Джанел Тейлър
Среднощни тайни (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вирджиния Марстън и Чарлз Ейвъри бяха прехвърлени през широката Язуу Ривър на голям сал. Той не изглеждаше достатъчно солиден на треперещата жена, която се съмняваше, че би удържал тежестта им, както и че би могъл да устои на бързеите. Ниските хълмове, покрити с пищна трева, горичките, и песъчливият терен скоро преминаха в плодородни, покрити с памук безкрайни равнини, осеяли делтата на реката. Влажният чернозем се лепеше по копитата на конете, които го отхвърляха зад себе си. Минаха западно от гъста гора, а редом с иглолистните дървета Джини различи още дъбове, върби, а дори и магнолии. Прекосиха безброй ручеи, по бреговете на които растяха кипариси. От време на време в далечината се различаваха плантации, някои вече възстановени, други — потънали в развалини след кървавия конфликт. Видяха оризища и ниви. За Джини това бяха признаци, че населението на този район бавно се съвзема след ужасите на войната.

Седмината пътуваха с максималната скорост, която теренът им позволяваше, и почиваха малко. Бандата продължаваше да следи дали не ги следва някой. След време спряха, за да заличат следите си. Яздеха плътно един до друг. Това бе недвусмислено предупреждение към Джини: „Не се и опитвай да избягаш“. Беше доволна, че тялото й сега, след седмиците тежък труд, се намираше в по-добра форма, отколкото преди да започне тренировките при Стив.

До момента бандитите не й бяха създали никакви проблеми. Водачът им й бе обещал да бъде в безопасност по време на пътуването и да я освободи в Литъл Рок, но тя не му вярваше, не вярваше и на никого от хората му. Макар тези простаци да се шегуваха с Чарлз и той да им отвръщаше на шегите, във въздуха се долавяше напрежение. Чарлз се опитваше да прикрие безпокойството си, но изострената чувствителност на Джини, проникваше през неговата маска.

Страх я беше, но бе решила, че най-добрата й защита е да се преструва на безстрашна. Отклоняваше всякакви разговори и се отнасяше презрително към всякакви опити за сприятеляване. Знаеше, че надменността може да задържи и най-големите грубияни на разстояние. Надяваше се, че няма да разберат преструвката й. Но през цялото време на пътуването усещаше пристегнатия в кобур на дясното й бедро малък револвер и тежестта на резервните патрони в джоба на блузата си, притиснати от носна кърпичка, за да не дрънчат. Беше постъпила мъдро, че не бе показала, че има револвер и нямаше да го направи, докато не настъпеше най-удобният момент за това. Знаеше, че не може и да се надява да се справи сама с петима въоръжени и опасни мъже. Трябваше да изчака, докато се озове насаме с един от тях, да го обезвреди, както Стив я беше учил, и да избяга. Надяваше се, че ще запомни пътя, по който минаваха и затова следеше маршрута внимателно.

Прекосиха Мисисипи с товарен сал и тя отново изпита чувство на удивление и страх от величието на тази река. Лодкарите внимателно следяха за появата на опасните водовъртежи в бързите сини води, както и за непрестанно преместващите се пясъчни плитчини. Водите на реката звучно се впиваха в обраслите със зеленина брегове.

В Арканзас им се наложи да преминават през поредица бързеи и потоци и Джини се молеше това да ги позабави. Но макар ширналите се равнини да разкриваха гледка до самия хоризонт, тя не видя никой да ги следва. Когато слънцето се спусна, водачът им ги спря недалече от водната граница на щата, на не повече от петдесет мили от Виксбърг, където се намираха всичките й вещи, заедно с човека, когото обичаше.

Джини беше изтощена и усещаше болки по цялото си тяло от дългата езда. Дори вечерята — пържено осолено свинско, сервирано със силно кафе и претоплени курабии — не й се струваше съблазнителна, макар да усещаше глад. Но знаейки, че трябва да съхрани силите си, тя се насили да яде. Чуваше квакането на жаби, цвъркането на щурци и виждаше ниско летящите в здрача светулки. Внимателно изучаваше обстановката за в случай, че й се наложеше да избяга. Местността изобилстваше от лениво течащи потоци и езера със застояла вода, чиито имена по правило завършваха на „бейоу“, но те не можеха да се сравнят с тези в Южна Луизиана, Джорджия и Мисисипи. Дочу, че наричат терена мочурлив, но това не бе нейната представа за мочурище. На места почвата наистина бе влажна, подгизнала и растителността бе изобилна, но тя не бе забелязала непроходими блата, алигатори, отровни водни змии или някое от онези отвратителни създания, с които съзнанието й свързваше думата „блато“. Но изпитваше страх при мисълта, че може да се движи сама нощем сред невидимите опасности, затова реши да избяга денем, когато поне ще може да следи къде стъпва.

Една любопитна лисица надзърна иззад дърветата и се шмугна обратно зад тях, преди някой от мъжете да успее да я застреля. Избягваше да мисли как щяха да се държат тези мъже с нея след няколко дни, когато им омръзнеше да се съобразяват с надменността й. Но ако се опитаха да я насилят, тя щеше да се бори до смърт.

Смърт… Джини потръпна, когато тази мисъл мина през главата й. О, те можеха да й затворят устата тъкмо по този начин, за да опазят в тайна зловещите си планове. Можеше никога повече да не види баща си, ако Матю Марстън все още беше жив. Можеха да убият дори Стив, ако той посмееше да тръгне по следите им. За да оцелее и да има шанс да се върне при онези, които обичаше, тя трябваше да бъде внимателна, предпазлива и смела. Трябваше да разчита на уменията, които дължеше на своя любим, умения, които трябваше да я опазят и да й донесат свободата. Тогава, по време на подготовката, тя дори и за секунда не си бе представяла колко важно можеше да се окаже всичко това.

Джини се опита да разтрие раменете и врата си, а след това и мускулите отзад на кръста. „Да яздиш цял ден, помисли си тя, е по-изтощително, отколкото да ходиш или да караш фургон“, макар че може би умората й бе реакция на събитията през този ден. Те се бяха срещнали със салджии, няколко ездачи, ловци и риболовци, бяха видели работници по нивите, но тя не би потърсила помощ от хора, които не биха могли да й я дадат. Беше попаднала в крайно опасно положение, но трябваше да оцелее, да намери баща си и отново да се срещне със Стив Кар.

Чарлз се отдели от групата, приближи се към нея и малко по-късно двамата лежаха на постелките един до друг.

— Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Джини — прошепна той. — Не се плаши. Тези хора са наети, за да свършат една работа и не биха помислили да предадат интересите на своя шеф. Не се безпокой, те няма да ни причинят нищо лошо.

Но гласът му не й прозвуча убеждаващо. Разстоянието между тях и групичката бандити, както и крякането на жабите, им позволяваха да разговарят тихо, без да бъдат подслушвани. Бяха им позволили да се отдалечат толкова много, защото конете се намираха близо до бандата, а и Барт беше напомнил, че „никой не е толкова луд, че да опита да избяга нощем през блато“.

— Каква е цялата тази история, мистър Ейвъри? — попита го тя. — Все пак имам право да знам защо съм отвлечена.

Той реши, че рано или късно тя сама ще разбере истината, така че беше без значение дали ще й я каже сега или по-нататък:

— Аз съм куриер на движението Червените магнолии. Изпълнявам изключително важна мисия за тях.

Джини го изгледа с широко разтворени очи, вглеждайки се в едва доловимите на лунните лъчи черти на лицето му. Знаеше името на този могъщ отряд на Клана. По време на пътуването беше научила, че повечето членове на Невидимата империя честно вярват, че тяхната организация е сформирана, за да се противопостави на янките и на тероризма на бившите роби из територията на отслабения Юг. Но както ставаше с всички по-големи групи бунтовници, в ку-клукс-клан имаше членове, които отиваха много по-далече от защитата и правосъдието, за да потърсят лично отмъщение и задоволят своята алчност.

— Куриер? На какво?

Чарлз потупа колана си.

— Скъпоценни камъни, главно диаманти, които струват цяло състояние. Ще ги разменим за оръжие и амуниции при Тимъти Греъм в Сейнт Луис и ще наемем скаути, които да открият враговете ни.

— Какви врагове, сър?

— Хора като Шърман, опустошили Юга, членовете на Лигата на лоялистите, които продължават да грабят из земите ни. Ще накажем тези хора, ще ги убием и те повече няма да могат да причинят това на други.

— Искате да ги откриете и… убиете?

— Да ги накажем за деянията им, за онова, което все още правят с нас. Да спрем негърските банди, които те подбуждат, въоръжават и обучават, за да грабят и ни избиват. Защото тези натрупали ненавист в себе си бивши роби са се впили в нас като кучета в къс окървавено месо, въпреки че повечето от нас даже не са притежавали роби, а другите, които са имали, никога не са се отнасяли зле с тях. Защото не са вярвали в жестокостта и защото не са имали причини да повреждат такава ценна собственост. Ние не можем да гледаме тези атаки, скрити като страхливци. Но и не можем да се борим открито, разкривайки, че сме Клансмени. Ако успеем, Юга ще се изправи отново в предишното си великолепие. Ние ще бъдем свободни, ще бъдем в безопасност и така могъщи, както сме били някога.

— Но това, което планирате да постигнете с тази ваша… „мисия“, мистър Ейвъри, е убиване. Вие не можете да станете част от това. Вие сте прекалено добър и мил човек. Войната свърши, забравете за нея.

— И да забравя за смъртта на моята Ана? Изнасилена, пребита и довършена от янките? А тя не беше единствената жена, на която се случи такова нещо през войната. Сред нас има членове, чиито жени, дъщери, майки и сестри също бяха насилени, измъчвани или убити. И благодарение на това — той потупа колана си — извършителите ще могат да бъдат открити и наказани. За смъртта на моята невинна Ана и за другите жени ще бъде отмъстено.

— С помощта на какво, мистър Ейвъри? Там ли са скрити камъните?

— Да, в кесия, пристегната на кръста ми. Не искам онези хора там да разберат какво нося и къде съм тръгнал. Те вероятно си мислят, че става дума за пари, препоръчително писмо или квитанция за платена сметка.

„Скаути?“, отекна в мозъка й. Като Стив, който предлагаше услугите си срещу заплащане, а Чарлз не се бе уморил в опитите си да я сближи с него. Мисълта, че той и Чарлз биха могли да се окажат тайни съзаклятници, я стресна. Стив проявяваше любопитство и внимателно беше следял какво става наоколо… може би се бе интересувал от нея и беше шпионирал останалите именно поради тази причина. Кой знае, може би беше надушил за тази „мисия“ и търсеше куриера, за да намери чрез него човека, който ще го наеме в бъдеще. Стив бе настоявал тя да бъде въоръжена през цялото време. Може би, предвиждайки сегашните неприятности, той бе искал да я подготви да бъде в състояние да се защити сама? Не, възрази тя сама на себе си, той не би приел да му бъде възложена толкова гадна задача.

— И вие ухажвахте Стив Кар, за да го подлъжете да стане един от тези скаути? — попита тя. — Затова ли искахте да го примамите чрез мен, вашата дъщеря?

— Не, момичето ми. Когато споменах за наемането на хора, имах предвид детективи. Желанието ми беше единствено Стив да те съпроводи до баща ти. Ето сега виждаш, че аз не бих могъл да дойда с теб. А Стив Кар е добър и честен човек, опитен водач и изкусен стрелец. Мислех, че ти можеш да се възползваш от помощта му, от защитата, която той би могъл да ти обезпечи, след като се стигнеше до момента, в който щяхме да се разделим в Тексас. — Чарлз тежко въздъхна и се намръщи. — Но след всичко това, той най-вероятно няма да пожелае да се наеме да работи за теб, независимо от заплащането. Защото освен другото, той е горд и упорит. Ако двамата отново се срещнете, ти ще унищожиш всяка надежда да бъдеш с него, както ако му заявиш, че си Ана Ейвъри, така и ако му признаеш, че си го лъгала. Каквото и да направиш, той повече няма да има доверие в теб. Мъжете могат да мамят, в състояние са да очакват, че за това ще им бъде простено, но ако една жена ги излъже, те възприемат това като злостна атака или като непростимо предателство. Освен това би било опасно и глупаво да пътуваш с някой, който мисли подобни неща за теб.

Джини се страхуваше, че тези мрачни думи могат да се окажат истина, но само времето и поведението на Стив можеха да я убедят. Безпокоеше се също какво ли си мислят за нея приятелките й в кервана. Може би те бяха разнищили всичко, на което са били свидетелки, и бяха разбрали, че „баща й“ е извършил нещо много по-осъдително от краденето на коне. Можеха дори да допуснат, че тя е една умна й тайна съучастница в деянията му. Нейните четири приятелки… Вече започваха да й липсват и тя се надяваше, че те няма да повярват в подобна ужасна лъжа за нея.

О, без съмнение, Кати Кинг е била очарована да я види да си тръгва. И също без съмнение кражбата на коня им щеше да й даде повод да изплаче мъката си на рамото на Стив.

Стив… Щеше ли да се опита той да ги проследи? Щеше ли да направи опит да я спаси? Ночкак, след като отговаряше за съдбата на четиринайсет семейства? Щяха ли поне представителите на закона да й помогнат? Щяха ли да се заблудят от фалшивата следа, която бандитите бяха направили в южна посока?

 

 

В осем сутринта на следващата сутрин те отново потеглиха. Равнините на Арканзас галеха успокоително окото със зеленината и красотата си. Във всички посоки, докъдето им стигаше погледа, се виждаха ниви, които бяха засети с памук, ориз, царевица. Групата заобикаляше населените места и отбягваше всякакъв контакт с фермерите и работниците, така както отбягваше местата, където добитъкът мирно пасеше сред гъстата трева. Няколкото хълма, по които минаха, бяха толкова полегати, че по-скоро се възприемаха като неравности по терена. Тук-там, сред тази подобна на прерия местност, се виждаха малки горички. Тропотът на копитата им стряскаше сърни, пъдпъдъци, катерички, зайци, а в няколко случаи също патици и опосуми.

По време на една от кратките им почивки Барт й каза, че жителите по северните и западни покрайнини на щата са изключително независими хора и се отнасят крайно подозрително към непознатите. Подчерта също, че особено в изолираните планински райони са изостанали, бедни и груби. Направи признанието, че по Севера лоялността към Юниона е особено силно и че там все още избухват битки между симпатизантите на бившите конфедералисти и юнионисти.

— Не вярвам да ви хареса, ако ви заловят планинците, мис Ана — завърши водачът им. — Защото никога вече няма да видите нито град, нито приятелско лице. Ще им служите като роб до смъртта си, или докато станете твърде стара или коремът ви се подуе.

На Джини не трябваше да се обяснява какво означава тази фраза. Тя потръпна, осъзнавайки, че може да избяга от една опасност и да се натъкне на друга.

В петък вечерта те Спряха да нощуват край Бартломю Бейоу. На следващата нощ спряха на петнайсет мили югозападно от Пайн Блъф. Чарлз опита да убеди Барт да позволи на „дъщеря му“ да отиде в града, откъдето да вземе параход надолу по течението на Арканзас Ривър до Виксбърг или нагоре към Литъл Рок, където да ги изчака. Но Барт каза, че подобно пътуване би било много опасно за нея и използва това като претекст да я задържи с тях. Освен това заяви, че в Пайн Блъф имало много юнионистки войски — отседнали или завърнали се след завземането на града през 63-та година, за да може пристигането й там да остане незабелязано. Според Барт този голям град, в който се бяха разнесли някои от първите изстрели на войната, представляваше голям риск за такива като нея, защото на лодките по пристанището груби докери и хитри комарджии вършеха своя опасен занаят.

Неделя вечер спряха край Уачита Ривър. Местността започваше да става подчертано хълмиста и склоновете на някои от хълмовете направо си бяха голи скали. Заобикаляха ги дървета, чиито клони почти опираха до земята и растителността под тях беше гъста. Беше й ясно, че тези места са изключително удобни за скривалище при бягство.

На Джини вече й беше станало ясно с какво се занимава Чарлз и защо го прави, но тя не бе съгласна с него и му го каза направо. Тревожеха я зловещите му планове с Червените магнолии, безпокоеше се за него, но най-много я плашеха откровено похотливите погледи, които спътниците й хвърляха от петък насам.

Вчерашния ден беше валяло и мократа й блуза се бе опънала върху гърдите й. Мъжете я гледаха с усмивки, чийто смисъл бе очевиден, смушкваха се един друг с лакти, намигаха си и облизваха устни, сякаш предвкусваха предстоящо угощение. Вече съжаляваше, че не си бе взела връхна дреха, но в бързината изобщо не се бе сетила за това. Наложи се да метне на раменете си подгизнало одеяло, което им развали удоволствието. Усещаше, че удобното време за бягство бавно отминаваше и реши, че трябва да се опита на следващия ден. Не можеше повече да чака отнякъде да се появи помощ. Дори някой да ги бе последвал, реши тя за себе си, те бяха пътували твърде бързо, за да позволят някому да ги настигне.

Джини знаеше, че изглежда отвратително. Съзнателно бе спряла да се грижи за външността си, за да не провокира бандитите — беше раздърпана, мръсна и потна. Бленуваше за деня, когато това щеше да престане да бъде необходима предпазна мярка.

— Джини, тези хора не ми харесват — прошепна Чарлз. — Насочваме се на запад, а Литъл Рок остава североизточно от нас, следователно те не ни водят натам за среща. Утре ще настоя да те пуснат. Ако откажат, ще ги заплаша с револвер, а ти междувременно ще избягаш. Когато ти кажа, препусни и продължавай с максимална скорост на северозапад към Хот Спрингс. — Той видя озадаченото изражение на лицето й и обясни: — Бил съм преди в Литъл Рок и Хот Спрингс и доколкото мога да си спомня, минералните извори би трябвало да се намират в посоката, която ти казвам. Ако те е страх, че можеш да се заблудиш, просто следвай реката. Така е малко по-дълго, но ще стигнеш дотам. Но започнем ли да действаме, без значение какво ще се случи, не се обръщай назад и не се връщай.

— Мистър Ейвъри, нося револвер, пристегнат на крака ми — призна Джини шепнешком. — Стив ми го даде и ме научи как да го използвам. Ако помогна и аз, ще можем да избягаме двамата. Те ще ви убият, след като им се изплъзна.

Тогава Чарлз й каза онова, което трябваше да я убеди да прави каквото се искаше от нея, защото смяташе, че това е ужасната истина:

— Аз мисля, че те смятат да направят с мен точно това, и то твърде скоро. Не вярвам, че ни водят при Тимъти Греъм, не! Мисля, че алчността е заговорила в тях, че те планират да извършат предателство и са решили да ми отнемат това, което знаят, че нося със себе си. Не ме е страх да умра, момичето ми. Изправял съм се очи в очи със смъртта много пъти както по време на войната, така и след нея. Харесвам те, момиче, и не искам да ти се случи нищо лошо. Повече ме притеснява твоята безопасност и оцеляването ти, отколкото дали ще се проваля в моята мисия. Друг може да ме смени, но теб никой друг не би могъл да спаси. Знаеш какво ще направят с теб тези мъже в мига, когато падна мъртъв. Не мога да позволя да ти се случи същото, което се случи и на моята Ана.

Сълзи напълниха очите й.

— Но как да те оставя да рискуваш живота си заради мен?

— Аз те въвлякох в тази история, аз ще те измъкна от нея. Моля те, недей да спориш. Дори ако и двамата извадим револвери срещу тях, тези хора ни най-малко няма да се впечатлят от това, защото даже ако застреляме двама от тях, останалите трима ще могат да ме ограбят и да те… наранят.

Тя трябваше да признае в себе си, че той е прав. Изпитваше болка от мисълта, че той може би ще умре в опита си да й помогне, защото главорезите нямаха никакви основания да запазят живота му. Изпитваше яд от безсилието им, плашеше се от онова, което съдбата щеше да им донесе с утрешния ден.

— Добре, сър.

— Ето, че си послушно момиче. Сега лягай да поспиш. Ще ти бъде от полза.

 

 

Джини вдигна пътната си чанта.

— Отивам до реката, за да се изкъпя и преоблека. Ще се върна след двайсетина минути.

— Почакайте, мис Ана! — извика водачът след отдалечаващото се момиче. — Нали няма да направите нещо глупаво и наистина да ме разсърдите?

Джини го погледна и го запита недоверчиво:

— Да опитам да избягам без кон, невъоръжена, без храна и в непозната местност? Не съм глупачка, Барт, а на всичко отгоре и баща ми е в ръцете ви. Но вече действително не се понасям мръсна и рошава. Отивам и не се опитвай да ме спреш, защото ще изпадна в истерия.

Барт се озъби, но каза:

— Слим, иди да пазиш мис Ана. И се дръж както трябва, защото иначе ще отговаряш на юмруците ми.

Джини избра място, където щеше да бъде удобно да се скрие, след като избягаше. Тя цялата трепереше и се молеше за живота на Чарлз. Изчака няколко минути и извика:

— Слим, змия!

Престъпникът в миг се озова при нея.

— Къде?

— Там, на брега до водораслите и вещите ми.

Слим пристъпи към реката и се взря.

— Не…

Джини стовари тежък камък върху тила му. Хвърли единия му револвер в реката, за да не може да бъде използван срещу Чарлз и взе със себе си другия. Изкушаваше се да се върне при другите и да му помогне да избяга с нея, но това щеше да бъде безполезно срещу четирима здрави мъже. Разбираше, че той няма никакъв шанс да оцелее и това я притесняваше до такава степен, че тя реши да промени плана.

Джини завърза глезените и китките на неподвижно лежащия мъж с ризата и колана му, а после натъпка в устата му лентата, която той носеше през косата си. Извади собствения си револвер, защото той бе по-лек и с него би могла да стреля по-точно. Провери камерите за патроните и приведена се прокрадна към лагера с оръжие в двете ръце. За да не стресне спътника си и за да не отвлече вниманието му точно когато това бе най-малко желателно, тя трябваше да изчака най-удобния момент, за да се покаже. Чарлз бе казал, че ще задържи мъжете, докато забавянето й стане съмнително. Но докато размишляваше как точно да постъпи, Барт й помогна да вземе решение.

— Твоето момиче нещо много се забави. Роли, иди да видиш какво нравят.

В този миг Чарлз изтегли револвера си.

— Никой да не мърда — заповяда той.

— Какво по дя… Не ставай глупак, Ейвъри, ние сме четирима. Не можеш да ни застреляш всички, преди някой от нас да съумее да застреля теб.

— Да, разбира се, но кой от вас ще умре преди това? — блъфира ги Чарлз.

— Ха, та ти най-вероятно не можеш да улучиш и фургон.

— Но аз мога и ще стрелям — увери ги със студен глас Джини и излезе на поляната, насочила и двата револвера към мъжете. — Вържи ти, татко, и да се махаме оттук!

— Качвай се на коня и потегляй, Ана. Ще ги задържа, а после ще те догоня.

— Ще тръгнем заедно. Разкопчайте коланите си, мошеници.

— Правиш голяма грешка, момиченце. Ти…

— Вие направихте грешка, когато ме отвлякохте. Виждате ли онази манерка до вас? — тя стреля и от дупката изхвръкна струя вода. — Това ще ви убеди ли, че знам как да използвам тези неща? И ще ги използвам, ако не се подчините бързо — Джини се стараеше да бъде убедителна в блъфа, който разиграваше пред тях. Тя не беше „Малката перла“ от евтиния роман, който бе чела за една измислена героиня, която скиташе из Запада и можеше да направи всичко, което един мъж умееше, при това в повечето случаи и по-добре. Имаше късмет, че малката й донякъде безразсъдна демонстрация бе изиграла ролята си, което би било невъзможно, ако Стив не бе настоявал за уроците по стрелба.

— Направете, както казва дамата, момчета.

— Какво? — извикаха едновременно останалите трима.

— Направете го — озъби се Барт като раздразнено животно. — Нали не искате да се проснем в леглата си, както вероятно се е случило вече със Слим? Тя говори сериозно.

Четиримата разкопчаха коланите си и ги пуснаха заедно с кобурите на земята.

— Сега, отместете се встрани — заповяда Джини и Барт отново убеди хората си да се подчинят.

Чарлз събра кобурите и отстъпи заднешком към конете. Без да откъсва поглед от престъпниците, той оседла два коня набързо. Яхна своя, докато Джини държеше под прицел мъжете, после двамата смениха ролите си. Хвърли поглед на напрегнатата жена, усмихна се и й благодари, че се беше върнала заради него. После двамата смушкаха с колене конете и се отправиха в галоп.

Разбрали намека на Барт, бандитите се хвърлиха към постелките си и извадиха изпод тях пушки, а Барт междувременно даваше заповеди. Четиримата се прицелиха и стреляха. Чарлз беше ранен в рамото и падна от коня, който продължи в лудешки галоп. Кобилата на Джини бе простреляна в шията и крака едновременно и рухна на земята.

— Бягай! — извика Чарлз, опитвайки да се добере до отхвръкналия настрани револвер.

Джини се обърна и видя четиримата да тичат към тях. Повече не можеше с нищо да помогне на Чарлз.

Нито разполагаше с време да се прицели и да стреля, защото четиримата злодеи се приближаваха с обезпокоителна скорост. Без да обръща внимание на виковете на Барт да спре, тя се затича към гората. Чу го зад гърба си да заповядва на един от хората си да я последва.

Докато Роли я търсеше, а Тед се отправи, за да прибере избягалия кон, Барт се подиграваше с ранения Чарлз.

— Ти си глупак, Ейвъри, щом можеш да допуснеш, че ще ти позволим да избягаш с парите.

— Нямам никакви пари. Просто исках да избягаме в безопасност.

— Сигурно си се досетил, че днес смятахме да ти ги вземем.

Болката накара Чарлз да примигне.

— Знаех, че ще опитате. Но глупака си ти, Барт. Клана ще те открие и убие за това престъпление.

— Не ни е страх от някакви хора в смешни костюми.

— А би следвало, защото тези хора имат власт и са опасни. Те ще те намерят. И ще те накарат да съжалиш, че някога ти е минала алчна мисъл през главата.

— Ще им кажем, че сме били нападнати и ти си бил убит. И че ако си имал някакви пари в себе си, ние нищо не знаем за тях.

Думата „пари“ щеше да ги издаде и Чарлз се усмихна при мисълта, че за него ще бъде отмъстено.

— Но те ще разберат, че ги лъжете. Вие сте покойници.

— Не, но ти си — каза спокойно Барт и стреля два пъти в сърцето му. — Претърси нещата му, Кип. Да вземем парите и момичето и да се махаме по дяволите оттук. А довечера в лагера ще й се насладим и ще я накараме да съжалява, че ни е доставила неприятности.

Кип се захили и се почеса между краката. Барт също се засмя.

— Успокой се, ти си веднага след мен.

Кип разхвърли вещите на Чарлз във всички посоки, но не намери пари.

— Тогава са у него — подсказа Барт.

Кип дръпна грубо палтото на мъртвеца и го претърси.

— Нищо, шефе — после пребърка и джобовете на панталоните му. — И тук нищо.

Барт преобърна Чарлз и в този момент пръстите му напипаха нещо по-различно под тъмната му риза. Разкъса я и се ухили, като видя кожената кесия. Свали я и надникна в нея.

— Какво, по дяволите!

— Късмет извадихме, шефе, диаманти, и то какви!

Барт се засмя.

— Да, и обзалагам се струват много. Я само виж как блестят! Наистина са хубави. Богати сме, и то много.

Роли се присъедини към двамата силно нервиран и запъхтян. Слим се довлече след него с кървяща рана и явно притеснен. Тед пристигна на коня на Чарлз и слезе от него. Петимата се загледаха в блестящото съкровище.

— Къде е момичето? — попита водачът. — Да не си я завързал за някое дърво?

Роли шумно изпусна въздуха от гърдите си с видима досада.

— Не можах да я намеря, шефе, но Слим е наред. Цапнала го е отзад с камък. Трябва да бъде превързан.

— Ти наистина ли я търси добре? Имам някои сметки за уреждане с нея. И след като свърша, вие, момчета, също ще си получите пая. А когато се изморим от нея, ще я дадем на планинците, в случай че решат да ни създават неприятности.

— Скрила се е по-добре от ракун с кучета по петите му. Наистина е умна, но скоро ще трябва да се покаже. Ще почакаме.

— Да — съгласи се Кип, — ще я надхитрим. Да знаете, момчета, аз съм втори.

— Че защо ти? — попита Тед и облиза устни. Кип му напомни:

— Бях последен с другото момиче. Бяхте я скапали, когато дойде моя ред да й го мушна. Така беше и с предишните две.

Барт гледаше камъните и мислеше за преследвачите, които сигурно приближаваха, за да си ги приберат, както и дорестия кон, защото конекрадството се смяташе за сериозно престъпление в Запада.

— С тези неща в ръцете можем да имаме всички жени, които пожелаем, и то жени, които няма да насилваме да правят това, което искаме. Жени за всеки от нас. Ана не може да отиде далече без кон и храна. Ще я оставим на мишеловите. Кой знае, може би нямаше да ни достави особено удоволствие. Хайде да потегляме.

 

 

Роли дори не подозираше колко близо е бил до истината: Джини се бе покатерила на едно дърво и се бе скрила на един клон сред гъстата зеленина на листата. Като малка се бе катерила на много дървета и сега с облекчение установи, че все още помни как се прави това. Беше чула двата изстрела и се досещаше какво означават: Чарлз Ейвъри беше мъртъв. Беше съумяла да се измъкне от Роли, но не си бе позволила да се отпусне. Допускаше, че бандата ще се върне в пълен състав, за да я търси и изпитваше ужас от цената, която трябваше да заплати, ако успееха да я открият. Чу конски тропот, който се отдалечаваше, но не смееше да се покаже, в случай че това бе някакъв номер. Никога по-рано животът не й се бе струвал така черен, както в този момент.

Джини остана скрита на дървото до късния следобед. Накрая се реши да слезе, извади револвера си и се прокрадна по посока на лагера, молейки се бандитите наистина да са заминали. Цял час се вслушва и наблюдава, преди да се убеди, че наистина я бяха изоставили на произвола на съдбата. Бяха взели конете и екипировката. Единствено кобилата, застреляна под краката й, бе оставена просната на тревата. Знаеше, че това не бяха случайно попаднали куршуми, а по-скоро мъжете бяха искали да запазят живота й с цел… Потръпна за кой ли път този ден.

Разстроеното момиче отиде де тялото на Чарлз Ейвъри, коленичи до него и заплака. Това бе един добър и мил човек, макар объркан и измъчен. Можеше да разбере какво го бе тласнало към този акт на отчаяние след изживяното по време на войната и трагичната смърт на дъщеря му. Нямаше как да го погребе, дори не бе в състояние да го покрие с камъни или одеяло, за да запази тялото му от лешоядите.

Беше ясно, че бандитите са намерили съкровището, което носеше, и го бяха откраднали, което без съмнение влизаше в намеренията им от самото начало. Бяха взели също парите и часовника му. Не бяха оставили нищо, което би могла да използва: нито канче, нито одеяло, никаква храна.

„Не се паникьосвай, Джини. Ти ще се измъкнеш от тази каша. Мисли.“

Спомни си за чантата, която бе оставила на брега. Бързо се отправи към реката и я намери, както я беше пуснала. Поне разполагаше с комплект дрехи за смяна, сапун, тривка за баня и четка за коса. В джобовете си имаше останали резервни патрони. И кибрит, установи тя с облекчение. Реката щеше да й осигури вода за пиене. Имаше оръжие, с което можеше да убие някакъв дивеч. Имаше и здрави крака, благодарение на изпитанията по време на пътя през последните седмици и на обучението под ръководството на Стив, и тези крака щяха да и помогнат да стигне до цивилизацията, където да потърси помощ. Беше началото на май, следователно нощите едва ли щяха да бъдат непоносимо студени. Това, което трябваше да помни, бе да бъде нащрек и да не престава да се движи.

„Не можеш да тръгнеш на северозапад към Хот Спрингс, реши Джини, защото те тръгнаха натам. Не знаеш нито къде се намира Литъл Рок, нито колко е далече, нито къде може да се намира който и да е било друг град. В посоката, от която дойдохме, няма нищо с мили наред, а ако не се придържаш близо до реката, няма да разполагаш с вода за пиене и не знаеш на какво разстояние е следващата. Би могла да използваш… Не, конят на Кинг нямаше чанти на седлото, които биха могли да се използват вместо манерки.“

Не беше в състояние да измисли никакво приложение за оставеното седло, което да имаше някакво отношение към нейното оцеляване. Беше чувала и чела за индианци, които използвали стомасите и мехурите на различни животни вместо мехове за вода, но не бе в състояние да разпори коня и да направи същото. Освен това нямаше нож.

„Мисли, Джини.“ Трябваше да се отдалечи на максимално разстояние оттук, докато беше още светло. Помоли се за душата на Чарлз Ейвъри и потегли по дълбоката до коляно Уачита Ривър, за да скрие следите си. Не събу обувките си и беше благодарна, че моделът, който носеше, изискваше завързване на връзките високо около глезена, така че не допускаше в тях да влиза много вода. Беше издърпала задния ръб на полата си отпред между краката и го бе запъхнала в колана, за да предотврати заплитането му.

Не след дълго тази предпазна мярка се оказа безполезна, защото нивото на водата стигна до кръста й, а после до гърдите й. За щастие водата беше кристално чиста и не й даваше основания да се опасява за наличието на невидими животни и други опасности. Пазеше равновесие с труд и след известно време усети, че ръката й се схваща от непрекъснатото държане на чантата над главата й. Скоро се отказа от намерението си да я опази суха. На няколко места се наложи да преплува, загребвайки странично с една ръка, защото не искаше да излиза от реката, давайки на някой упорит негодник шанса да я проследи. Това се оказа прекалено трудно с чантата, с която не искаше да се раздели. Веднъж, за кратко, успя да се качи на едно носено от течението дърво и това й даде възможност да отдъхне, макар да се наложи да гребе с крака, за да продължава да се движи. След време се сети, че това, което правеше в момента, лишаваше и представителите на закона от възможността да я открият. Но не можеше да направи нищо по този въпрос. Не искаше да поеме никакъв риск да бъде пленена пак.

Здрачаваше се, когато тя спря и излезе на брега близко до мястото, където Кадо Ривър се вливаше в Уачита. Болеше я цялото тяло. Легна по гръб и се отпусна. Коремът й изръмжа в знак на гладен протест.

— Ще трябва да изчакаш до сутринта, когато ще уловя нещо за ядене — прошепна тя и го погали.

Джини се огледа и ослуша, за да се убеди, че наоколо няма нищо обезпокоително. Измъчена до крайност, тя съблече дрехите си и се изкъпа в реката, осъзнавайки с известно закъснение, че естественият й свян се беше поизпарил, след като бе срещнала Стив Кар. Изстиска дрехите си и ги използва, за да се избърше, след което облече чистия, макар и леко влажен резервен комплект. С панталони би яздила по-леко, но от друга страна, полата позволяваше лесно да извади скритото си оръжие. С облекчение установи, че пътната й чанта е практически водонепроницаема, както бе рекламата на продавача, макар малко вода все пак да бе съумяла да проникне. И понеже бе взела две поли и две блузки сега просна влажния втори чифт на клоните на едно близко дърво.

Джини се почувства много по-добре след банята и след като успя да вчеше дългата си коса. Сплете я на плитка, за да не се обърка през нощта, изплакна мръсните си дрехи и също ги окачи на клоните да съхнат. Сложи настрана другите си вещи, хвана револвера в ръка и легна в тревата да спи. Подложи чантата вместо възглавница и покри раменете и ръцете си с една от блузите. Тежката чанта се бе оказала голямо бреме през деня, но тя можеше да има нужда от смяна на дрехите, както и от револвера, който бе конфискувала от Слим заедно с шестте му патрона. Много пъти се бе противопоставяла на инстинктивното желание да го захвърли, но сега беше щастлива, че не се бе намокрил.

Накрая празният й стомах и измъченото й тяло й позволиха да заспи. Пръстите й се разтвориха и револверът се изплъзна от тях.

 

 

Птича песен събуди Джини. Стомахът й също се обаждаше. Прозина се сладко и се изпъна. Постепенно си припомни ситуацията, в която се намираше, и с нежелание отвори очи, за да се убеди, че не сънува. Лежеше на земята под едно дърво, значи не ставаше дума само за лош сън. Периферното й зрение долови някаква тъмна фигура. Тя изписка изненадано и рязко се изправи с гръб, опрян на ствола на дървото. С недоумение тя огледа човека, който седеше с кръстосани крака наблизо.

— Как ме намери? Аз ходих във водата целия следобед.

— Един воин на команчите ме научи преди години как да се придвижвам през даден терен, без да бъда забелязан и как да разбера, че някой е минавал преди мен, Дори ако умело е прикривал следите си — обясни търпеливо Стив. — И дали става дума за вода, дали се е движил пеша или е яздил кон — за мен е без значение. Но ти се справи добре, Ана. Един обикновен човек или дори следотърсач от средна класа не би те намерил, още по-малко би успял да го направи толкова бързо.

Джини разбра, че начинът по който говореше, се дължеше на абсолютната му увереност в себе си, а не на желание да се изтъква. Тя знаеше със сигурност, че Стив притежава изключителна храброст. И ако имаше нещо, което той не притежаваше, това бе умението да приветства някого както трябва. Нямаше никакви приказки от рода на „радвам се да те видя пак“, нито някакви успокоителни усмивки и тя се запита защо той, изглежда някак хладен и нащрек. Погледът в черни: му очи, както винаги, беше непроницаем като безлунна нощ. Той изглеждаше някак неспокоен и настръхнал което бе напълно разбираемо при дадените обстоятелства. С изключение на светлата широкопола шапка, която лежеше до него, той бе облечен изцяло в черно, до колана с кобурите. Черната му коса беше разбъркана, по бузите му беше набола тъмна брада. Ако не бе излъчваната от него сдържаност и тайнственост, тя щеше да се хвърли в обятията му и би го покрила с целувки.

— Имах добър учител — един крайно взискателен скаут. Щастлива съм да те видя пак. Страх ме беше, че или никой няма да тръгне след нас, или ако тръгне, ще се заблуди по фалшивата следа, която Роли остави.

Той отбеляза, че тя назова мъжа по малко име и се почуди как може да бъде толкова спокойна след всичко, което беше изживяла. Беше очаквал от нея да се хвърли в ръцете му от радост и да го обсипе с похвали и благодарности, затова се вкисна, когато тя не го направи. Беше озадачен от това, защо тя се държи сякаш нищо особено не се бе случило.

— Фалшивата следа не ме заблуди и за миг. Бързо осъзнах, че вие не се насочвате към Ню Орлиънс или където и да е на юг. Научих новината за заминаването ви с известно закъснение, защото ви чаках в града да дойдете до един часа. Може и да са ви принудили да бързате, но пък вие никак не сте се съпротивлявали. Определено би ми помогнало, ако се бяхте сетили някак да ги забавите.

Джини не можа да разбере със сигурност дали в гласа му се прокрадва известен укор.

— Не смеех да ги провокирам по никакъв начин, Стив — тези хора бяха лоши. Опитвах се да не привличам вниманието им върху мен. Дори престанах да се грижа за външността си, защото се плашех от начина, по който ме гледаха.

Стив забеляза колко красива, свежа и съблазнителна изглежда тя. Безпокойството и съмненията, които го ядяха отвътре, му бяха попречили да види това досега.

— Сигурен съм, че си изживяла тежки моменти. Бих могъл да се досетя какво се е случило в последния ви лагер.

Радостта от чудното избавление и от срещата със Стив бе помрачена от спомена за ужасите на отминалия ден.

— Те… те го убиха. Опитахме се да избягаме, но… Беше ужасно. Нямах възможност дори да го погреба.

Тя заплака и Стив я притегли в ръцете си. Беше доволен, че най-сетне бе реагирала по естествен начин. Може би още не бе изживяла шока — той бе виждал хора, заловени от индианците, а също и военнопленници да се държат по подобен начин в момента на спасяването им. Трябваше да бъде търпелив и внимателен, само така щеше да се добере до истината. Телеграмата от Тексас беше събудила подозренията му към Джини, но поводи за това му бе дала и самата тя по време на пътуването. Беше му трудно да повярва, че нищо не е знаела за измислицата на Чарлз за ранчото и новото начало в живота. И все пак не можеше да изключи възможността собственият й баща да я е заблуждавал, защото и неговият го бе лъгал преди много време. Но от опит знаеше, че жените могат да бъдат изобретателни и опасни престъпници. Беше му се налагало да преследва, разкрива и залавя жени конекрадци, убийци и извършителки на банкови обири. И макар онези лисици да бяха извършили злодеянията си съзнателно, Ана би могла да не е в течение на истинската ситуация, а може би бе действала от чувство на лоялност към баща си.

Джини се сгуши в сигурната прегръдка на Стив. Тя остави сълзите й да се леят свободно. Беше оцеляла след ужасно изпитание, но сега се намираше в безопасност. Любимият й я държеше в ръцете си и нежно я приласкаваше. Когато се поуспокои, тя попита:

— Какво стана с кервана? Как можа да го изоставиш?

Стив се чувстваше объркан: от една страна, радваше го ароматът на тялото й, звукът на гласа й, но присъстваше и болката, че може би вече я беше загубил.

— Оставих Големия Л. да се разпорежда, той знае по-добре от мен как да го прави.

Сърцето на Джини трепна.

— И тръгна заради мен?

— Допускаше ли, че бих могъл да не го направя? — изплъзна се той от прекия отговор.

Тя надникна в тъмните му очи и прошепна:

— Благодаря ти, Стив. Бях толкова изплашена. Опитвах се да си спомня всичко, на което си ме учил. И само благодарение на подготовката при теб успях да оцелея и да избягам. Никога повече няма да се оплаквам от уроците ти, каквито и да са.

Той усети прилив на гордост от искреното чувство в думите й… или поне прие, че то може да е искрено. Ако тя е добър измамник, мина през главата му обезпокоителна мисъл, тогава той сигурно пак бъркаше.

— Доволен съм, че накрая разбра защо се държах така безмилостно с теб. Тази дива земя може да бъде едно опасно място, Ана.

Тя видя топлината в погледа му и сърцето й се сгря.

— Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Благодаря ти, че си тук в момент, когато имам нужда от теб. — Джини го желаеше с такава сила, че не съумя да се въздържи и го притегли в страстна целувка.

Тялото на Стив пламтеше от толкова силно желание, че то заглушаваше слабите предупредителни сигнали, които мозъкът му се опитваше да изпрати. Въпреки гнева си, въпреки съмненията си към тази жена, той отчаяно бе желал да я намери и спаси. Беше измъчван от безпокойство, докато я търсеше, молейки се на Бога да не намери тялото й захвърлено върху това на Ейвъри, молейки се бандата да не се окаже толкова податлива на чара й, че да се нахвърли веднага брутално върху нея.

Защото ако злодеите й бяха причинили нещо лошо, той щеше да ги преследва до края на земята, за да ги убие бавно и мъчително, така както индианците го бяха учили на времето. Беше я следвал с чувство на вина, че има тайна от нея, и едва ли щеше да се отърси от него, докато не се убедеше, че тя е напълно невинна. Но ако съмненията му отпаднеха, може би тя никога нямаше да му прости, че я бе мамил. Можеше никога повече да не я притежава. И тази мисъл го накара да се предаде.

Сърцето на Джини се блъскаше в гърдите й от възбуда, а тялото й изгаряше. Беше доволна, че се бе изкъпала и преоблякла снощи. Защото зовът на Стив за любов беше ясен, отчетлив, мощен и неустоим.

Но както тя страстно го желаеше, така и той не можеше да й устои. И двамата изпитваха някакъв отчаян порив да слеят телата си в едно. Устните им се сляха многократно в гладни, трескави целувки. После те коленичиха на тревата, вплетени в прегръдките си.

Ръцете на Стив я погалиха по гърдите през тъканта на блузката й. Устните му не спираха да се докосват до лицето й, ушите й и се спускаха надолу по копринената кожа на шията й. Езикът му мина по трапчинките, докато треперещите му пръсти разкопчаваха блузката. Бузата му я погали и миг по късно устата му се спря върху розово-кафявото зърно на гърдата и се спря там. Той се задържа върху него близо минута, а после бързо се прехвърли върху другото зърно. Опияняваше се от усещането, а тя стенеше под него и тялото й се изпъваше във всепоглъщаща страст. Ръката му се плъзна надолу и намери път под блузката, която се беше полуизмъкнала. Пръстите му напипаха топлата влага, проникнаха в нея и стимулираха нов връх на екстаз.

Джини се носеше в розовия облак на абсолютното опиянение. Изпитваше сладка болка на нетърпение да се слее с него, защото нещо в утробата й настояваше да бъде незабавно удовлетворено. Всяко негово действие засилваше възбудата й. Тя галеше безразборно косата му, врата, раменете. Пръстите й конвулсивно се свиваха в желание да го притисне колкото се може по-силно към себе си. Беше изживяла страха, че никога повече няма да се видят. Онова, което й се бе сторило като най-черния момент в живота й, сега се превръщаше в най-светлия. И макар наболата му брада да я драскаше, тя не възразяваше, не, тя просто не я забелязваше. Беше потънала в центъра на онова чудо на име Стив Кар и се бе отдала на властта му да прави каквото иска с нея.

Устните на Стив отново се върнаха върху нейните и започна нежно да ги хапе. Целуна я няколко пъти, първо кратко и леко, а после дълго и страстно. Усети напрежението вътре в него да достига невъзможни граници. Губеше всякакъв самоконтрол в мига, когато я докоснеше по какъвто и да е начин. А начинът, по който тя реагираше, правеше невъзможна дори мисълта да се овладее. Сърцето му биеше до пръсване. Нито едно от предизвикателствата досега в живота му, не можеше да се сравнява с нея. Никое ястие не бе така хранително. Никакво изживяване не бе така пълно. Никакъв страх, не можеше да ги доближи, дори страха, че смъртта би могла да му я отнеме. Тя беше негова! Поне в момента.

Джини го притискаше към себе си и беше съвсем ясно, че го желае колкото може по-бързо. Тя вкусваше от тялото му и се наслаждаваше. Цялото й поведение бе насочено към това да я обладае бързо. Защото не знаеше още колко ще може да издържи този момент на сладка болка.

С бясно биещи сърца, замъглени мисли, жадуващи души и ненаситни тела те двамата търсеха удовлетворяване. Джини отпусна мускулите на краката си, усетила, че ръката на Стив недвусмислено я подканва да ги разтвори. И двамата трепереха от страст и нетърпение. Продължаваха да се целуват, докато той разкопча панталоните си и с нейна помощ ги смъкна надолу по бедрата си. Без да се събува, тя му помогна да се възползва от интимния отвор в бельото си. Телата им звънтяха от напрежение в мига, когато се сляха. Миг по-късно те енергично започнаха да се движат и Стив усети, че е обхванат надеждно между бедрата й. Ритъмът им беше бърз и в синхрон и минути по-късно стигна до върховното изживяване на пълното освобождаване. Те се отпуснаха в прегръдките си, без да смеят да помръднат или проговорят, преди дишането и пулса им да се върнат към нормалното.

После Стив се отдръпна и се претърколи по гръб. Не знаеше какво да каже или да направи след този бурен епизод, който се бе развил с такава неочаквана бързина.

— Защо не се измием — предложи той, като се стараеше гласът му да прозвучи спокойно. — Сигурно умираш от глад.

Джини също се чувстваше малко неловко след това буйно сношение. Беше доволна, че той не опита да се извинява за поведението си, защото всъщност тя го беше провокирала.

— Ти усещаш и разбираш всичко.

— Бих искал да е така, Ана — прошепна той, изправи се, съблече се и влезе във водата.

След като се изкъпа, тя му хвърли ризата, за да се избърше с нея. Той й благодари с усмивка, кимна и се облече.

Стив стъкми огъня и подгря на него фасул, докато на свой ред тя се освежаваше в реката. Когато свърши и се преоблече, той се обади:

— Да хапнем и да тръгваме. Чака ни дълъг път преди да се стъмни.

Джини разбра, че той не желае да разговарят, защото скорошното им интимно изживяване отново го беше накарало да се чувства уязвим. Но за нея беше ясно, че Стив не е безразличен, защото иначе всичко щеше да свърши с някоя незначителна забележка. Фактът, че той не желаеше да го дискутират, че се чувстваше неспокоен, стопляше сърцето й.

След като свършиха скромното ястие и прибраха вещите, Стив я накара да седне зад него.

— Докато ти намерим кон — каза той.

— Радвам се, че скоро ще се върна при кервана — усмихна се тя.

Стив забеляза, че тя беше забравила за баща си и за това, че той се нуждаеше от подобаващо погребение, както и за грубияните, които я бяха отвлекли и бяха откраднали диамантите.

— Не отиваме натам. Аз трябва да последвам бандата.

Джини не беше забравила за Чарлз Ейвъри, но беше изтикала мисълта за него и убийството му навътре в съзнанието си, за да не страда точно сега. Не можеше да игнорира факта, че може би нещо в нейните постъпки бе довело до смъртта му. Нито желаеше да си представя къде можеше да се намира в този момент, ако не бе съумяла да избяга и Стив не я бе намерил.

— Моля те, Стив, недей. Остави властите да ги заловят и накажат. Не е необходимо да им отмъщаваш заради мен. Те не ми сториха нищо лошо.

Стив я изтегли на седлото зад себе си, без да обръща внимание на думите й.

— Хвани се здраво за кръста ми. Чака ни дълъг път, защото преднината им е голяма.

— Моля те, не прави това — настоя Джини, докато се отправяха към последния им лагер, откъдето той трябваше да започне страшната си мисия. — Те са петима. Въоръжени са и са опасни. Вярвам в това, на което си способен, Стив, но ти си сам. Не тръгвай след тях… поне не тръгвай сам.

Тялото на Стив се вдърви. Когато проговори, гласът му беше равен и безизразен:

— Това е истинската ми работа, Ана. Имам заповед да ги намеря и изправя пред съда.

Нещо подсказа на Джини, че двете думи нямат нищо общо със задълженията на водач на керван и скаут.

— За каква „истинска работа“ говориш?