Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nëpunësi i Pallatit të Ëndërrave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Исмаил Кадаре. Кой доведе Дорунтина

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Съставител, преводач от албански и автор на предговора: Марина Маринова

Редактор: Марко Ганчев

Рецензент: Марко Ганчев

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Надя Костуркова, Боряна Дра гнева

 

Gjkftohtësia. Novela

Shtëpia Botuese „Naim Frashëri“, Tiranë, 1980

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, редакция: NomaD)

II

Беше сряда следобед. Оставаше още час до изтичане на работното време. Ебу Керими повдигна глава от папката и потри очи. Вече седмица, откакто бе започнал работа, а още не можеше да свикне с продължителното четене. Съседът му отдясно се размърда на стола, но без да откъсва поглед от книжата. На дългата маса от време на време се чуваше изшумоляването на прелиствани страници. Никой не повдигаше глава от папките.

Беше месец ноември. Папките от ден на ден ставаха все по-обемисти. Обикновено през този период започваше приливът на сънищата. Това бе едно от главните неща, които Ебу Керими научи през първата седмица на новата си работа. Постоянно се сънуваха и винаги се изпращаха сънища и така щеше да бъде докле свят светува, но въпреки това имаше и периоди, когато броят им неимоверно много се увеличаваше, както и такива, когато намаляваше. Сега настъпваше периодът на прилива. В Табир Сарай пристигаха десетки хиляди сънища от всички краища на империята. И това щеше да продължи до края на годината. Със засилването на студовете папките щяха все повече и повече да се издуват. После след Нова година до пролетта щеше да настъпи известен отлив.

С крайчеца на окото си Ебу Керими погледна още веднъж съседа си отдясно, после този отляво. Дали наистина четяха, или се преструваха, че четат? Той притисна с ръце слепоочията си и сведе поглед над листа, но вместо букви, като през мъгла виждаше сякаш накацали мухи. Не, повече не е възможно да се чете — си рече той. Всички тези, гдето са свели глави над папките, се преструват, че четат. Това наистина е убийствена работа.

Подпрял с длан челото си, той започна да си припомня всичко, което бе чул през тази седмица от старите служители в сектора — за прилива и отлива на сънищата, за увеличаването и намаляването на броя им, което зависеше от годишните времена, от количеството на валежите, температурата, от различната влажност на въздуха. Ветераните от Селекционния отдел знаеха много добре всичко това. Те познаваха ролята, която играят за умножаване на сънищата снегът, ветровете или гръмотевиците, както и земетресенията, лунните затъмнения или появяването на комети. В сектора, където тълкуваха сънищата, сигурно имаше изтъкнати майстори по разгадаването, истински учени, които можеха да разтълкуват тайнствения и необикновен смисъл на приумиците, породени насън, и неуловими на пръв поглед за простото око. Но въпреки това такива стари вълци като ветераните в Селекционния отдел, които бяха в състояние да предвидят увеличаването или намаляването броя на сънищата със същата простота, с която обикновено старците при засилване на ревматичните си болки предсказваха влошаването на времето, не можеше да има в никой друг сектор на Табир Сарай.

Изведнъж Ебу Керими се сети за своя събеседник, с когото се запозна още първия ден. Къде ли работеше? Няколко дни поред по време на предобедната почивка го бе търсил е очи сред многобройните служители, но никъде не го откри. Може да се е разболял — си каза той. А може и да е отишъл в командировка в някоя от по-отдалечените провинции. Навярно е от инспекторите на Табир Сарай, които по-голямата част от времето си прекарват в командировки нагоре-надолу из империята, а може да е и най-обикновен куриер.

Ебу Керими се помъчи да си представи хилядите секции на Табир Сарай, пръснати из необятната империя, обикновените им постройки, понякога най-прости бараки, в които седят двама нищожни служители, бедняци с малки заплати, дето се кланят до земята и на най-обикновения куриер на Табир Сарай, когато дойде да вземе събраните сънища, угодничат му и онемяват пред него само затова, че идва от центъра. В затънтените краища всяка сутрин в дъжд и кал към тези секции се отправят, понякога още призори, жителите на областта, за да предадат своите сънища. Без и да почукат на вратите, те викат още отвън: „Отвори ли вече, хаджи?“

Повечето от тях не знаят да пишат, затова идват още от рано, за да разкажат съня си, преди да са минали през кръчмата и да са го забравили. Те разправят, а чиновникът, още сънен, като проклина наум и съня, и онзи, който го е сънувал, пише онова, което чува. Ех, дано този път имаме късмет, въздъхват в края на разказа си онези, които са го сънували. От години наред се носи легендата как един бедняк от неизвестна област чрез своя сън избавил, империята от нечувана беда и като награда за това бил извикан от султана в столицата, който го приел в палата и му казал: „Избери си каквото пожелаеш от съкровищниците ми, ще ти дам за жена и една от моите племенници и така нататък, и така нататък. Ех, дано този път…“ — повтаря собственикът на съня и тръгва обратно по разкаляния път, а чиновникът, който току-що е записал съня му, гледа иронично подире му и още преди онзи да свърне в първата уличка, отбелязва в горния край на листа: „Несъществен.“

Въпреки че имаше строги указания да не се изхожда от предубеждения при преценката на сънищата, чиновниците от най-малките пунктове със своите бележки извършваха първото пресяване на постъпилия материал. Те добре познаваха поданиците от областта и още преди да са прекрачили прага, знаеха дали човекът е пройдоха, пияница, лъжец, или от каква болест страда. Тази практика често създаваше проблеми, дори преди години бе взето решение да се отнеме правото на местните секции да извършват първото пресяване. Но понеже притокът на сънища в Табир Сарай нарасна неимоверно, наложи се решението да се отмени и независимо от злините, които можеше да нанесе този първи подбор в най-низшите секции, той бе приет като единствено разрешение на въпроса.

Разбира се, онези, които изпращаха сънищата си, не знаеха нищо за това. От време на време те наминаваха край секциите и питаха отвън: „Е, хаджи, има ли някакъв отговор за онзи мой сън?“ „Не, още няма — отвръщаше чиновникът. — Много си нетърпелив, Абдул Кадри. Империята е голяма и въпреки че Табир Сарай работи денонощно, няма възможност толкова бързо да изтълкува купищата сънища, които се изпращат там“ „Имаш право“ — отвръщаше другият и отправяше поглед към хоризонта, където според него се намираше центърът. „Откъде да знаем ние държавните дела“ — и си тръгваше, влачейки налъми по улицата, която водеше към механата.

Всичко това Ебу Керими научи от разказа на един инспектор от Табир Сарай, с когото вчера пиха кафе в предобедната почивка. Инспекторът току-що се бе завърнал от една твърде отдалечена азиатска провинция и отново се стягаше за път, но сега в един от европейските райони на империята.

Ебу Керими остана със зяпнала уста от разказа на инспектора. Възможно ли е още отначало всичко така да се опростява? — мислеше си той. Но инспекторът сякаш бе доловил разочарованието му и побърза да му обясни, че не навсякъде е така, че има секции на Табир Сарай със солидни постройки, във величествени градове на Азия и Европа и чиновниците, които изпращаха сънища от тези секции, не бяха бедни и невежи като онези от затънтените провинции, а високо образовани хора, завършили различни академии, със звания и отличия, умни глави и с големи амбиции. Инспекторът дълго говори и в съзнанието на Ебу Керими отново се възвърна представата за тежестта на Табир Сарай. След това онзи започна да му разказва нещо твърде интересно за своите пътувания, но удари звънецът и прекъсна думите му. Сега Ебу Керими се мъчеше мислено да довърши онова, което другият не успя да му доразкаже. Той сравняваше народите, които живееха в източната част на империята, с тези от западната, тия, които често сънуваха, с онези, които много рядко изпращаха сънищата си и изобщо не ги разказваха, като албанците например (поради албанския си произход Ебу Керими несъзнателно запомняше всичко, което чуеше за тази страна), за сънищата на народите, които бяха сполетени от природно бедствие или бяха подложени на страшни кланета, за онези, които се намираха в период на безсъние. Особено последните представляваха сериозна опасност за държавата, защото след безсъние винаги се очакваше да се случи нещо непредвидено. Затова, когато в Табир Сарай сигнализираха за първите признаци на безсъние сред дадено население, държавата вземаше незабавни мерки за предотвратяване на злото. Ебу Керими бе погледнал с почуда събеседника си, когато онзи му заговори за безсънието сред народите. Зная, че ти звучи странно — бе отвърнал инспекторът, — но трябва да си обясниш този факт чрез логиката на сравнението. Щом даден народ страда от безсъние, смята се, че е неспокоен, а затова се съди по намаляване на сънищата в сравнение с нормалните му периоди. И кой може да сигнализира с по-голяма точност за това в Табир Сарай, ако не ние? Вярно е — бе отвърнал Ебу Керими, — точно така е. Той си припомни за своите безсънни нощи в последно време, но веднага отхвърли тази мисъл, защото безсънието на народите е нещо съвсем друго от безсънието на отделния човек.

С крайчеца на окото си той отново погледна надясно и наляво. Всички наоколо, погълнати от папките, привидно четяха така прехласнати, сякаш това не бяха изписани листове, а мангал е парещи дървени въглища. Може би и аз ще започна постепенно така да се прехласвам — помисли си натъжен — и ще забравя и света, и всичко наоколо.

Тази седмица, така както бе наредил началникът му, той прекара по половин ден във всяка от залите, където се извършваше подборът, за да се запознае с процеса на работата. Седя по цели часове в отделните зали край някой от старите служители, за да придобие опит, и когато накрая проследи пълния цикъл на работата, се върна два дни по-рано на своята маса, където го бяха сложили в деня на постъпването му.

От обиколката си из залите Ебу Керими се запозна в общи линии как работи Селекционният отдел. След подбора в Залата на плявата, значително количество от несъществените сънища се опаковаха и изпращаха в архива, а онези, за които се смяташе, че имат някаква стойност, отново се подлагаха на първоначална обработка. Сънищата се разделяха на групи според въпросите, с които бяха свързани: Сигурността на империята и върховния владетел (заговори, предателства, въстания); Вътрешната политика (главно отнасящи се До единството на империята); Външната политика (съюзи, войни); Гражданският живот (големи кражби, злоупотреби, извращения); Сигнали за знаменателни сънища; Разни.

Разпределянето и групирането на сънищата не беше лека работа. Дори дълго се разискваше дали с това трябва да се занимава Селекционният отдел, или тази работа се отнася изцяло до отдела, където се тълкуваха сънищата. Всъщност биха оставили това на тълкувателите, ако не бяха толкова претоварени. Накрая се взе едно средно решение: групирането на сънищата бе оставено на Селекционния отдел, но само в рамките на подготвителната фаза, като им бе дадено правото да отбелязват в единия край на писмото, че „сънят може да се отнесе до тези или онези въпроси“, но не и конкретно „сънят е свързан с този и този въпрос“. Освен това, докато Селекционният отдел изцяло отговаряше за разпределянето на сънищата на „ценни“ и „несъществени“, за групирането им носеше само морална отговорност. Всъщност основната работа на Селекционния отдел бе пресяването. Неговата главна задача бе подборът, така както отделът, където се тълкуваха сънищата, представляваше същността на Табир Сарай. Разбра ли сега, че ние сме вратата, през която минава всичко — каза началникът на Ебу Керими в деня, когато той отново се върна на работното си място. — Отначало сигурно си помислил, че след като от нашия отдел започва работата по подбора и понеже те настанихме тук, този сектор е най-незначителният. Но сега, вярвам, се убеди, че при нас се извършва основната работа и никой от начинаещите не започва оттук, но ние те назначихме направо в този сектор, защото ти ни допадна.

Защото ти ни допадна — си повтаряше десетки пъти наум Ебу Керими, сякаш това щеше да му помогне да навлезе в работата. Но тази работа бе толкова отвлечена и загадъчна, че му приличаше на гладък зид, на който човек нямаше къде да се хване, за да го прескочи.

Ебу Керими отново потри очи. Искаше да продължи с четенето, но му бе невъзможно. Буквите играеха пред погледа му като отражения от пламъци или кървави нетна.

Беше отделил настрана около четиридесет сънища като несъществени. Повечето от тях му се сториха плод на ежедневни грижи, а другите му приличаха на измислени, но не бе сигурен. Дали да не вземе да ги просете още веднъж? Всъщност вече ги бе чел няколко пъти, но въпреки това не беше напълно убеден, че са несъществени. Началникът му бе казал, когато се усъмни в някой сън, да го остави настрана, като му сложи въпросителна, за да го прочете и другият от сектора по подбора след него, но той вече беше сложил доста въпросителни на голяма част от сънищата. В действителност по-голяма част от сънищата бе отделил като несъществени и ако не можеше да пресее тези четиридесет, началникът сигурно щеше да си помисли, че Ебу Керими за по-лесно ги е прехвърлил на следващия колега от сектора. Но той също работеше по подбора и като такъв неговата главна задача бе да прецени, а не да ги прехвърли на другите. Какво би станало, ако всеки служител препраща сънищата за подбор към по-висшестоящите? Тогава при тълкувателите щяха да постъпят неимоверно много сънища. Те ще бъдат затрупани и ще спрат да приемат материалите от техния отдел или ще се оплачат в дирекцията. Дирекцията, от своя страна, ще поиска обяснение за причините. Ех, какво ми дойде до главата! — въздъхна Ебу Керими. Но в края на краищата да става каквото ще — помисли си той ядосан и веднага, сякаш се страхуваше да не се разколебае, взе и написа на четири-пет от сънищата в горния ъгъл „несъществен“ и се подписа. Докато пишеше същото и на останалите листове, изпита някаква радост, че най-после си е отмъстил на онези непознати глупаци с болни стомаси или маясъл, които го бяха измъчили през тези няколко дни с щуравите си сънища, дето я ги бяха сънували, я ги бяха чули от други. Идиоти, измамници — ругаеше наум Ебу Керими, докато слагаше присъдата върху следващите листове. Въпреки това ръката му взе все по-бавно да пише, докато накрая спря като вцепенена на един от листовете. Я поспри малко, защо така като обезумял? — си рече той и само минута бе достатъчна, за да стихне гневът му и отново да го обхване раздвоението.

Всъщност работата не бе толкова проста и онези непознати глупаци можеха да ти докарат някоя беля. Служителите от всички отдели без изключение и особено тези от Селекционния трепереха от думите „установяване на достоверността“. Бяха му разказвали, че често се случвало при дадено събитие някой да изпрати писмо до Табир Сарай и да претендира, че посредством своя сън от еди-кога си той е предсказал това събитие. Тогава чрез номера, записан в регистрацията, се издирва сънят, изважда се от архива и ако наистина е така, се търси отговорност от виновника, който не е взел под; внимание този сън. Виновникът можеше да бъде и тълкувателят, който не е схванал както трябва смисъла на сигнала, но можеше да е и служител от подбора, определил съня като „несъществен“, и вината падаше изцяло върху него, тъй като не е дал възможност на: тълкувателите да вникнат в същността на съня и правилно да го оценят като знаменателен.

Проклета работа — си каза Ебу Керими и сам се зачуди на внезапно разбунтувалото му се съзнание. Въпреки всичко да вървят по дяволите! Той написа още веднъж „несъществен“ на един от листовете, но на следващия отново се спря. Несъзнателно, понеже се колебаеше какво да направи е тази страница, наново взе да препрочита съдържанието й: „Сънувам един пуст мегдан край моста, нещо като бунище, където изхвърлят сметта. Сред боклуците, прахоляка, парчетията от счупен умивалник виждам непознат старинен музикален инструмент, който сам свири, и някакъв бик, изглежда разярен от звуците на инструмента, да реве край моста.“

Сънища на артисти — си рече Ебу Керими. — Някой недоволен музикант, останал без работа — и понечи да напише на листа „несъществен“, но стигна само до „несъ…“ и погледът му несъзнателно се върна на първите редове, които бе прескочил и където беше написано името на онзи, който бе сънувал съня, датата и професията му. За голяма негова изненада човекът, който изпращаше съня, не бе музикант, а някакъв зарзаватчия от столицата. Как щеше да ме подведе — си каза Ебу Керими, без да откъсва очи от листа. Да вземе един проклет бакалин да ме омотае! На всичко отгоре от столицата, че веднага може и да се оплаче. Ебу Керими внимателно изтри написаните букви и сложи писмото при показателните сънища. Идиотът му с идиот — измърмори още веднъж той наум, като погледна за последен път крадешком листа със съня, както човек поглежда някого, когото незаслужено хвали. Потопи перото в мастилницата и без да препрочита следващите страници, написа в горния край „несъществен“ на останалите няколко съня. Когато гневът му стихна: и напълно се овладя, започна да препрочита останалите осем страници, които бе отделил като несъществени. Зачете спокойно един след друг сънищата и с изключение на един, сложи останалите в купчината на показателните сънища. Трябваше да е твърде глупав, за да не разбере, че тези сънища бяха плод на семейни разправии, прекомерна затвореност или такива на самотници, останали без жени.

Работното време не свършваше и не свършваше. Въпреки че очите го боляха, Ебу Керими взе още няколко страници от папката с необработените сънища и ги сложи пред себе си. Струваше му се, че повече се уморяваше, когато трябваше да създава впечатление, че чете, отколкото когато наистина четеше. Избра писмата с по-кратък текст и без изобщо да поглежда адреса, зачете съдържанието на съня. Един от тях бе следният: „Някаква черна котка бе захапала полумесеца и бягаше, преследвана от тълпа хора. Из целия път, по който котката преминаваше, оставаха следи от начупения полумесец.“

Този действително е един ценен сън и си заслужава човек да се занимае с него. Преди да го сложи при съществените сънища, Ебу Керими го прочете още веднъж. Наистина е сериозен сън и ще бъде удоволствие да се изтълкува. Ебу Керими си помисли, че работата на тълкувателите, независимо че е трудна и деликатна, беше приятна, особено когато се отнасяше до подобни сънища. Самият той, макар да бе уморен, изпита желание да разтълкува съня. Това дори не му се стори никак трудно. След като полумесецът бе символ на държавата и вярата, подразбираше се, че черната котка в случая представляваше вражеска сила, която действуваше срещу тях. Един такъв сън има всички шансове да бъде обявен за пророчески — помисли си Ебу Керими. Той погледна адреса на изпращача. Беше от някакъв далечен град в европейската част на империята. Оттам винаги идват и по-добрите сънища — помисли си той. Ебу Керими препрочете съня за трети път и той му се стори още по-хубав и показателен. Една от положителните страни на съня между другото бе и тълпата, която сигурно щеше да настигне черната котка и да издърпа полумесеца от зъбите й. Навярно този сън някой ден ще завърши като пророчески — си каза той и несъзнателно се усмихна на простия лист хартии, на който бе написан сънят, както човек гледа някое обикновено момиче, за което знае, че го очаква съдба на принцеса.

За учудване Ебу Керими почувствува в душата си някаква лекота. Реши да прочете още две-три други страници, но после се отказа, тъй като не искаше да помрачи хубавото впечатление, което остави у него сънят с полумесеца. Той извърна глава към големите прозорци, зад които бавно се спускаше здрачът. Не му се искаше да се занимава с нищо. Чакаше само да свърти работното време. Светлината в залата все повече отслабваше, но въпреки това главите на служителите продължаваха да стоят, сведени над папките. Той беше уверен, че дори тук да настъпи нощ или вечният мрак, тези глави нямаше да се повдигнат, преди звънецът да извести края на работното време.

Най-сетне наистина се разнесе звукът на звънеца. Ебу Керими бързо затвори папката. От всички маси се чуваше шумът от отварянето на чекмеджетата, в които се слагаха папките. Ебу Керими заключи чекмеджето и въпреки че бе един от първите, които напуснаха залата, едва след четвърт час се озова на улицата.

Навън бе студено. Служителите излизаха на големи трупи, след което се разпръскваха в различни посоки. На отсрещния тротоар, както обикновено всеки ден привечер, се бяха струпали тълпа зяпачи, които наблюдаваха излизането на чиновниците от Табир Сарай. От всички големи държавни учреждения, включвайки в това число и Двореца на Шейх-ул-ислям, и различните канцеларии на великия везир, единствено Табир Сарай будеше такова голямо любопитство сред хората, че дори минувачите се спираха и изчакваха излизането на служителите от Палатата на сънищата. С вдигнати на палтата яки поради студа хората мълчаливо гледаха тайнствените служители, които се занимаваха с най-загадъчната работа в империята. Проследяваха ги с прикован поглед, сякаш се мъчеха да открият по лицата им следите от прочетените сънища и не се отдалечаваха, докато, изскърцвайки, не се затвореха тежките порти на Палатата на сънищата.

Ебу Керими ускори крачки. Уличните фенери още не бяха запалени, но той бе сигурен, че докато стигне вкъщи, те ще светнат. Откакто бе започнал работа в Табир Сарай, изпитваше някакъв страх от тъмнината.

Улиците гъмжаха от минувачи. От време на време минаваше по някоя закрита кола със спуснати на прозорчетата пердета. Навярно в тях седяха красиви ханъми, които отиваха на тайни срещи. Ебу Керими несъзнателно въздъхна.

Когато наближи към къщи, фенерите наистина светнаха. Улицата им бе спокойна, с хубави постройки, някои от които имаха красиви железни решетъчни огради. Продавачите на кестени се стягаха да си тръгват. Някои вече бяха прибрали в торбите дървените въглища, кестените и книжните кесии и, изглежда, чакаха да поизстинат мангалите с надупчената ламарина, на които печаха кестените. Стражата от тяхната улица поздрави с уважение Ебу Керими. От кафенето на кръстопътя излезе мъртвопиян съседът им Бел бей — офицер от запаса. Вървеше с двама приятели, които нещо му пошепнаха, когато видяха Ебу Керими. Като ги приближи, той почувствува как погледите им се спряха на него с любопитство и страх. Ебу Керими ускори крачки. Още отдалеч забеляза, че цялата къща свети. Сигурно са ни дошли гости — си каза той и усети как несъзнателно трепна. Когато приближи, видя край пътната врата закритата кола с герба на Кюприлиите. Буквата „Q“; стоеше красиво гравирана върху двете вратички на колата и вместо да се успокои, той още повече се разтревожи.

Пътната врата му отвори старата прислужница на дома Локя.

— Какво е това? — попита Ебу Керими, като посочи с глава към втория етаж.

— Дойдоха вуйчовците ти.

— Да не се е случило нещо?

— Няма нищо. Дойдоха на гости.

Ебу Керими облекчено въздъхна. Какво става с мене — си рече той, докато прекосяваше двора и се отправяше към вътрешната врата. Винаги го завладяваше някаква тревога, когато се прибираше вечер и видеше цялата къща да свети, но като тази вечер никога досега не бе изпитвал такова безпокойство. Изглежда, че поводът е новата ми работа — помисли си той.

— Днес подиробед те търсиха двама твои другари — заразправя Локя, като вървеше подире му. — Поръчаха да отидеш утре или вдругиден в онова… в това… как го викаха, не мога да запомня пустото му име, „клоб“ или „клаб“?

— Е клуба ли?

— А, в клуба.

— Ако пак ме потърсят, кажи им, че нямам свободно време.

— Добре — отвърна прислужницата.

В коридора Ебу Керими усети приятния мирис на гозби. Преди да влезе в гостната, спря за миг пред вратата, без и сам да разбере защо. Накрая натисна дръжката и влезе. В голямата гостна, застлана открай докрай с килим, се чувствуваше приятната топлина на огъня. Бяха дошли двама от вуйчовците му — най-големият заедно със съпругата си, и най-малкият, както и двама негови братовчеди, заместник-министри, които често идваха у тях. Ебу Керими ги поздрави подред.

— Изглеждаш уморен — обърна се към него големият му вуйчо.

Ебу Керими повдигна рамене, с което сякаш искаше да каже: „Какво да правиш, работа.“ Веднага се почувствува, че преди да влезе, са разговаряли за него и работата му. Ебу Керими погледна майка си, която седеше край един от двата големи медни мангала. Тя съвсем леко му се усмихна и едва тогава той почувствува, че се освобождава от своята потиснатост. Седна в края на миндера и зачака, докато другите престанат да му обръщат внимание. След няколко минути това наистина стана.

Големият му вуйчо продължи да разказва нещо, което, изглежда, бе прекъснал поради влизането на Ебу Керими. Той беше губернатор в една от най-отдалечените области на империята и щом дойдеше по служба в столицата, носеше оттам най-различни, все тъжни истории, които на Ебу Керими му се струваха едни и същи с разказаните при предишното му идване. Съпругата му, дребна на ръст жена с лице, по което винаги се четеше недоволство, слушаше внимателно разказите на мъжа си, като от време на време поглеждаше присъствуващите, сякаш искаше да каже: „Виждате ли къде живеем ние?“ Тя винаги се оплакваше от тамошния климат, от прекомерната заетост на съпруга си и в думите й се долавяше вечното недоволство от девера й — средния брат на мъжа й, Везира, както го наричаха всички, който заемаше най-високия държавен пост в момента измежду Кюприлиите — външен министър — и който според нея не си помръдваше пръста да върне най-сетне брат си в столицата.

Малкият му вуйчо слушаше разсеяно, и с лека усмивка големия си брат. Докато на Ебу Керими големият вуйчо му напомняше излята от бронз статуя, леко забулена от прахта на суровия живот, фанатизма и провинциалния манталитет, то малкият му вуйчо беше съвсем различен от него и той страшно много го обичаше. Русокос, със светли очи и възрижи мустаци, с полуалбанско, полунемско име Курт, за него казваха, че бил дивият трендафил на Кюприлиите. За разлика от останалите си братя, той не се стремеше да заеме някой отговорен пост, а напротив, все постъпваше на някакви необикновени служби, които бързо зарязваше. Известно време работи в един институт по изследване на океаните, след това в друг по архитектура, а в последно време се занимаваше с музика. Освен това не искаше и да се задомява. Ходеше да играе голф със сина на австрийския консул и разправяха, че си пишел любовни писма е някаква тайнствена ханъма, с една дума у него имаше нещо съвсем различно от останалите му братя, но от това Курт нямаше никаква полза. Ебу Керими мечтаеше да му подражава, но чувствуваше, че няма да успее. Вече съвсем успокоен, докато слушаше разговора на вуйчовците си, Ебу Керими си спомни за закритата кола, довела гостите, която стоеше отвън, тази кола, дето щом я видеше пред дома им, изпитваше смесено чувство на радост и страх, защото тя винаги бе носила добри или ужасяващи вести.

В къщата на Кюприлиите или Палата, както обикновено я наричаха хората от рода помежду си, тъй като беше най-старият дом, построен от Кюприлиите, имаше няколко коли, но понеже те по нищо не се различаваха една от друга, за Ебу Керими сякаш съществуваше една — радостна или фатална, е красиво гравираната си буква „Q“ на вратичките, защото тя разнасяше от стария дом радостните или тъжни вести до всички останали домове на големия род. На няколко пъти разговаряха да променят това „Q“ на „К“, според изискванията на официалния турски език името на Кюприлиите се изписваше „Köprülü“, но никой от рода не се съгласи да променят буквата, а камо ли да изписват името на фамилията на турски език, и настояха да си остане според албанската азбука.

— Значи, ти постъпи в Табир Сарай? — обърна се към Ебу Керими най-големият му вуйчо, когато завърши разказа си. — Най-после реши.

— Това решихме всички заедно — отвърна майка му.

— Добре сте направили — каза той. — Това е една почтена и много важна работа. На добър час и успех!

— Дано — обади се майка Му. — Златна ти уста!

В разговора се намесиха и двамата му братовчеди. Докато ги слушаше, Ебу Керими си спомни за онези, безконечни разговори, които се водеха преди да постъпи в Табир Сарай. Ако някой външен човек бе чуя всичко, което се изприказва тогава, щеше да остане със зяпнала уста: възможно ли е така грижливо да се обсъжда въпросът къде да постъпи на работа един от племенниците на Кюприлиите, от тази знатна фамилия, която бе дала на империята петима министър-председатели и безброй министри, адмирали, генерали, един от тях командувал и завладяването на Австрия, фамилия, която и сега, при залеза си, остана един от стълбовете на империята с реформистките си идеи за създаването на Обединената османска държава, фамилия, на чиито порти и до днес почукват с разтреперана ръка висши държавници, за да търсят закрила, ходатайство или помощ, та да бъдат назначени на някой пост.

Но това само на пръв поглед изглеждаше толкова учудващо и невероятно, защото онези, които добре познаваха цялата история на Кюприлиите, бяха на съвсем друго мнение. Близо четиристотин години знатният род, наред с невижданата слава, бе понасял на плещите си и нечувани нещастия. Този род бе познал колкото величие, толкова и беди, колкото мъже на високи постове — министри, губернатори, министър-председатели, толкова и мъже, осъдени на затвор, обезглавени и безследно изчезнали. Ние, Кюприлиите, сме като онези безумци, дето взели, че си направили къща в подножието на Везувий — казваше с насмешка най-малкият му вуйчо Курт. Както Везувий изригва от време на време и превръща в пепелище онези, които живеят в сянката му, така и на нас от време на време върховният владетел, в чиято сянка живеем, ни нанася удар. И като онези от подножието на Везувий, които въпреки че патят временно от злините му, след стихването на вулкана отново заживяват в опустошеното подножие, така и ние, въпреки градушките, с които ни обсипва върховният владетел, пак оставаме в нозете му и предано му служим.

Още от детство Ебу Керими помиеше суматохата сред слугите в тъмни зори из голямата им къща, шушукането край вратите, лелите му, които чукаха на външната врата с ужасени лица, дните, изпълнени с мрачни новини, трепетните очаквания, тревогите и плачовете, докато настъпеха дни на успокоение и тиха скръб в по-усамотените стаи по някой осъден от рода и после пак животът започваше да тече по старому в очакване на ново величие или нещастие. Защото, както се говореше за рода на Кюприлиите, мъжете или се издигаха до най-високите постове, или понасяха най-тежките поражения, среден път за тях нямаше.

Слава богу, че ти поне не носиш името на Кюприлиите, обръщаше се понякога към Ебу Керими майка му, без и сама да вярва в това, с което се утешаваше. Той бе единственото й дете и тя през целия си живот, още след смъртта на мъжа си, мислеше само за едно — как синът й да не попадне в онази злощастна половина от рода на Кюприлиите. Тези мисли я бяха направили по-умна, по-авторитетна и за учудване на всички, по-красива. В себе си тя бе решила и дълго държа Ебу Керими настрана от кариерата. Но когато синът й порасна, завърши образованието си, това нейно решение започна да изглежда безсмислено. В рода на Кюприлиите не се помнеше да е имало някой, който да не е работил и да е живял на гърба на другите. Волю-неволю трябваше да се намери някаква служба и за Ебу Керими. Някакъв пост, където възможностите да направи добра кариера са големи, а вероятността да стигне до затвора — най-малка. Родът дълго обмисля този въпрос, като се спира на дипломацията, армията, двора на султана, банката, различните министерства, като разгледа и добрите, и лошите страни на всяко от тези места, възможностите да се напредне и тези човек да се провали, подробно обсъди всички постове и категорично отхвърли някои като съвсем неподходящи, после други като по-малко опасни. След това се отказа и от втората група, понеже сметна, че може да намери и трето разрешение, което отначало му изглеждаше различно от първите две. После, когато вникна по-дълбоко в нещата, стигна до извода, че именно еди-кой си пост, макар на пръв поглед да крие по-малко опасности, всъщност е по-неподходящ от останалите и пак се връщаше на първите, които отначало се бяха сторили на всички толкова страшни, че си казваха: „Само там да не отива“ — и така нататък, докато накрая майката на Ебу Керими, уморена от всичките тези обсъждания, рече: нека да отиде там, където той пожелае, човек не може да се избави от онова, което му е писано. И точно когато бяха готови да предоставят на Ебу Керими сам да реши, средният му вуйчо, Везира, който дотогава не бе участвувал в обсъжданията, каза най-подир мнението си. Това, което предложи, отначало им прозвуча странно, като нещо, което предизвиква насмешка, макар че усмивката бързо се стопи от лицата им и на нейно място се появи недоумение. Палатата на сънищата ли? Но как? Защо именно там? После полека-лека, колкото повече размисляха, толкова повече се убеждаваха, че е съвсем естествено. Защо пък не в Табир Сарай? Какво лошо имаше? И не само че нямаше нищо лошо, а напротив, беше по-добре и криеше по-малко опасности от която и да било друга работа. А тук нямаше ли опасности? Естествено, че имаше, но опасности от работа със сънища. А какво представляват сънищата, абстрактен свят, разбирате ли ме, както казал един старец, когато се видял натясно: „Господи, направи това да е сън.“ Така е. И постепенно идеята на Везира напълно завладя майката на Ебу Керими. Как не бяха се сетили по-рано? — мислеше си тя. Табир Сарай й се стори единственото спасение за сина й. Освен че беше учреждение, което даваше неограничени възможности на човек да расте, майка му се поблазни и от неопределения и твърде смътен характер на работата. Там всичко бе двусмислено и тръгваше от нереалното и именно тази замъгленост й се струваше като най-доброто средство, зад което Ебу Керими можеше да се прикрие в бурни времена.

И останалите бяха на същото мнение. Изглежда, казваха те, Везира не случайно се е спрял на това. В последно време Табир Сарай играеше все по-голяма роля във важните държавни дела и Кюприлиите, със своята вродена склонност да гледат с лека ирония на старите традиционни институции, до известна степен подценяваха Палатата на сънищата. Дори преди години се говореше, че именно Кюприлиите, ако не успяха да закрият, то допринесоха чувствително да намалее влиянието на Табир Сарай. Но в последно време върховният владетел бе успял да възвърне предишната мощ на Палатата на сънищата.

За всичко това Ебу Керими научи постепенно по време на дългите разговори около неговата бъдеща работа. Разбира се, независимо от приказките за известно подценяване на Табир Сарай от страна на Кюприлиите, това съвсем не означаваше, че те нямаха там свои хора. Отдавна би се затрил родът на Кюприлиите, ако проявяваха подобно лекомислие. Но понеже интересът им бе насочен към други държавни органи и особено подтиквани от надеждата, че може отново да неутрализират духа на „Учреждението на старчоците“, както го наричаха шеговито помежду си, те бяха откъснали вниманието си от него. Кюприлиите имаха там десетки свои хора, но „друго нещо са хората от твоята кръв“ — бе казал Везира на сестра си, майката на Ебу Керими. Той беше някак нервен и на нея й се стори, че се безпокои за това повече, отколкото е необходимо. Сигурно знаеше нещо, което не искаше да й каже.

Това се случи два дни преди представянето на Ебу Керими в Табир Сарай. През всичкото време се говореше само за него и за Палатата на сънищата. Ето и сега беше така и това правеше разговорите отегчителни за Ебу Керими. Той се надяваше, че като седнат да вечерят, сигурно ще променят темата, но за щастие това стана много по-рано. Всъщност те продължиха да говорят за Табир Сарай, но без да намесват името на Ебу Керими. Това се правеше с цел той да следи по-внимателно разговора.

— Както и да е, сега вече може да се каже, че Табир Сарай напълно е възстановил някогашния си авторитет — каза един от братовчедите.

— Аз пък, независимо че също съм от Кюприлиите, никога не съм вярвал, че неговият авторитет може лесно да се разклати — отвърна най-малкият му вуйчо Курт. — Той не само че е една от най-старите държавни институции, но според мене независимо от красивото си име, е и едно от най-страшните учреждения.

— Има и други, не по-малко страшни институции — възрази му единият от братовчедите.

Курт се усмихна.

— Но техният ужас е явен — отвърна той. — Ужас, който се вижда, докато Табир Сарай е друго нещо.

— И в какво се изразява ужасът му според тебе — намеси се майката на Ебу Керими.

— О, не ме разбирай в буквалния смисъл — успокои я Курт, като погледна крадешком Ебу Керими. — Аз имах предвид нещо друго. Според мене в сравнение с всички държавни механизми Палатата на сънищата е най-малко подчинена на човешката воля. Разбирате ли какво искам да кажа? Тя е най-безликата от всички най-сляпата — най-съдбовната, затова и най-държавната.

— А пък на мене ми се струва, че и тя до известна степен може да се направлява — намеси се другият му братовчед. Той беше плешив, с умни очи, които гледаха някак особено — очи уморени, сякаш готови с радост да дарят нещо от богатството, което притежаваха.

— Аз бих казал, че тя е единствената институция в нашата страна, чрез която най-смътната част от съзнанието на всички поданици влиза в пряк контакт с държавата — отвърна Курт, като изгледа всички подред, сякаш да се убеди дали останалите бяха успели да схванат думите му. — Наистина огромните тълпи не управляват — продължи той, — но имат един механизъм, посредством който оказват влияние върху всички дела, авантюри и престъпления в държавата, и този механизъм е Табир Сарай.

— Искаш да кажеш, че всички носят еднаква отговорност за онова, което става, и имат еднакво чувство за вина? — попита братовчедът.

— Да — отвърна Курт. — До известна степен е така — добави той уверено.

Другият се усмихна, но понеже очите му бяха притворени, усмивката проблясна само в ъглите им, както се процежда светлината през открехнатата врата.

— Независимо от всичко това според мене Палатата на сънищата е най-абсурдната институция в империята — рече той.

— Би била абсурдна в един логичен свят — отвърна Курт. — Докато при нашата действителност на мене ми се струва повече от нормална.

Братовчедът се разсмя на глас, но понеже губернаторът смръщи лице, постепенно смехът на онзи секна.

— А наоколо се говори, че работата на Табир Сарай била много по-сериозна — намеси се другият братовчед. — Нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Знае ли някой днес истинските предсказания на делфийските оракули? Онова, което са написали, се е загубило или, да бъда по-точен, е изчезнало. И назначаването на Ебу Керими не беше толкова лесно.

Майката следеше с изключително внимание всяка дума, като се мъчеше да не пропусне нещо.

— Я по-добре оставете този разговор — намеси се губернаторът.

Значи назначаването ми не е било лесно? — си каза Ебу Керими и взе да си припомня отделни неща от първия ден на онази сутрин, когато толкова смутен отиде в Табир Сарай, до отегчителните последни часове от работното време в Селекционния отдел. А вуйчо ми сигурно смята, че аз съм отишъл там, за да завладея Табир Сарай — помисли си с огорчение Ебу Керими.

Оставете сега този разговор — отново се обади големият му вуйчо.

В това време Локя съобщи, че вечерята е готова и те станаха, за да отидат в столовата.

Докато съпругата на губернатора разказваше нещо за местните обичаи в провинцията, която мъжът й управляваше, Курт нетактично я прекъсна:

— Поканил съм гуслари от Албания — рече той.

— Какво? — обадиха се двама-трима в един глас.

Веднага се почувствува, че с това „какво“ искаха да кажат: „Как ти е дошло наум това нещо? Защо? Каква е тая нова приумица?“

— Завчера говорих с австрийския консул — продължи той — и знаете ли какво ми рече? „Вие, Кюприлиите, днес сте единствената аристократична фамилия в Европа, а може би и в света, за която е сътворен епос.“

— Аха — обади се един от братовчедите, — ясно.

— Той сравнява сътворения за нас епос с Песента на Нибелунгите и добави, че ако днес някоя знатна немска или френска фамилия бъде възпята и в една стотна от епоса, който е сътворен за нас на Балканите, те щели да го разтръбят като най-прекрасното чудо за тях. „Докато на вас, Кюприлиите, и през ум не ви минава за това“ — така ми каза.

— Ясно ми е — повтори братовчедът. — Само едно не разбирам. Ти имаш предвид албанските гуслари, нали? Ако става дума за епоса, който всички знаем, какво общо имат с това албанските гуслари?

Курт го погледна право в очите, но нищо не му отговори. Разговорите за епоса бяха стара тема в семейството на Кюприлиите като скъпите сервизи, подарък от някогашните владетели, които Кюприлиите предаваха от поколение на поколение. Ебу Керими беше чувал за този епос още в детството си. Отначало той си го представяше като някакво дълго животно между дракона и змията, което живее високо в планините с вечен сняг и в чието тяло, подобно на змейовете от приказките, бе заключена съдбата на семейството им. Но постепенно, когато порасна, разбра, макар и не съвсем ясно, какво е това епос. Всъщност за Ебу Керими бе малко трудно да си представи как Кюприлиите живееха и господствуваха в столицата на империята, а някъде далеч в онзи чудноват Балкански полуостров, в провинцията Босна, бе сътворен епос за техния род. Още по-непонятно бе за Ебу Керими защо този епос не се пее в родното място на Кюприлиите, в Албания, а в Босна, и освен това не на албански, родния език на Кюприлиите, а на сръбски. Веднъж в годината, по време на рамазана, тук идваха гуслари чак от Босна. Те отсядаха за няколко дни в дома им, за да изпълнят своите безконечни песни, съпровождани от някакъв струнен музикален инструмент с тъжни звуци. Това беше един обичай, който съществуваше от стотици години, и младите поколения на Кюприлиите не се осмеляваха да го изоставят или променят. Събрани в голямата гостна стая, те слушаха провлачените гласове на славянските гуслари, от чиито думи не разбираха нито една освен името Кюприлии, което те произнасяха като Чуприлики. След това гусларите получаваха съответното възнаграждение и си отиваха, оставяйки след себе си някакво чувство на празнота и загадъчност, което после дни наред караше стопаните на дома безпричинно да въздишат, както правеха това при промяната на времето.

Приказваше се, че владетелят завиждал на Кюприлиите за този епос. За султана бяха написани и продължаваха да се съчиняват десетки дивани и най-различни стихове от дворцовите поети, но в епос като този за Кюприлиите никъде не бе възпят. Дори се говореше, че именно тази завист била една от причините, поради която султанът от време на време нанасял удари на Кюприлиите. Защо не вземем да подарим този епос на султана и да се избавим от злините? — бе казал веднъж Ебу Керими като малък, когато чу шушуканията на възрастните. Млъкни, Ебу — беше се скарала майка му, — епосът е нещо, което не може да се подари, разбираш ли? Той не е като пръстените или диамантите, а нещо съвсем друго, което и да искаш, не можеш да подариш.

— Също като Песента на Нибелунгите, така ми каза — продължи Курт замислен. — През всичките тези дни все си задавам въпроса, който често се поставяше в нашия дом. Защо славяните са създали епос за нас, докато нашите съотечественици, албанците, дори не ни споменават в своя епос?

— Много просто — обади се един от братовчедите, — те мълчат, защото са очаквали нещо от нас.

— Според тебе това упрек ли е?

— Тълкувай го както искаш.

— На мене ми е съвсем ясно — обади се другият братовчед. — Това е в резултат на едно старо недоразумение между рода на Кюприлиите и албанците. За тях е необяснимо влиянието на нашия род в империята или да се изразя по-точно, те не отдават никакво значение на това. Изобщо не искат и да знаят какво са направили и правят Кюприлиите за цялата огромна империя, в чиито предели Албания не е нищо друго освен една незначителна частица. Тях ги интересува само какво сме направили за тази частица, за Албания. В действителност са очаквали нещо много повече от нас.

— Някои наричат албанците нещастници, други ги смятат за честит народ — намеси се отново братовчедът. — Според мене те не са нито едното, нито другото. В известен смисъл Албания прилича на рода на Кюприлиите — тя е изпитала и благосклонността, и гнева на султана.

— И според тебе кое е било повече? — попита Курт. — Благосклонността или гневът?

— Трудно е да се каже — отвърна братовчедът. — Никога няма да забравя думите на един евреин: „Когато турците се запътиха към вас с копия и мечове в ръце, вие, албанците, съвсем основателно помислихте, че идват да ви убиват, а те ви носеха даровете на империята.“

— Ха, ха! — засмя се Курт.

Притворените очи на братовчеда светнах, сякаш с последния остатък от блясък.

— Но като дарове, изпратени от безумец, те бяха предадени толкова грубо, че и кръв се ля — продължи той.

— Ха, ха, ха! — изсмя се този път още по-силно Курт.

— Защо се смееш? — нахвърли се срещу него големият му брат, губернаторът. — Точно така е, както е казал евреинът. И ти, и аз добре знаем, че турците разделиха с нас властта.

— Естествено — отвърна Курт. — Само петимата министър-председатели от нашия род са достатъчно потвърждение за това.

— Но то беше само началото — рече губернаторът. — По-късно дойдоха десетки министри и генерали.

— Аз не се смея на това — отговори Курт.

— Много си се разглезил — обърна се към него големият му брат.

Очите на Курт пламнаха.

— На нас, албанците, турците ни дадоха онова, което ни липсваше — намеси се братовчедът, за да привлече вниманието на останалите, — широки хоризонти.

— Но наред е това и големи усложнения — отвърна Курт. — Дори животът на отделния човек се обърква, когато се сблъска с държавния механизъм, а да оставим настрана драмата на цял един народ.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Нали разправяте, че турците разделили властта с нас?

— Както и да е, те ни дадоха онова, което наистина заслужаваме — продължи братовчедът. — А ние на всичко отгоре ги проклинаме.

— Не ние, а албанците — намеси се губернаторът.

— Прощавай, исках да кажа онези, които живеят в Албания.

Настъпи тягостно мълчание, сред което Локя поднесе сладкиша.

— Кога да е, те ще извоюват истинската си независимост, но ще загубят големите възможности, които днес им се предоставят — продължи братовчедът. — Ще загубят безкрайните простори, из които се носят като вятър, и ще се затворят в своето парче земя, а крилата им ще се ударят в планините и като онези птици, които не могат да полетят към висините, ще залинеят, ще измрат и накрая ще се запитат: „Какво спечелихме от всичко това?“ Тогава ще вдигнат очи да потърсят онова, което са загубили, но дали пак ще го намерят?

Жената на губернатора дълбоко въздъхна. Никой не докосваше сладкиша.

— Въпреки всичко сега-засега не ни споменават — рече Курт.

— Един ден ще си спомнят и за нас — отвърна големият му брат.

— Ние също сме длъжни да ги чуем — продължи Курт.

— Но ти сам каза, че те мълчат и изобщо не ни споменават.

— Не остава нищо друго, освен да се вслушаме в тяхното мълчание — рече Курт.

Губернаторът се засмя.

— Ти си остана все същият чудак — каза той, като продължаваше да се смее. — Много те е разглезила столицата. Една година служба в някоя отдалечена провинция няма да е зле за тебе.

— Да не дава господ! — прецеди през зъби майката на Ебу Керими.

Смехът на губернатора разведри натежалата атмосфера и всички протегнаха вилиците към чинийките със сладкиша.

— Поканих албанските гуслари — обади се Курт, — защото искам да чуя какво се възпява в техния епос. Австрийският консул, който е чел част от него, ми каза, че албанските гуслари имали много по-красиви песни от босненските.

— Наистина ли?

— Да — отвърна Курт и присви очи, сякаш заслепен от блясъка на сняг. — В тях се разправяло за ужасни преследвания из планините, за двубои, за отвличане ка моми и невести, за сватбарски кервани, пътуващи по опасни места, за вкаменили се сватове, които на пътя са сторили грях, за ослепени от предатели юнаци, възседнали, упоени с вино, също слепи коне, как стенат и бродят из планините, за кукумявки, предвещаващи нещастия, за странни почуквания посреднощ по къщите, за викове, с които живите призовават на зловещ двубой мъртъвците и обикалят гробовете им с двеста кучета, за стенанията на мъртвите, които жалят, че не могат да се вдигнат от гроба, за да се бият с враговете, за смесването на хора и богове, които се гневят, бият се и се женят помежду си, за крясъци, битки, проклятия, от които косите ти настръхват, и над всичко това се възпявало някакво студено слънце, което повече смразява, отколкото топли.

Ебу Керими слушаше, занемял от почуда. Някаква непозната, странна тъга по онзи зимен сняг там далече, където кракът му никога не бе стъпвал, завладя цялото му същество.

— Ето такъв бил албанският епос, в който ние не сме възпети — каза Курт.

— О, така, както ни го разказа, наистина е трудно да сме някъде в него — обади се един от братовчедите. — Той наподобява потресаваща трагедия.

— А в славянския епос сме възпети — рече Курт.

— Това не е ли достатъчно? — попита братовчедът с помръкналия поглед. — Ти сам каза, че сме единствената фамилия в Европа, ако не и в света, за която народ е сътворил цял епос. Това не ти ли стига? Или искаш два народа да ни възпяват?

— Питаш не ми ли стига това? И аз ще ти отговоря — каза Курт: — Ни най-малко.

Двамата братовчеди поклатиха благосклонно глави. Най-големият брат се усмихна.

— Чудак си остана ти, все си си същият.

— Когато пристигнат гусларите, ще ви поканя да ги чуете — рече Курт. — На Везира още не съм казал, но не вярвам да има нещо против да отседнат у нас. Ще бият дълъг път и освен това ще трябва да крият музикалните си инструменти. Но си заслужава.

Курт продължи да говори разпалено. Той пак спомена за отношенията на тяхната фамилия тук с тамошния албански епос, както и за отношенията им с турската администрация и изкуството, говори; за временното и непреходното, за тленното и нетленното.

— Както и да е, тук можеш да кажеш каквото си искаш, но на Друго място никъде не говори за това — посъветва го най-големият му брат, който отново бе свъсил вежди.

За миг на масата настъпи мълчание, което от потракването на вилиците по порцелановите чинии стана още по-тягостно.

— Ти, племеннико, започна да стоиш настрана от всякакъв разговор — обърна се губернаторът към Ебу Керими, за да наруши мълчанието. — Изглежда, целият си потънал в света на сънищата.

Ебу Керими почувствува, че се изчервява. Вниманието на всички сега бе насочено към него.

— Ти работиш в Селекционния отдел, нали? — продължи най-големият му вуйчо. — Вчера Везира ме пита за тебе. Каза, че истинската кариера в Палатата на сънищата започвала от отдела, където се тълкували сънищата, понеже само там се вършела творческата работа и човек можел да покаже личните си способности, или не е така?

Ебу Керими повдигна рамене, с което искаше да каже, че не той е избрал сектора, където работи, но му се стори, че забеляза в очите на големия си вуйчо някакви тайнствени искри.

Въпреки че губернаторът бързо сведе поглед към чинията, този необикновен блясък в очите му не убягна и от погледа на майката на Ебу Керими. С напрегнато внимание тя отново започна да следи разговора за Табир Сарай, в който участвуваха всички освен синът й.

Наред с това, че слушаше разговора за Табир Сарай, мозъкът й трескаво размисляше. А дали след като толкова бе пазила сина си, накрая не беше го хвърлила в клетка с тигри, която носеше само едно привлекателно име, а всъщност не бе нищо друго освен един сляп, безмилостен и зловещ механизъм.

Тя гледаше крадешком профила на сина си. Как ли щеше да се ориентира нейният Ебу Керими в този хаос от сънища, сред кълбата облаци през нощта, сред стоновете на хората край синорите на смъртта? Как бе допуснала той да се завре в тази пустиня?

Около масата продължаваше разговорът за Табир Сарай, но Ебу Керими се чувствуваше уморен и вече не го следеше.

Накрая гостите станаха от масата, за да пият кафето в другата стая. Тръгнаха си късно, някъде към полунощ. Ебу Керими с бавни крачки се качи в стаята си на втория етаж. Не му се спеше, но това съвсем не го тревожеше. Бяха му казали, че всички нови служители, които започвали работа в Табир Сарай, обикновено първите две седмици страдали от безсъние. После сънят им се възвръщал.

Той се опъна в леглото, но дълго не можа да затвори очи. Съвсем спокойно отново премисляше всичко от изминалия ден. Това не беше някакво мъчително безсъние, а съвсем съзнателно и хладнокръвно бодърствуване. И не само безсънието му, а и всичко в него започваше да се променя. Големият стенен часовник в гостната отмери два удара след полунощ. Ебу Керими си помисли, че някъде към три или три и половина сигурно ще заспи. И ако наистина стане така, от коя ли папка щяха да дойдат сънищата му тази нощ?

Това бе последната мисъл, която проблясна в съзнанието на Ебу Керими, преди сънят да го завладее напълно.

 

1979 г.

Край
Читателите на „Служителят от Палатата на сънищата“ са прочели и: