Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Регентството (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Deverill’s Heir [= The Heir], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 67 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Наследницата

Редактор: Лидия Атанасова

ИК „Бард“, 1998

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Тънкият полумесец на луната едва осветяваше черния път. Графът препускаше, привел глава до лъскавата шия на коня.

В сумрака край него прелитаха огради, небоядисани дървени постройки, разорани от коловози тесни пътища. Джъстин беше сигурен, че Арабела ще остане на главния път. Убеден беше, че тя не би искала нищо да забавя бягството й.

Отново си спомни как тя избухна при съобщението на доктор Брениън. Да, можеше да я разбере, но това не смекчаваше гнева му.

В първия миг не повярва на очите си. Ако не й беше толкова ядосан, вероятно щеше да се разсмее с глас. Арабела вървеше по средата на пътя, облечена в дълга вечерна рокля, и водеше за юздите куцащия Луцифер.

Джъстин опъна юздите на жребеца си и го спря точно до нея. Тя също спря и го погледна мрачно.

— Е, мадам, виждам, че е дошъл краят на веселото ти бягство. — Той скочи от седлото и застана пред нея.

Арабела сякаш не забелязваше гнева му и иронията в думите му.

— Да — отвърна тя, без да поглежда към него. — Едната подкова на Луцифер падна. Трябва да кажа на Джеймс. Ама че глупава работа — да му падне подковата. Не мислиш ли, че би трябвало да е по-добре подкован?

— Да, аз също ще поговоря с него. — Графът млъкна и се намръщи. Не такава насока на разговора бе очаквал. — Сигурно си разочарована от такъв прозаичен край на необмисленото си бягство. Я се погледни само! Облечена си във вечерна рокля и се разхождаш по пътя с проклетия си кон. Не ти ли хрумна, че може да попаднеш на лоши хора? Не се ли сети, че можеха да те нападнат? Щяха да потрият ръце само ако те бяха видели. Красива и богата жена сама на пътя посред нощ. Сигурно биха си помислили, че са умрели и са отишли в рая.

— Не — каза тя най-накрая, без да го поглежда. — Изобщо не съм помисляла, че има разбойници. Казваш, че тук имало лоши хора? Мисля, че лоши хора има навсякъде. Има ли значение къде са те? Милорд, защо не се върнеш в Ившам Аби? Тук няма нищо за теб. Нищичко.

Графът не отговори, а продължи да върви мълчаливо до нея. Изражението на лицето му беше толкова заплашително, че би трябвало Арабела да се разтрепери от страх. Войниците му се свиваха уплашено, щом зърнеха намръщената му физиономия. Но тя не се страхуваше. От една страна, това го объркваше, но, от друга — го караше да се възхищава от куража й.

Най-накрая Арабела спря, обърна се към него и го погледна право в очите.

— А, разбирам. Искаш да викаш по мен, дори да ме удариш, нали? Може би даже да ме убиеш? Е, едва ли мога с нещо да те спра. Така ли е, милорд? — Потупа Луцифер, прошепна му тихо успокоителни думи, после пусна юздите му. След това пак се обърна с лице към съпруга си. Конят изцвили тихо, но не помръдна.

Джъстин скръцна със зъби и пристъпи към нея. Арабела стоеше и го гледаше спокойно.

— Милорд, отново ли искате да ме изнасилите? Или може би да ме биете? Ако ми позволите да избера, бих предпочела побоя.

Джъстин очакваше изблик на гняв, но вместо него се сблъска с острия й език. Въпреки това в думите й липсваше страст. Говореше и стоеше така, сякаш разговорът не я засягаше, сякаш беше отдалечена на километри от него.

Равнодушието й го разгневи още повече.

— Каквото и да говориш — рече той, — няма да ми достави никакво удоволствие да те изнасиля. Предишния път не беше изнасилване, но ти продължаваш да се преструваш, че точно това съм направил, нали? Ще продължаваш да твърдиш, че съм те изнасилил и ще ми го натякваш до края на живота ни. Не те изнасилих, по дяволите. Аз бях нежен, доколкото бе възможно, но ти не заслужаваше дори капка нежност. Беше си заслужила да те изнасиля, но аз се сдържах като джентълмен. Що се отнася до побоя, бих предпочел да набия някоя стара кранта. Я се погледни само — можеш да предизвикаш само състрадание. По дяволите, Арабела, направи нещо, кажи нещо!

Тя се обърна и подхвърли:

— Забележителна реч. А сега, ако си свършил, по-добре да тръгваме, защото ни чака дълъг път до Ившам Аби.

После хвана юздите на Луцифер и понечи да тръгне. Това го вбеси. Сграбчи я за ръката и я завъртя към себе си.

— О, не, не съм свършил още. Освен това е по-добре да ти кажа всичко по-далеч от ушите на семейството ти.

Арабела отново пусна юздите на Луцифер и седна на насипа до пътя. Откъсна няколко стръкчета трева и сви рамене, което само го разгневи още повече.

— Е, по-добре да свършим тази работа — рече тя. — Казах ти да го направиш още преди, но явно не си успял. Прати ме по дяволите и къде ли не още с ругатните си. Явно само си се опитвал да оправдаеш насилието си през първата ни нощ. Ако това, милорд, не беше изнасилване, чудя се как ли би могъл да го нарече човек. — Вдигна глава към него и го погледна с толкова болка в очите, че Джъстин се сви като ударен.

Тя го проследи с поглед как се приближава с широки крачки към нея. После той се надвеси над нея, закривайки лунната светлина. Не можеше повече да го гледа. Болеше я, болеше я ужасно. Извърна очи и зачака, приковала поглед в тревата до себе си.

— Арабела, погледни ме, по дяволите!

Беше направо бесен, но тя с нищо не показваше, че е готова да му се подчини. Джъстин се отпусна на колене пред нея, стисна раменете й и я разтърси. Най-сетне тя вдигна поглед към него.

— А сега ме изслушай, проклетнице. Как смееш да се отнасяш така с майка си? Да не си сляпа? Сигурен съм, че дори прислужниците в кухнята знаят, че двамата с доктор Брениън са влюбени. Всъщност предполагам, че той я обича от доста време. Признавам, че очаквах да обявят намеренията си малко по-късно, но това е без значение. Животът е твърде несигурен, за да оставим на подобни ограничения да го направляват. Майката ти заслужава щастие. Голяма част от деветнайсетте години, които е прекарала с баща ти, едва ли могат да се нарекат приятни. Защо, Арабела, защо се държа така необмислено жестоко с нея?

Забеляза как пламъците на гнева бавно се разгарят в студените и очи и повтори:

— Защо, по дяволите?

Арабела скочи на крака и размаха юмрук пред лицето му.

— Как смееш да одобряваш подобен брак? И то публично? Нямаш право, милорд, тъй както тя няма право да изневерява на баща ми! Не, представа нямах дори, че тя изпитва подобни чувства към Брениън. Мисля, че нейните, а също и неговите действия заслужават порицание. Никога вече няма да й проговоря. Що се отнася до доктора, той вече не е добре дошъл в Ившам Аби. Щом майка ми иска да позори името си и самата себе си, тогава нека се омъжи за него. — Арабела се беше задъхала. — Дали не трябва да поздравя милата си майка, че поне успя да дочака смъртта на баща ми? От колко време мислите, че са любовници, милорд? Горкият татко! Бил е мамен от невярната си жена и един мъж, на когото е вярвал. Боже, защо не съм мъж, та да го убия в дуел!

Джъстин гледаше красивото й, бледо лице, озарено от горчивия огън в сивите й очи. Толкова много болка и гняв бяха изписани по него. Опитваше се да я разбере. Вярваше, разбира се, че всяка нейна дума е искрена. Горчивината, с която бе говорила за рогата, които майка й бе поставила на баща й, яростта й от вярата, че майка й е била невярна съпруга, не оставяха място за съмнение в искреността на порицанието й към подобно деяние. Но нима самата тя не бе имала любовник още преди сватбата си? Не беше ли сложи рога на самия него? Не беше ли странен подобен морал, който й позволяваше да порицава другите, но на самата нея позволяваше да има любовник, преди да се е омъжила? И след като бе станало на въпрос, доброволно ли бе изоставила французина след сватбата си? Искаше му се да й припомни собствените й действия, да й поиска обяснение. Откри обаче, че гневът му се топи пред нещастието й.

Не, първо трябваше да се справи с горчивото й отчаяние от майка й. Потисна своите въпроси, всички онези неизказани въпроси. Прикри чувствата си със студенина, защото знаеше, че Арабела ще отхвърли състраданието.

— Стига толкова, Арабела. Искам да ме изслушаш. Ще го направиш ли?

Тя го зяпна така, сякаш имаше две глави. Той кимна одобрително и добави:

— Намирам за странно, че точно аз, който познавам майка ти едва от няколко години, и то съвсем бегло, съм готов да се закълна в честта си, че тя никога не е изневерявала на баща ти. А ти я порицаваш с лекота? Виждаш, че е влюбена в него, и заключаваш, че е с него в леглото от години. Не, Арабела, не извръщай глава. Наистина ли смяташ, че тя е способна на подобно нещо?

Тя го погледна, безмълвна и неподвижна като камък.

— Много добре — продължи той. — Макар да не искаш да ми отговориш, ще приема, че поне слушаш какво ти казвам. А сега, да се върнем към баща ти. — Направи малка пауза. Трябваше ли да й каже истината? Сега вече нямаше друг избор. Само истината за баща й можеше да я подтикне да прости на майка си. — Спомняш ли си как се срещнахме за пръв път край езерото с рибките в деня, когато щеше да се отваря завещанието му? Виждам, че си спомняш добре. Не можеш да отречеш, че ме взе за извънбрачен син на баща ти.

— Това изобщо не е същото и ти го знаеш. Как смееш да използваш такъв довод?

— Значи смяташ, че това е нещо различно? Различни правила за поведение ли има за съпруга и за съпругата? Значи съпругът е свободен от ограниченията, които обвързват жена му? Ще ти кажа истината, Арабела. Бракът на баща ти с лейди Ан беше само една преструвка. Той се е оженил за нея само заради зестрата, която тя му донесла. Баща ти открито говореше за „сделката“ и се смееше на късмета си. Освен това винаги е парадирал пред майка ти с любовниците си.

— Не ти вярвам — каза тя. Задъхваше се, а думите й излизаха накъсани. — Ако моят съпруг стори подобно нещо, аз бих го застреляла. Не е вярно. Баща ми никога, никога не би сторил подобно нещо.

— Той го правеше и дори не се замисляше. А ти си дъщеря на баща си. Майка ти е нежна, тиха, доверчива. Тя знаеше много добре какво прави той, но си мълчеше. Никога не се е опитвала да те противопостави на баща ти.

Младата жена запуши с длани ушите си.

— Не се крий от истината! — дръпна той ръцете.

— Не, няма да те слушам повече. Измисляш всичко това само за да я защитиш — извика тя, въпреки че вече усещаше как съмнението се прокрадва в нея.

— Не, Арабела, не е нужно да си измислям — вече по-спокойно продължи той. — Всъщност няколко пъти се срещах с баща ти в Лондон и Лисабон, а веднъж даже в Брюксел. При всяка наша среща любовниците му ме забавляваха по най-очарователен начин. Спомням си как се шегуваше, че жена му е мекушава, че е студена и се бои от него като някоя буржоазка. Веднъж, когато беше прекалил с чашката, ми каза: „Знаеш ли, момчето ми, поне успях да накарам онази малка глупачка да ми доставя удоволствие. Не се справя много добре, дави се и плаче, но аз съм толерантен. Все пак човек трябва да е търпелив с жена си.“

— Не! Не е възможно той… Моля те, Джъстин, кажи ми, че не е говорил такива неща!

— Напротив, Бела, говореше ги. Той беше човек властен, с буйни страсти. Жалко е, че лейди Ан е страдала заради това. Но, от друга страна, характерът му го правеше също така голям пълководец. Хората му се доверяваха безрезервно, защото той дори за миг не показваше страх или неувереност. — Смекчи гласа си и добави: — Освен това със своя характер той е бил за теб баща, когото да обожаваш и да почиташ. Той те обичаше повече от всичко друго, Арабела. Не желая да го порицавам, нито да го превъзнасям, защото той не заслужава нито едното, нито другото. Спомням си как веднъж, преди по-малко от година, той ми каза: „По дяволите, Джъстин, може би е по-добре, че Арабела няма братя. След нея те щяха да бъдат истинско разочарование за мен.“

Тя не отвърна нищо, но Джъстин беше сигурен, че сега слуша всяка негова дума.

— Искам сега да помислиш за майка си. Тя винаги е била напълно вярна на баща ти. Нещо повече, тя те обича всеотдайно. Винаги те е обичала и винаги ще те обича. Заслужава да проявиш разбиране към нея, Арабела. Майка ти се нуждае от одобрението ти, Бела, иначе не би могла да намери щастието си. А тя заслужава своето щастие. Отдала е осемнайсет години от живота си на теб и на един мъж, който я е презирал. Моля те, Арабела, опитай се да погледнеш на всичко това без страх, без гняв, без болка. Ще можеш ли?

Младата жена стана бавно и изтръска полепналите по роклята й треви. Джъстин се изправи до нея. Очите му потърсиха лицето й. Усети някаква промяна в нея. Дали не мислеше за собствения си лъжлив брак, за нагласената си сватба, която я бе ужасила до такава степен, че бе потърсила утеха в обятията на друг мъж? Не каза нищо. Остави я тя да заговори първа.

— Става късно — най-сетне рече тя с отнесен глас. — Ще се кача зад теб на твоя кон, ако нямаш нищо против. Ще изпратиш ли Джеймс да прибере Луцифер?

Джъстин я погледна и се запита какво ли мисли? А след това не можа да се сдържи. Обхвана лицето й в длани, наведе се и я целуна. Отдавна не я бе целувал, още отпреди сватбата. Господи, желаеше я! Но трябваше да знае истината, трябваше! Той повдигна лицето й и леко прокара пръсти по устните й.

— Арабела, кажи ми истината. Признай си, че си любовница на французина. Не ми се вярва още да ти е любовник, но знам, че е бил преди сватбата. Само ми кажи истината. Кажи ми защо го направи и ще ти простя. Защото се чувстваше принудена да се омъжиш за мен ли? Кажи ми истината. След това ще забравим всичко и ще започнем отначало. Кажи ми, Арабела. — Той се наведе и отново я целуна.

Силната болка върна разума му по-бързо от кофа ледена вода. Той отскочи назад и разтърка крака си. Арабела отстъпи назад, дишайки тежко.

— Проклет да си! — изкрещя тя. — Онзи нещастник никога не ми е бил любовник. Ти си сляп… — Едва не извика, че Елзбет е любовницата на братовчед си, но успя да се сдържи навреме. Не можеше да поеме риска да му каже. Можеше да причини неописуема болка на Елзбет. — Чуй ме, проклет да си! Не съм ти изневерявала!

Тя се завъртя и побягна към Луцифер. Несръчно се качи върху широкия му гръб.

— Арабела, почакай! Почакай! Защо продължаваш да ме лъжеш? Защо? Нямаш причина. Искам да ти простя. Готов съм да ти простя.

— Идиот! Проклет, глупав, сляп идиот! — Осъзна, че Луцифер е окуцял. Остана неподвижна за известно време, забила поглед в нищото, след това се смъкна от гърба на коня. Отиде при Джъстин и го удари с юмрук право в лицето. Свари го неподготвен. Той размаха ръце в опит да запази равновесие, но не успя и се строполи назад в плиткия ров.

Тя възседна коня му и препусна. Джъстин остана с Луцифер. Тъкмо лика-прилика, помисли си той, като се изтупваше от праха. И двамата бяха недъгави — конят в краката, а той в главата.

По дяволите, ама добре го прасна! Той потърка челюстта си. Добър удар!

Защо просто не му кажеше истината?