Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Viking!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 144 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Кони Мейсън. Викинг

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 2003

История

  1. — Добавяне

2

Остров Ман, лятото, 851 г.

Студени сиви вълни плискаха западния бряг. Земята бе мълчалива и безлюдна. Никакви селяни не се виждаха да сноват покрай брега. Никакъв дим не се издигаше над обраслите с дървета хълмове.

Селяните, които живееха на острова, добре знаеха, че не бива да строят жилищата си близо до брега, защото някоя орда жестоки викинги можеше да ги нападне през нощта и да избие всички. Те мъдро строяха селата си далече от морето, за да могат да затворят и залостят дървените порти на оградите, които пазеха селата, и да натегнат тетивите на лъковете си, щом се зададе опасност.

Никакъв звук не нарушаваше тишината на това лятно утро, само плискането на вълните по пясъка и острият крясък на чайките, докато издигащото се слънце разкъсваше утринната мъгла.

Застанало на пост на върха на хълма, който гледаше към морето, един младо момче от селото, увито в тежко вълнено наметало, се протегна и се прозя, изправяйки се сковано на крака. Бяха го натоварили да следи за появата на чужди кораби край брега и да предупреди селяните навреме, за да се въоръжат. Не беше видял нищо, откакто пое поста от друго момче предната нощ, и се беше уморил да гледа към пустото море. Бръкна в омазнената си кожена торба, за да извади закуската — черен хляб и сирене, — но преди да успее да отхапе и един залък, нещо привлече погледа му към мъглата, която се кълбеше надалече в морето. Той премига, после се взря в тъмната маса, която се носеше точно над водата. После видя още една фигура, след това още една. Общо бяха пет. Слънцето изведнъж освети ръбовете на платната и заблестя върху ритмично загребващите весла.

Сега вече можеше да види свирепите драконови глави, които се извисяваха над изящно оформените хълбоци на корабите. Лъскавите шлемове, върховете на копията и остриетата на мечовете отразяваха слънчевите лъчи. Покрай палубите, пред отворите за веслата, висяха редици припокриващи се боядисани дървени щитове, по два за всяко весло. Всеки дракар се движеше благодарение на шестнадесет чифта бързи гребци, които гребяха с дълги, седемнадесет футови весла. На най-горната част на високата четиридесет футова мачта висеше единично квадратно платно на червени и бели ивици.

Младият страж стоеше смаян, замръзнал от страх, докато петте тесни плитки кораба застъргаха с киловете си по крайбрежния пясък. От всеки кораб слязоха по тридесет високи, брадати златокоси мъжаги. Общо сто и петдесет. Бяха облечени в стигащи почти до коленете ризници, изплетени от железни пръстени, а над тях бяха надянали наметала, обточени с кожа, закрепени на врата със златни или сребърни токи, украсени със скъпоценни камъни. Високите кожени сандали бяха вързани с върви, които се кръстосваха върху голите им прасци, конични железни шлемове предпазваха главите им.

Всеки воин носеше по няколко оръжия; дълъг двуостър меч, брадва, копие, къс нож и кръгъл дървен щит с метална издутина в средата. Докато викингите се изсипваха от дракарите си, момчето най-накрая намери смелост да раздвижи вцепенените си крайници. Но вече беше твърде късно. Бяха го видели. Двама сурови викинги се покатериха на хълма и го сграбчиха, преди да успее да предупреди селото.

— Хванахме едно момче, Торн — каза Улм, докато влачеше съпротивляващия се пленник към корабите, край които Торн раздаваше заповедите си. — Какво да правим с него?

Торн хвърли бегъл поглед към момчето, забеляза, че е младо и не представлява заплаха за тях, освен ако не предупреди селяните.

— Ще говоря с него.

Улм задържа здраво пленника за раменете, докато Торн изсипа върху него порой от въпроси.

— Колко е оттук до селото, момче?

Момчето се взря в него, учудено, че чува дивия викинг да говори на галски. Когато не отрони и дума, Улм го разтърси доста силно.

— Отговори, момче.

Пленникът преглътна и се опита да проговори, но ужасът сковаваше гърлото му.

— Няма да ти сторя нищо, само ми кажи истината — продължи Торн. — Колко е оттук до селото?

— Н-не е далече. Една левга, не повече.

— Има ли ограда?

— Има, но портата ще е отворена.

— Търся една жена. Има коса, черна като нощта и очи с цвета на виолетките. Тя е магьосница. Знаеш ли нещо за нея?

Очите на момчето се разшириха.

— Магьосница ли? Не, няма магьосница в селото. Само една жена изглежда така, както казваш, Фиона Учената, но тя не е магьосница.

Сините очи на Торн се присвиха подозрително.

— Помисли пак, момче. Жената, която търся, е много красива, не е обикновена селянка.

Момчето облиза нервно устни.

— Н-не знам за кого говориш.

Торн не му повярва. Щеше да намери тази магьосница и когато я откриеше, щеше да я накара да свали магията си от него.

— Отведи момчето. Кажи на мъжете, които ще останат тук, за да пазят корабите, да не свалят очи от него. Той няма да ни каже нищо повече.

Утрото беше ясно и красиво. Торн поведе дивата си орда към селото. Когато Улм забеляза един манастир на върха на близкия хълм, той пое натам с половината мъже, оставяйки Торн да продължи без него. В манастирите обикновено имаше доста много злато и сребро, много повече, отколкото можеха да заграбят от селяните. Стиснали дръжките на тежките си мечове, хората на Улм се приготвиха да нападнат нищо неподозиращите монаси. Но Торн не мислеше за богатства и роби. Беше дошъл тук само за едно.

Да намери магьосницата.

 

Фиона Учената си пробиваше път през гората, запътила се към колибата на Бран Мъдреца. Както беше свикнала, тя всеки ден посещаваше стария келтски магьосник, обикновено преди баща й да стане от сън и преди селяните да започнат деня си със сутрешната литургия. Днес носеше кошница, пълна с лечебни билки — лавър, резене, върбинка и салвия. Освен магьосник Бран беше и лечител. Правеше отвари и лекове, които притежаваха тайнствена лечебна сила. Селяните търсеха помощта му за всичко — от любовни неволи и „любовна слабост“ до предотвратяване на всякакви опасности.

Добре утъпканата пътека изведе Фиона до ниската колиба, разположена в една долчинка недалече от селото. Тя почука един път на вратата и влезе, без да чака покана. Колибата беше тъмна и задимена, носеше се силна миризма на билки и лекове, които само тя и Бран познаваха. Преди да умре така преждевременно, майката на Фиона също беше уважавана лечителка и беше предала своите умения на дъщеря си.

Макар че Меъри Лечителката бе приела християнската религия, келтските й корени бяха дълбоки. Хората си шепнеха, че притежавала тайнствена сила, наследена от келтските си предци. Дарбата на Фиона не беше толкова голяма, колкото на майка й, но Бран й беше показал как да използва това, което носеше у себе си — ясновидството и лечителските умения — в полза на другите.

Фиона се взря в мъглата, обвила всичко в колибата, и видя Бран да стои пред единствения прозорец, загледан в морето. Тя пусна кошницата на земята и полека докосна рамото му.

— Бран? Какво има? Не ти ли е добре?

Минаха няколко мига, преди старецът да се обърне и да я погледне. Макар очите му да бяха бистри, в тях гореше пламък, който накара девойката да потрепери. Като че ли гледаха право през нея. Никога не беше виждала стареца толкова разсеян и това я стресна.

— Бран? Какво не е наред?

— А, Фиона — каза той, внезапно дошъл сякаш отново в съзнание. — Започва се.

— Какво? Какво се започва?

Бран погледна край нея с невиждащи очи и занарежда с напевен глас:

— Ще дойдат на нашия бряг в драконови кораби, да плячкосват и да убиват. Ти ще го познаеш по името му. Нарича се Безмилостния. Мечът му е Кръвопиецът, а корабът му „Гарванът на Один“: Той държи съдбата ти в огромните си ръце. Идва да вземе живота ти, но ще открадне сърцето ти.

Думите му секнаха и очите му се избистриха. Но изражението на лицето му си остана напрегнато.

— И преди съм чувала това пророчество, Бран, защо пак ми го напомняш? Вече не вярвам в това. Викингите слязоха на нашия бряг преди една година, но нищо не стана, слава на всемогъщия бог, и те вече не се върнаха. Ужасно е да си помисля, че някой див викингски воин ще завладее сърцето ми. Освен това защо някой мъж от Севера ще идва тук само за да ме убие?

— Отговорът не е ясен, но скоро ще разбереш. Ако доживееш до този ден, ще отпътуваш в една далечна земя и ще се изправиш пред голяма опасност.

Фиона реши да не обръща внимание на пророчествата на Бран. Беше израснала с поученията му и досега безусловно му вярваше. Но това… Това необяснимо прорицание не можеше да бъде вярно. Спомни си за срещата със свирепия викингски воин в онази лунна нощ преди една година, усети отново допира на ръцете му върху голата си плът. По твърдото му тяло нямаше нито едно меко място, в коравото му сърце нямаше нито капчица нежност. Бе поискал да я похити и сигурно би могъл да я убие след това, ако тя не беше прибягнала до хитрост, за да се спаси.

Макар никога да не го бе признавала, дори пред себе си, тя мислеше за този свиреп викинг много повече, отколкото би искала. Спомняше си го като златокос гигант, с изсечени черти. Беше див и силен, можеш да се нарече и красив, ако лицето му не бе с такова сурово изражение. Понякога безпокоеше сънищата й, но в тези сънища той искаше да прави с нея такива неща, при които и дума не ставаше да я убива.

— За какво мислиш? — запита Бран.

Фиона се изчерви. Би ли могъл мъдрецът да надникне в душата й? Замоли се да не е така.

— Колко време имам, преди твоето пророчество да се изпълни?

Бран й отправи тъжна усмивка.

— Денят дойде.

Тя трепна силно.

— Викингите са тук? На нашия бряг, сега?

Защо не бе усетила това?

— Всеки миг ще стигнат портите на селото.

— Господ да ни е на помощ! Какво да правя? Трябва веднага да се връщам.

Побелялата глава на стареца кимна утвърдително.

— Да. Трябва да побързаме към селото. Може вече да е много късно.

Фиона се запита какво иска да каже Бран; излезе стремително от колибата и хукна към селото. Мъдрецът я последва, вървейки удивително бързо за преклонната си възраст.

— Побързай, Бран — подвикна тя през рамо. — Чувствам ги вече, усещам яростта им как се пресяга към мене. Прав си. Искат да ме убият.

 

Торн бе изненадал селяните, заети със сутрешните си задължения. Стена от трамбована глина, увенчана с остри колове, обграждаше селото, но портата зееше отворена. Неколцина селяни бяха успели да се въоръжат, но веднага бяха отблъснати от свирепите нашественици. След кратка битка селяните оставиха грубите си оръжия и се предадоха на нападателите. Малцина се молеха за живота си, защото повечето очакваха, че ще умрат. По това време Улм, току-що привършил набега над манастира, се присъедини към Торн и на викингите сега не им оставаше нищо друго, освен да грабят, да изнасилват и да подпалват колибите.

Торн нямаше желание да изнасилва, но не можеше да откаже на мъжете си това удоволствие. Загледа безучастно как един воин мъкне беззащитна девойка край един плет. Чу виковете й, докато останалите селяни, безпомощни пред остриетата на мечовете, бяха изтикани към селската поляна. Торн беше тръгнал да гони магьосницата. Нямаше да се спре, докато не намери и унищожи жената, която го бе омагьосала.

— Кой е вождът ви? — викна той с рязък глас.

Един слаб мъж на средна възраст излезе напред.

— Аз съм Адеър.

— Ти ли си вождът?

— Да. Убий ме, но пощади хората ми.

— Никой няма да умре, ако ми дадете това, което търся.

Адеър направи безпомощен жест.

— Ти вече взе всичко, което имаме.

Торн махна с ръка.

— Търся една жена. Не знам името й, но тя е магьосница. Има коса, черна като гарваново крило, изумителни виолетови очи и омайно тяло.

Торн бе изумен, когато всички събрани ахнаха като един.

Адеър го загледа, очевидно изплашен.

— Няма магьосница в селото ни.

Торн присви очи и размаха Кръвопиеца във въздуха.

— Лъжеш! Искам я. Доведи ми я.

— Защо? Какво искаш от нея?

— Тази вещица ме омагьоса. — Той замахна с меча си. — Кръвопиеца ще я убие и ще ме освободи от магията.

— Нищо не разбирам — изрече бавно Адеър. — Ние сме християни. Сред нас няма вещици. Къде я срещна?

— На този бряг — каза Торн. — Тя ме примами тук с вълшебния си зов при последното ми пътуване. Тогава хвърли магията си върху мене. Ако не ми я доведете сега, ще си понесете последиците.

Адеър знаеше, че викингът говори за собствената му дъщеря, Фиона, защото никоя друга жена не отговаряше на това описание. Но Фиона не беше магьосница. Тя наистина притежаваше известна сила, която той не разбираше, затова се замоли дано тя да е успяла да предусети опасността и да остане скрита, независимо какво ще се случи.

Адеър наведе примирено глава.

— Прави с мене каквото искаш, защото не познавам никаква магьосница.

Торн, разярен, се обърна към селяните, които се притискаха едни до други, обзети от страх.

— Кой от вас ще проговори, за да спаси мизерния живот на вожда си? Къде е магьосницата, която търся?

Никой не излезе напред — нито мъж, нито жена, нито дете.

Торн никога не се бе чувствал така затруднен и безпомощен. Тази хора имаха основателни причини да се страхуват от него, но до един защитаваха вещицата. Толкова много ли я обичат тук, че биха пожертвали живота си заради нея?

— Сами избрахте съдбата си — изгърмя гласът на Торн. — Ще убивам по един мъж на всеки час, докато не ми доведете магьосницата, и ще започна с вожда ви. Когато всички мъже бъдат убити, вдовиците и децата ви ще бъдат продадени в робство.

Торн очакваше да види поне един човек, който да е склонен да размени тези сведения срещу живота си, и беше смаян, когато видя, че думите му се посрещат с безмълвни сълзи и тихо съгласие. Всички ли са омагьосани? Каква е тази жена, която си бе спечелила такава безусловна преданост?

— Ти! — каза Торн, посочвайки Адеър с върха на Кръвопиеца. — На колене. Може би когато видят да пада главата на вожда им, ще се свестят.

Адеър падна на колене и наведе глава. Торн се вгледа в оголения му врат и изведнъж задачата му се видя отблъскваща. Убийството не го трогваше; бе убил безброй мъже в битка. Но да заколи невъоръжен човек — това не му беше в характера. Очакваше тези невежи селяни да се пречупят. За съжаление, вече нямаше връщане назад. Ако вземеше думите си назад, щеше да е признак на слабост. Но вместо сам да нанесе убийствения удар, той свали Кръвопиеца и махна на Улм да се приближи.

Улм веднага дотича и зае мястото на Торн. Вдигна меча си и се приготви да го стовари върху наведената глава на Адеър.

Изведнъж една жена си проби път през навалицата и се хвърли върху коленичилия мъж. Дългата й черна коса се разстла като защитно наметало около Адеър и сякаш някой внезапно удари Торн с топор право в гърдите. Ръцете и краката му затрепериха и той почувства как слабините му започват да туптят.

Беше намерил своята магьосница.

— Стой! — извика Торн, когато Улм се канеше да посече едновременно Адеър и жената.

Явно недоволен от отлагането, Улм свали меча си. Торн разбра, че жаждата за кръв у него още бушува, но не можеше нищо да направи.

Тръгна към Фиона и я дръпна от Адеър. Отдели я на една ръка от себе си и се взря в нея. Веднага забеляза, че тя никак не се е променила от онази първа среща, освен, може би, че бе станала още по-красива. После направи фаталната грешка да я погледне право в очите и отново бе пленен. Страстта му бе толкова силна, че му се прииска да раздере дрехите й и да проникне между бедрата й, да се загуби в нежната й плът и да я притежава до изнемогване. Повторната среща с нея беше като шок за организма му. Беше убеден, че няма да се спаси от магията й, докато тя е жива и диша същия въздух като него.

Очите на Фиона се разшириха от смайване, когато разбра, че този мъж е същият викинг, който бе срещнала в онази съдбовна нощ преди една година. Трябваше да се досети, че ще е той. Предсказанията на Бран рядко биваха погрешни.

Изражението на Торн не се промени.

— Значи наистина ме помниш — каза той, когато видя, че в очите й проблясва пламъче. — Не го отричай, защото го виждам в очите ти. Как се казваш? — запита той грубо.

Фиона се взря в сините очи на викинга — огън и лед — и видя в тях смъртта си. Не знаеше защо той иска да я убие, но каквато и да беше причината, тя нямаше да се моли за живота си. Ако така е било писано, господ щеше да я спаси от това чудовище.

— Наричат ме Фиона Учената.

— Фиона Учената! — повтори той бавно. — Не си ли спечелила името си с правене на магии?

Девойката ахна.

— Магии ли? Не съм магьосница. Кой ти е внушил това? Аз съм християнка. Получих това име, защото притежавам сила на лечител.

Торн се изсмя презрително.

— Не лъжи, Учена Фионо! Знам, че си магьосница. Хвърли магиите си върху мене и оттогава нямам миг спокойствие. Открадна ума ми. — Той се наведе, приближавайки лицето си към нейното, за да не го чуе никой друг освен нея. — Ти заплашваш мъжествеността ми. Мене! — И се удари в гърдите. — Мене, Торн Безмилостния! Жените вече не ме привличат. Аз съм обсебен, казвам ти, и това е само по твоя вина.

Необоснованите му обвинения изплашиха Фиона.

— Ти си луд. Не съм магьосница. Нищо не съм ти направила. Ти ме нападна.

— Не отричай. Знам, че си магьосница. Дори и сега чувствам как твоята съблазън впримчва сърцето ми и изстисква кръвта на живота от него. Няма да бъда свободен, докато твоята кръв не обагри меча ми. Коленичи, магьоснице!

Адеър изведнъж се хвърли напред и заслони Фиона с тялото си.

— Не! Не я убивай! Тя е моя дъщеря. Кълна се, не е магьосница. Тя е нежна и добра, обичат я всички, които я познават. Служи на селяните още от деня, когато благословената й майка умря и й остави наследството на лечителските умения.

Торн блъсна Адеър настрана. Макар това да не му беше по сърце, само ако убиеше Фиона със собствените си ръце, щеше да се отърве от нейната магия. Тръпка премина през тялото му, когато издигна Кръвопиеца. Очакваше тя да се сниши, да се моли, да се свие от страх, но за негова изненада девойката не помръдна от място, застанала като вкопана, с вирната брадичка, а необикновените й очи го пронизваха, прониквайки надълбоко в душата му.

В името на Один, не можеше да го направи! Фиона Учената бе оголила душата му и го бе оставила половин мъж, лишен и от мъжествеността, и от смелостта си. Внезапно усети нечия ръка на рамото си и се обърна рязко, готов да повали мъжа, който се осмеляваше да се намесва. Свали много бавно Кръвопиеца, взрян в тъмните, искрящи очи на стареца с развятата бяла коса и брада.

— Не можеш да я убиеш, господарю викинг — изрече Бран с изненадващо силен за крехката му фигура глас.

— Махни се, старче — каза Улм и бутна Бран настрана. — Торн е длъжен да убие тази магьосница.

— Фиона не е магьосница. Тя е свята жена и лечителка. Вещината й в билките е спасила стотици хора. Ако я убиеш, това ще призове проклятие над тебе и семейството ти.

Торн пребледня. Проклятията бяха нещо много сериозно.

— Кой си ти?

Очите на Бран горяха като два въглена на набръчканото му лице.

— Аз съм Бран Мъдреца. Направих Фиона веща с годините, за да се изравнят лечителските й знания с моите. Чуй ме добре — пази я, защото тя е твоето бъдеще. Вашите звезди вървят в една и съща посока.

— Говориш със загадки, старче — изгледа го втренчено Торн. — Моят меч е моето бъдеще. Щом валкюрите ме отведат във Валхала, Кръвопиеца ще бъде с мене, когато цял ден се бия и цяла нощ пирувам. Няма по-голяма слава от това за един боец.

— Пак ще го кажа, боецо. Убиеш ли Фиона, много скоро ще започнеш да съжаляваш за това.

Торн се вгледа стреснато в Бран. Наистина ли е мъдрец? Или е измамник, който плете лъжи и се занимава с магии? Торн беше достатъчно суеверен, за да не се изплаши от последиците, ако реши да убие Фиона. Вгледа се в нея, както беше застанала предизвикателно, с вдигната брадичка и ясни виолетови очи, също като скъпоценните камъни, които украсяваха дръжката на Кръвопиеца. Тези очи сякаш изсмукваха цялата му душа от него.

А той я искаше. Дано Локи го вземе, но я искаше до болка!

— Този мъж е измамник, Торн, не го слушай — предупреди го Улм. — Само заповядай и ще убием всички мъже над десет години, ще изгорим селото до основи и ще продадем жените и децата в робство. Магьосницата заслужава само това.

Торн не искаше да убива Фиона. Нито изобщо някого. Преди никога не се беше тревожил, когато убиваше селяни, но нещо го накара да погледне към селото и обкръжаващите го земи с окото на бъдещето. Този остров беше тучен и потънал в зеленина, богат на дивеч, оттук можеше лесно да стигне до оживените търговски пътища. Някой ден може би щеше да пожелае да има свой имот тук, на остров Ман. А тези хора можеше да станат негови васали. Интуицията му подсказваше, че ще сгреши, ако ги избие или продаде в робство.

— Спри убийствата и изнасилванията, Улм — нареди той. — Искам селото да остане непокътнато.

Улм изсумтя, очевидно крайно недоволен.

— Тази жена те отслаби — изръмжа той. — Никога няма да се спасиш от магията й, ако не я убиеш.

Разгорещеният поглед на Торн се спря върху Фиона. С изненада видя, че тя му отвръща — не сведе очи, нито се направи, че се покорява. Трябваше да се възхити на такава жена, дори ако ужасно ненавиждаше онова, което бе сторила с него. Но чувствата, които кипяха в гърдите му, не бяха прости и стигаха по-далече от едното възхищение пред тази магьосница. Имаше нещо ефимерно в начина, по който погледите им се срещнаха и се сблъскаха; толкова мощно и толкова всепоглъщащо привличане, че интуицията му казваше, че само смъртта може да го освободи. Но той нямаше да я убие. Тази шокираща мисъл предреши следващия му ход. Щеше да направи магьосницата своя робиня и насила да я накара да премахне магията, която бе хвърлила върху него.

С огромна мъка Торн откъсна погледа си от този на Фиона.

— Тази земя е плодородна и ще дава богата жътва — каза той. — Горите са богати на дивеч, а морето гъмжи от риба. Някой ден може да реша да се заселя тук и ще имам нужда от васали, които да обработват земята и да плащат данъци. Така че има смисъл да пощадя тези селяни и селото им. Ще призова доброволци да останат на Ман и да управляват земята ми, докато бъда готов да се върна… А колкото до Фиона Учената — и той й се усмихна само с устни, — тя ще стане моя робиня. Съмнявам се, че робството ще й понесе, но ще се научи.

Фиона стреснато си пое дъх. Ако станеше робиня на този викинг, това щеше да я убие. Как щеше да я използва той? Щеше ли да й заповяда да споделя леглото му? Щеше ли да отнеме невинността й и да я направи курва на своите хора? Не би могла да понесе това. И тя обърна към него мрачното си лице.

— Убий ме сега, боецо. Не искам да стана твоя робиня.

— Свали магията си и ще размисля.

— Не съм те омагьосвала с нищо. Аз съм християнка. Питай монасите от манастира.

Улм се изсмя страховито.

— Страхувам се, че монасите сега не са в състояние да отговарят на въпроси. Не искаха да се разделят с богатствата си и трябваше да използваме сила.

Вик на потрес отекна сред стълпилите се на прашната улица селяни. Само Фиона прояви достатъчно безразсъдство да изрази гласно чувствата си:

— Убийци! Разбойници! Как посмяхте да вдигнете ръка срещу светите мъже?

— Достатъчно! — изрева Торн. — Ще видим колко умееш да носиш робските вериги. Робът винаги се подчинява на господаря си. Заповядвам ти да премахнеш магията.

— Дяволите да те вземат! — изсъска Фиона. — Само глупак без капчица разум може да ме смята за магьосница. Аз съм лечителка и нищо повече!

— Глупак, така ли? — избухна Торн.

Обърна й гръб и изрева някаква заповед на родния си език. Двама яки викинги сграбчиха Фиона и я издърпаха настрана. Баща й направи слаб опит да ги спре.

— Не я вземай, господарю, умолявам те. Фиона е добра дъщеря. Само нея имам на този свят.

— Достатъчно млад си, за да създадеш още една дъщеря — каза Торн. — Най-добре е да забравиш за Фиона. Сега тя е моя робиня и ще правя с нея каквото си поискам. Бъди благодарен, че пощадих селото ти, вместо да го унищожа и да продам селяните в робство. Моите хора ще се държат с тях добре, стига да зачитат законите, които ще установя.

Фиона се опита да прогони паниката, но вероятността да напусне родния си дом й се струваше ужасна. Хвърли отчаян поглед към Бран, макар да знаеше, че той не може да направи нищо, за да я спаси.

— Чакай! — Фиона се стресна, когато старецът пристъпи пред Торн Безмилостния, крехка фигурка пред мощния златокос воин. — Вземи ме със себе си, господарю викинг!

— За какво ми е потрябвал такъв грохнал старец? — озъби се Торн, — когато мога да си избера няколко яки селяни?

— Защото аз имам сили, които никой от селяните тук не притежава. Един ден ще имаш нужда от мене, Торн Безмилостни, знам го със сигурност.

— Магия! — каза Улм и се дръпна от брадатия старец. — Не ни трябват такива като него.

— Да, ти ще имаш нужда от мене — настоя Бран. Тъмните му очи горяха с вътрешен огън, сякаш съзираше неща, които другите не можеха да видят. — Ще взема лекарствата и отварите си от селото и ще се върна веднага.

— Защо искаш да оставиш дома си, старче? — запита подозрително Торн. — Ако искаш да ни навредиш, сам ще те убия.

Бран погледна към Фиона и изражението му се смекчи.

— Основанията ми са ясни, господарю викинг. Никой не бива да наврежда на Фиона. Не мога да ти попреча да я отведеш, но ще направя всичко по силите си, за да се погрижа тя да е в безопасност. И ти казвам съвсем уверено: ще дойде ден, когато ще имаш нужда от моите необикновени способности.

— Много добре. Тогава вземи отварите си, магьоснико. Но ме чуй добре — няма да се отнасям по-различно нито към тебе, нито към Фиона. И двамата сте роби, нищо повече, и ще бъдете третирани като останалите ми роби.

— Бран, недей да се жертваш заради мене — обърна се Фиона, докато воините на Торн я отвеждаха.

— Бъди спокойна, всичко ще бъде наред — увери я Бран. Гласът му бе така искрен, че тя почти престана да трепери. — Ще бъда винаги до тебе — каза той и се отдалечи с бързи стъпки.

На лицето на Торн се четеше загрижено изражение, докато воините отвеждаха Фиона към неговия дракар. Интуицията му казваше, че прави огромна грешка, че сам предизвиква неприятностите. И то такива, каквито досега не бе познавал. Осъзна, че семейството му нямаше да посрещне добре този развой на събитията. Те очакваха, че той ще убие магьосницата и ще се върне у дома освободен от магията. Но не стана така. Напротив, беше омагьосан по-силно от преди. Надяваше се заробването на Фиона да разруши магията, защото не можеше да се застави да я убие.

Тогава в ума му възникна друга мисъл. Ако вземеше тялото й и получеше удовлетворение от нежната й плът, това нямаше ли да разпръсне магията? Струваше си да го обмисли. Один и всички богове знаеха колко отчаяно я иска. Единственото, което го възпираше, беше увереността, че само веднъж…

Няма да е достатъчно.

Разяждаше го страхът, че щом един път удовлетвори жаждата си, Фиона ще го обсеби още по-силно, докато не завладее…

Душата му.