях жена ти да излиза, веднага побързах да дойда при теб.

— Излязла ли е? — Рок скочи на крака и разтресе глава в отчаян опит да разпръсне мъглата в мозъка си. — Да върви по дяволите тази мръсница! Да я гоня аз по моретата, след това в тъмния лес, а тя на мен… Като я хвана, тутакси ще я прикова с най-здравите вериги, пък да видим тогава. Впрочем къде е сега?

— Ами, търси Сокола — обясни губернаторът самодоволно.

— Какво-о?

— Лично аз я посъветвах да направи така.

— За Бога, как така си я посъветвал? — извика Рок, невярващ на ушите си. — Ти изобщо не можеш да си представиш какъв номер си ми скроил!

— По моему, направил съм ти голяма услуга.

— Глупости! Я помисли! — Рок притисна длани в слепоочията си и се свлече на леглото. — Чувствах се ужасно, още когато се завърнах от последното си приключение с тази жена — моята съпруга — и не смеех да я докосна. А сега какво — отново ли да влизам в чужда кожа? Баща й трябва да бъде спасен от законния й съпруг, не от другиго. Тази сутрин исках да тръгна по море, със законния си кораб, със законния са екипаж…

— Робърт Ероусмит е подготвил шалупата на Сребърния сокол за отплаване и те очаква на реката. Единственото, което трябва да сторим още, е да си залепиш брадата…

— Последният път беше истинска. — Рок се поглади по гладко избръснатата брадичка и скръцна със зъби. Преди, когато тръгна да посрещне жена си по море, времето беше достатъчно, за да му израсте красива брада. Този път обаче се налагаше да си послужи с изкуствени средства. Това не му се нравеше, но в едно нещо губернаторът бе прав — наистина е по-добре Сребърния сокол да се бие с Логан, а не Питрок Кемерън. В случай на битка или някаква схватка негова светлост нямаше да може да разчита на ничия помощ, докато Сокола със сигурност щеше да получи подкрепление от други пирати. Всекиму бяха известни „роднинските връзки“ между двамата и затова за Рок все още не представляваше трудност да заблуждава хората. Но да играе тази роля пред собствената си съпруга — това не можеше да продължава вечно.

Буквално завиждаше на Сокола и до предната вечер все още желаеше да се вмъкне обратно в старата си кожа, в самоличността на мъжа, който можеше съвсем безгрижно да се съблича пред Скай, и то без да се бои, че ще открие предателската бенка на тялото му. Видеше ли я, щеше веднага да го разкрие — него, заел мястото на собствения си братовчед, негодника, чумата на моретата, отрепката. Или с други думи — мъжа, комуто драговолно бе дарила любовта си.

Внезапно го обзе бяс. Тази малка мизерница! Авантюристка! Прелъсти го, за да го измами, да му нанесе удар в гръб. Точно него, законния й съпруг! И за какво всичко това? За да посети някакъв си пират. Може пък и да не е толкова лошо, да разиграе отново театрото с пирата.

— Та значи, изпратил си я да търси Сребърни;, сокол, така ли?

— Така трябваше, Рок.

— А не ти ли дойде поне наум да ме предупредиш?

Губернаторът повдигна рамене, а в очите му се появи сърдит блясък.

— Как можех да предположа, че ще позволиш на една слаба жена да те надвие, а? Просто не е за вярване! Великият лорд Кемерън от Кемерън Хол да го прекарат с най-стария трик на света.

— Хм… да — Рок скръсти ръце пред гърдите си и кимна лаконично. Май наистина бе заслужил подигравките на приятеля си. Само че Скай заслужаваше да й се случат много повече неща и тя непременно щеше да си ги получи.

— Поставяш ме в много неловко положение.

— Е, вече четири години се справяш чудесно в такива ситуации.

— Трябваше да й кажа истината.

— Не, не бива, все още не. Едва като се върнеш тогава ще можеш да й обясниш всичко. Обеща ми да запазиш тайната, Питрок. Ти си ми нужен — по-точно Сребърния сокол ми е нужен. Само с негова помощ мога да разбера какво става в Карибите и по брега на Северна Каролина. Все още не бива да я посвещаваш в тайната.

— Хич и не мисля, поне на първо време — отвърна Рок. Каква ли роля щеше да играе Скай този път? Сребърния сокол копнееше да я целува, да я изкусява — така, както и тя изкуси лорд Кемерън тази нощ. А лорд Кемерън пък гореше от желание да обвие красивия и врат с ръце. Беше го направила на глупак. Нека тогава да вика другия на помощ.

— Трябва да побързаш — подкани го Спотсууд. — Тя тръгна малко преди да дойда тук. Няма да й трябва много време, докато поразпита мъжете в кръчмата. Съвсем скоро ще я упътят към Блекхорз на реката.

— Блекхорз ли? Та там гъмжи от най-гнусни типове.

— Да, и понеже вече са виждали Сребърния сокол в тази кръчма, не е никак изключено да се поява там, нали? Отивам да проверя дали Питър вече е пристигнал с костюма ти. — На вратата губернаторът се извърна отново. — Наистина беше необходимо, Питрок. Знаеш не по-зле от мен, че Сребърния сокол се радва на уважение сред всички пирати и негодници. Срещу него те няма да предприемат нищо. Но против лорд Кемерън ще се обединят всички и неминуемо ще го изпратят на морското дъно.

— Добре, добре, необходимо е наистина. — Рок докосна слепоочието си и простена. — Главата ме боли страшно. Трябваше да ме предупредиш. Щях непременно да предоставя възможност на Скай да се измъкне уж незабележимо от дома.

Тънка усмивка заигра по устните на Спотсууд.

— Не знам, не знам… Може пък да е било от полза, че всичко стана точно по този начин.

Той напусна стаята, а Рок зачака замислен пристигането на Питър. Трикът на Скай може би наистина не бе необходим, но пък, от друга страна, сладкият обет за съвместно бъдеще изкупваше болката в главата. Вероятно си имаше предимства, че отиде да търси Сребърния сокол. В края на краищата те тримата — Сребърния сокол, лейди Кемерън и съпругът й — бяха обединени от обща работа.

 

— Всеки момент той ще ви настигне, милейди! — простена Мати, хвърляйки погледи през рамо. Убедена беше, че младата господарка върши огромна глупост. Ей сега от къщата ще излети разяреният съпруг и ще подгони жена си, която се опитва да избяга. А Мати нямаше ни най-малкото желание да се изпречи в такъв момент на пътя му.

— Затова и трябва да побързаме — подкани я Скай.

Мати се чувстваше много нещастна, но все пак тя самата реши да придружи Скай. Остави лорд Кемерън сред локва ром с крайно смесени чувства, но не биваше момичето сам-само да се впуска в това опасно приключение. Всъщност тя бе отгледала своята господарка и привързаността й не бе намаляла дори и след дългогодишната раздяла.

Скай се отправи с бързи крачки към най-близката кръчма, чиято слава бе още по-лоша, отколкото предишната, в която бе започнала своите разследвания. Но въпреки това Мати не изпитваше страх. Та те се намираха в Уйлямсбърг, града на губернатора Спотсууд, и сигурно всички знаеха, че лейди Кинсдейл вече се казва лейди Кемерън и че негова светлост би очистил всеки, който се опита да посегне на жена му.

Когато приближиха кръчмата, от тъмнината иззад някакви дървета се отдели сянка. Изплашена, Мати се хвана за ръката на Скай. Тих глас извика:

— Лейди Кемерън!

— Пазете се! — предупреди Мати, но Скай се обърна към призрачната фигура, която вдигна ръка и след това се отдръпна назад.

— Не се приближавайте!

— Какво искате? — попита Скай.

— Разбрах, че разпитвате за корабите, които в момента се намират в Джеймз Ривър, и за един определен пират.

— Какво знаете за него? — Скай нервно направи крачка по посока на сянката.

— Останете на мястото си!

— Моля ви, нека се върнем у дома! — примоли се Мати. — Ще отидете при лорд Кемерън, ще коленичите пред него, ще изиграете ролята на загрижена съпруга и ще му обясните, че се е случило нещастие.

— Нещастие ли? — прошепна Скай. — Значи аз просто ей така, по погрешка, съм му разбила главата с бутилка ром, така ли? Не, Мати. Трябва да открия Сокола. Само той може да спаси татко.

— Ей, вие там! — извика мъжът от сянката. — Ще преговаряме ли, или не?

— Ще преговаряме — отвърна Скай. — Появи се лек ветрец и по гърба на Мати пробягна неприятна тръпка.

— Ще ви кажа къде да намерите Сребърния сокол.

— Къде? — Сърцето на Скай ускори своя бяг. Може би наистина бе по-добре да се завърне при мъжа си, отколкото наново да влезе в света на негодниците, свят, изпълнен с толкова изкушения… При тази мисъл тя отново осъзна колко много обича Рок. Само че баща й бе под властта на Логан, някъде насред открито море.

— Е, къде е Сокола?

— Не бързайте толкова, милейди. На врата ви виси смарагд. Първо трябва да го получа.

Пръстите й докоснаха висулката със скъпоценния камък, който тя носеше през първата любовна нощ със Сокола… Е, можеше да си позволи да го даде на този човек. В джобовете си и без друго имаше достатъчно злато. С него щеше да заплати за спасението на баща си. Свали огърлицата и понечи да я хвърли в тъмното, но гласът нареди:

— Почакайте! Приближете се малко и пуснете накита на земята!

— Не! — извика Мати предупредително. — Може да е лъжец и мошеник. Ще избяга със смарагда, без да ви кажете това, което искате. По-добре оставете на мен. — Отскубна бързо огърлицата от ръката на Скай, като не й даде възможност да протестира, изтича към тъмната фигура и хвърли бижуто на земята.

Някаква ръка се пресегна и го вдигна.

— Ще намерите Сокола в кръчмата Блекхорз, на юг по реката. — Мъжът се обърна рязко след произнасянето на тези думи и за миг изчезна зад кръчмата. Скай го последва и видя как възсяда червеникавокафяв кон.

— Ей, почакайте! Не знам къде се намира това място… — Млъкна обаче смаяна, когато разпозна Робърт Ероусмит, първия офицер на Сокола. — Робърт!

— Милейди… — Той докосна шапката си с тръст. — Елате с мен.

Нямаше време нито да се съгласи, нито да отхвърли това нареждане, защото той я хвана и я вдигна до себе си на седлото.

— Скай! — изкрещя Мати и се затича след нея.

— Кажете й, че всичко е наред — разпореди Робърт.

— Мати! Не се тревожи — това е приятел! — Изплашеното лице на Мати събуди в Скай угризения, но също така и опасението, че икономката може да алармира Рок и той да я последва начаса. Загледа се с тревога в тъмния път, по който яздеха с Робърт. Тази нощ криеше много по-страшни опасности от мрака. Ако лорд Кемерън се натъкнеше па Сребърния сокол, сигурно щеше да го убие. И виновната щеше да бъде тя, защото каза, че Сокола я е насилил…

Не, по-добре да не мисли за такива неща. Сега Робърт ще я заведе при своя господар и тя ще трябва да го накара незабавно да избяга. Колко лекомислено от негова страна — да дойде във Вирджиния. В Северна Каролина губернаторът Идън явно търпеше пиратите. Но тук, във Вирджиния, Аликзандър Спотсууд ги беше подгонил безмилостно. Следователно Сокола бе длъжен да напусне този щат. Непременно трябваше да стори това, не на последно място, за да спаси лорд Тио Кинсдейл и да прибере златото, което Скай носеше със себе си.

Щеше да му даде само това злато — него и нищо друго.

С трепет си спомни деня, в който лежеше под слънцето в обятията на пирата и чувстваше по голата кожа докосването на тъмната му брада. Спомни си и за онази първа нощ, в която тя първа отиде при него… Тогава не можеше да знае още, че ще залюби един ден и Питрок Кемерън.

Тя успя да преодолее страха от тъмнината. Рок бе мъжът, който й помогна да преодолее страданието по отминалото. А Сребърния сокол пък и показа, че във всеки мрак има лъч светлина.

Сребърния сокол…

Макар кралят на пиратите да бе първият, на когото подари сърцето си, тя все пак обичаше мъжа си. От една страна, копнееше за нова среща, но от друга — я побиваха тръпки. Какви ли спомени пазеше още? Какво ли щеше да поиска от нея? Душата й? Бе ли в състояние тя да му я продаде още веднъж? Тялото й се разтрепери и Робърт прошепна в ухото й:

— Студено ли ви е?

Тя само поклати глава.

— Боя се само от повторната среща със Сокола. Наистина ли знаете къде се намира?

— Да.

Този човек се държеше винаги добре с нея. Естествено, радваше я, че е във Вирджиния. Но също така се страхуваше за него.

— Робърт, не биваше двамата с господаря ви да идвате тук.

— Сокола е способен на всякакъв риск.

— Е, в Уйлямсбърг не посмя да дойде.

— Това сторих аз вместо него.

— Шпионирахте ли?

— Тъй вярно, милейди.

— Ако ви хванат, ще ви окачат на бесилото.

— Хората на Сребърния сокол не ги хващат.

— Да, но…

— Аз съм Робърт Ероусмит, милейди, добър поданик на Негово Величество, порядъчен гражданин на кралската колония Вирджиния. Както виждате, не може да ми се случи нищо, — след кратка пауза попита: — Добре ли се чувствате? След двадесетина минути пристигаме.

Отдавна бяха оставили уличните фенери зад гърба си и конят се движеше в по-бавен тръс. Луната осветяваше пътя. Въпреки това Робърт се тревожеше дали Скай няма да се уплаши от тъмнината.

— Чувствам се много добре — отвърна тя трогната и му хвърли къс поглед през рамо. — Боя се само, че мъжът ми ще ме последва. Не искам да ви срещне.

— Толкова ли е опасен?

— Би убил всеки пират.

— А вие бихте ли ме защитили?

— О да. Винаги сте били толкова мил с мен, Робърт.

— Мъжът ви би ли очистил и Сребърния сокол, или ще почака, докато той увисне на бесилката?

Скай потръпна. Предпочиташе изобщо да не мисли за възможния сблъсък между Рок и Сокола. Та нали един от двамата щеше да загине…

— Моля ви, Робърт, побързайте! Трябва да стигнем до Сокола и след това по най-бързия начин да напуснем Вирджиния. Баща ми…

— Знам вече, милейди. Само че, ако Сребърния сокол разпъне платна, вие няма да можете да го придружите. Трябва да се завърнете у дома.

Не, за такова нещо не можеше да става и дума. Но сега не бе подходящият момент за спор. Щеше да реши този въпрос по-късно.

Робърт насочи коня към реката. С този мъж се чувстваше в безопасност — макар да бе присвоил смарагда й. Каква благодат — да усещаш нощния вятър как бие в лицето ти, да виждаш сребристото сияние на луната. Почувства вътрешната увереност, че всичко ще свърши добре.

— След малко сме в Блекхорз — съобщи Робърт. — Моля ви през цялото време да стоите до мен, милейди.

Тя кимна. И на крачка нямаше да се отделя от него, тъй като кръчмата не вдъхваше особено доверие. От прозорците и отворената врата струеше мътна светлина. Чуваше се груб смях.

Робърт слезе от коня и сне Скай от седлото. Тя сложи качулката на тъмносиньото наметало, хвана своя придружител под ръка и двамата поеха по разклатени дървени стъпала към входа.

Не, това не бе място за дами. Помещението бе изпълнено с гъст дим, а въздухът вонеше на развален ейл и кисела пот. И мъже, и жени, всички изглеждаха нечистоплътни. Един от тях носеше черна превръзка на окото и накривена перука с плитчица, а широките му плещи заплашваха да спукат явно крадения редингот с цвят на горчица.

На една от масите моряци в ленени ризи се закачаха с едрогърда чернокоса проститутка. Един си пъхаше ръката в дълбоко изрязаното деколте, друг пък я целуваше, а след това се разсмя гръмогласно.

Робърт се покашля, а Скай запита недоверчиво:

— Наистина ли Сокола е тук?

— О да, милейди. Това място е създадено като че нарочно за пирати.

Стори й се, че в очите му проблеснаха весели искрици и отвърна:

— Да, той наистина е пират, и някой ден ще увисне на бесилката. — Още недоизрекла тези думи, от една маса стана някакъв пиян и се хвърли към нея. Скай изпищя.

Робърт му препречи пътя светкавично и го просна на земята с добре премерен удар.

— Тази тук е дошла на гости на Сокола, ясно ли е? — обясни той на останалите. — Направете път!

Посетителите се отдръпнаха встрани и Робърт поведе Скай към някакви тесни стъпала в дъното на залата. Тя усещаше върху си жадните погледи, който я следваха. Мъжете вероятно бяха хвърлили око на парите и или на нея самата, докато жените при пръв удобен случай биха й взели дрехите от тялото. Но никой не посмя дори да я докосне, защото тя бе тук заради Сокола.

— Какво ужасно място, Робърт!

Той само се усмихна.

— Както казах вече, най-подходящото място за пират. Впрочем, тук не бива и да ревнувате.

— О, не съм ревнив човек.

— Е, в последно време изглеждаше, като че ли вие двамата, така да се каже, успяхте, хм, да преодолеете известни затруднения. Но той, разбира се, си остава мошеник, какъвто си е бил винаги.

— Наистина ли? Благодаря за напомнянето, Робърт, изобщо не бях забелязала.

Стигнаха края на стълбището, където отвориха някаква врата. Скай се промъкна през нея, а той затвори зад гърба й. Първоначално очите й трябваше да привикнат със здрачевината в стаята. Отнякъде долетя тих смях и в този момент тя откри Сребърния сокол.

— Лейди Кинсдейл! Не, лейди Кемерън, нали? — Лежеше на някакво легло с разголена гръд. В него се бе сгушило хубаво червенокосо момиче. Изглежда, че никак не го притесняваше присъствието на Скай.

— Да, лейди Кемерън — потвърди тя и тръгна към него. Ако тази отрепка искаше да я нервира, сега щеше да преживее изненада. Никога, ама никога нямаше да издаде колко я заболя в този миг. Бе вярвала, че топ наистина я обича…

Не, не бе ревност. Този мошеник не бе в състояние да породи в нея подобни чувства. Какво безсрамие, да я посреща по този начин! А през целия път насам тя размишляваше как да се държи, ако като възнаграждение за услугата, поиска от нея любовта й… Каква заблуда!

Ръцете му лежаха скръстени върху завивката, която пък стигаше едва до кръста. Той обърна брадясалото си лице към нея я и се усмихна.

— Естествено не ми се полага да задавам въпроси на една дама, но все пак — какво търсиш в тази мизерна кръчма? Толкова ли ти липсвах? Искаш може би да се върнеш при мен? — без да изчака някакъв отговор, той започна да дразни червенокосата. — Трябва да знаеш, че ако лейди Кемерън поиска да заеме мястото ти, си длъжна незабавно да го отстъпиш и да изчезнеш, Ивет.

— Дошла съм тук, за да поговорим по делови въпроси — сопна се Скай.

— О, о! — Том присви очи и лицето му придоби израза на човек, който много добре разбира важността на момента. Тя преглътна мъчително, когато осъзна колко много прилича на мъжа й. Братовчеди ли? Биха могли да са близнаци. Ако не бе ги видяла в Боун Кей по едно и също време и двамата, щеше да си помисли, че Сокола и лорд Кемерън са един и същ човек.

— Искам… — започна Скай, но той побърза да я прекъсне.

— Ивет, става дума за бизнес. — Шляпна нежно спътничката си в леглото но задните части, а тя се изправи, завита в чаршаф, и се загледа в Скай, сбърчила нос.

— Аха, делови работи значи! Да не би тази да ти плаща, когато спиш с нея?

Скай понечи да изкрещи възмутено, но в последния момент се сети, че девойката е курва, а самата тя, Скай, дама. Усмихна се, отиде бавно до умивалника, взе пълната кана и я изля до капка върху главата на Ивет.

— Соколе! Ако ти не я напердашиш, ще го сторя аз. — Ивет се накани да се нахвърли върху Скай, но Сокола я задържа със смях.

— Върви сега, дете мое. Щом като лейди Кемерън иска да говори с мен, трябва — поне заради общите спомени — да я изслушам.

— Кучи син такъв! — изсъска Скай.

Ивет премина покрай нея, хвърли й заплашителен поглед, след което се обърна към Сокола.

— Ще се видим по-късно, любими.

— Най-вероятно под бесилото — додаде Скай, а Ивет тресна сърдито вратата зад себе си.

Сокола тупна приканващо с ръка по леглото до себе си.

— Няма ли да полегнеш с мен, Скай?

— Никога!

— Не е изключено да променя решението ти.

— Не. Там, където се е въргаляла паплач, не лягам.

— Кого имаш предвид — мен или Ивет? Вероятно все пак Ивет, защото както знаят всички, аз съм не паплач, а отрепка.

Тя не обърна внимание на думите му и разкърши рамене.

— Нека поговорим най-сетне делово…

— Момент, моля? — Той седна в леглото и обви коленете си с ръце. — Изобщо не мога да те позная. Къде е останала страстната жар на жената, която бе с мен на Боун Кей?

— Уви, тя вече се е превърнала в лед. Ако ти…

— Значи, няма да легнеш до мен, защото друга е топлила леглото ми.

— Защото не искам да се оцапам — отвърна тя раздразнено. — Слушай сега, ценна е всяка минута…

— Не си ми разказала още нищо за брака си. Ако си спомням добре, ти твърдеше, че мъжът ти едва ли ще вземе жена, загубила вече добродетелността си.

Тя пое дълбоко въздух. Как го мразеше в този миг само.

— Сега това няма абсолютно никакво значение.

— Ах, Скай… — отметна завивката и се изправи пред нея чисто гол. Тя извърна бързо глава, решена да не го поглежда. Той обаче се приближи бавно до нея и сне качулката от главата. Косата й се разпиля по раменете. — Нима си забравила, че съм пират, лейди Кемерън? Всички знаят какво правят пиратите с жените.

Тя се дръпна страхливо.

— Кучи син!

— Не, отрепка — поправи я той.

Накани се да избяга, но той сграбчи ръката й и я запокити върху леглото. Тя се разкрещя и заудря напосоки, но той изобщо не обърна внимание на съпротивата й, хвърли се върху нея и коленичи с разтворени крака над тялото й. От очите му буквално се сипеха сребристи искри.

— Да, разбира се, аз съм пират, а ти, скъпа моя, отново си в моя власт. И след като си вече при мен, ще се насладя докрай на всичко това, което вкусих тъй охотно при последната ни среща.

— Стани веднага!

— Тъй като съм пират, мога да си взема със сила това, което ми отказваш. Нима такова държане не подхожда на пират?

В отчаянието си тя се опита да прочете в погледа му какво мисли. Топлината, излъчвана от голото му тяло, сякаш проникваше през наметката, роклята и фустите под нея. Той не беше мъжът, за какъвто го смяташе. Явно щеше да я изнасили най-безмилостно. Това, което бе казала на Рок, щеше да се окаже истина.

— Моля… — прошепна тя.

Стоманеният блясък в очите му се смекчи, той се наведе към нея и устните му съвсем леко, съвсем нежно, докоснаха нейните. След това се изправи отново.

— Изслушай ме, моля те! — Така и се искаше да го ненавижда, но близостта му разгаряше в нея огньове.

— За какво си дошла?

— Нуждая се от помощта ти. И освен това — мъжът ми може би ме преследва. Баща ми решил да тръгне по море към Боун Кей, след като „Силвър месенджър“ се завърнал. Наел нов капитан на кораба си, но той се оказал Логан, който взел баща ми в плен.

— Чух вече за това. Каза, че мъжът ти може би е по петите ти?

— Да.

— Къде го остави?

— Това интересно ли е? Казах ти вече — не трябва да губим нито минута.

— Нали знаеш, любопитен съм.

— Още не си ми казал дали ще ми помогнеш.

— Отговори първо на моя въпрос.

— Боже, колко си глупав! Ако Спотсууд те открие тук, веднага ще те окачи на бесилката.

— А пък мъжът ти тутакси ще ме очисти.

— То се знае.

— Или пък аз него. — Легна до Скай и се загледа в нея, облегнат на лакът.

Когато усети, че вече не я държи, тя скочи на крака.

— Не бъди толкова сигурен! Той се бие доста добре.

— Охо, да не би отвращението ти към лорд Кемерън да е преминало във възхищение? Допускам, че вече си спала с него. И отгоре на всичко ми идваш тук, възмутена до Бога, че в леглото ми лежи друга. Нима смяташ, че безсмъртната ми любов към теб ще трае вечно? Нима наистина си си мислила, че ще чезна от любов, докато тя се въргаляш в постелята на богоизбрания ми братовчед?

Вбесена, тя вдигна панталоните и ботушите му от пода и ги запокити върху разгаления му корем. Той само се ухили, въпреки че го заболя.

— Темпераментът ти си е все същият.

— Ще ми помогнеш ли или не, тебе питам?

— Трябва да си помисля малко.

— Ще ти платя.

— Естествено.

— Със злато.

Той прехвърли крака над ръба на леглото, пъхна се в панталоните си, а Скай се вторачи запленена в бронзовата му гръд, която се открояваше на сиянието на свещите. После седна на някакъв стол и заобува ботушите.

— Плащам в злато — повтори тя. — Ще ми помогнеш ли или не, кажи!

Сокола стана от стола, взе ленената риза от края на леглото и я навлече през глава. Усмихна се широко и се обърна към Скай.

— Имам си достатъчно злато, тъй като съм не само долен и низък пират, но и много предприемчив. Или, казано с други думи, златото ти, скъпа, изобщо не ме интересува.

— Длъжен си да ми помогнеш!

— Защо, моля?

— Защото… защото…

— Защото си дама, изпаднала в затруднение, затова ли? — Приближи се до нея, хвана двете и ръце и целуна поред всички кокалчета на пръстите й. — Или може би, защото аз бях първият? Жените умират за такъв род спомени, нали?

Тя се откъсна от него м посегна да го удари, но той хвана юмруците й още във въздуха и я притегли към себе си.

— Пусни ме веднага! — изсъска тя.

— Не съм те викал. Сама дойде при мен.

Тя не разбра дали имаше предвид тази нощ, или пък онази, другата, в по-ранния й живот, в рая на Боун Кей, когато тропическият вятър повяваше в стаята му.

— Моля те, пусни ме… — Поколеба се за малко. — Дали ще ми помогнеш или не — не знам. Само че не бива да оставаш тук нита миг повече. Спотсууд знае, че си във Вирджиния.

— О, така ли? — думите й като че изобщо не го обезпокоиха.

— Да. Ще те прати на бесилото. Побързай! Мъжът ми…

— Слушай, защо не потърси от него помощ? След като умее да се бие толкова добре… .

— Той не е пират.

Миглите му покриха сребристите очи и тя не разбра какво мисли.

— Добре, а ако беше пират?

— Да, но не е! Рок би могъл наистина да се бие с Логан, но не и да преговаря с него. Освен това, другите пирати няма да го подкрепят. Моля те…

При тези думи той я притисна с всичка сила към гърдите си.

— Знам къде е Логан.

— Помогни ми тогава, за Бога!

— Само срещу заплащане — отвърна той с цинична усмивка.

— Казах ти вече — ще си получиш златото.

— Не го искам.

— А какво друго?

— Теб.

Скай пое дълбоко дъх.

— Да, но…

— Аз назовах цената си. Искам да те притежавам, както на Боун Кей — ухаеща след къпане, сладка и изкусителна, а косата ти да пада върху разголените рамене като слънцето, затулено от облак… И още, разбира се, сърцето ти, тялото ти.

— Аз… не мога…

Сокола я пусна и се извърна.

— Това е моята цена — последната ми оферта. Или я приемай, или я отхвърли.

Разгневена, тя затропа с крак.

— Не е възможно да платя такава цена. Вече съм омъжена.

— Беше вече омъжена и когато преспахме за първи път заедно.

— Да, но не знаех още, че са ме омъжили.

— Знаеше обаче, че си сгодена, нали?

— Какво значение има всичко това? Не мога да платя тази цена.

Той вдигна черния редингот и го метна върху раменете си, препаса колана с пистолета, затвори токата и си сложи шапката с перото.

— Адио, милейди. Ще последвам съвета ти и ще се махна оттук.

— Не! — извика Скай, когато той се отправи към вратата.

Сокола се обърна съвсем бавно и вдигна учуден вежди.

— Аз… аз ще платя.

— Прекрасно. А твоят любещ съпруг?

— Той не те засяга изобщо. Нали ще платя?

— Може пък и да ме засяга. И то много.

— Какво?

— Е, няма значение. — Върна се при нея, пое ръката й и я целуна леко. — Сделката е сключена, госпожо.

— Да, така е.

— Да знаете, че ще си взема своето. Ако ще, след това и потоп.

— Да. — По гърба й премина хладна тръпка. Сякаш бе сключила договор със сатаната. Но на карта бе заложен животът на баща й. Още една нощ в обятията на пират не бе особено висока цена за спасението му. Не, всъщност цената бе висока — защото щеше да измами съпруга си.

Сокола я гледаше изпитателно. Сребристите му очи сякаш разчитаха мислите й.

— Ела. Ще спазя споразумението.

— И аз.