Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nëpunësi i Pallatit të Ëndërrave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Исмаил Кадаре. Кой доведе Дорунтина

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989

Съставител, преводач от албански и автор на предговора: Марина Маринова

Редактор: Марко Ганчев

Рецензент: Марко Ганчев

Художник: Емил Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Бонка Лукова

Коректори: Надя Костуркова, Боряна Дра гнева

 

Gjkftohtësia. Novela

Shtëpia Botuese „Naim Frashëri“, Tiranë, 1980

История

  1. — Добавяне (сканиране: sir_Ivanhoe, редакция: NomaD)

I

Утрото беше влажно и с лапавица. Масивните сгради, наредени от двете страни на оживената улица, с тежките си портали и затворени дървени капаци на прозорците правеха утрото още по-сиво.

Ебу Керими закопча и най-горното копче на палтото си, което обикновено стягаше врата му, погледна железните фенери по улицата, около които кръжеше сняг, примесен с дъжд, и отново почувствува как го полазват студени тръпки.

Улицата, както обикновено в тези часове, бе изпълнена с чиновници от централните учреждения, които бързаха да стигнат навреме в канцелариите си. На няколко пъти му мина през ум дали не сгреши, че не взе кола. Пътят до Табир Сарай бе по-дълъг, отколкото предполагаше, и освен това в тази лапавица можеше да се подхлъзне и да се изтърси на калдъръма.

Мина край Централната банка. По-нататък, се виждаха много закрити коли със скреж по покривите, наредени пред друга масивна сграда, бог знае какво министерство.

Пред него някакъв човек се подхлъзна на тротоара. Ебу Керими го проследи с очи и видя как в последния миг едва успя да се задържи да не се изтърси на земята и как веднага се изправи, като проклинаше през зъби ту изцапаното си джубе, ту мястото, където се бе подхлъзнал, а после отмина ядосан нататък. Внимавай — каза Ебу Керими, без да знае към кого отправяше тези думи — към непознатия или към себе си.

Всъщност не беше нужно чак толкова да се притеснява. Не само че нямаше определен час, в който да се яви, но не знаеше дали изобщо бе длъжен да се представи именно предобед, Изведнъж Ебу Керими се сети, че дори не му беше известно и работното време в Табир Сарай.

Някъде отляво, далеч сред мъглата, удари часовник с меден звън. Ебу Керими ускори крачки. Кожената яка на палтото му отдавна бе вдигната, но ръката му несъзнателно направи познатото движение да я вдигне. Всъщност не усещаше студ на врата, а някъде към ребрата. Пъхна ръка във вътрешния джоб на палтото, за да провери дали препоръчителното писмо е там.

Изведнъж му се стори, че минувачите по улиците оредяха. Чиновниците вече са по учрежденията — помисли той разтревожен, но начаса се успокои — в края на краищата той нямаше нищо общо с тях, тъй като все още не бе постъпил на служба.

Отдалеч му се стори, че разпозна едното крило на Табир Сарай. Когато приближи, се увери, че не бе сгрешил. Наистина това бе сградата с бледите кубета, боядисани в цвят, който някога трябва да е бил небесносин или поне бледосин, а сега трудно можеше да се определи сред лапавицата. Това беше едно от страничните крила на сградата, а входът трябваше да е от другата улица.

Ебу Керими заобиколи полупустия площад, сред който се издигаше джамия с необикновено тънко минаре. Входът наистина се оказа на другата улица. Двете крила на голямата сграда се губеха сред лапавицата, докато централната й част оставаше малко навътре, сякаш нещо я бе принудило да отстъпи назад. Ебу Керими усети как става все по-неспокоен. Дълга редица врати стояха една до друга, но когато приближи, видя, че това бяха някогашни портали със затворени, измокрени от лапавицата дървени капаци.

Той дълго вървя, поглеждайки крадешком редицата запустели входове. Отнякъде изскочи човек, облечен с джубе, и застана пред него.

— Откъде е входът? — попита Ебу Керими.

Човекът посочи надясно, а ръкавите на джубето му бяха толкова широки, че изобщо не помръднаха при движението на ръката му. Господи, още ли има хора с такова облекло — помисли си Ебу Керими, като тръгна нататък, накъдето му посочи тънката ръка с допотопната дреха. След малко отново чу стъпки. Беше същият човек с джубето.

— Насам — каза той, — входът за чиновниците е оттук.

На Ебу Керими му стана приятно, че онзи го помисли за служащ. Най-после се озова пред входа. Дървените врати изглеждаха по-тежки, отколкото бяха всъщност. Четири еднакви врати стояха една до друга с тежки медни чукала. Ебу Керими бутна една от тях, която за учудване се отвори, и се озова в студен коридор, чийто таван бе толкова висок, че краят на коридора приличаше на дупка. От двете страни се редяха врати. Ебу Керими взе да натиска подред дръжките, докато накрая една от вратите се отвори и той се намери в друг, по-топъл коридор. Най-сетне зад някакъв остъклен кът видя хора. Те разговаряха помежду си и, изглежда, бяха портиери или низши служители с избелели сини униформи като цвета на кубетата. На Ебу Керими му се стори дори, че забеляза по дрехите им и петна, каквито имаше от влагата по стените на сградата, но не му остана време да се занимава с други подробности, тъй като хората прекъснаха разговора си и въпросително извърнаха очи към него. Ебу Керими понечи да ги поздрави, но като забеляза недоволството по лицата им от това, че бе прекъснал техния разговор, вместо да каже „добро утро“, произнесе името на служителя, с когото трябваше да се срещне.

— Аха, за постъпване на работа — обади се единият. — Първият етаж вдясно, стая номер единадесет.

Като всеки човек, който за пръв път прекрачва прага на такова важно държавно учреждение и още повече със свито сърце, защото не знаеше дали ще го приемат на работа, или не, на Ебу Керими му се искаше да размени поне няколко думи с първите хора, които срещна тук, преди да отиде където трябва, но те нямаха търпение да продължат проклетия си разговор, прекъснат от него, и той отмина нататък, сякаш някой го тласкаше напред.

— Ето там, вдясно — чу след себе си гласа на единия от тях.

Той продължи, без да извръща глава, и само заради вълнението и студените тръпки, които усещаше по тялото си, успя да преглътне пренебрежението на служителите.

Коридорът беше дълъг и тъмен. Пред очите му се редяха десетки високи врати, но без номера. Той брои до единадесет и се спря. Преди да почука, искаше да попита някого, за да се увери, че това е стаята на човека, когото търсеше, но по дългия коридор не се виждаше жива душа. Ебу Керими пое дълбоко дъх, протегна ръка и леко почука на вратата. Отвътре никой не се обади, Той се огледа наоколо и отново почука, този път по-силно. Не последва никакъв отговор. След третото почукване той натисна дръжката и за негово учудване вратата изведнъж се отвори. Почти ужасен, Ебу Керими понечи да затвори, дори ръката му още бе на дръжката, а вратата продължаваше жално да скърца, когато видя, че в стаята нямаше никой. За миг се поколеба дали да влезе. В момента не можа да си спомни как се постъпва в такива случаи. Най-сетне вратата престана да скърца. Той погледна няколкото дълги скамейки, наредени край стената в празната стая. Застана на прага, ръката му несъзнателно напипа препоръката във вътрешния джоб на палтото и той се окуражи и влезе. Дявол да го вземе — си каза. Сети се за техния голям дом на Дворцовата улица, за могъщия им род, който често след вечеря се събираше край огнището в голямата гостна стая, смело пристъпи и седна на една от скамейките. За съжаление споменът за дома бързо го напусна и предишното безпокойство отново го завладя. До слуха му достигаха гласове, но не се разбираше откъде идат. Огледа се и видя, че в стаята имаше още една врата. Стори му се, че гласовете се чуваха зад нея. Притаи дъх и се ослуша, но шумът продължаваше да е все така неясен. Сега цялото му внимание се насочи към тази врата, зад която — помисли си — сигурно е по-топло.

Опря ръце на коленете си и дълго остана така, без да помръдне. Каквото и да се случи, той вече бе в сградата, в която рядко някой имаше щастието да влезе. Разправяха, че дори и министри можели да влизат тук само със специално разрешение. На няколко пъти извърна глава към вратата, откъдето се чуваха гласовете, но чувствуваше, че дори да чака така с часове или с дни, нямаше да стане и да я отвори. Ще чака тук, на дългата скамейка, и ще благославя съдбата, която му даде възможност да стигне и до тази стая. Не предполагаше, че всичко може да е така просто, въпреки че не беше и чак толкова лесно — а пътят през лапавицата, ами затворените портали, портиерите с избелелите униформи и тези пусти коридори, да не би всичко това да беше много просто?

Ебу Керими несъзнателно въздъхна. В това време вратата се отвори и той веднага стана. Някой подаде глава, погледна го и изчезна, като остави вратата полуотворена. Отвътре се чу гласът му: „Някакъв човек чака в преддверието.“

Ебу Керими не разбра колко време остана така на крак. Вратата продължаваше да стои полуотворена, но оттатък вече се чуваха гласове, а само едно странно трак-трак. Най-после от стаята излезе някакъв нисък мъж. В едната си ръка държеше куп преписки, върху които, за щастие на Ебу Керими, бе съсредоточено почти цялото внимание на служителя. Въпреки това човекът повдигна глава и го погледна въпросително. Ебу Керими почувствува, че по някакъв начин трябва да му се извини, задето го е принудил да напусне топлата стая, но ниският мъж така го изгледа, че той не можа да отвори уста, а само извади бавно от джоба на палтото си препоръчителното писмо и му го подаде. Другият протегна ръка, но в същия миг я отдръпна, сякаш писмото ще го опари. Приближи глава, прочете го за няколко секунди и отстъпи назад. На Ебу Керими му се стори, че долови в погледа му отегчение.

— Елате с мене — каза служителят и се запъти към външната врата.

Той тръгна по коридора, следван от Ебу Керими. Известно време се мъчеше да запомни пътя, по който вървяха, за да знае след това откъде да излезе, но после разбра, че тази работа е безсмислена и невъзможна.

Коридорът се оказа още по-дълъг, отколкото му се видя в началото. Освен това бе слабо осветен от страничните коридори, в един от които най-после свърнаха. Служителят почука на една врата и влезе, като я остави отворена, за да го последва Ебу Керими. Той се поколеба за миг пред вратата, но онзи му направи знак да влезе.

Преди да почувствува топлината в стаята, Ебу Керими усети миризмата на огъня. В средата на канцеларията имаше голям меден мангал. Зад дървената маса седеше човек с твърде продълговато намръщено лице. На Ебу Керими му се стори, че не само когато влязоха, а и преди това погледът на чиновника бе вперен във вратата, сякаш ги очакваше.

Ниският човек, когото той вече смяташе за познат, се приближи до другия и нещо му пошепна на ухото. Дълголикият не отместваше поглед от вратата, сякаш някой продължаваше да чука. Той слуша известно време онова, което му шепнеше служителят, после нещо измърмори, без нито един мускул да трепне на лицето му. Ебу Керими си помисли, че нищо няма да направят нито препоръчителното писмо, нито намесата на когото и да било пред този човек, чиито очи, кой знае защо, гледаха само към вратата.

В това време се обърнаха към него и нещо го попитаха. Ръката му враждебно потри хастара на палтото, извади писмото, но в същия миг му се стори, че движението му направи още по-мрачна атмосферата наоколо и несъзнателно си помисли да не би погрешно да е чул и понечи да пъхне писмото в джоба си, ала ниският човек протегна ръка към него. Ебу Керими се успокои и му го подаде, но радостта му бе кратка, тъй като чиновникът изобщо не го докосна, както направи и ниският служител преди това, а само махна с ръка, сякаш да покаже пътя на писмото към неговото предназначение. Съвсем объркан, Ебу Керими най-сетне разбра, че писмото бе предназначено за друг, несъмнено много по-висш от тези двама, служител.

За учудване на Ебу Керими, когато го заведоха където трябва, висшият служител взе писмото, като откъсна очи от вратата (той не очакваше подобно нещо), и започна да го чете. Докато четеше, Ебу Керими не сваляше очи от него с надеждата, че ще открие някаква промяна в израза на лицето му, но точно в този миг се случи нещо още по-страшно, дори ужасно, което на Ебу Керими му заприлича на онзи приглушен тътнеж, който предшествува земетресенията. Както четеше с навъсено лице, висшият служител бавно взе да се надига от мястото си. Изправянето му трая толкова дълго, че ужаси Ебу Керими, защото му се стори, че това еднообразно движение никога няма да завърши и че страшният служител, който държеше в ръце съдбата му, сякаш ей сега, пред очите му, щеше да се превърне в чудовище. Той бе готов да извика: „Стига, не искам да постъпвам на работа, върни ми писмото, само не се изправяй така“, но в този миг служителят най-после се изправи.

За учудване беше среден на ръст. Ебу Керими си пое дълбоко дъх, но облекчението, което изпита, бе твърде преждевременно. След ставането висшият служител бавно напусна мястото си със същите еднообразни движения. От масата се запъти към средата на стаята. Служителят, който бе довел Ебу Керими, изглежда, познаваше тези навици и леко се отдръпна, за да му направи място. Ебу Керими почувствува как на висшия служител някак му олекна. Беше съвсем естествено — изправяне на изтръпнало от продължително седене тяло, може би измъчвано и от хемороиди или лумбаго, а Ебу Керими си помисли, че той е причина за мрачното настроение на висшия служител. В последно време нещо не съм в ред с нервите — си каза той.

За първи път от сутринта насам очите на Ебу Керими погледнаха с присъщата си смелост лицето на друг човек. Служителят продължаваше да държи препоръчителното писмо. Той очакваше онзи да се обърне към него с думите: „Уведомен съм за вас, ще постъпите при нас на работа“, или поне да каже нещо обнадеждаващо, да му даде някакво обещание за следващите седмици или месеци. Не случайно многобройните му братовчеди повече от два месеца тичаха нагоре-надолу и направиха необходимото да подготвят тази среща. А ето че Ебу Керими предварително се бе изплашил от този висш служител, който навярно имаше по-голяма нужда да поддържа добри отношения с могъщия им род, отколкото той с един чиновник. Докато го гледаше, Ебу Керими бе толкова спокоен, че дори бе готов да му се усмихне. И сигурно щеше да го стори, ако изведнъж не бе настъпил онзи невероятен обрат. Изправен пред него, важният служител сгъна внимателно препоръчителното писмо и точно когато Ебу Керими очакваше някоя добра дума, онзи скъса писмото на четири парчета. Ебу Керими трепна. Отвори уста да каже нещо или може би да си поеме дъх, но не стигаше това, че служителят накъса писмото, ами направи няколко крачки към мангала и хвърли в него парчетата. Един пламък близна за миг хартията и съживи задрямалия огън, след което изгорялото писмо се превърна в сивкав прах.

— В Табир Сарай не се вземат предвид препоръките — заговори служителят с такъв тон, чиито звуци отекнаха у Ебу Керими като среднощни удари на часовник.

Той стоеше, сякаш се бе вкаменил. Не знаете какво да направи — да остане или веднага да си тръгне, да протестира или да се извини. Ниският служител, който го придружи дотук, сякаш прочете мислите му и напусна стаята, като остави Ебу Керими насаме с висшия служител. Двамата стояха един срещу друг край мангала. Но това не продължи много. Със същите бавни движения, които се сториха на Ебу Керими неимоверно продължителни, служителят се върна на мястото си зад масата, но не седна. Той леко се изкашля, преди да заговори, и като гледаше ту към вратата, ту към Ебу Керими, каза:

— В Табир Сарай не се вземат предвид препоръките, защото подобно нещо, тоест ходатайството, е в разрез със същността на Табир Сарай.

Ебу Керими нищо не можа да разбере.

— Тук не само че не се допускат външни влияния, но се пресича пътят и на всяко вмешателство още в самото начало, защото нашата институция е напълно изолирана и препоръката не може да бъде критерий за постъпване на работа в Табир Сарай. Въпреки това от днес ти си назначен за служител в Палатата на сънищата.

Това пък какво означава? — си каза Ебу Керими и очите му несъзнателно се спряха на сивкавата пепел от изгорялото препоръчително писмо в задрямалия мангал.

— Да, от днес ти си приет на работа — повтори висшият служител, който, изглежда, бе доловил погледа на Ебу Керими.

После си пое дълбоко дъх и след като подпря ръце на масата (едва сега Ебу Керими забеляза, че тя бе отрупана с папки), продължи:

— Табир Сарай или Палатата на сънищата, както я наричат на съвременен език, е една от най-важните институции в нашата огромна империя.

Той спря за миг, като погледна изпитателно Ебу Керими, сякаш да се увери, че новодошлият е разбрал думите му.

— Светът и преди е отдавал значение на сънищата и ролята, която те са играли за съдбата на държавите и завоевателите — продължи той. — Ти навярно си чувал за Делфийския оракул в древна Гърция, за прочутите римски, сирийски, персийски, монголски и други тълкуватели на сънища. В старите книги е описано всичко, което те са направили по отношение на опасността и предотвратяването на злините, както и онова, което не са могли да направят, защото не са им повярвали или твърде късно са им повярвали, с една дума описани са всичките събития, за които предварително е сигнализирано, и ходът на тяхното развитие се е променял или не в зависимост от съобразяването е тези сигнали. Несъмнено на тази традиция се отдава голямо значение, но тя някак избледня в сравнение с грандиозните функции на Табир Сарай. Нашата империя, за пръв път в световната история, поставя на друга основа тълкуването, на сънищата, разглеждайки ги официално от една държавна институция.

Ебу Керими слушаше, занемял от учудване, висшия служител. Той още не можеше да се съвземе от всичко, което се случи от сутринта насам, и тези изрази, колкото плавни, толкова и заплетени, взеха да му идват до туша.

— Табир Сарай разглежда не само сънищата на отделни хора, които поради една или друга причина започват да се смятат за привилегировани в тази област и слагат монопол на предсказанията си, сякаш те са знамения, пратени от божествата, но разглежда цялостно и сънищата на всички поданици без изключение и има за задача да ги систематизира и тълкува. Палатата на сънищата е създадена и пряко се наблюдава от върховния ни владетел султана. Това е една внушителна институция, пред която всички делфийски оракули и кастите на някогашните пророци и жреци изглеждат нищожни и смешни. Идеята на върховния владетел за създаване Палата на сънищата се осланя на факта, че аллах разпръсква така небрежно знаменателни сънища по цялото земно кълбо, както праща дъгата, гръмотевиците или внезапна комета, взети кой знае от кои тайнствени глъбини на вселената. Той изпраща знамение на земното кълбо, без да знае къде ще попадне то, тъй като горе от висините няма време да се занимава с такива подробности. Нашата задача е да открием къде е попаднал този сън, да го открием сред милионите и милиарди други сънища, така както може да се намери маргарит сред пясъчната пустиня. Защото един такъв сън като странствуваща искрица, която попада в нечия глава сред милионите хора, докато спят, може да предотврати нещастието, застрашаващо държавата или нашия върховен владетел, да предотврати някоя война или мор, да породи нови идеи. Затова Палатата на сънищата не е някаква мечта, а една от основните държавни институции. Тук по-добре от всякакво проучване, следствие, инспекторски доклади, полицейски или губернаторски доноси от различните пашалъци се разбира истинското положение на империята. Защото в среднощния океан на съня се виждат светлините и мракът на човечеството, радостите и огорченията му, неговото величие и нищета. Всичко, което е смътно и опасно или ще бъде такова след години, а може и след векове, дава първите си признаци в съня на човека. За нито едно увлечение или размирническа мисъл, природно бедствие или катастрофа, бунт или престъпление не е възможно да не се чуе много по-рано преди появяването им на бял свят. Ето защо поръката на нашия велик падишах е такава, че нито един сън, дори да идва от най-отдалечените краища на държавата или пък да е на най-бедния роб на Аллаха, да не остане неизтълкуван от Табир Сарай. Докато другата, още по-важна негова заръка е сънищата не само да се събират и тълкуват, а и да се систематизират и най-внимателно проучват по дни, седмици и месеци и всички да се знаят с точност. За целта, освен огромната работа по обработването на материалите, голямо значение се отдава и на изолирането на Табир Сарай от всякакво външно влияние. Защото именно извън Палатата на сънищата има най-различни сили, които поради една или друга причина са заинтересовани да упражнят влияние върху Табир Сарай, така че после да представят своите цели, идеи или мисли уж като свети сигнали, изпратени им от Аллах, за да разбудят заспалото човешко съзнание. Затова в Палатата на сънищата не се приемат препоръки.

Ебу Керими несъзнателно отново погледна изгорялото препоръчително писмо, чиито сивкави парчета толкова бяха изтънели, че се поклащаха като леки перца в мангала.

— Ти ще работиш в отдела по селекция — продължи служителят със същия тон. — Можеше да започнеш работа в някой много по-незначителен отдел, където обикновено постъпват начинаещите, но ти ще отидеш направо в сектора, където се извършва подборът на сънищата, защото ни се понрави.

Ебу Керими пак хвърли поглед към потрепващите изгорели парчета хартия, сякаш искаше да им каже: Още ли не сте изчезнали?

— Първото и най-важното нещо, което се изисква от теб, е — продължи другият — да пазиш всичко в пълна тайна. Никога да не забравяш, че Табир Сарай е една напълно секретна институция.

Висшият служител вдигна ръка от масата и заканително замахна с пръст във въздуха.

— Много хора и най-различни влияния са се опитвали да проникнат тук, но Табир Сарай никога не е попадал в примката им. Той стои усамотен сред хорската глъчка, далеч от различни течения и борби за власт, затворен за всеки и без да се обвързва с когото и да било. Всичко, което ти казах дотук, можеш да го забравиш, само едно трябва да помниш, синко, запазването на тайната. Това не е само предупреждение, а най-строгата заповед на Табир Сарай. А сега започвай работа. В коридора ще попиташ къде се намира отдел „Селекция“. Докато стигнеш там, те ще бъдат уведомени за всичко. На добър час!

Когато излезе в коридора, Ебу Керими бе все така зашеметен. Наоколо не се виждаше жива душа, за да попита как да стигне до сектора, където трябваше да се яви, затова тръгна наслуки. В ушите му още звучаха отделни думи от разговора с висшия служител. Какво става с мене? — си каза той и разтърси глава, сякаш да се освободи от натрапчивите думи. Но те вместо да се разпръснат, продължаваха упорито да отекват в главата му. Дори из тези пусти коридори му се стори, че се удряха в стените и колоните, умножаваха се и звучаха още по-мрачно. „Ти ще започнеш работа направо в сектора, където се извършва подборът на сънищата, защото ни се понрави.“

Ебу Керими несъзнателно ускори крачките си. Под-бо-рът — повтори той думата, която, произнесена на срички, му прозвуча още по-чудновато. В дъното на коридора различи някакъв силует, но не можа да разбере дали се отдалечаваше, или приближаваше. Ебу Керими искаше да го повика или поне да му направи знак с ръка, но човекът бе твърде далеч. Той ускори още повече крачките си и почти се затича, за да го настигне, тъй като му се стори, че това бе единственото спасение в безнадеждно пустия коридор. И така, почти тичешком, чу от лявата си страна тежки стъпки. Забави крачки и наостри уши. Стъпките идеха от един страничен коридор, като отекваха ритмично и застрашително. Ебу Керими извърна глава и видя група хора, които вървяха с големи папки под мишница, без да разговарят помежду си. Кориците на папките бяха в същия бледосин цвят като кубетата на сградата и униформите на портиерите.

— Моля ви, бихте ли ми казали как мога да отида до отдел „Селекция“? — попита с разтреперан глас Ебу Керими, когато групата мина край него.

— Върни се назад по коридора, по който си дошъл — отвърна му леко дрезгав глас. — Личи си, че си нов.

Ебу Керими изчака, докато другият се изкашля, за да чуе, че трябва да свърне вдясно от главния коридор и да тръгне по стълбите, които водят към втория етаж, и там отново да попита за отдела.

— Благодаря ви господине.

— Няма за какво — отвърна непознатият. — Кюх, кюх — чу зад гърба си кашлицата му Ебу Керими и след това думите: „Струва ми се, че здравата съм се простудил.“

На Ебу Керими му трябваше повече от четвърт час, докато намери отдела. Междувременно там вече го очакваха.

— Вие сте Ебу Керими — обърна се към него първият човек, който се изпречи насреща му, без да му даде възможност сам да се представи.

Той потвърди с глава.

— Елате с мене, началникът ви очаква.

Ебу Керими уверено го последва. Минаха през няколко зали, свързани една с друга, изпълнени с дълги маси, на които седяха десетки хора, навели глави над отворените папки. Никой от тях не прояви ни най-малко любопитство към Ебу Керими и придружаващия го, чиито стъпки съвсем леко отекваха по пода.

Началникът седеше като останалите зад една дълга маса, разтворил две папки пред себе си. Човекът, който придружаваше Ебу Керими, се приближи и нещо му пошепна. Ебу Керими остана е впечатление, че шефът нищо не чу. Очите му продължаваха съсредоточено да четат изписаните страници и за миг на него му се стори, че по лицето му премина сянка на ужас.

Ебу Керими очакваше онзи, който го придружи дотук, отново да прошепне на ухото на началника казаното, но другият, изглежда, нямаше никакво намерение да стори това. Съвсем спокоен, той чакаше началника да откъсне очи от папката.

Това продължи доста. От време на време на Ебу Керими му се струваше, че началникът никога няма да откъсне поглед от папката и те може би с часове ще стоят така на крак, навярно до края на работното време, а може би и още по-дълго. Отново настъпи дълбока тишина. Не се чуваше нищо друго, освен лекото шумолене от прелистването на страниците. Междувременно Ебу Керими забеляза, че началникът вече не четеше, а само бе забил неподвижно очи в папката. Изглежда, размишляваше върху онова, което бе прочел. Това продължи не по-малко от четенето. Най-после той потри с ръка очи, сякаш да отстрани някаква завеса, и погледна Ебу Керими. Онази вълна на ужас бе напълно изчезнала.

— Ти си новоназначеният?

Ебу Керими потвърди с глава. Началникът стана, без да каже нищо повече, и тръгна напред между дългите маси. Двамата го последваха. Прекосиха няколко зали, а на Ебу Керими ту му се струваше, че е минавал през тях, ту, че са съвсем други.

Още отдалеч позна работното си място. На масата стоеше една затворена папка и на стола нямаше човек. Началникът приближи и му посочи с ръка мястото между масата и празния стол.

— Това е твоето работно място.

Ебу Керими погледна папката с бледосини корици.

— Има много зали като тази, където се извършва подборът — каза той, като замахна широко с дясната си ръка. — Това е един от най-важните сектори в Табир Сарай. Съществува погрешното мнение, че уж основната задача на нашата институция била разгадаването на сънищата. Но това не е така. Тълкувателите имат самочувствието, че са аристокрацията на Табир Сарай. И на нас, които работим по подбора, гледат с известно пренебрежение, да не кажа с презрение. Но трябва да знаеш, че тяхното високомерие е неоснователно, защото всеки, който има поне малко ум в главата, може да разбере, че без нас, без подбора, тълкуването ще прилича на мелница без вода. Тяхната работа изцяло зависи от нас. Тя е предпоставка за успеха им.

Началникът пак махна с ръка.

— Както и да е. Ти ще работиш тук и сам ще се убедиш в това. Надявам се, че си получил основните напътствия. Днес ще те запозная само с главните неща в работата, за да не обременявам преждевременно, още от първия ден, съзнанието ти. Ще ти кажа онова, което е необходимо в началото. Останалото ще научиш постепенно. Това е първата зала, в която се извършва подборът — и началникът отново направи едно кръгово движение с ръка. — Между нас шеговито я наричаме Залата на плявата — продължи той, — защото тук се извършва първото пресяване на сънищата. С една дума оттук започва всичко. Оттук…

Той притвори очи, сякаш да улови нишката на прекъснатата си мисъл.

— Нейсе — рече след малко. — За да бъда по-точен, трябва да ти кажа, че първото пресяване се извършва още в пунктовете по места, където постъпват сънищата. В цялата империя има около хиляда и деветстотин такива секции, към всяка от които са включени и подсекции, където се извършва предварителният подбор, преди сънищата да се изпратят в центъра. Но това не е достатъчно. Първото истинско пресяване започва тук. Така както се отделя зърното от плявата, постъпилите при нас сънища се делят на съществени и незначителни. Именно това разграничаване, това пресяване представлява същността на подбора, разбираш ли?

Погледът на началника ставаше все по-оживен. Думите, които отначало сядащ трудно подбираше, сега така се лееха, че повечето от тях, според Ебу Керими, бяха излишни, но той не спираше, като че ли искаше да му обясни всичко.

Именно това е същността на нашата работа, да се очистят от папките всички несъществени сънища. Първо, сънищата от личен характер, които нямат нищо общо е държавата. Второ, сънища, породени от глад, преяждане, простуди, трески, най-различни болести и други подобни, с една дума онези, свързани пряко с човешкото тяло. Трето, измислените сънища, такива, които в действителност не са сънувани, а са скалъпени от хората, подтиквани от кариеризъм, или съчинени от вманиачени лъжци. Сънищата от тези три категории следва да се очистят от папките. На думи е ясно, но на практика никак не е лесно да ги откриеш и отделиш. Може някой сън на пръв поглед да ти се стори от чисто интимен характер, породен от най-обикновени причини като глад или ревматизъм, а всъщност той да е пряко свързан с държавните дела повече, отколкото току-що произнесените речи от някой член на правителството. А да можеш да доловиш това, са необходими опит и зрялост. Една, малка грешка при преценка на съня е в състояние да обърне всичко наопаки, разбираш ли? С една дума нашата работа съвсем не е черна хамалогия, както на някои, им се струва.

Горчивата ирония в гласа му отново бе заменена от спокойния тон, когато започна, да обяснява конкретната работа, с която щеше да се занимава Ебу Керими. Само в очите му остана нещо от предишната жлъчност.

— Както и сам видя, освен тази зала има и други — продължи той. — За да можеш да се запознаеш по-добре с работата, отначало ще трябва да минеш за един-два дни във всяка от залите. След като получиш една обща представа за селекцията, отново ще се върнеш тук, в Залата на плявата, и ще видиш, че работата ти ще тръгне добре. Но това ще стане през следващата седмица. Днес ще останеш тук.

Той протегна ръка към масата, взе папката с бледосините корици и я отвори.

— Ето, това ще бъде първата ти папка със сънища. В нея има сънища от различни краища, пристигнали на 19 октомври. Прочети внимателно всеки лист. Най-важното е да не бързаш. Когато се усъмниш, че в някой сън има нещо и не е измислен, не бързай да го отделяш като несъществен, защото след тебе ще го види и друг човек или както го наричаме, контрольор, който ще оправи твоя пропуск, а след него ще го разгледат и други хора от отдела и така поред. Всъщност всички тези зали не се занимават с нищо друго, освен с подбор. Хайде, на добър час и лека работа!

Началникът погледна за миг Ебу Керими, после обърна гръб и се отдалечи. Той постоя известно време прав, след това бавно, като се стараеше да не вдига шум, отмести стола, застана между него и масата, сетне внимателно го придърпа и седна.

Пред него стоеше отворената папка. Ето, че се изпълни неговото и на целия род желание. Той бе приет на работа в Табир Сарай, дори вече седеше на работната си маса и наистина беше служител в загадъчната палата.

Наведе се леко над папката, докато очите му започнаха да различават буквите, и той бавно зачете. В горния край на дебелия лист бе отбелязан поредният номер и датата. Следваше бележката: „Предадена от Суркулак. Съдържа 63 съня.“

Той прехвърли страницата с изтръпнали пръсти. За разлика от първата, тази бе гъсто изписана със ситен почерк. Първите три реда бяха подчертани със зелено мастило и стояха малко откъснати от другия текст. Ебу Керими прочете: „Първият сън е на пощенския служител Юсуф от Йенишехер, околия Кърк-Килис, в Кюстендилския пашалък, сънуван на 3 септември тази година на разсъмване.“

Ебу Керими откъса поглед от подчертания текст.

На 3 септември помисли си той като зашеметен. Възможно ли е това, той наистина ли е служител в Табир Сарай, седнал на работната си маса, да чете съня на поданика Юсуф, пощенски служител от Йенишехер, околия Кърк-Килис в Кюстендилския пашалък, за да реши съдбата на съня му — дали да отиде в кошчето за отпадъци, или да влезе за обработка в огромния механизъм на Табир Сарай?

От вълнението, което го завладя, той почувствува как тръпки полазиха по гърба му. Отново наведе глава и започна да чете съдържанието на съня: „Три бели лисици на минарето на джамията в околийския град.“

Продължителното иззвъняване на някакъв звънец го накара да трепне. Той повдигна глава, сякаш го удариха с нещо. Огледа се наоколо и остана със зяпнала уста. Всичките тези хора, които досега изглеждаха като сраснали със столовете и погълнати от папките пред себе си, изведнъж се откъснаха от вълшебствата на сънищата, наскачаха на крак, взеха да вдигат шум, да разговарят, да отместват столовете, а звънецът продължаваше да отеква по залите.

— Какво е това? — възкликна Ебу Керими. — Какво става?

— Предобедна почивка — отвърна му служителят от съседната маса. (Къде беше досега този човек, че не го бе забелязал?) — Предобедна почивка — повтори другият. — А, ти си бил нов, затова не знаеш още работното време и почивките. Нищо, ще ги научиш.

От всички страни се надигаха хора, минаваха между дългите маси и се отправяха към изхода. Ебу Керими искаше да продължи с четенето, но не бе възможно. Наоколо се блъскаха, бутаха стола му. „Три бели лисици…“ — едва успя да прочете и чу как някой му пошепна на ухото:

— Долу има кафе, топъл салеп, все нещо ще ти хареса.

Ебу Керими дори не успя да види лицето на този, който му го каза. Стана от стола, затвори папката и се запъти като останалите към изхода.

В дългия коридор не бе необходимо да пита накъде да тръгне. Всички вървяха в една посока. От страничните коридори непрекъснато прииждаха хора и редиците се сгъстяваха. Ебу Керими се сля с потока.

От двете страни го блъскаха рамене. Той бе изумен от броя на служителите в Табир Сарай. Бяха стотици, ако не и хиляди.

Шумът от стъпките стана още по-силен, когато заслизаха по стълбите. След като се спуснаха на долния етаж, тръгнаха пак по дългия коридор и отново продължиха надолу по други стълби. Прозорците все повече се смаляваха. Ебу Керими имаше чувството, че слизаха в подземния етаж. Сега хората се движеха, кажи-речи, един до друг. Преди да влязат в помещението, наоколо се разнесе приятният мирис на кафе и салеп. Това му напомни утрините в тяхната голяма къща. Ебу Керими изведнъж усети прилив на радост. Отдалеч видя как зад дългите тезгяси десетки сервитьори подават на служителите филджаните с кафе и купичките със салеп, от които се вдигаше пара. Той се остави тълпата да го изтласка напред. Наоколо гъмжеше от гласове, чуваше се сърбането на кафето и салепа, по някоя и друга кашлица, звън на дребни монети. Стори му се, че повечето от служителите бяха хремави, а може би поради неколкочасовото мълчание гласовете им още да бяха хрипливи.

Неусетно се озова в редицата пред един от тезгясите. Ебу Керими нито се блъскаше напред, нито пък отстъпваше назад. Гледаше как другите го пререждат, протягат ръце над главата му да вземат кафе или да си платят сметката, но изобщо не се дразнеше от това. Всъщност нищо не му се ядеше, нито му се пиеше. Стоеше така, тласкан от вълната, само да бъде и той като всички останали.

— Ти както си застанал, май няма да успееш нищо да вземеш — обади се някой зад гърба му. — Я се отмести да мина пред тебе.

Ебу Керими се отдръпна, за да му направи място, Другият, изглежда, се изненада от неговата готовност да му отстъпи реда си и извърна любопитно глава да го изгледа. Беше с продълговато червендалесто лице и добре очертани скули. За миг погледът му се задържа на Ебу Керими.

— Нов служител ли си?

Ебу. Керими само кимна.

— Веднага си личи.

Той приближи още крачка напред и отново извърна глава към Ебу Керими.

— Какво искаш? Кафе, салеп?

Той искаше да му отговори: „Благодаря, нищо“, но му се стори глупаво. Нали затова стоеше като всички останали, за да не привлича вниманието на никого?

— Кафе — отвърна едва чуто, като само размърда устни, за да разбере другият думите му.

Ебу Керими бръкна в джоба си да извади дребни пари, но човекът вече се бе обърнал гърбом и стоеше пред тезгяха. Докато чакаше, Ебу Керими, без да иска, чуваше част от разговорите на хората наоколо, но така разпокъсани, сякаш смлени от воденичен камък, че само от време на време долавяше по някоя дума или фраза, която все още не бе попаднала под воденичното колело, но навярно щеше да бъде смляна при следващото му завъртане. Съвсем объркан, той се мъчеше да разбере някоя от тези фрази. В тях нямаше нищо свързано с работата в Табир Сарай. Говореха се общи и най-обикновени неща: за студа на улицата, за хубавото кафе, за конните надбягвания, за държавната лотария, за грипа, който бе плъзнал в столицата, и нито дума за онова, което се вършеше в тази сграда. Човек по-скоро би повярвал, че тези хора работят в данъчното управление или бог знае в кое друго ведомство, отколкото че са служители в прочутата Палата на сънищата, най-загадъчното учреждение в империята.

Ебу Керими забеляза как неговият доброжелател се измъква от редицата, като внимателно държи двете кафета, да не ги блъсне в нечие рамо.

— Дявол да го вземе, истинска мъка е това чакане — каза той и без да подаде кафето на Ебу Керими, продължи нататък със същите предпазливи движения, за да намери някое свободно място сред многобройните маси, поставени в подземния етаж. Те бяха без покривки и наоколо нямаше столове, защото служеха само колкото да опреш лакти, докато си изпиеш кафето или салепа, и най-вече да оставиш върху тях празните филджани или купички.

Най-сетне човекът спря край една свободна маса с няколко празни купички от салеп. Ебу Керими протегна ръка, за да му даде дребните пари, които през цялото време стискаше в шепата си. Другият махна с ръка.

— Няма нужда, дребна работа — каза той.

— Но защо, моля ви — възрази Ебу Керими, — независимо от това…

— Аз черпя — отвърна онзи, — няма смисъл да спорим за такава дреболия.

— Благодаря.

Той протегна ръка и взе кафето. В другата още държеше дребните медни монети.

— Кога си постъпил? — попита го служителят.

— Днес.

— Наистина ли? Честито. Е, тогава имаш право да… — и той отпи от кафето.

— В кой сектор? — попита след малко.

— В селекцията.

— В селекцията ли? — запита учудено другият и лицето му още повече светна. — Много добре си се наредил. Обикновено младите започват кариерата си долу в информацията, дори и от канцеларията, където се преписват и размножават сънищата.

Изведнъж Ебу Керими изпита желание да научи колкото се може повече неща за Табир Сарай, но нещо пречупи порива му.

— Селекционният отдел е важен сектор, нали?

Служителят го изгледа внимателно.

— Да, твърде важен. Особено за един млад…

— Какво?

— Исках да кажа, особено като начало за един млад човек, разбираш ли?

— Да, общо взето. Не само за начинаещ, но въобще.

Естествено… общо взето, това е един доста сериозен сектор. Не бих казал, че не е важен. Напротив, дори е твърде важен.

Ебу Керими не сваляше очи от него.

— Разбира се, има и други, много по-важни сектори.

— Например този, в който се тълкуват сънищата? Другият, съвсем учуден, отдръпна устни от филджана.

— Я виж, ти не си бил такъв, какъвто изглеждаш на пръв поглед — засмя се той. — Доста неща си научил още от първия ден.

Ебу Керими също искаше да му се усмихне, но веднага разбра, че подобно нещо е твърде преждевременно и съвсем неподходящо. Той още не беше се окопитил от изненадите през това необикновено утро.

— Естествено, че тълкуването на сънищата е основната задача на Табир Сарай — отвърна другият. — Това е най-невралгичният център, ако мога така да се изразя, мозъкът на Табир Сарай, защото всичко онова, което работят останалите сектори, обработката на сънищата и усилията на толкова много хора, там придобиват смисъл…

Ебу Керими го слушаше като в треска.

— Нали тях ги наричат аристократите на Табир Сарай?

Служителят стисна замислено устни.

— Да, именно. Ако не аристократи, нещо подобно… Въпреки че…

— Какво?

— Не смятай, че над тях няма други.

— Кои са те? — и Ебу Керими се зачуди на собствената си смелост.

Събеседникът му го погледна спокойно.

— Табир Сарай е много по-голям, отколкото изглежда — отвърна той.

Ебу Керими искаше да го попита какъв смисъл има всичко това, но страхът, че може би прекалява, го накара да се въздържи.

— Освен този тук, съществува и секретният Табир Сарай — продължи другият, — който се занимава с обработката на сънищата, изпращани не от онези, дето са ги сънували, а събрани и предадени по държавен път, чрез средствата и начините, с които разполага империята. — Предполагам, че можеш да си представиш значението на този сектор, който не е по-малко важен от онзи, където се тълкуват сънищата.

— Разбира се… въпреки това…

— Какво?

— Не се ли тълкуват по един и същи начин сънищата, изпратени от поданиците, и онези, постъпили в секретния Табир Сарай?

— Да. По отношение на структурата, въпреки че Табир Сарай е много по-голям, няма някакви особени различия между двете учреждения, що се отнася до постъпване на материалите, завеждането им, размножаването им, селекционирането и тълкуването. Въпреки това не може да се каже, че Палатата на сънищата стои по-високо от секретния Табир Сарай.

— Но навярно не е и по-низше учреждение от него?

— Безспорно — отвърна служителят. Всъщност между двете съществува известно съперничество.

— С една дума фактически тези два сектора са аристокрацията на Табир Сарай.

Другият се усмихна.

— След като толкова ти харесва тази дума, така ги наричай.

Чиновникът се опита да сръбне още веднъж от кафето, но във филджана вече нямаше нищо.

— Погрешно е да смяташ, че те представляват най-високия връх — продължи той. — Над тях стоят други.

Ебу Керими го погледна в очите, за да разбере дали онзи се шегува, или говори сериозно.

— И кои са те?

— Висшите съновници.

— Кои?

— Висшите съновници. Секторът на висшите съновници.

— Това пък какво е?

Събеседникът му сниши глас.

— Смятам, че не е редно да говорим по тези въпроси — каза той, — въпреки че и ти, както и аз сме служители на Табир Сарай и приказваме за структурата, администрацията и секторите, които не представляват някаква тайна.

— И аз така мисля — отвърна Ебу Керими.

Но желанието му да научи нещо повече, каквото и да било то, беше неудържимо.

— Моля ви, кажете още нещо — обърна се той към събеседника си. — Аз, както се изразихте, съм вътрешен човек. Майка ми е от семейството на Кюприлиите.

— От семейството на Кюприлиите ли?

Изненадата, която се изписа по лицето на служителя, не учуди Ебу Керими. Той бе свикнал с това, защото често се случваше да реагират така, когато чуеха името на неговия род.

— Още когато ми каза, че си назначен направо в „Селекцията“, предположих, че си от някое приближено на двора семейство, но да си призная, и през ум не ми мина да си от чак толкова знатен род.

— Моята майка е дъщеря на Кюприлиите — уточни Ебу Керими, — докато аз нося съвсем друго презиме.

— Това няма значение — отвърна събеседникът му. Ебу Керими го погледна съсредоточено.

— И с какво се занимават висшите съновници?

Другият пое дълбоко дъх, но сякаш почувствува, че всичкият този въздух е излишен за тихия глас, с който щеше да продължи, и изпусна част от него, преди да заговори.

— Навярно си чул, че всеки петък от хилядите сънища, които Пристигат и се обработват през седмицата, само един, най-показателният, се съобщава на нашия всемогъщ владетел. Това правят висшите съновници, тъй като те определят кой е най-важният сън.

— Нещо съм чувал, но съвсем смътно, като някаква легенда — отвърна Ебу Керими.

— Не е никаква легенда, а истина и за него работят стотици хора, висши съновници, както ги наричат. Сега разбра ли колко високо стоят те в сравнение с нас, останалите?

Какъв гигантски механизъм — помисли си Ебу Керими за Табир Сарай.

— Тях никъде няма да ги видиш — продължи другият. — Дори на отделно място пият кафето и салепа си.

— На отделно място — повтори Ебу Керими. Служителят отвори уста да продължи, но изведнъж се зачу звънецът, същият, който преди малко извести за предобедната почивка и прекъсна всичко.

Ебу Керими дори не успя да попита какъв е този звънец, защото всичко беше ясно. Звънецът още не бе спрял, когато цялото това множество започна бързо да се насочва към изхода. Онези, които не бяха успели да си изпият кафето или салепа, го направиха на един дъх, докато останалите, дето току-що ги бяха купили, понеже бяха още горещи, ги оставяха непокътнати по масите и презглава се втурваха към изхода. Събеседникът на Ебу Керими не успя да довърши изречението си, само кимна с глава за поздрав и му обърна гръб. В последния миг Ебу Керими направи едно движение към него, сякаш искаше да го спре и да запита още нещо, но започнаха да го блъскат от всички страни и той го изгуби от погледа си.

Докато вървеше сред гъстата редица, Ебу Керими се сети, че забрави да го попита дори за името му.

Поне да знаех в кой сектор работи — си помисли с огорчение. После се успокои при мисълта, че утре ще го види през почивката й ще продължи разговора си.

Служителите в коридора все повече оредяваха и Ебу Керими напразно се мъчеше да открие някое познато лице от техния сектор. Наложи му се на два пъти да попита, докато намери залата и работното си място. Влезе с предпазливи стъпки, като се мъчеше да не го забележат. Наоколо стихваше и последният шум от придърпването на столовете. Почти всички бяха заели местата си зад дългите маси. Пристъпвайки на пръсти, той приближи мястото си, внимателно отмести стола и седна. Известно време постоя така, без да помръдне, после наведе очи над папката и започна да чете: „Три бели лисици на минарето на джамията в околийския град…“, но в същия миг повдигна глава, сякаш някой го викаше отдалеч с необикновени стонове, почти плачевни, наподобяващи вик за помощ стонове или просто като приглушено хълцане. Това пък какво е? — питаше цялото му същество. Несъзнателно той извърна очи към големия прозорец, който едва сега забеляза. Зад стъклата, като нещо познато, но в момента твърде далечно, Ебу Керими загледа лапавицата. Капките дъжд, примесени със снежинки, кръжаха хаотично, както и тази сутрин, която сега му се струваше толкова далечна, сякаш идеше от друг свят.

С чувство за вина той откъсна очи от прозореца и сведе глава над папката, но преди да продължи с четенето, дълбоко въздъхна: „О, господи!“