Кони Мейсън
Господарят на мрака (9)

8

Никакви размишления не можаха да дадат на Алета душевния покой, от който имаше нужда, за да се унесе без усилие в сън. Свежият морски въздух навлизаше през тесния прозорец.

Тънкият лунен сърп пронизвате почти абсолютната тъмнина на нощта. Мятайки се неспокойно, тя отхвърли завивките и стана от леглото. Тъй като не беше възможно да заспи, тя отиде към прозореца и се загледа надолу към вътрешния двор. Умът й беше толкова разсеян, че й трябваха няколко мига, за да забележи движението в двора в близост до конюшнята.

Една самотна мъжка фигура излезе от малка врата, водейки черен като нощта жребец. Под слабата светлина изглеждаше като призрак, сливащ се с виолетовите сенки на кулата. Зад него силният му кон пристъпваше нервно, копитата му отекваха остро по втвърдената пръст на двора. Мъжът се обърна, за да успокои нервното животно, и дългата му коса се размята, закривайки лицето му. Алета веднага го позна. Не познаваше много мъже, които да носят дълга коса.

Само Хайме.

От мига, когато го беше видяла, беше разбрала, че е той, но умът й отказваше да го приеме. Не можеше да обърка високата му, мускулеста фигура. Докато високия силует се движеше безшумно из двора, Алета взе бързо решение. Разбра, че единственият начин да открие истината за среднощните случки на брега е да ги наблюдава лично. Забавяйки се само колкото да наметне тъмно наметало на раменете си и да нахлузи обувките си, тя излезе от стаята. Отправи благодарствена молитва заради факлите, горящи в свещниците по витото стълбище, докато бързаше надолу по каменните стъпала към третия етаж, а после продължи към втория.

Тръгна право към стълбите, които отминаваха първия етаж и извеждаха в самия двор. Беше използвала външните стълби безброй пъти и беше виждала другото стълбище вътре в кулата, което водеше към първия етаж, където бяха мазетата, но никога не беше слизала там. Не беше имало причина да го прави. Спря за кратко на най-горното стъпало на външното стълбище, видя, че дворът е празен, и побърза надолу. Точно когато стигна последното стъпало, зърна Хайме да се качва на жребеца си и да го подкарва към външната страна на кулата, която гледаше към брега. Тя хукна след него, внимателно избирайки пътя си, и стигна до една тясна пътека, която слизаше на криволици надолу към брега. Спря внезапно, когато видя Хайме подпрян на ръба на скалата. До него стоеше още един мъж. Хайме вдигна високо един фенер и го залюля наляво и надясно.

Уплашена да не я видят, Алета клекна зад един храст, наблюдавайки внимателно как Хайме размахва фенера още няколко пъти, преди да го подаде на другаря си. Тогава двамата мъже тръгнаха надолу по стръмната пътека, извеждаща на брега. Алета изчака няколко минути, преди да се приближи към стръмния ръб на скалата, където легна по корем, за да не я видят. Онова, което видя, я изуми.

Сигналът на Хайме получи отговор от кораб, закотвен в залива. Алета успя да различи неясните му очертания и почти нищо друго. Тъй като приливът беше настъпил, той се беше приближил до брега повече, отколкото тя беше виждала някой друг кораб да се приближава. И тогава, невероятно, на брега се появиха десетки фенери и не след дълго Алета видя как една лодка се отделя от кораба. Малко след това тя се удари в брега, подпомогната от мъжете, които стояха там; те започнаха да разтоварват бъчвите от нея, докато още стоеше в плитката вода. Появи се друга лодка, после още една и всяка направи по няколко курса, докато тясната брегова ивица не се задръсти с бъчви.

Алета трепереше от студ, но нищо не беше в състояние да я накара да напусне наблюдателния си пост на скалите. Небето тъкмо започваше да става розово, губейки тъмно пурпурния си цвят, когато Хайме заговори сериозно с един мъж от кораба и всичките лодки си тръгнаха. Алета се запита какво ли ще стане после, когато чу скърцането на колела точно зад себе си. Прилепи се до земята и затаи дъх, когато два фургона се появиха на върха на скалата и тръгнаха надолу по стръмния склон. Тя си позволи да диша отново, когато фургоните отминаха, без никой да я забележи.

Щом стигнаха на брега, около тях се развихри трескава дейност и бъчвите бяха натоварени с огромна бързина. Сега тя виждаше по-ясно в дрезгавата светлина на зазоряването; всеки мъж на брега, включително Хайме, подлагаше гръб, за да товари бъчви. Когато единият фургон беше натоварен догоре, той пое мъчителния път към ръба на скалата. Вместо да рискува да я открият, Алета реши да се върне в кулата. Абсолютно необходимо беше да стигне там, преди мъжете да започнат да разтоварват бъчвите, иначе нямаше да може да се промъкне вътре, без да я видят, фургоните вървяха бавно и тя знаеше, че има много време да стигне в кулата.

Контрабандисти. Тази дума я плашеше. Контрабандата беше незаконна, беше престъпление, наказуемо със смърт. Какво си мисли Хайме, че се забърква в такова опасно начинание? Не знае ли, че умишлено лишава краля от така необходимите му постъпления и излага себе си и селяните на риск? Трябваше да се направи нещо, осъзна тя, преди Хайме да увисне на въжето. Без да се споменават горките селяни, които имаха да издържат семейства.

Стигна в кулата десет минути преди да пристигне първият фургон. Зачака на втория етаж, гледайки през бойницата как мъжете разтоварват бъчвите и ги вкарват на първия етаж на кулата. Когато видя Хайме да се връща с черния си жребец, се обърна и изтича нагоре по стълбите към стаята си. Разхождайки се неспокойно напред-назад, тя знаеше, че не може да остави нещата така в момента, точно когато беше открила тайната на Хайме. Нещо трябваше да се направи.

И то скоро…

Но какво?

Да издаде на властите незаконната дейност на Хайме — това със сигурност беше едната възможност. Да си затвори очите беше другата, макар и позиция на страхливец, въпреки че тя не беше страхливка. Или… Можеше да се изправи открито срещу Хайме, да му каже, че знае за незаконните му действия, и да получи от него обещание, че ще спре незабавно. За нейно огорчение изборът не беше труден. Тя не искаше да види Хайме обесен. И тъй като не можеше да си затвори очите, реши да го предизвика открито. Взела решение, тя най-накрая беше готова да заспи. Щеше да има нужда от всичкия си ум, за да убеди Хайме да се откаже от контрабандата.

Хайме си легна почти по същото време, когато и Алета се върна в леглото си. Заспа веднага. Тази нощна работа беше изтощителна, но печалбата от нея щеше да бъде огромна. Капитанът на кораба беше казал, че ще има още една пратка хубаво бренди след две седмици и селяните с нетърпение чакаха пристигането му.

Първата му мисъл беше да спре временно контрабандата, защото хората на краля бяха тръгнали по петите им. Но изгледите за още една богата пратка бяха твърде изкусителни, за да се откаже. Беше запитал хората си и те бяха решили да приемат следващата пратка, преди да се оттеглят за известно време и да се върнат към земеделието. Последната му мисъл, преди да заспи, беше за Алета и как тайните му дела я бяха направили подозрителна. Пожела си да можеше да й вярва, но се страхуваше, че не е възможно.

 

Слънцето беше вече високо в небето, когато Алета се събуди по-късно тази сутрин. Когато Бес влезе на пръсти малко по-късно, тя забеляза, че и камериерката й е бледа като нея. И защо не, помисли уморено Алета. Съпругът и синовете й сигурно бяха сред мъжете, разтоварвали през нощта контрабандните стоки. И тъй като беше добра съпруга, тя ги беше чакала да се върнат. Макар че трябваше да си прехапе езика, за да не издаде онова, което знаеше, че правят мъжете, Алета се въздържа да пита Бес. Искаше първо да се срещне с Хайме, да го накара ясно да осъзнае, че той и селяните играят опасна игра.

Нямаше никого в залата, когато Алета влезе там. Тя отиде направо в кухнята за закуската си и когато узна, че Хайме е излязъл с наемниците, разбра какво да направи. След като погълна скромната си закуска, тя пое по витата стълба надолу чак до първия етаж, където бяха складовете. Ако беше очаквала да види десетки бъчви с контрабанда, внесени тук снощи, се оказа тъжно разочарована. Намери чували с брашно, бъчви с ейл за собствена консумация, различни храни, но никаква следа от контрабандните стоки от кораба.

Алета беше поразена. Беше видяла мъжете да разтоварват бъчвите и да ги закарват вътре, преди да се върне в стаята си. Да не би да го беше сънувала? Сигурно не беше. И тогава й хрумна една мисъл — че тук някъде има тайна стая. Не беше логично да се държи контрабандна стока на открито място, но намирането на тайната стая щеше да бъде почти невъзможно. Оглеждайки стените на кулата, тя не видя нищо, което дори и далечно да напомня на таен отвор. Тогава погледът й се спусна към пода; тя заподозря, че има някакъв скрит капак. Когато забеляза една подозрителна част от пода, коленичи, за да огледа отблизо дебелите дъски. Така я намери Хайме — приведена към пода, опипвайки го с ръце, докато седалището й стърчеше във въздуха.

— Търсиш ли нещо?

— О. — Тя премига изненадана, отпускайки се на петите си.

— Какво правиш тук?

— Това е моята кула, забрави ли?

Тя стана, отупвайки полата си от мръсотията.

— Аз… проверявам запасите. — Брадичката й се вирна предизвикателно. — Това е мое задължение, нали знаеш.

— Откога така се загрижи за задълженията си? — запита подигравателно Хайме. — Мога да назова някои задължения, които избягваш на всяка цена.

Алета се изчерви. Предполагаше, че той е онзи, който я избягва.

— Какви запаси очакваше да откриеш на пода, милейди? — настоя безмилостно той.

Стягайки се за неприятна размяна на думи, Алета разбра, че няма друг по-удобен момент да предизвика Хайме по повод контрабандата. Поемайки си дъх, за да се успокои, тя избъбри:

— Знам тайната ти, милорд.

Тъмните вежди на Хайме подскочиха.

— За какви тайни говориш, милейди?

— Няма нужда да се преструваш, Хайме. Видях те снощи. Проследих те до брега. Знам какво правехте с мъжете от селото. Господи, може всички ви да обесят!

Изражението му се вкамени и лицето му потъмня заплашително.

— Ти си ме проследила до брега ли, милейди?

— Да, тебе и големия ти черен жребец. Разбирам защо те наричат Господаря на мрака. Видях кораба, закотвен в залива, и лодките, пълни с контрабанда.

— Проследила си ме на брега? — повтори Хайме с опасно повишаващ се тон. Алета никога не беше виждала такова свирепо изражение на лицето му. Позата му беше толкова застрашителна, че тя се усети принудена да отстъпи една крачка. — Добре ще е да се страхуваш от мене, милейди — изсъска той, — защото нарочно си ме шпионирала. Уведоми ли вече властите?

— Нищо такова не съм направила! — протестира оскърбено Алета. — Но заслужаваш някой да те издаде. Онова, което ти и селяните правите, е нередно. Законът на краля е суров към контрабандистите. Ти и твоите приятели лишавате краля от много необходим доход.

— За да ходи да воюва на чужда земя? — изфуча Хайме. — Хенри трябва да обръща повече внимание на поданиците си. Никой не дойде на помощ на семейството ми, когато баща ми беше лъжливо обвинен и аз бях лишен от титла и собственост. Не, милейди, избягах от страх за живота си. Ако не беше Гейлърд, сега нямаше да бъда жив.

— Защо някой ще иска да навреди на дете? — запита Алета.

— Задай на баща си този въпрос. Да, и на Ивън Грей. Но всичко това се случи много отдавна. Сега говорим за тебе, милейди. Няма защо да споменавам, че си се поставила в много опасно положение. Какво да те правя сега, милейди?

— Ка… какво искаш да кажеш?

— Сега си посветена в тайна информация. Която може да струва моя живот и този на почти всеки мъж в селото.

Алета ахна, осъзнавайки, че неволно се е изложила на опасност. Хайме се възправяше над нея, по-голям от живота, с толкова свирепо и заплашително лице, че тя се уплаши за безопасността си. Съпругът можеше да направи всичко със съпругата си — да я набие, да я затвори завинаги, да я убие… Ръката й литна към гърлото, сините й очи се отвориха широко от ужас.

— Аз… само исках да те предупредя, милорд, нищо повече. Ти си мой съпруг, никога няма да те предам.

— Така ли, милейди? — запита Хайме, силно съмнявайки се.

— Няма, Хайме, наистина. Надявах се да те убедя веднага да спреш незаконните дейности.

— А ако не се съглася? Тогава какво?

— Н-нищо, милорд — заекна Алега, отстъпвайки още една крачка назад.

Хайме пристъпи безпощадно напред.

— Защо ли не ти вярвам, любов моя?

Хладното предупреждение в гласа му накара тръпки да пробягат по гръбнака й.

— Няма да кажа на никого, че ти си Господарят на мрака или че заедно със селяните се занимавате с контрабанда. Някой знае ли истинската ти самоличност?

— Всички в селото знаят самоличността ми, но им вярвам безусловно. Това име е само за заблуда на хората на краля. Но след като ти знаеш тайната ми, милейди, вече не съм в безопасност. Твърде много хора рискуват да бъдат разобличени. Какво да те правя, любов моя?

Хайме и Алета бяха потънали в разговора си и не видяха фигурата, скрита в сенките по средата на стълбището. Роуина, намерила се сама в кулата, беше тръгнала да търси някого. Когато чу гласове да се носят нагоре по стълбището, идвайки откъм складовете, тя полюбопитства и тръгна да слиза по стълбите. В мига, когато позна гласовете на Хайме и Алета, спря и се заслуша. Така узна всичко, което те си казаха. Когато чу достатъчно, за да обвини в престъпление Хайме и почти всички постоянно живеещи в селото, тя се обърна и избяга нагоре по стълбището. Имаше много за какво да мисли, преди да реши как най-добре да използва уличаващата информация.

Алета усети напрегнатите черни очи на Хайме да се взират в нея и сърцето й се заблъска яростно в гърдите. Тя знаеше — знаеше, — че той иска да я нарани физически, и се обърна, за да избяга, хуквайки по стълбите толкова бързо, колкото можеха да я носят краката, а дългата й коса се развяваше зад нея.

— Спри!

Тя продължи да тича. По-бързо, още по-бързо, докато сърцето й не се заблъска в ребрата и краката почти отказваха да се движат. Нагоре, нагоре, пред втория етаж, покрай смаяните слуги, до третия, където из залата сновяха хора, към четвъртия и в безопасността на нейната стая. Полуприпаднала, задъхана, тя стигна до вратата, хлипайки от облекчение. Отвори я, вмъкна се вътре и я затръшна зад себе си, обръщайки се, за да завърти железния ключ в ключалката. Изкрещя ядосано, когато Хайме сложи ръка на дръжката на вратата, преди резето да падне и нахълта в стаята, изпращайки я с устрем на пода.

Тя премига уплашено, когато той влезе навътре и затръшна вратата с ритник.

— Мислеше да ми избягаш ли, милейди?

Наведе се и я дръпна да стане.

— Да не си посмял да ме докоснеш. Баща ми ще дойде с цяла армия, ако ми направиш нещо.

Хайме се намръщи.

— Нямам намерение да те наранявам. Само искам да те предупредя. Ако ти хрумне да ме предадеш, последиците ще бъдат жестоки.

— Ти… заплашваш ли ме?

— Да. Чуй ме добре, жено, защото ти обещавам, че наказанието няма да ти хареса.

Алета пребледня, съзнавайки, че той смята да я премахне, ако тя го предаде.

Хайме не искаше да я плаши, но нямаше избор. Знаеше, че тя би направила всичко, за да се върне при Ивън Грей, даже ако това означаваше да предаде съпруга си. Ако това доведеше до неговата екзекуция, толкова по-добре, защото в такъв случай тя щеше да бъде свободна да се омъжи за мъж по свой избор. Но той не можеше да позволи това да се случи. Твърде много хора бяха заложили живота си, не само той. Почти всеки мъж от селото беше вземал участие в контрабандните операции по едно или друго време и той не можеше да позволи те да бъдат арестувани и отделени от семействата си.

— Аз съм ти съпруга, милорд — напомни му Алета с толкова смелост, колкото можа да събере. — Дължиш ми уважение.

— Уважение! Уважението е двустранно. Никога не си скривала факта, че ме презираш. Наричаше ме селяк и син на изменник, толкова пъти, че нямам достатъчно пръсти на ръцете и краката, за да ги преброя.

Гневът на Алета експлодира. Може би беше неблагоразумна, но не можеше иначе. Как смееше той да я обвинява за проблемите си. Ако не се беше появил, за да прекъсне венчавката й с Ивън Грей, тя нямаше да знае, че Мортимър изобщо съществува. Реши да го нападне от друга посока.

— Как човек може да уважава съпруг, който поставя курвата си над собствената си съпруга? Помолих се та отпратиш Роуина, но ти непрекъснато отказваш. Трябва ли да присъствам на раждането на копелето ти?

Зашеметено изражение се настани на лицето на Хайме.

— Нямам копелета.

— Ще имаш, когато Роуина роди детето си.

— Лъжеш!

— Не! Тя носи твоето копеле. Каза ми го лично.

— Господи, точно тя лъже — изсъска Хайме. — Тънка е като пръчка, а не съм я докосвал отпреди да се оженим.

Алета ахна смутено.

— Как е възможно? Сега ти лъжеш.

— Не лъжа, жено — изрече ожесточено Хайме, сграбчвайки тесните й рамене в огромните си ръце.

Очите му, черни като грях, я плашеха. Трепвайки, тя осъзна, че той говори истината. Това я зашемети.

Алета трепна, усещайки силата, която кипеше у него.

— Аз… знам само това, което Роуина ми каза. Пусни ме, селяк такъв, причиняваш ми болка.

В този момент последното, което искаше, беше да я пусне. Не я беше докосвал, откакто се бяха любили в колибката, от страх, че ще събуди дремещата страст, която таеше към красивата малка вещица. Нарочно се беше държал на разстояние, отказвайки да отприщи страстния гигант, който дремеше у него, защото много добре знаеше какви са чувствата й към него. Нарочно беше търпял адски мъки, вместо да легне с Роуина, която беше повече от склонна. Нямаше обяснение за чувствата му към Алета и вместо рискува душата си и всичко, към което се стремеше, той нарочно я беше отбягвал.

А и непоносимата борба със съвестта му. Господ знаеше, че той искаше Алета. Отчаяно желаеше отново да я вкуси, но поддаването на желанията не влизаше в плановете му. Не и сега, не и когато оставаше толкова малко, за да получи всичко, което беше изгубил. Алета беше залог, опитваше се да си каже той, нищо повече. Не можеше да си позволи слабост по отношение на нея, иначе щеше да унищожи всичко, за което беше работил и което беше планирал през тези безкрайни години.

За съжаление, тялото му работеше независимо от ума и всичките му добри намерения се стопиха в мига, когато усети сладката топлина на мекото й тяло под върховете на пръстите си. Вместо да я пусне, той изстена мъчително и я дръпна силно към себе си. Ръцете му се плъзнаха надолу, към крехките кости на гръбнака й, стискайки закръглените хълмове на седалището, и я притиснаха към пулсиращата твърдост на слабините му.

Лек уплашен вик излетя от устните на Алета, когато Хайме я притисна към себе си; огънят в очите му нямаше как да бъде неправилно разбран. Тя усети как вълни от топлина и енергия извират от стегнатите мускули на тялото му и разбра, че той я желае. Тогава Хайме я целуна. Твърдо. Настоятелно. Устата му се впи в нейната, карайки устните й да се разтворят с безпощадния натиск на езика му. Само гордостта й оставаше сега, за да я пази да не се предаде на волята му. И Алета скоро осъзна, че дори гордостта нямаше да бъде достатъчна, за да я спаси от страстното нападение на Хайме. За нейно най-огромно смущение тя почувства как огънят на целувката му се гмурва в душата й и поглъща решимостта й.

В пристъп на радост Хайме почувства как тялото й омеква и се прилепва към неговото. Вдигайки глава, той й се усмихна. Внезапно усетила се с освободена уста, Алета отчаяно започна да се бори срещу предателството на тялото си. Не можеше да понесе мисълта, че докосването му имаше властта да унищожи ума й. Отстъпвайки, тя го изгледа свирепо и изсъска:

— Копеле! Защо ми причиняваш това?

— Не знам — отвърна той, озадачен не по-малко от нея. — Да не си вещица? Намирам се в невъзможното положение да не искам никоя друга жена освен тебе. Ако си честна, ще признаеш, че и ти ме искаш точно така. Тялото ти гори ли за моето внимание, милейди? Устата ти копнее ли за целувките ми? Нежната ти ножница не се ли овлажнява при мисълта за моето копие, което се заравя в нея до самия край?

Крещящото сексуално съдържание на думите му превърнаха бузите й в ален пламък. За свое смущение тя усети трепване в основата на гръбнака и безпощадни пробождания между бедрата си. И когато ръцете му се вдигнаха, за да обгърнат меката пълнота на гърдите й, тя беше сигурна, че той усеща набъбналите й зърна под материята на роклята й. Наистина беше така. Възглавничките на палците му ги намериха с лекота и той започна да ги масажира до болезнена чувствителност. Заглушеният й стон го накара да се одързости още повече, той прокара устни по едното зърно и го близна през роклята. Триенето на грубата материя над набъбналото зърно накара още един стон да излети от устните й, когато тя се притисна към него.

— О, жено — изпъшка Хайме, когато я вдигна и я отнесе на леглото. — Искам да се потопя в тебе така дълбоко, че да ти се стори, че съм пронизал душата ти.

Ръцете му задърпаха закопчалките на роклята й и той започна да я съблича учудващо методично. Ръцете й се впиха в китките му в опит да го спре. Но слабите й усилия останаха без резултат, когато Хайме ги бутна настрана и продължи безпощадно, без да спира, докато не я съблече изцяло.

— Красотата ти не престава да ме смайва — прошепна той с благоговение срещу пулсиращата топлина на гърлото й.

— Аз… престани, моля те. Не мога да мисля, когато устата ти е върху мене.

— Не се предполага да мислиш, любов моя, само да чувстваш. Искам да усетиш всичко, което правя с тебе.

— Копеле такова — изпъшка тя, когато ръцете му я обгръщаха, а устата му се вдигаше към нейната и тялото й се извиваше срещу твърдостта на неговото.

— Да — потвърди той с широка усмивка.

Освобождавайки се, той се надигна над нея само колкото да свали дрехите си, преди да легне отгоре й. Наведе се и устата му започна да гали нейната. Точно когато Алета помисли, че беше изпитала върховната ласка, устните му слязоха надолу по шията й, движейки се чувствено по рамото, ключицата, гърдите, където спря, за да засмуква и облизва, докато Алета не помисли, че ще изгуби ума си. Тя извика изненадано, когато той я обърна и устните му се плъзнаха горещо над гръбнака й.

— Кожата ти е мека като кадифе — изстена той мъчително. Целувката му се отпечата върху седалището й и Алета извика, когато ръцете му я докоснаха интимно, пробягвайки с мъчителна нежност между бедрата й. — Толкова си розова и бяла, и златиста.

Той я обърна изведнъж, разтвори краката й с коляно и се настани между тях. Когато Алета вдигна поглед към него, той се взираше в нея, а очите му бяха толкова тъмни и бездънни, че не можеше да прочете нищо в тях. Отпускайки се назад на пети, той позволи на ръцете си да я галят, да я докосват навсякъде. Тогава пръстите му я намериха и бавна усмивка изви устните му.

— Готова си за мене, милейди. — Хващайки ръката й, той я насочи между бедрата й, за да я накара да почувства влагата, която се беше събрала там. После рязко дръпна ръката й и я постави на пулсиращата твърда дължина на члена си — Точно както и за съм готов за тебе.

Очите на Алета се разшириха, тя беше смаяна, че нещо толкова твърдо и набъбнало може да дава усещането за най-гладък сатен. Пръстите й инстинктивно се свиха около него, ставайки все по-дръзки, когато започна да го гали.

Хайме едва не излетя от леглото.

— Господи, Алета, подлудяваш ме.

Изправи се на колене, заравяйки глава между бедрата й обладавайки я с уста и език.

— Хайме, недей!

Той вдигна глава и се усмихна.

— О, да, любов моя, решително да. Искам да вкуся всеки сантиметър от възхитителната ти плът.

И се върна към чувственото си пиршество, хващайки бедрата й, за да я задържи на място, докато я похищаваше с уста и език.

Мъчението беше непоносимо. Тялото на Алета ту пламтеше, ту изстиваше от ледени тръпки, докато Хайме я обсипваше с най-интимните ласки, възможни между мъж и жена Тя искаше да се разбунтува против това нахлуване в тялото й, но се страхуваше, че ако го направи, той ще спре… и тя ще умре. Никога не се беше чувствала толкова безпомощна или толкова изцяло погълната от друг човек. Езикът му я пронизваше безжалостно; устата му намери мъничката пъпка на интензивно удоволствие, скрита в златистото гнездо, и започна да я захваща и засмуква, докато измъчените й викове не изпълниха ушите му със сладка музика. Кулминацията я връхлетя като поразяваща, стряскаща експлозия. Като взривяващи се звезди и мрак, разтърсен от пронизителна светлина.

Докато тя все още трепереше от силата на почти непоносимата наслада, Хайме навлизаше в нея, засилвайки чувството. Тя изкрещя и стисна раменете му, извивайки се срещу него. Той се заби още по-навътре в нея. Още по-дълбоко Толкова дълбоко, че Алета извика отново от дивашкия му натиск. Този път тя изкачи такива замайващи висини, че почувства как душата се отделя от тялото й. Като в мъгла чу как Хайме извиква, усети го да се вцепенява, почувства горещия плисък на семето му в утробата си. И нищо повече.

Минути по-късно — или може би часове? — Алета отвори очи, за да намери Хайме взрян в нея. Изражението му беше замислено, тъмните му очи бяха присвити, като че ли в съзерцание на някаква огромна тайна.

— Защо ми го причиняваш — запита Алета с треперещ глас, — когато знаеш, че си по-силен и по-опитен от мене? Как да се противопоставя, когато манипулираш тялото ми по своя воля?

— Не знам — отвърна тихо Хайме. В очите му се четеше смущение. — Трябва само да те докосна и сетивата ми изневеряват. Повярвай, и на мене това ми харесва не повече, отколкото на тебе.

Той се намръщи, опитвайки се да се справи с чувствата си, но яростното туптене на сърцето му беше твърде силно, за да чуе предупреждаващия глас на съвестта.

Алета знаеше, че стъпва на опасна почва, но докато Хайме беше в съзерцателно настроение, тя се опита отново да го убеди да се откаже от контрабандата.

— Хайме, милорд, умолявам те, послушай ме. Трябва да се откажеш от тази опасна игра, която играеш. Лорд Грей рано или късно ще открие, че ти си отговорен за хиляди лири пропуснат доход за краля.

— Ти ли ще му кажеш, любов моя?

Гласът му беше нисък и заплашителен, очите му блеснаха в мрачно обвинение.

— Аз? Не, няма — отрече тя разпалено. — Искам само да ми обещаеш, че веднага ще престанеш. Не ми харесва това, което правиш.

— Тогава го забрави, Алета. Забрави какво си видяла снощи. Предупредих те, че ако решиш да ме предадеш, последиците няма да ти харесат; говоря сериозно. Но за да се подсигуря, ще преместиш нещата си в моята спалня. Веднага. Искам да бъдеш наблизо нощем, да мога да те наблюдавам.

— Ами Роуина? — запита войнствено Алета.

— Тя не ме интересува. Ще говоря с нея за слуховете, които разпространява. Но няма значение какво казва или прави, защото си тръгва, когато мога да отделя хора да я отведат при брат й.

— Наистина ли? — запита Алета сепната. Нямаше търпение да дочака този момент.

— Да, наистина — потвърди той. — Една жена в къщата е достатъчна за всеки мъж. Сега — изрече той с дяволито блеснали очи, докато се навеждаше над нея, — стига приказки. Намирам, че имам необикновено голям апетит и искам да вкуся още веднъж сладката ти плът.

Хващайки я за кръста, той се обърна по гръб и я намести върху себе си. Сините й очи се разшириха, когато той я постави да седне на слабините му и ерекцията на огромния му член се пъхна между бедрата й.

— Ти си ненаситен — прошепна тихо Алета, започвайки да се загрява от допира му.

— Да, за тебе. Поеми ме в себе си, любов моя, искам да почувствам сладката ти топлина отново да ме обгърне.

Унесена от дълбокия, съблазняващ звук на гласа му, Алета не можеше да протестира дори ако беше поискала. Хващайки набъбналия му член, тя се надигна и го пое с решителен тласък. Изпъшка силно, когато той се плъзна дълбоко в нея, разтягайки я, докато не й се стори, че ще се пръсне. Тогава мислите й се разбягаха, когато Хайме хвана седалището й и я притисна плътно към себе си, движейки се, влизайки и излизайки, докато не я докара до ръба на лудостта. Скоро обаче всичко свърши и тя усети топлината на голямото му, хлъзгаво от пот тяло, притиснато към нея, когато се отпусна върху него. Въпреки слънчевата светлина, която струеше от прозореца, тя затвори очи и заспа.